В подготовка за „Ортодокс“: Малкото четене

Приятели (:

Едно от предстоящите заглавия в поредица „Човешката библиотека“ и поредица „Съзвездие BG“ (която току-що започна с антологията „Фантастивал в Европолис“) ще бъде романът „Ортодокс“ на Григор Гачев.

До 31 октомври подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

• хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
• да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси.

Впрочем през задаващите се месеци се гласим да зарадваме децата повече от веднъж. Включително онези деца, които ни смигат от огледалото винаги щом се взрем по-внимателно. 😉 

~

Брат Танас също дотича и припряно затвори вратата. Пъхна си главата през малкото прозорче на нея и заоглежда след каруцата. Приближих зад него и попитах:
– Брат Танасе, какво има?
Братът подскочи и така си удари главата в горния ръб на прозорчето, че зъбите му изтракаха. Завъртя се към мен с облещени очи. Брадата и косата му бяха настръхнали, а главата му приличаше на свраче гнездо повече от всякога.
– Петърчо, ти ли си бил, бе? Пу-пу… – Той си плю в пазвата. – Акъла ми изкара.
– Защо? Какво е станало? – Огледах го да видя откъде му е изскочил акълът, ама отникъде не се виждаше. И на земята нямаше нищо особено. Сигурно беше някакъв много мъничък.

…

Когато обаче преглътнах и последното парче и вдигнах поглед, се смръзнах. Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но под него на стената се очертаваше сянката ми – значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах.
Исках да изпищя от ужас, но си бях глътнал езика. Насреща ми стоеше момиченце колкото мен и ме гледаше любопитно – като да очакваше нещо. В бели дрехи, като булка на сватба. И хем изглеждаше като истинска, хем сякаш светеше и вратата на килията се провиждаше през нея.
Бях като вкаменен от страх – можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше само, че сигурно ми е пратена за наказание. Дето си мечтаех да хвана самодива. Или пък заради суджука – де да знам, може би бях се объркал и да го откраднеш беше по-големият грях.
Постояхме известно време така. Накрая ѝ омръзна.
– Няма ли да прочетеш молитва, или там каквото правите? – попита тя.
– Ъъъъ… ъъ… ъъъъ… ааа… ъъъъ…
– Това ли била? Мислех, че е нещо за Господ и небето.
– Ъъъ… ти… ти „Господ“ ли каза?
– Да. И „небето“. – Тя се оплези точно като по-малката ми сестричка.
– Ама не трябва ли, като се каже „Господ“, да изпищиш и да избягаш?… И ти изобщо да не можеш да го кажеш? И изобщо да влезеш в манастир? – Сигурно могъществото Божие беше изветряло от манастира. Моят откраднат суджук ли беше чак толкова страшен грях? Не ми се вярваше. Толкова пъти съм си открадвал храна вкъщи и никога не ме е посетила самодива. Или да не би и монасите да си имаха някакви техни, и моят само да се беше прибавил отгоре?
Момичето се сепна.
– Уф, съвсем забравих. Ама то както е тръгнало… Добре де. Може ли да не избягам?
– То… с разрешение ли става?
– Ами аз по принцип съм тук без разрешение.
– Много ясно. – Поокопитих се. Щом иска разрешение, надали е толкова страшна. – Кой ще разреши на самодива да му влезе в килията? – Добре поне, че не беше караконджул. Че надали щях да се опомня толкоз бързо. Даже ако ми се оплези.
Неканената гостенка ме изгледа учудено, след това прихна да се смее.
– Още съм много малка, а и трябва да уча един куп неща, за да ми разрешат да идвам при вас. Но реших да дойда тайно.
– Иначе майка ти ли трябва да те пусне? – Почвах да се сещам. Докато са малки, сигурно не ги пускат да виждат хора. Както пък нас, докато сме малки, ни пазят да не виждаме самодиви. Не че и като големи сме се засилили, де.
– И не само тя. Само че татко е отговорник на трансмитерно звено и си е свързал нелегално компютъра към системата, понеже обича да работи и нощем. Издебнах го, докато спи, и се включих към един второстепенен холопроектор. Никак не беше сложно. – Тя гордо вирна чипия си нос.
– Аха.
Май няма лесно да науча езика на самодивите, с тия дълги и вързани думи. Че има баща и че той работи нощем обаче, го разбрах. Ясна работа.
– На колко години си?
– На осем. А ти?
– На девет.
– Лъжеш! Не си на повече от седем.
Пообидих се, ама как да се сбиеш със самодива? Само ще махаш ръце през нея. Ако наистина е безплътна, де. Ама щом беше прозрачна…
– Просто съм по-дребен. Затова и тате ме даде в манастира. А ти имаш ли брат?
– Имам братовчед, ама той е вече голям. И въобще не ми обръща внимание.
– И той ли е караконджул като баща ти?
– Ще ти кажа аз караконджул, глупчо такъв! Той е астроном.
– И сигурно и той работи нощем?
– Естествено. Какво ще прави астроном денем?
Опитах се да си спомня какво правеха астрономите. Таласъмите пиеха кръвта на добитъка и млякото на дойните крави, вампирите – кръвта на хората, върколаците се превръщаха във вълци и какво ли не. За астрономите обаче отец Никодим не ми беше разказвал нищо. Даже май не беше ги споменавал. Или пък може би ги бях продрямал. Трябваше да попитам за тях. Ама някой друг от монасите.
– Права си, няма какво да прави денем. А баща ти също ли е астроном? Или обикновен караконджул?
Самодивата извъртя очи към тавана.
– Ох… Как да ти обясня?
– Направо. Няма да се уплаша… Или не знаеш какъв е? Той ако го крие, не си ли чувала околните да му казват така?
– Само мама му вика караконджул. Като види сутрин, че още не си е легнал. Ама той даже не се обижда…
– Ето, виждаш ли?