Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #3

Тази седмица Малкото четене на Копнежа за растящо творчество се завръща с есе, посветено на две заглавия. Едното е всеизвестно – “Тютюн” на Димитър Димов, а другото – не така познато – “Спомени летят” на Владимир Балан. И двете обаче са разкрили пред автора на това есе сложността на човешкия характер, висините и паденията на духа, и заслужено са получили място сред “Книгите, които ме промениха”.

Две книги, които ми дадоха посока

Никола Николов, 18 г., Провадия, СУ “Димитър Благоев”

„В началото бе Словото“: тези думи са от една от най-старите и мъдри книги – Библията. Множество са интерпретациите на цитатите от свещената християнска книга. Те са правени през исторически периоди, белязани от драматични събития и фундаментални промени за човечеството, затова са толкова разнообразни и понякога дори си противоречат. Словата от Библията може да се приемат различно, многозначно, но те всъщност обобщават богатото хилядолетно културно наследство на човечеството, сътворено с цената на безброй мъки, лишения и жертви, знайни и незнайни. Не бива да се пренебрегва и теологичната концепция, според която Библията не е точно човешко дело, тя е боговдъхновена, т.е. създадена от хора, които са долавяли и записвали Божиите думи. А това означава, че тази мъдра книга слива в едно земното и небесното.

Въпреки че са налице различни тълкувания на сентенциите, символите, образите и събитията от Свещеното писание, словото се е изградило като еднозначен положителен образ, то внушава мощта на думите, тяхната сила и извисеност за преобразяване на старото и „материализиране“ (създаване) на новото – в духовен или физически аспект.

Така е и от научна гледна точка. Понятийният апарат (словото) е от ключово значение в еволюцията, той е най-ярката разлика между човека и животното. Неслучайно древногръцкият философ Аристотел определя човека като „политизирано животно“ (зоон политикон). Благодарение на словото се развиват когнитивните възможности, свръхценни за благоденствието както на личността, така и на цялата общност.

Как обаче се развива и увеличава речниковият фонд – най-важен за първоначалото на всяко човешко творение, независимо дали идейно или материално? Становищата на авторитетите са категорични, че четенето от ранна възраст е най-добрият начин за обогатяване на речника. Четейки, децата си вземат онова, което им принадлежи, а именно наследството на човешката цивилизация, градило се с хиляди години. Радостен съм от факта, че и аз продължавам да получавам своя дял знание от тази необятна съвкупност от битийни, културни и идейни явления.

Книгите променят всекиго и аз не съм изключение. Те ме обогатиха със знания, научиха ме на нови думи, показаха ми различни светове, отвориха ми очите за дълбоко скрити истини. Без книгите определяно нямаше да бъда продуктивна и прозорлива личност, може би щях да бъда „забулен“ в едно посредствено битие. Благодарение на тях развих способността да мисля критично и рационално, да анализирам подробно различни аспекти, но и да намеря баланс в своя живот. Две от тези силно въздействащи за мене книги са романът „Тютюн“ на Димитър Димов, представящ българското общество в годините преди и по време на Втората световна война, и „Спомени летят“ – автобиографична книга на Владимир Балан, един от най-смелите и успешни български пилоти от времето на Първата световна война. Те ме заинтригуваха и ме накараха да преосмисля някои житейски ситуации, като се придържам плътно към ценностите, на които държа.

Романът „Тютюн“ трайно остана в съзнанието ми след прочита. Той ме подтикна да търся отговори на въпроси, чиито отговори обаче нито учени, нито философи могат да намерят, а именно за смисъла на съществуването, за екзистенциалността, за душевната същност на човека. Сложните сюжетни линии, показващи различни перспективи, оставят трайни следи у читателя, не е случайно, че авторът е определян като майстор на психологическия роман. Едната от сюжетните линии проследява живота на главния персонаж – Борис, който има крайна амбиция – да забогатее. Той успява, става заможен бизнесмен, част от хайлайфа, но се самозабравя. Постепенно се превръща в студен, алчен, егоистичен и продажен човек, държащ единствено на материалното (своята фирма „Никотиана“), а краят на жизнения му път като че ли съответства на същността му – мизерен, злощастен и безсмислен. Този герой ме накара да преосмисля човешката природа. Стигнах до заключението, че всичко прекомерно е вредоносно, все пак „добродетелта е средина между две крайности“ (Аристотел). Осъзнах, че не бива изцяло да се потапям в своите дейности, изискващи безброй часове, макар и да са с цел усъвършенстване и бъдещ просперитет, защото това всъщност може да се окаже неблагоприятно, дори пагубно за моето личностно развитие впоследствие. Другият персонаж – Ирина, също притежава амбиции – да завърши медицина, и успява, но тя е човек, който мечтае твърде много, искайки животът ѝ да е устроен според авантюристичните романи, които чете. Тази героиня въплъщава мотива за нереалистичните мечти и надежди. Въпреки че е много саморефлексивна личност и впоследствие напълно осъзнава своето падение, Ирина няма воля да спре, да се върне към простотата и чистотата на своето детство. Човек, за да не бъде унищожен от собствените си нагласи, вярвания и убеждения, както става с Ирина (тя се самоубива), трябва реалистично и прозорливо да оцени всяка ситуация и да има волята да я промени, ако не е в съзвучие с ценностите и идеалите му. Необходимо е да се намери вътрешна хармония, предпоставка за един спокоен и удовлетворяващ жизнен път. Животът, нашата основна ценност, е твърде кратък. Неумолимият ход на времето обезсмисля неосъществимите блянове, прикриващи реалността.

Втората сюжетна линия представя едно общество, в което доминират експлоатацията и социалното неравенство – бедните се борят за оцеляването си и за промяна: отчаяно, с всевъзможни средства. Този паралелен сюжет дава възможност на читателя да проникне в непознато за него време и сам да оцени драматизма на епохата и поврата, който е неин плод. Специално на мен това ми помогна да си изградя чувство на благодарност и да осъзная факта, че устоите на благата, които притежаваме в днешно време, са в резултат на активността на предходните поколения, борили се за едно по-светло бъдеще – настоящето, в което живеем.

Втората книга – „Спомени летят“, е изключително произведение, изпълнено с патриотични чувства и необикновени истории, за първите години на родната авиация и славните бойни подвизи на българските пилоти от времето на Първата световна война. Произведението несъмнено притежава огромна историческа стойност – благодарение на него разбрах за мащабите на военната ни авиация и за всички онези подвизи, които нашите летци извършват срещу по-многоброен и превъзхождащ ги в техническо отношение противник. Тези исторически сведения няма как да бъдат открити в учебник по история. Важен урок, който научих, е, че човек, за да бъде с наистина богата гама от знания, трябва сам да търси и да открива ценните документи, често дълбоко скрити и непопулярни за обществото.

Освен истината за българските идеали и подвизи творбата разглежда и общочовешки проблеми – за дружбата, ползотворността на екипната работа, уважението срещу конкурента. Изпъкват историите, в които приятелството е изведено като висша ценност. Те ни напомнят за нашите приятели и предизвикват размисли за това какво истинско богатство имаме в живота си. Наличието и на други универсални теми и мотиви прави произведението не един обикновен „сборник с военни разкази“, а цялостна идейно завършена творба, поне за прозорливия читател.

Словото безспорно е най-великото творение – и човешко, и небесно. Най-значимият му стожер е книжнината, предпоставка за човешкия прогрес. Едни книги въздействат по-дискретно, едва доловимо; други – по-забележимо и ярко. И все пак всяка книга има своя съдба и променя нечии други – на личността и на обществото.

Необикновена е мощта на Словото. То слива в едно материалното и духовното, земното и небесното, злото и доброто, омразата и любовта… Превръща ги в сила, която движи живота и света напред.

Словото е в началото и в края на всичко.