Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #8

Този понеделник книгата, за която споделя участничката от Копнежа за растящо творчество, е наистина специална и само един човек може да ни разкаже за нея – затова направо даваме думата на Мария:

Папката на хартиените чудеса

Мария Сомлева, 18 г., София, 19 СУ “Елин Пелин”

 

Книгата, която има най-голямо въздействие върху мен, има две части, десет страници и е писана преди близо петдесет години.

А, и още нещо – все още не е видяла бял свят. Предполагам, може да се каже, че е леко тайна, леко мистериозна, запазена само за съвсем малка част от човечеството. За хората с най-изтънчен литературен вкус, дарба за писаното творчество и… май ще трябва да престана с преувеличаването, нали?

ВЪВЕДЕНИЕ

Печеля първия си литературен конкурс. Обаждам се на всички – родители, баби, дядовци, приятели… Баба ми – майката на мама – е най-впечатлена от всички. Не че другите не са и не се радват за мен, напротив. Само дето за баба тази моя победа е нещо наистина, наистина страхотно.

От този първи конкурс – през 2019 г., всеки път, когато се обаждах на баба, тя ме питаше дали пиша в момента нещо и имам ли нещо завършено, което може да прочете.

– Ако имаш, задължително го пращай на дядо ти по пощата. – (Баба така и не бе усвоила „това чудо – интернета“, та трябваше да пращам всичките си писания на имейла на дядо, който след това ги принтираше.) – И идвай по-бързо, за да ги редактираме!

Стараех се да ходя на гости поне два пъти в месеца (Боже, колко ми се иска да бях ходила по-често!) и винаги, освен обичайните разговори за училище, ако бях изпратила нещо на своята малка домашна бабина „редакция“, баба ми го връчваше, принтирано и драскано, драскано, драскано с нейните мисли, редакции и препоръки. След това провеждахме огромна, дълга дискусия за всичките ѝ редакции.

– И да знаеш, че не си длъжна да се съгласяваш с всичките ми редакции! – казваше.

И аз не бях. И когато се случеше да имаме разногласие, литературната ни дискусия ставаше дори още по-дълга.

***

Знаех, че навремето баба е писала стихотворения и статии във вестници. Така и обаче не бях чела нищо нейно. А само колко много ми се искаше!

– Някъде из къщата са, ама не знам къде – казваше всеки път тя, когато я питах за писанията ѝ. – Правихме ремонт, аз исках да ги изхвърлям, ама дядо ти ми се скара и му ги дадох да ги пази някъде. Ама нали го знаеш какъв е мърляч, сега и той не знае къде са.

Вместо да я критикувам, че е искала да ги изхвърля – така де, на мен ми се струваше изключително глупаво човек да изхвърля собственото си творчество, защото го смята за недотам хубаво – аз питах дядо. И наистина, както бе казала баба, той не помнеше къде ги е сложил. Нищо… надеждата умира последна, нали така? Все някога трябваше да изскочат от някъде…

ПЪРВА ЧАСТ

– Кога ще ми дойдеш на гости?

– Имам много неща за училище. Нали знаеш, краят на годината е…

– Знам, само дето дядо ти ми намери стихотворенията и не искам да ги гледам без теб.

– … утре идвам, че днес вече е късно.

Случи се май месец. Нямах търпение. Нямах, нямах, нямах!

Както бях обещала, на следващия ден отидох при баба, обядвахме и след това тя ме заведе в стаята си, извади една стара папка от шкафа, духна оттук-оттам прахта, натрупала се с годините, и заедно заразлиствахме тази, за мен, машина на времето.

В папката имаше около 10–15 листа. За пръв път през живота си виждах букви, написани с пишеща машина. Наистина! Изглеждаха толкова… красиво. Наистина ми харесваха! Представях си баба, седнала пред пишещата машина след уморителен ден на работа или в университета и заобиколена само от звука на клавишите. Другата част от стихотворенията обаче бяха писани на ръка. Това бяха черновите на баба и за повечето от тях тя си спомняше кога и как ги е писала.

– Това ми хрумна в автобуса и го писах, подпряна на прозореца. Това – на връщане от село.

През цялото време четох аз, защото баба не може да си намери очилата. Аз чета, а тя ме слуша и говори на себе си.

– Добра съм била… наистина съм била добра. Не перфектна, не гениална… но добра.

Друг път малко повече се критикуваше:

– Много са ми еднотипни стихчетата, но пък… донякъде са добри.

Разбира се, не забравяше, че моето поколение „не е въобще толкова интелигентно, колкото бяхме ние“ (кое поколение не бе казвало същото за наследниците си?).

– Тая дума знаеш ли я? Че е малко стара, а вие младите такива думи не използвате много-много.

(Ще видиш ти, бабо! Само две думи не знаех!)

А аз ги чета и ги препрочитам, защото все още не мога да повярвам, че са писани от моята баба! Все още не мога да повярвам, че моята баба е можела да стане поетеса, да издава книги, да сбъдне мечтата си да стане журналист… прочитам и препрочитам, чудейки се колко по-различно щеше да се стече животът ѝ тогава – ако вместо инженерство бе завършила журналистика, ако бе работила в някой вестник, ако бе издавала стиховете си в книги… Поглеждам я. Тя може би си мисли същото нещо. Затова ли погледът ѝ изглеждаше толкова тъжен?

ВТОРА ЧАСТ

Идва и си отива моят 18-и рожден ден. Вече съм част от света на възрастните… каква странна мисъл. Със сигурност въобще не се чувствам по-различно. Така де, сама ще трябва да ходя да си оправям документи, ще трябва да си науча ЕГН-то и още куп други работи… (Впрочем, в момента, докато пиша това, си знам ЕГН-то наизуст може би от няколко месеца. Но допреди сама да започна да си го казвам, шансът да го запомня бе нулев.)Обажда ми се дядо, след него – баба. Така правят: единият – в едната стая, другият – в другата и не си подават телефона, ами поотделно се обаждат.

И двамата ми пожелават стандартните неща – здраве, щастие, много шестици през следващата (и последна) година… и двамата ми пожелават да продължавам да пиша. Баба дори завършва разговора ни с:

– Пиши, пиши, пиши, защото можеш!

И аз пиша ли пиша…

***

16 септември, 2021 г. Баба я няма. Баба почина. Паднала, отишла в болница, там много ѝ спаднала сатурацията (последните години имаше огромен проблем с белите дробове) и сега, малко повече от месец след рождения ми ден, баба я няма. Баба я няма. Моята баба вече не е сред живите. Вече никога няма да я видя, да чуя гласа ѝ, да почетем, да редактира някое мое писание… никога. Никога, никога, никога…

Знаех, че ще почине. И дядо знаеше. И тя знаеше. Бе въпрос само на време. И все пак… и все пак, колкото и да се подготвяхме, не можеше да бъдем напълно готови. А и да си въобразявахме, че сме, то щяхме да разберем, че това не е нищо повече от една безкрайно погрешна мисъл. Човек, според мен, никога не може да е напълно готов за смъртта на свой близък. Дори да е казал всичко, което има да му казва, с времето, било то малко или много след тази смърт, ще се появят толкова много въпроси, толкова много идеи, за които човек би искал да попита, да сподели или да поспори със своя близък. Така де, аз направих всичко възможно да си кажа всичко с баба, преди тя да си отиде. Да направя така, че щом ѝ вдигна телефона, да нямам нищо друго за казване освен отговора на обичайния въпрос „как си“. Направих го с мисълта, че няма да ми липсва толкова много, когато денят дойде. Направих всичко възможно… и се провалих. Защото да нямаш какво да си кажеш с човек, когото вече го няма, е като да изгубиш цялата си връзка с този човек. Да пуснеш ръката му, макар и тя вече да се намира на място, което ти все още няма да познаваш и, искрено се надявам, дълго време няма да познаваш. И толкова, толкова много се радвам, че се провалих. Защото обожавам поезия. Баба също. Обожавам изкуство. Баба също. Стари филми, природата, звездите в небето… баба също. И я чувствам близка, въпреки цялата тъга, която ми носят всички тези споделени интереси, за които никога няма да мога да говоря с нея.

Не знам къде е баба. Нито дали някога ще я видя. Така де, баба вярваше, че всичко е енергия и енергията не може просто ей така да изчезне. И все пак нито тя, нито аз, нито който и да било знаем или някога ще знаем какво се случва след смъртта. Баба – и душата, и умът, и тялото ѝ – може просто вече да са мъртви, погребани на два метра под земята и повече никога, никъде тя няма да види красотата на света, независимо в каква форма. Но може би в момента се наслаждава на райско (буквално и преносно) кафе, в компанията на всички онези починали баби и дядовци, и си клюкарят за всяка възможна тема под слънцето. Аз, разбира се, силно се надявам да е второто. Впрочем, ако може към кафето да се добави и шкембе чорба с много люто, аз съм сигурна, че баба (а и доста други баби и дядовци) би била най-щастливият човек на света… или в рая, или където и да било.

ЕПИЛОГ

Работя върху първата си стихосбирка. Не смятам, че съм литературен гений, даже напротив. Прочитайки и препрочитайки нещата си, все се чудя дали си заслужават. Дали са значими. Дали имат силата да променят някого така, както някои стихотворения са променили мен. Колкото и да си задавам тези въпроси, все не мога да си отговоря…

Въпреки всичките ми съмнения, първите осем страници не са „облечени“ в моите писания, а в тези на баба. Надявам се да ѝ харесат. Надявам се поне малко да приличат на нейната идея за стихосбирка. Стихосбирката, за която баба е мечтаела, копнеела преди половин век.

Дали в райското кафене/шкембеджийница ще се организира литературна дискусия за бабините писания? И дали това би дало старта на ред инициативи в рая за четене на всички онези творби, които никога не бяха видели бял свят?