Тъкмо бях сложил три звезди (liked it) и малкото таласъмче у мен ме плесна по лапите. „Ама ти... съвсем ли си забравил какво е да си на четири? А въобще мислил ли си какви деца ще порастат, като почнат с такава книжчица? А представи ли си колко ще се смеят на игрите, които авторът е добавил към четенето?“
(На последния въпрос големият таласъм кима дълбокомислено и си подхвърля в ума думичката „книга-играене“.)
Смях се с глас на някои от приключенията, а най-любими моменти ми останаха:
– срещата с женското таласъмче и извода от нея
– срещата с остатъка от хамбургера, пържените картофки и шоколада... а извода от нея... леле, извода от нея...
(И поздравявам автора за смелостта да качи е-версия на книжката безплатно. На такива автори НАЙ обичам да плащам. :D)
Авторът чу някой да почуква на стъклото. „Сигурно е някой съсед“, помисли си той и вдигна щорите, които беше спуснал, за да не чукат съседи по стъклото, докато пише.
А Таласъмчо като видя автора, веднага позна, че това е неговият автор, защото беше един такъв таласъмски автор – с къдрава козинка и добре си похапваше. А авторът като видя Таласъмчо и веднага позна, че това е неговият Таласъмчо, макар и да не изглеждаше точно така, както го беше описал.
Айде сега! "Мрън-мрън"... Софтпрес и те са хора.Последният ти проект е в сътрудничество с Никола Райков, създателя на приказките-игри за Малкото Таласъмче. Как се запознахте и как стана така, че решихте да работите заедно по „Добросъците”?
Попаднах на Таласъмчето още в началото, когато започна да излиза и се запознахме с Никола на един панаир на книгата тогава. Отидохме с моята дъщеричка, като големи негови фенки – за автограф:) А той ме попита – „Ти ли си Мая? Аз искам да работим заедно в бъдеще!“ – много приятно ме изненада. А и явно каквото си намисли – това се случва. Рядкост е за един илюстратор да се радва на сродство в начина му на мислене с автора на книгата, която има да илюстрова. На фона на всички изтъркани и преиздавани хиляди пъти класически приказки, които се е налагало да илюстровам, „Добросъците“ е като свеж въздух в моята професия!
Добре ли се сработихте и как протече създаването на приказката-игра?
Повече от добре. Никола имаше ясна представа как трябва да изглеждат главните герои, даже получих скици направени собственоръчно от него на Смук, Фифи и Жужка! Същевременно ми даде доста свобода в много от илюстрациите и както вече споменах, имаме доста сходства в начина на мислене, като цяло и мисля, че с лекота се получиха картинките за книжката!
Сладурско връщане към безпределната фантазия на детството, с току намигвания и към по-порасналите.
Някои от впечатленията ми в движение:
~ Първите две кодови срички, които си записах, бяха
КО
и
НЕ
:-О :-DDD
~ Хмммм...Внезапно няколко косъма на главата на Цъкльо щръкнаха и той замръзна на място. Спря да цъка, облещи се и застина.
– Какво стана? – попита Смук-смук.
– Стана нещо му – каза Жужка.
Фифита се приближи до него и го докосна с пръстче. Цъкльо не реагира. Фифита се приближи още повече. Протегна лапички и го прегърна.
– Хайде, хайде, елате – каза тя на Жужка и Смук-смук. Електрушката и прахоядът се приближиха и гушнаха Цъкльо. Скоро той се разбуди от унеса и премигна.
– Какво стана? – попита Цъкльо, който беше спрял да цъка.
– Ти прекали – обясни му Фифита. – А когато някой прекали с цъкането, просто трябва да го прегърнеш.
... Ммммм! :)))
(Както се казваше в „Разговори с Бога“, отговорите винаги са наоколо. Само спри да цъкаш и ще ги чуеш.
Е, не се казваше точно така... :D)
~ Още не мога да преценя дали текстът ме забавлява/замисля, колкото двете „Таласъмчета“, но илюстрациите на Мая Бочева определено вдигат нивото с поне звездичка.
~ И още едно напомнящо:– Ти, вещунгер Гащунгер, приемаш ли гримила Кокомила съпруга своя за? – попита Жужка.
– Да – съгласи се вещунгерът.
– Ти, гримила Кокомила, приемаш ли вещунгер Гащунгер съпруг свой за? – попита Жужка.
– Да – каза гримилата и поклати глава.
– Обявявам за ви същество и същество. Вече сте две същества, но едно – рече мъдро Жужка. – Булката можеш целунеш да!
И точно в този момент лампички примигнаха в синьо-червено-зелено и... угаснаха! Сватбата потъна в тъмнина. Жужка се огледа, литна нагоре и засвети. Тя освети двамата младоженци и те се целунаха. После вещунгерът Гащунгер вдигна на ръце своята гримила Кокомила и те тръгнаха към вътрешността на шкафа. Фифита и Смук-смук вървяха зад тях, щастливо хванати за лапички, а Жужка ярко осветяваше пътя на всички. За първи път
от много време насам мислите в главата ѝ се подредиха правилно. „Понякога – мислеше си тя – е нужно да спреш да чертаеш своите планове и да осветиш пътя на другите“.
Cliff_Burton wrote:Вярвам, че повечето от вас познават Таласъмчето, особено като се има предвид, че ни е посестримаБуквално преди час стартира кикстартър кампания, която се опитва да срещне Таласъмчето с деца извън България. Всяка подкрепа - била тя дарение или разпространение на новината е повече от добре дошла. Ако смятате, че Никола и Таласъмчо заслужават да срещнат нови читатели, ударете рамо.
Friends (:
_The Big Adventure of the Little Gremlin_ is an example of that hybrid
between books and games where readers make choices and the plot
changes. It's also a clever and kind story (or 40 different stories)
in the vein of Gianni Rodari and Eduard Uspensky. And it's on
Kickstarter until July 7:
https://www.kickstarter.com/projects/ga ... e-children
You can read the entire book online and see if it's your cup of tea.
As one of the translation's editors, I'll be happy to hear your
thoughts. Of course, the author will be even happier, so you can leave
them here:
https://www.goodreads.com/book/show/25931940
Please pass this forward,
K)
Още едно чудесно приключение, което надгражда и разширява световете на предишните. Някои по-впечатали ми се моменти:
~ Не само от два свята, но и за две възрасти:– Ти ссспомняш ли си, като ссси бил малко сссмокче? – попита плъзгащият съскач.
– Малко сссмокче ли? – учудих се аз. – Не съм бил малко сссмокче.
– О, бил ссси, бил ссси, но просссто не помниш! Вишшш, когато аз бях малко сссмокче – заразказва съскачът, – една вечер приссстигнаха Човеците.
– Човеците ли? — въодушевих се аз.
– Да, ужасссни сссъщества!
– Но как така?
– Така, развикаха сссе „Сссмия, сссмия!“ и ме погнаха. А не виждат ли, че сссъм сссмок!
(...)
– Но Човеците не са ли били добри? – попитах аз.
– Били ссса добри, но ссса забравили какво е да ссси малко сссмокче.
– А те били ли са?
– Били ссса, били ссса, в някой друг живот, но просссто не помнят! Колелото сссе върти! – изсъска плъзгачът и се усука около по-малкия кръг. – Сссамсссара!
~ Никола, моля те, моля те,Скрит текст: покажи
~ Цялата книга е написана много симпатично – игриво и с широко ококорени очи за децата, загадъчно и с щипчици мъдрост за големите – но финалите сякаш са ми най-симаптични. Например този:– Погледни ме в очите – каза тя и повдигна муцунката ми с лапичка. – Къде си ходил?
Козината ѝ беше рошава от съня, а очите ѝ изглеждаха ядосани.
– Ами аз... – започнах да обяснявам. – Нали няма да ми се караш?
– Какво си направил? – гласът на мама хонтолул стана твърд като камък.
– Ами исках само да надникна... И да поразгледам малко... И малко да се разходя и...
Козината на мама хонтолул направо настръхна. Опитах се да ѝ обясня, че всъщност сенките не са толкова страшни. Както и тъмните твари, както и мрачните господари. И изобщо...
– Виж, мамо, нищо ми няма – казах аз. – Не умрях.
– Не, не, не! – рече мама хонтолул и поклати глава. – Сигурно си сънувал. Това не може да е вярно. Да не те е хванал петнистият бяс?
Тя се приближи, сложи лапа на челото ми и рече:
– Да, това се е случило. Ти гориш! Бедничкият ми той, ходил си насън и си сънувал.
– Неее! – рекох аз и махнах лапата ѝ ядосано. – Нищо ми няма. Не съм болен.
Размахах лапичка към края на Та-вана и казах:
– Там има цял един друг свят!
– Да – съгласи се тя. – Светът на Сенките! Там, където никой хонтолул не може да отиде, докато е жив. Откога не се чувстваш добре?
(...)
– Казах ти, че не съм сънувал – рекох аз.
Тя извади от джобчето ми красивия звезден плод и го разгледа стъписана.
– За теб е – казах аз. – Аз сам го отгледах! А да отглеждаш, означава да обичаш. Така каза дългоносът.
Мама хонтолул взе плода с треперещи лапички и се разплака.
– Никога повече не прави така! – рече тя.
– Но защо?
– Защото те обичам – отговори тя.
– И аз те обичам – казах ѝ аз и се гушнах до нейното джобче. – Но е време да порасна, мамо.
Отвън денят вече свършваше. Слънцето се бе скрило и само един последен лъч висеше закачен за сянката на старата гора. Точно до изхода ги чакаше Тимофей.
– Ооо, брат‘чеди! Толкова се радвам, че ви виждам отново! – каза той. – Хайде да ви водя при дугулското дърво.
– Махай се, Тимофей! – отговори му Зент. – Не е приятел този, който те изоставя при първа опасност.
– Не му говори така, Зент – намеси се Чапо. – Той не е виновен, че се е уплашил. Някои приятели са по-страхливи от други приятели.
– Така е – намеси се и Сент, – аз като съм по-страхлив от теб, да не би да съм ти по-малко приятел.
– А откъде да знаем дали пак няма да ни изостави в труден момент? – прекъсна ги Жапо.
Това, читателю, ще решиш ти.
Докато оживено обсъждаха случилото се, дугулетата стигнаха до друго място. Другото място беше същото като първото място. Широки каменни пътеки се пресичаха при стърчащите колове с кутии. Две от тях не светеха. Дядо Дугул се подпря на единия кол и четирите дугулета веднага запъплиха към кутията. Тя бе широко отворена и разделена на три хралупи. Чапо полюбопитства и влезе в най-горната. Беше празна.
– Тук няма никооой! – извика той и тялото му светна в червено. Светофарът също.
Отвън се чу нечуван писък на чудовище.
– И тук няма никооой! – извика Жапо от средната хралупа. Светофарът светна в жълто.
В този момент му се стори, че видя нещо в хралупата и извика пак:
– Аааа! – за да го разгледа хубаво на светлината. Светофарът продължително засвети.
– Тук е празно същооо! – извика накрая Зент и светофарът светна в зелено.
Отвън се чу силно тряаас! После писък на чудовище и пак трясък! Кутията се разтресе и дугулетата уплашено хукнаха към джоба. Очичките им заскачаха наоколо. Няколко чудовища се бяха сблъскали и смачкали. Те димяха! Събираха се хора. Дядо Дугул се отлепи от кола и тръгна през едната пътека. Внезапно пред него спря огромно чудовище. То мигаше със синьо на главата и му крещеше. Отвори уста и от корема му излезе човек, който носеше шапка и пръчка в ръка. Той също закрещя на Дядо Дугул.
– Ааа! – извикаха уплашено всички дугули. Целият Дядо Дугул засвети сякаш е направен от коледни лампички.
Човекът изтърва сопата и хукна към корема на крещящото чудовище. Дядо Дугул незабавно се заплъзга в обратна посока. Сент – синьото дугуле – изпълзя от джоба върху главата му и тихичко записка. Скоро хората виждаха само една мигаща синя светлина, която се отдалечава в мрака.
Users browsing this forum: CCBot and 0 guests