Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #5

Участничката от Копнежа за растящо творчество, с която ще ви запознаем днес, споделя за три книги, които са я променили. На пръв поглед те изглеждат диаметрално противоположни: от една страна, имаме най-силното момиче на света, от друга – любимия на всички мрънкащ старец. Но колко е хубаво това на книгите – че може да вземем нещо и от момичето, което не иска никога да порасне, и от “Човек на име Уве”, и да израснем заедно с тях.

А за да разберете как са променили те Василена, а и коя е третата книга, прочетете есето ѝ.

Книгите, които ме промениха

Василена Джамбазова, 21 г.,  Софийски университет “Св. Климент Охридски”

Мама казва, че любовта ми към книгите се е родила заедно с мен. Бях любопитно дете, което искаше всичко да знае, затова тя – моята майка, която милиарди пъти жертваше себе си, за да порасна щастлива – ме научи да чета едва когато бях само на четири години. Бях най-радостното дете, защото вече можех сама да си сричам приказките, които настоявах да слушам не само вечер преди лягане.

Тъжно ми е, когато вляза в дом, където рафтовете стоят празни, неприютили нито една книга, или поне някой стар учебник. Сърцето ми проплаква всеки път, когато видя захвърлена или наранена детска книжка, неинтересна за малкото човече, което предпочита да зяпа в телевизора. Няма лошо, разбира се – все пак децата тепърва започват да откриват света около себе си. Но е хубаво да им помагаме – все пак книжките отварят врати към красиви дворци с красиви принцеси, очакващи своя смел рицар да ги спаси от проклятието на злата вещица.

В моя дом има много книги. Не го казвам, за да се похваля или да разтегля мисълта си. Не. Казвам го, защото е безобразно вярно – както и всичко друго, което ще разкажа.

И аз, като повечето страстни читатели, имам списък с любими книги, който обаче е кратък. Малко са тези, които успяха да проникнат дълбоко в сърцето ми – там, където събрах и любов, и болка, и разочарования, и поводи за щастие и гордост, въпреки крехката ми възраст. В сърцето ми има от всичко по малко; само омраза и завист не съм оставила, но да ви призная – нямам нужда от тях.

Три са книгите, които имаха могъщата сила да ме променят. Разплакаха ме, разсмяха ме и ме накараха да потръпна така, както потръпнах, когато се запознах с момчето, чието сърце се влюби в моето, а моето – в неговото.

Редно е да започна по хронологичен ред – мисля, че така трябва да бъде. Хаосът е полезен само в изкуството – измачкани листи, разхвърляни четки…

И така…

Прочетох я, когато бях на осем. Приказките вече ми бяха безинтересни – имах си много книжки, пълни с тях, и всичките ги бях прочела съвсем сама. Това беше моята първа любима героиня. Спомням си я ясно: косата ѝ бе оранжева, носеше различни чорапи, а домашният ѝ любимец бе малка маймунка – Пипи Дългото чорапче.

Пипи ме разсмиваше и ми показваше свят, милиарди пъти по-хубав от познатите дворци, принцове и принцеси. Тя правеше пакости и по това много си приличахме с нея. Единствената разлика между мен и нея бе че, аз си нямах своите Томи и Аника.

Пипи остави дълбока диря в сърцето ми с тебешир, който е от специалните детски тебешири – не се отмива с дъжда и времето. Яркожълтото все още стои неопетнено и усмихнато на онова място и онова време, когато бях на осем. Тогава много исках да порасна, защото щях да мога да ям сладолед и бонбони преди вечеря и щях да излизам да играя по тениска в снега. Детският ми свят беше много голям, а Пипи го направи още по-голям. Като рисунката, която нарисува по коридорите на училището и не успя да я побере на празния лист хартия – беше важно да нарисува коня с реалните му размери.

Ех, много харесвах това чудато момиче – имаше голямо въображение, но доколкото си спомням, не можеше да прави палачинки и бисквитки. Обещах си, че като порасна, ще я науча. И я научих.

Препрочитах историите ѝ отново и отново всеки път, в който се чувствах тъжна.

Детето в мен все още е много пакостливо и шумно и безкрайно благодаря на Пипи, че не му позволи да загуби живота си тогава, когато беше най-уязвимо. Тя знае, че всяко дете трябва да живее вечно, и знае, че светът на децата е много по-интересен и пъстър от този на възрастните. Те са сериозни, намусени, ходят на работа и се карат на децата, като направят някоя беля. Че какво да прави детето освен бели? Светът щеше да е много скучен, ако децата не съществуваха. Щеше да е пълно с възрастни, които са сериозни, намусени, ходят на работа и… Ужас! Нямаше да има на кого да се карат.

Аз все още правя бели – крия химикалките на малката си сестра, бъркам с кутрето си в буркана с шоколад и цапам носа на момчето, което не се сърди на моята Пипи, че е такава, каквато е. А тя толкова го обича, че понякога се чудя кого обича повече – мен или него.

Пипи ме научи, че детето има нужда от свобода и пакости. Ясно ми даде да разбера, че животът наистина би бил много скучен и объркващ, ако децата не съществуват. Показа ми как да отглеждам това мъниче, което се крие по ъглите на душата и ми се плези, когато се спъна в някоя от играчките му. Обичам малкото себе си, толкова, колкото обичам и Пипи.

Обмислям скоро да разгърна страниците ѝ и да я навестя. Любопитно ми е дали още рисува конете с реалните им размери и дали най-сетне се е научила да прави палачинки, така, както ѝ показах. Надявам се да не е – няма да го преживея, ако и тя е пораснала като всички други възрастни, които са сериозни, намусени, ходят на работа и се карат на децата.

Когато все пак пораснах, защото природата така желае, започнах да търся книги, които да ме разбират. Аз бях голяма – на 13 – а никой не искаше да ме разбере. Държаха се с мен сякаш съм малка, но аз не бях! Много ядосана, влязох в книжарницата – мястото, където все още мога да прекарвам часове, без да ми омръзне или да се отегча. Книгата сякаш сама ме намери. Тийнейджърско четиво със синя корица и две длани. Но реших, че това ще е новото прочетено попълнение в библиотеката ми. В града, където съм родена и пораснала, имаше (и все още има) само една книжарница, пълна с много и всякакви книги. Леля Мими – ниска и блага жена, ме попита дали искам торбичка. Категорично отказах, дадох ѝ парите и бях толкова развълнувана, че дори не изчаках да си взема рестото. А тя, милата, дала го на мама на следващия ден, когато отишла да купи книга и за себе си.

„Ние, лъжците“ от Е. Локхарт беше първата книга, която ми купи автобусен билет за света на възрастните и ми каза много да внимавам, когато сляза на гарата, защото има сърдити лелки, недобронамерени чичковци, завистливи млади дами и алчни млади господа. В този свят грешките на възрастните нараняваха децата им, а постъпките им безмилостно ги отвличаха от детския свят и ги хвърляха в килиите на живота по възможно най-безпощадния начин. Богатството, завистта, предразсъдъците, неблагодарността и още милион болезнени глътки – всичко това превръща детето в сериозен, намусен млад човек, който ходи на работа и… остава безразличен към детското в себе си. Едва ли на Пипи би ѝ харесало.

Ние сме лъжци. Всички до един. Всеки лъже за нещо, всеки крие истината. Но, рано или късно, всичко случило се през нощта излиза наяве през деня.

Аз също лъжа. Нагло и безхаберно казвам, че всичко е наред, когато всъщност нищо не е на мястото си и празнините ме нараняват. Безпричинно казвам, че отивам до магазина, когато всъщност се отправям към любимото си място. Лъжа, че ми е лесно, когато всъщност ми е много трудно. Но продължавам да лъжа, за да не наранявам хората около себе си – за да не виждам сълзи в очите на мама и притеснение в очите на тате. За да не наранявам сърцето на любимия си. Понякога лъжа и себе си – но Пипи се провиква и с детското си гласче ми припомня, че децата не могат да лъжат. За нея и аз съм дете и очевидно дете ще си остана.

Всички сме чували историята на Пинокио поне веднъж. Всички знаем как носът му пораства все повече и повече след всяка изречена лъжа. Ако тази история беше истина, чудя се колко големи щяха да бъдат и нашите носове. Щяхме ли толкова безсрамно, лесно и безмилостно да лъжем? Щеше ли да ни е по-лесно да заравяме носовете си в чуждата радост и чуждата болка? Щяхме ли да разберем, че „Обичам те“, изречено без чувства, е по-болезнено от всяка физическа болка?

Може би.

Но ако има едно нещо, което е силно дамгосано в съзнанието ми след прочитането на тази на пръв поглед невинна тийнейджърска книга, то е, че по-страшно от лъжата е само човешкото его, примесено с малко алчност, арогантност и щипка безразличие към човешкия живот, който си създал. Да, децата винаги страдат най-много от грешките на възрастните. Те са най-нещастните данъкоплатци, които плащат данък, който не е по силите им.

Колкото повече пораствах, толкова по-голям глад изпитвах. Глад за нещо ново, нещо още по-стойностно, нещо още по-смислено и по-категорично.

Не знам коя е третата книга, която ме промени. Може би тази, върху която работя от години и с нетърпение чакам момента, в който ще я докосна. Тя все пак остави себе си в мен, а аз оставих себе си в нея; научи ме на търпение към малките неща, към детайлите – към всяка точка и запетайка, която трябва перфектно да пасне на изречението, така че смисълът му да бъде красив. Научи ме, че всеки герой, както всеки човек, има своите предимства и недостатъци и не е честно спрямо другите да имам любимец – показа ми как да не бъда пристрастна.

Но моята книга съществува само за мен. Нея още никой не я е прочел. Чакам сама да ми подскаже, че е готова за това.

Чела съм много книги, има много автори, които харесвам – Томас Харди, Франсис Скот Фицджералд, Джейн Остин… Класиката никога не остарява и винаги те гощава с нещо ново всеки път, когато отидеш на гости в страниците ѝ.

И все пак…

„Човек на име Уве“ е един необикновен мъж, който ме научи да проявявам повече търпение към възрастните хора и да не им се сърдя, когато ми се карат за несъществуващи неща в градския транспорт или просто ме гледат нацупено. Уве искрено ме забавляваше, разплакваше и всяка история ме караше да се замислям – какъв искам да бъде животът, който живея? Уве не е имал много късмет – няма да казвам защо. Ще реши някой да разбере сам, а аз ще издам.

Признавам, и аз подходих с предразсъдъци като един вече оформен, зрял човек. Признавам, че не биваше. И че след последния прочетен ред си казах повече да не правя така – особено когато става дума за литература.

Първата ми среща с Уве беше на дивана вкъщи, където учебникът по френски стоеше самотно отворен и за няколко часа забравен. Бас ловя, че може би малко е ревнувал, но c’est la vie! Спомням си, че тогава валеше дъжд, но след първите деветдесет страници навън вече всичко беше побеляло.

На следващия ден изкарах тройка по френски. Това беше първата ми по-слаба оценка по този предмет. Е, поправих я все пак, но… Срещите с Уве ми бяха по-интересни.

Животът не е честен. Дава много на имащите и нищо на нямащите. И по-лошото е, че не го интересува какво и как прави. Понякога е за добро, но понякога… не съвсем.

Уве ме научи да ценя това, което имам – храната на масата си и покрива над главата си; способността ми да ходя, да говоря, да виждам, да чувам и да се смея, но преди всичко – да ценя семейството си и всяка секунда, прекарана с него. Уве ми даде и един много ценен урок: дори за секунда да не се отделям от любовта и да не пускам ръката ѝ – едно мигване дори може да ни струва много, много скъпо. На Уве му е струвало и цял живот след това сърцето му не е могло да се примири със станалото.

За Уве всички са невежи и досадни. Той не се усмихва, не поздравява и не се интересува от нещата, които интересуват повечето хора. И така и не се опита да разбере как работи светът и как да борави с новостите.

За едно малко момиче, бременната му майка и „нескопосания“ му баща, Уве е странният съсед, когото те обикват на мига. И няма нищо по-красиво от пропукването на толкова много лед, криещ под себе си огън от доброта.

Книгите съществуват, историите лекуват, но силата, която и двете притежават, е това, което прибра малкото момиченце в мен, остави го да си играе и извади на показ младата и вече различна жена. Да поясня: момиченцето играе с Пипи и бяга далеч от света на възрастните, но знае, че няма да бъде погубено и ще диша, докато и майка му диша, което значи – докато дишам и аз.