Ръбът на края на света

[Purple]

Когато писането ми е пейзажно и невъзможно кратко...

Ръбът на края на света

Обичах да съзерцавам неща от ръба на края на света. Гледах с часове как небето прелива от розово в черно и от лилаво в жълто. Огненочервеното беше любимият ми цвят - и най-краткотрайният. Трябваше да внимавам да не поклащам крака. Почвата беше ронлива - от време на време се откъсваше от ръба и пропадаше в нищото. А после бавно започваше да се превръща в дете: песъчинките се раздвижваха вихрено, оформяйки ръце, крака, тяло, глава, дори фини детайли като върхове на нокти или треперещи мигли. Докато падаше, детето винаги се усмихваше. Накрая изгубвах от поглед всички тях, всичките песъчинки, всичките деца, в сивото на заводите отдолу. Димът на комините приличаше на отровен захарен памук на фона на нежното пастелено на облаците. И, странно защо, цветовете им така и не се смесваха. Градът и небето бяха като два различни свята, които се докосваха, но никога не се преплитаха. И бяха живи, пъплещи, променящи се. Небето се вихреше. Градът жужеше. Небето пламтеше. Градът тракаше. Небето сияеше. Градът туптеше.
Глождеше ме обаче, че те бяха навсякъде. Не можех да погледна над небето. Не можех да надзърна под града. Седейки там, на ръба на края на света, си представях, че съм затворен в стъклен глобус от небе и град, от град и небе. Глобус без никаква пролука към друго измерение.
В следващия момент обаче настъпваше 4:44 и часовникът ми започваше настоятелно да звъни. Това беше моят праг на наблюдение, времето, в което трябваше да се сбогувам с децата (песъчинките) на ръба на края на света. Изправяйки се, отронвах повечко от тях и се проклинах за небрежността си. Пропадайки надолу, те ми помахваха с песъчливите си ръце. Не им отвръщах, защото беше 4:44. Вместо това им обръщах гръб и пристъпвах назад, към мястото, където ръб на края на света не съществува.
Излязъл от стъкления глобус, вече не виждах небе и град.
Все пак, не мога да виждам нищо. Аз съм слепец.

[Кал]

Каква е (пред)историята на това късче? Кое го вдъхнови?

А мислила ли си накъде ще продължи?

[Purple]

Няма предистория или продължение... засега
Въртеше ми се в главата половин година като движеща се картина, докато намеря думите да го излея.

[Кал]

Не го оставяй. Поне един читател иска да види (да усети?) още.

(Двама, с Нев-чан. )

[Mokidi]

Може и трима, принципиално няма да цъкна тенкю-то.
Обаче ако може да споделя мнение на чираче-редактор, дето не си е спазило срока за задачата, че една ножичка, малък размер, значително може да разхубави...

Spoiler

От друга страна, поработила съм върху премахването на инхибиторите си тази вечер, може от това да е.
На всичкото отгоре минавам през криза на непушачеството.
Мамка му и навик.
Вярно, от май миналата година не ми се е припалвало, обаче адски не му е сега моментът...
Инхибиторите съм ги премахнала с хубаво винце. А как ми се ще тревица...
Но това няма общо с възприемането де.

[Purple]

^ Каква ножичка имаш предвид, Mokidi? Наострям слух за всякакви препоръки

Spoiler

В случай, че измисля още, ще поствам

[Кал]

Мисля, че е рано за ножичка още (ако съм изтълкувал Ели вярно). Нека се посъбере материал първо.

Но да не се разсейвам сега от голямата работилница...