Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #9

Всички сме съгласни, че никога не е късно да заобичаш четенето. А за книгите, които са ни научили да обичаме, винаги пазим най-съкровени спомени. Вижте кои са те за участника ни от Копнежа за растящо творчество тази седмица.

Книгите, които промениха пътя ми

Борислав Вълов, 24 г., гр. София, Нов български университет

Казват, че книгите са слънце, прозорец към света, източник на информация, старомодно четиво дори. Смартфоните са очевидно хитът на сезона.

Но аз си имам своя версия. За книгите. Технологиите са ясни.

Замислих се, че ги възприемам доста по-сантиментално, отколкото съм предполагал. Имам и по-особена история с тях. Отчасти може би съжалявам, но такова е било времето. В такъв физиологичен период съм бил. И явно мога да се оправдая с това. Да се извиня пред себе си, дори и да е излишно.

От малък ме учат, че е важно да чета, да пиша, да се старая. Не умирах от радост, честно да си кажа. Бях на едноцифрена възраст. Тате ми даваше упражнения в една тетрадка и аз се изкушавах да я изгубя съвсем случайно или да забравя къде съм я прибрал. По неволя баба дебнеше като шпионин и работеше под прикритие за баща ми. Но сега бих им целунал ръцете за тази екипност тогава. Знаели са, че ще има ефект. А аз не съм знаел… Вече обаче знам.

Научих се да чета и в началното училище всяко лято спазвах заръките на госпожата. А именно, да прочета до една книжките от списъка. Една след друга, така – три месеца. Всеки ден по 10, по 20, по 30 страници. Колкото успея. Но важното бе да не се изпуска. Отново баба следеше за това. Проверяваше кротко и само от време на време ме подканяше, в случай че съм се загледал в телевизора. Сутрин играех с приятели, следобед четях и после пак навън за игри. И щом човек е последователен и постоянен, целта се постига. Преминавах през целия списък и отивах през есента на училище с готовност и увереност.

И това продължаваше, календарът се обръщаше, всичко беше нормално. Докато не влязох в пубертета. Естествено! Тая несгодна възраст, когато спираш да се приемаш какъвто си, поне докато не излезеш, нервираш се, кисел си, капризничиш, не знаеш какво не ти е наред, живее ли ти се, какво ти се прави, какво не ти се… С изненада и без да очакваш, посрещаш промените с тялото и психиката си, мислиш за смърт, за гаджета, за алкохол, за цигари, въобще цирк!

Нещо спря да ми се чете. Стана ми досадно, омръзна ми, реших да правя революция. Не стига, че бях засипан с домашни, уроци, учебници, учебни тетрадки, сборници, помагала, христоматии… пък и художествена литература ще чета? Я довиждане!

И като се започна едно нечетене на книги за удоволствие… Един игнор… Не го откривах удоволствието просто. Беше се изпарило. И по мое мнение си живеех добре. Нямах проблем. Поне аз.

Е, уважаеми читатели, ако за нещо ще съжалявам в цялата история, то е точно тук. Това е моментът! За добро или зло, тогава съм бил достатъчно некадърен и заинтригуван в други посоки, за да не си дам сметка. Във всеки случай не мисля, че е пагубно късно. Осъзнал съм го, не е ли това идеята?

Пропуснати мигове от света на книгите. Но така или иначе, не ми оставаше време. На дневен ред не е по-различно, обаче мисленето по този въпрос е друго. И това стои в основата. Това крепи сградата.

Какво се преобърна? И кога?

В девети клас. Средата на януари. Беше студено, мрачно, зима. Нищо толкова необикновено. За разлика от това, което ме очакваше. Една близка приятелка имаше рожден ден. Като гръм от ясно небе ми падна решението да ѝ взема четиво. Книга!

Влязох с намерението да купя и да изчезна, но не щеш ли, рафтовете приковаха погледа ми. Всякакви корици, които не те оставят на мира, разнообразни жанрове, любопитни заглавия, интригуващи резюмета, които четеш, и… докато се усетя, бяха минали близо три часа. А аз, като изпаднал в транс, не си тръгвах. Не исках… А закъснявах даже.

Хрумна ми идеята да си купя книга. Но само една. Избрах с мъка, защото се колебаех между поне осем. В крайна сметка се спрях на „Къде си сега?“ от Мери Хигинс Кларк. Любима писателка до ден днешен. Като застрелян напуснах помещението. Нещо се преобърна. През целия рожден ден мислех за книгата, а щом се прибрах, четох до разсънване. Не се сещах за сън, за компютър, за телефон. Само за криминалния роман.

След ден и половина прелистих последната страница. Прочетено! С такова удоволствие си го помислих, че нямах грам търпение да си взема нова. Всичко, което имах, беше четено преди години.

И така, ден след ден, месец след месец, книга след книга… Влюбих се отново. И този път знам, че е завинаги. Осъзнах какво съм пропуснал и какво не искам да пропускам занапред. Докоснах се до магията и връщане няма. Вече години наред. И без това липсват други намерения.

На рождените дни вече исках книги. Дори аз си ги избирах. И се вълнувах. При всяка среща с корицата, с историята, със сюжета, с думите, с емоциите, с всеки първи и последен ред. И си струва.

Промених се. Дали излязох от пубертета? Към днешна дата не пътувам без трилър, криминале или автобиография в раницата, всяка открадната секунда използвам за четене, нямам търпение да преживея едната и да премина към следващата. И не съжалявам.

От учител, през враг, та до най-добър приятел. Това беше тя за мен. Книгата.

А точно чрез нея достигнах по-близо до една от най-любимите си спортистки. Следя ѝ кариерата, но сега надникнах зад корта. За да се убедя, че е „Неудържима“ – както се казва и биографията ѝ за нейния живот досега. Нямах съмнение, че ще се мотивирам истински. Че ще се заредя. Че ще повярвам. Че ще добия увереност. Че ще се огледам. В себе си, отвъд, в другите. И ще си припомня кое има значение, кое ме държи жив, кое ме насърчава, кое може да ме срине, но и да ме вдигне обратно на крака, какви са грешките ми, какво е най-голямото ми оръжие. За нея е тенисът. И още по-конкретно – мечтата ѝ. Да, мечтата. Както е при почти всеки. Формулите са прости. Уравненията стават сложни, защото съдбите и световете ни се различават коренно. А всички трудности, падения, загуби, всички пречки, проблеми и неприятности губят сили, щом вървим към целта. А амбицията не умира лесно. Понякога въобще не умира. За да извървим пътя си.

Тя го доказа. И продължава. Представете си какво е да отнемат пианото на пианист, китарата на китарист, скалпела на хирург или фотоапарата на фотограф. Добиват ли смисъл тези ситуации? Вероятно само един борбен дух би запазил търпение. Желязно и необикновено, което да му посочи изхода. Така се случи и при нея. След дългата пауза и забраната за игра е по-готова от всякога за битка. И не си дава шанс за крачки назад. Това е пример за подражание. Повод за размисъл. Огледало за ориентир. Поне за мен. Това е книгата ѝ „Неудържима“. И такава е самата тя – Мария Шарапова.

Второ вдъхновение. Нарича се „Бъдете силни 365 дни в годината“. Съвети, споделен опит, колекция от преживяно, един по-нестандартен календар и една година, която прочетох в две вечери. Сториха ми се едновременно кратки като летен дъжд и безкрайни като пустиня. А също тихи и безпределни като нирвана. Не отделях поглед от страниците до такава степен, че забравях да си светна лампата и очите ми привикваха към сумрака. Но в подобни моменти изпадам в безвремие. И е нереално, нечовешко, неописуемо. Един миг се превръща във векове и обратно. Измеренията се пресичат, но си твърде зает и потънал в букви и въображение. Заслужава си, препоръчвам!

Тя е певица. Популярна фигура в американския поп. Дете на гиганта „Дисни“. Преминала през какво ли не, което обаче не е успяло да я спре. И все така неуморно създава музика. Наскоро, сякаш по традиция на известните, се сблъска лице в лице с ледената същност на хероина. И се пребори. Справи се. Пак. Отново. За пореден път. И макар не всеки да успява да се спаси от капана, късметът не е единственото средство, което вади главата ти от водата. Изискват се зверска вътрешна борба, непрестанен баланс и стремеж към хармония, опити да се изправиш всеки път, себеосъзнаване, признаване на грешките, безмилостни състезания с изкушенията, фалша, навиците и най-вече със самия себе си.

Носи ми вдъхновение. С всяка песен, с всеки тон, текст, усмивка, сълза. Знае как да погледне реалността в очите. А за тези срещи разказва в 365-дневния наръчник, който ме накара да правя асоциации, да се чувствам благодарен, презареден и по-готов за всичко, което ме очаква. При нея е било същото. Все пак книгата е за нея и от нея за нас. А това е тя – Деми Ловато.

Пушенето убива. Четенето – не. Поне нямам такива сведения. А и със сигурност едното е по-евтино. И обогатява, не унищожава мозъчни клетки. Но е въпрос на личен избор. Както беше при мен, както беше при теб, както беше при тях.

Прозорец. Път. Светлина. Посока. Спасение. Или пък загуба на време. Ти решаваш!

А сега е време за гатанка.

Кой Не Иска Готини Изживявания? Що е то?

КНИГИ.

Признайте си, открихте ли думата във въпроса?