Малкото четене: „Да опазиш Сребра невяста“

В предвкусване на премиерата на сборника на 28.10, заповядайте откъсче от едноименната история.

Тогава червендалестият Хвърчилец ме осведомява, че всъщност задачата ни хич не е просто да свирим. Свиренето на самата сватба било за кеф и за отмора, и си било за нас, и… абе било все едно к’во щяло да е, след като всички ще са вдъхнали въздух на поне няколко дамаджани.

Той ми подава ПВЦ бутилка от „Фанта“, пълна с бистрожълта течност, после се надвесва над мен и със заговорнически тон ме уведомява, че сме щели да участваме в „най-тежката част“. Филип го гледа омаяно сякаш жив русалия е рипнал от урвата приказки да му разказва.

– Кхъ-кхъ – кашля Пейо съсредоточително. – То въпросът, кхъ… абе ключовата работа тука е… Виж, има един много, много сериозен, такъв, ключов момент… че ми тря’а такъв свирач, който да свири, докат’ пазиме булката.

Аз преглъщам.

– Значи ще свиря и преди сватбата, така ли?

– Еми да. Ей сега, като стигнем, веднага ше трябва да отидеме да я пазиме. Булката, т’ва.

– Как така да я пазиме, нали ще се жени?! От к’во ще я пазиме?!

Пейо хъката-мъката започва да ми обяснява.

Пазенето и вземането на момата било най-тежката и най-важната част от сватбата. Това на практика си било чисто крадене на булка, затуй вече ѝ викали „взета невяста“, демек била бита карта вече. Той смига и прави жест сякаш връзва някой.

Младоженецът, понеже бил кекав от любов, вземал добри приятели и роднини, и много свирачи да му помагат да извади момата от дома ѝ, та да я отведат. Същото се случвало и от страната на невястата, само че там целта била да не я дават без бой или поне не без голям откуп. Понякога, когато тейкото, бащата на момата, не харесвал бъдещия зет, и бой, и дар, че и ракия, и пара трудно помагали.

Имало един начин само.

В тоя край всички толкова обичали музиката, че само тя топяла сърцата им.

– Добре, значи, виж с’я, тука има традиция – много настоятелно ми обяснява моят мениджър. – Младоженецът води свирачи и булката също си има свирачи, и те се надсвирват, и които надделеят, нали, такова… С’я обикновено, няма се плашиш, повече от час-два няма да е, естествено, щото нали ’се пак… Ама не мо’е така да я дадеме, нали! Обещал съм на баща ѝ, ’начи! – Tук той се надвесва към мен разпалено и вади скрития си коз. – ’Начи, ’найш ли к’ва хубава ракия вари баща ѝ! Неколко дамаджанки ми даде, сериозен е. Обещал съм му на човека, че трудно ше я дадеме. Че ще е най-трудно дадената мома в целото село! Просто… за нея ше тря’а кръв да се… – В този миг, видял изражението ми, омеква: – Хе-хе, не бе, Благо, споко, шегувам се, хе-хе, чак кръв… Ние с музика само, ние обичаме музиката, цялото село, па и околните, сме все музикални хора!

Картинката започваше да ми се подрежда. Тези добри хорица си правеха сметката да свирим цяла нощ.

Сватът продължава:

– Но имай предвид все пак, че…

– Какво да имам предвид, бе?! И от другите села ли ще има хора?

– Ами той е посъбрал оркестър… шейсетина човека горе-долу.

Плясвам се по челото:

– Колко? Абе Пейо… ние сме с една китара и един кахон бе, брат! Извинявай за „брат“, нали, ако искаш на „вуйче“ ще ти говора, знам, не обичаш така, но… Откъде-накъде?! Т.е. как така?!

Обръщам се шашардисан към Филип.

– Филипе! Шейсет човека оркестър?

Колегата вдига небрежно рамене в стил „Аз к’ви филхармонии съм борил, та тия ли…“.

– Еми имал човекът… – продължава Пейо. – В смисъл, младоженецът… то и той е от сой. Пък и неговият баща хубава ракия вари. Абе няма да се притесняваш бе, човек! – решава да ме успокои Пейо. – ’Начи, те свирят песен – ние свириме песен, ние свириме песен – те свирят песен. Важното е девойката да не хукне веднага през вратата и да ревне: „Ааа, твоя съм, взимай ме“, демек – трябва да я държиме вътре. Поне известно време…

Той поема дъх, после натъртва:

– На всяка цена.

Поглеждам го и изтървавам:

– Ще я вържем ли преди това?

Лицето му се удължава.

– Щото иначе не знам как ще стане, мой човек…