Приятели (:

Едно от предстоящите заглавия в поредица „Човешката библиотека“ и поредица „Съзвездие BG“ (която наскоро започна с антологията „Фантастивал в Европолис“) ще бъде романът „Ортодокс“ на Григор Гачев. Издаваме го съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

В момента завършваме електронното и хартиеното издание. Вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси.

~

Ангел се изчерви леко, но все пак попита:
– Тя сигурно тогава е много образована. Така ли е? – обърна се той към Христина.
– Повече от тебе! – отвърна заядливо тя.
– Браво! – заяви иронично той. – Ще ни обясни ли тогава на нас, простите, що е това, ммм, божествена сила?
– Това не е лесно обяснение дори за свещеник – каза отец Самуил кротко.
Хвърлих поглед към Христина.
– Май пишеше в някой учебник нещо за сила… – прошушна тя и притисна с длани слепоочията си.
– Нищо, нека поне опита. Ако сбърка, отче, вие ще я поправите – ухили се Ангел.
– Ами божествена сила… божествена сила… – започна Христина. – Сетих се! Божествена сила – това е божествена маса по божествено ускорение!
В тишината се чуваше как бръмчат мухите под купола на черквата.
– А божествена мощност е божествена сила за божествено време! – добави гордо Христина и пак се умисли.
Отец Самуил преглътна на сухо и тихичко се изкашля.
– Божествена енергия пък май беше божествената маса по божествената скорост на квадрат – продължаваше Христина. – А божествената дължина на вълната – божествената енергия по константата на… уф, забравих кой беше…

– Човек вижда това, което знае, нали? Помниш ли какво говорихме по-предишния път?
– Разбира се, отче – ухили се пак Ангел. – Как, ако покажеш една сбруя на кожар, той ще види ремъците, а ковачът – катарамите. И как всеки от тях ще види и другото, но почти няма да го забележи, понеже умът му ще бъде зает с това, което той познава. Нали беше така?
– Точно така, Ангеле. Имаш не само пъргав и търсещ ум, но и отлична памет… Така става и когато съдим хората. Добрият човек вижда у тях най-вече доброто, лошият – лошото. Знаят, че има и друго, но то заема съвсем малка част от света, какъвто е в очите им. Нали?
Ангел кимна след кратко колебание. Не ми беше трудно обаче да се сетя какво се опитва да измисли в момента.
– Затова и добрият човек живее в свят от добри хора, достойният – в свят от достойни, а ненаситният – в свят от ненаситни. Въпреки че наглед живеят един до друг – продължи отец Самуил. – Добрият непрекъснато среща добро, достойният – достойни постъпки, а ненаситния непрекъснато го крадат и мамят. А на този, що пилее чуждия труд и живот, непрекъснато му пилеят неговите и лишават съществуването му от смисъл… И да, всеки от тях знае, че в света има и друго. Но в техния свят то е съвсем мъничко, а почти всичко е каквито са те самите.

Рада рисуваше доста по-бързо от Христо, но въпреки това ѝ отне повече време. Доста преди да свърши обаче, вече бях зяпнал. Не предполагах, че с керемида е възможно да се нарисува нещо толкова истински. Погледнах Христина – гледаше с широко отворени очи, все едно за пръв път вижда рисунка. Помислих си, че ако дадат на Рада перо и четки, сигурно ще може да зографиса черква по-добре от майстор зографин. Като погледнеш рисунката на камъка, моментално ти ставаше ясно всичко за Буби: и как се радва на непознати, вместо да ги джафка, и как вечно си проси по още нещичко за ядене, и как обича да тича отвързан… Беше по-истински от истински.
– Бива те в ръцете! – изгледа я възхитено новата ми сестричка.
– Не е до ръцете. До очите е. Така го рисуваме, защото така го виждаме, всеки от нас.
– Ами! Да имах твоята сръчност…
– Добре, ето ти ръцете ми. Казвай какво виждаш, аз ще рисувам каквото ми казваш. После ще направим обратното.
– Амиии… Виждам… Ми кучето виждам!
– То какво има? Тяло?
– Естествено!
– А какво друго?
– Крака. Четири. И глава… На шия… И опашка… Иииии… Очи. И уста…
Последва дълга пауза.
– Друго? – обади се накрая Рада.
– Ми май не… Ама то стана пак като моето!
– Кажи какво още да му нарисувам.
Христина гледа Буби известно време, след това махна с ръка.
– Искаш ли сега да направим обратното? – усмихна се Рада. – Да рисуваш с твоите ръце каквото аз виждам? Ето ти керемидката. Сега, Буби има глава, издължена като малък пъпеш… И с муцуна, която стърчи напред от нея, наполовина по-дълга от нея и наполовина по-тясна… Мъничко по-дълга… Точно така… На върха на муцуната има черен нос… Малко по-малък… Отлично. От двете страни на главата, над муцуната, са очите. Големи са горе-долу колкото носа… Малко по-надолу… Точно така. Устата разделя муцуната на две, горната част е по-дебела, долната е съвсем тънка… Отлично! Отгоре на главата има уши, широки в основата и заострени на върха… Малко по-назад… Лявото е оръфано на върха… От главата излиза назад и надолу врат, малко по-тънък и малко по-тесен от нея… Отлично. Отзад на врата козината е разрошена. С линии, тънки като косми…
Когато привършиха, рисунката беше почти като Радината. Новата ми сестричка зяпна плочата, след това изгледа Рада още по-смаяно. Тя обаче само пак се усмихна и протегна ръка за керемидката.
– А ето сега как го вижда Данка. Или поне имам чувството, че го вижда някак така…
Когато свърши да рисува, по гърба ми лазеше студ, въпреки обедното слънце. Това там на камъка беше… де да знам. Не че изобщо приличаше на куче, ама и на друго не приличаше. Беше идеално симетрично и разделено на ярки нееднакво тъмни петна, подредени по абсурдно нежив начин – точно като всичко, което правеше Данка. Първата рисунка на Христина приличаше на куче сто пъти повече.
– Когато се учим да рисуваме, всъщност се учим да виждаме – поясни тихо Рада. – Така че смятам да опитам да уча Данка. Ако се научи да рисува като нашите рисунки, нищо чудно и да започне да вижда малко повече като нас. А това сигурно ще ѝ помогне…

Този път шевът стана горе-долу добре, но Христина разпра и него и почна пак отначало. Следващият, за най-голямо учудване на всички, се получи доста прав и равен. Като го завърши, Христина изтанцува някакъв дивашки танц насред стаята от радост.
– Какво става, Христинче? Показваш как умееш да танцуваш ли? – показа се на вратата мама. Беше ухилена до уши.
– А, не, просто се радвах на подгъва…
– А не искаш ли да се научиш да танцуваш хоро? То такова де, този танц сигурно е най-хубавият, откъдето идваш, ама различните места си имат различни танци… Я виж ти! Много добре е станал подгъвът!
– Божка ми помогна.
– Сигурно. А и упорството. От мен да знаеш: събереш ли на едно място постоянство и ум, получаваш хубав живот! Погледни нас!
Христина огледа иронично стаята:
– Виждам, виждам. А… как се получава постоянство?
– Чрез възпитание и набожност, разбира се… Защо гледаш така отчаяно? Не ти ли върви ученето?
– Върви ми и още как! – кипна Христина. Опита се да каже още нещо, но успях навреме да я ритна под масата.
– Тя, ъъъ, свикнала е да учи по друг начин. Така като ѝ се обяснява, надали ще го разбере.
– Ами обясни ѝ го тогава както ще го разбере, де.
Напънах се да се сетя как бяха обясненията в ученето на Христина.
– Ами постоянство… постоянство… Хубав живот се получава, като се съберат постоянство и ум. Значи постоянство се получава, като от хубав живот се махне ум.
Мама издаде някакъв странен звук, но не му обърнах внимание.
– А пък ум съответно се получава, като от хубав живот се махне постоянството – добавих гордо аз.