Все по-дебел и все така пъстър брой. (И първият, в който ми се натрапиха доста коректорски, че и редакторски пропуски. Обемът носи усложнения, както
чудесноужасно знаем от нашите собствени алманаси.)
По-ярките ми впечатления:
~ „Протокол“ ще да е най-оруелският разказ на Светослав Славчев, най-антиутопичният му. Но дори в него, в този протокол, писан едва ли не под диктовката на следователя (и както отбеляза дядо ми, навяващ мисли не само за прогнилия капитализъм, но и за скалъпващия съдопроизводства тоталитаризъм), се промъква бунтът на човешкото. Изсмивах се през прехапаната си устна всеки път, когато авторът на протокола успяваше да си каже какво му тежи – напук на „фактите“, като човек, обръщащ се към човеци.
Ще взема да изчета всичко откриваемо от д-р Славчев.
~ Материалът за Хърбърт Уелс „Последният велик британец“ мимоходом пуска една критика към фантастичните критически среди у нас, която може и да е била валидна преди 2016-а, но не важи след поредицата обзорни статии на (най-вече) Рандъм в „Шадоуданс“ – за политическата, екологичната и т.н. фантастика. Това пък ме подсеща за една от темите на последния Булгакон... и чуденето ми кой какво чете в момента, преди да си направи генерални изводи. Генерални, хехе.
Иначе самият материал е пълен с материал. ;) Ще чакам следващите части.
~ От „Потопът и спасителните станции“:
Науката, изкуството, литературата – това са оранжерийни растения, изискващи топлина, внимание, грижи. Колкото и парадоксално да изглежда, науката, променяща целия свят, се създава от гениални хора, нуждаещи се от защита и помощ повече от когото и да било другиго. Под развалините на Руската империя загинаха и парниците, където всичко това можеше да расте. Грубата марксистка философия, разделяща цялото човечество на буржоазия и пролетариат, представя целия обществен живот като примитивна „борба на класите“ и си няма представа от условията, необходими за съхраняване на интелектуалния живот на обществото. Но трябва да се отчете дължимото на болшевишкото правителство: то осъзна заплахата от пълната гибел на руската култура и въпреки блокадата и непрекъснатата борба с финансираните от нас и французите метежи и интервенции, които и досега терзаят Русия, разреши тези „спасителни организации“ и им оказва съдействие. Заедно с Дома на науката бе създаден и Дом на литературата и изкуствата. С изключение на няколко поети, сега в Русия никой не пише книги, никой не създава картини. Но повечето писатели и художници си намериха работа, свързана с издаването на грандиозна по своя размах, своеобразна руска енциклопедия на световната литература. В тази непостижима Русия, воюваща, студена, гладна, изпитваща безкрайни лишения, се осъществява литературно начинание, което е немислимо сега в богатата Англия и богатата Америка. В Англия и Америка издаването на сериозна литература на достъпни цени сега фактически е прекратено „поради скъпата хартия“. Духовната храна на английските и американските маси става все по-оскъдна и долнопробна, но това ни най-малко не трогва тези, от които зависи тя. Във всеки случай болшевишкото правителство стои по-високо. В умиращата от глад Русия стотици хора работят върху преводи; книгите, които са преведени от тях, се отпечатват и могат да осигурят на новата Русия такова запознаване със световната литература, каквото е недостъпно за нито един друг народ. Аз наблюдавах тази дейност и видях някои от тези книги. Аз написах „могат“, без да съм твърдо уверен. Защото, както всичко останало в тази разрушена страна, тази съзидателна работа има откъслечен, набързо организиран характер. Аз не мога да си представя по какви пътища световната литература ще достигне до руския народ. Книжарниците са затворени, а търговията с книги е забранена, както и въобще цялата търговия. Вероятно книгите ще се разпределят по училищата и другите учреждения.
Пасажът съдържа куп теми за размисъл и в този смисъл е емблематичен за цялата статия. Препоръчвам силно.
~ Не разбирам логиката, по която Дилян е направил подбора в „Награди, награди...“. Вътре са включени резултатите от „Хюго“ 2016 (които за пореден път
бяха повлияни от лобирането на Sad & Rabid Puppies), но не се споменава нито едно издание на
Националните фантастични награди. Организаторските усилия на 20+ души от 10+ фантастични общности в България несъществени ли бяха? Или по-срамни от онова, което се случва отвъд океана?
В следващия алманах
„ФантAstika“ имаме покана да запълним тази „липса“.
~ Още един автор, когото трябва да изчета от-до, е Алфред Бестър. „Без право на избор“ (Hobson's Choice) изобилства от свежи фрази и няма почти никакви, които редакторът в мен би скълцал. (Освен правия текст на финала. Но може би тогава са били други времена – и Стърджън съм го хващал да прави такива прави.) Специални поздрави към редактора за допълнителното оглаждане – той си знае. ;)
А аз си записвам да ми напомня: да преведа The Pi Man. Ако мога да се справя с визуалните еквилибристики вътре...
~ Из „Проблемът на Джахан“ от Жоро Малинов:
– Аллах ми е свидетел, че трябва да се спре тази вълна от човешки скакалци. С цената на всичко.
Преглътнах болезнено.
– Чува се за радикални действия към Християнска държава. Масирани военни удари в коалиция с Иран, Арабските халифати и Азиатските републики. Колко ще са радикални, Джахан?
Той издържа погледа ми. Винаги е бил твърд този човек. Властта печели, когато подобни хора се впрегнат в хомота ѝ.
– Ти си единственият човек, който може да ме разбере – тихо каза той. – Макар че си далече от властта и нямаш информацията и погледа, който аз имам, ти ще разбереш. Писателят има очи за няколко вселени. Аз ще ръководя цялостната визия за справяне с проблема. И да, ще има радикални действия, много радикални, ако се наложи.
– Бомба?
– Ако се наложи – в гласа му можеше да се строши закалена сабя.
– Моето мнение, ако те интересува, мога да ти го кажа по писателски. На един човек му се напукали керемидите на къщата и като валяло, стаите се пълнели с вода. С помощта на съседите той измислил хитроумна система за отводняване – кофи, легени, тръби, каци и улуци. Скъпичко му излязло, но поне стаите били сухи. Горе-долу. А трябвало просто да смени керемидите.
– Това ли е притчата? – Джахан отпи глътка вода и ме загледа сърдито.
– Ами...
– И защо керемидите са му строшени?
– Откъде да знам – троснах се аз. – Ние строшихме керемидите на християнска Европа и създадохме Християнска държава, като ѝ продавахме оръжие и подкрепяхме, заради висши политически цели, лидерите ѝ. И сега, вместо да сменим керемидите – за наша сметка, естествено, – се чудим как да спираме огромните маси хора, които бягат от там.
– Това е ужасно опростяване на проблема – ядно каза Джахан. – Ужасно. Типично за интелектуалеца, който чул нещо от тук, от там и вече има мнение.
Хем ми е криво, хем не мога да спра да се хиля...
Обаче финалът ме поля с КОФ-а...
Всъщност защо пък? Жоро си обича тезата, че в основата си винаги оставаме същите, все едно как се изменят обстоятелствата.
Само че... точно такъв жертвоготовен писател – че и всенароден любимец – историята не ни е поднасяла. Доколкото съм я чел.
~ Част от мен се чуди как се чувства в една компания с Майналовски.
Останалите бързат да отгърнат на Ливингстън.
Вие не се чудете защо лавицата на тази „Тера“ ще е mostly read. ;)
~ Та. Колийн Ливингстън:
... се ражда на 09.11.2013 г. Завършил е физика, информатика, медицина и право, но не защото е хипер гений, а защото зад този псевдоним се крие бая народ. Интересува се от наука и религия, литература и окултизъм, ГМО и екоталибанщина ...
Как да не се влюбиш?
(И в кого по-напред?)
~ На Влад от самия разказ страстно съболезновавам. (Влад, като героя от „
Приказка за магьосници, физици и дракон“. Явно името върви с попрището.) Направо ме боли за него – нали и аз тая година съм преобладаващо девствен.
– Загубиш ли девствеността си – поучаваше го неговият учител, докато още чиракуваше, – с нея си отиват и всичките ти сили. И не говоря само за жени – мъжете, самодивите и юдите също са забранени за теб. Въобще – никаква близост с друго същество, било то живо или мъртво. Ела сега, ще ти покажа къде държа специалното мазило, все пак хора сме, пък и едва ли искаш да се претъркаш... някъде. Моя собствена рецепта, ще те науча как да го приготвяш.
Може ли да забъркате малко и за мен?
И хахаха:
След седмица непрекъснати грижи раните на предводителя започнаха да зарастват. Железният му организъм и лечителските умения на Влад го задържаха в света на живите. Няколко дни по-късно Влад му позволи да се върне в крепостта си, с разрешение да става от леглото само при необходимост. Предвид слабостта, която сигурно чувстваше, едва ли щеше дори да му хрумне да се забавлява с някоя от наложниците си, но Влад го предупреди и за това. Обичаше да предписва на хората въздържание, няма само той да страда, я.
Ама и тоя финал беше КОФ-ичка. Още с появата на овцата го предусетих. А до последно чаках изненада. :(
~ След „Ламята от далечното кралство“, която е обърнато огледало досущ като „Проблемът на Джахан“, стигаме до „Зорницата“ на Кирил Влахов:
Човекът седеше на стола и гледаше отегчено пред себе си. Мина известно време и той усети нещо.
– Жажда – каза и на мига из тялото му се разпредели необходимата вода.
Малко по-късно обяви:
– Глад! – и съответните количества белтъци, въглехидрати и мазнини се вляха в клетките му.
Заситен, мъжът затвори очи и спа няколко часа, а после почувства възбуда.
– Секс – извика рязко и пред него се появи прекрасна ефирно облечена жена.
Докато я гледаше и галеше, оргазмите се редяха един след друг, без да се напряга излишно.
Мечтата на всеки мъж. :D
~ Хихи... „Сладката планета“ на четвъртокласничката Йолина Струнчева е от конкурса „Писмо в бутилка“, чиито бутилчици редовно стигат и до нашите
Копнежи. И ми даде една идея за рубрика „Млади гласове“ в следващите алманаси...
~ Хехе, Чибуанската библиотека. :)
Част от мен – оная същата част – се чуди как се чувства от приравняването на „Кръга на хористите“ с „Вечна младост“.
И държи да успокои автора, че след скандалите от знойното лято на 2015-а, клуб
„Вечна младост“ се оттегли от всякакви конкурси и въобще от съвместни фендъмски инициативи. Ура за силите на прогреса! А авторът спокойно може да участва в следващите награди – вече няма кой да ги грабне изпод носа му.
То няма и кой да ги прави, де... Ура, ура, ура!
Останалите продължават да ровят в спама, в търсене на
нормални хора.
~ Из „Една звезда“ на Маргарет Килджой:
Интровертите са страхотни: можете да прекарате цяла нощ заедно, без да се опитват да спят с вас.
Пичовете също. ;)
А като цяло текстът е пример как се пише къс разказ. Брилянтна, но напълно логична идея, чиито предпоставки са небрежно разхвърляни из сюжета, докато не дойде време да завържат кулминацията.
(Не се сещам как е на английски „задачата за дрезината“, за да дам линк за онези, които не се сещат каква е самата дилема. Последно я бях срещал в „
Инкогнито: тайният живот на мозъка“.)
~ В „Четирите мелодии на Апокалипсиса“ Брус Голдън ни смразява с бъдеще, в което смартфоните са станали емофони:
Робърт провери дали телефонът му не е на високоговорител и вдигна.
– Ало?
– Робърт, какво правиш?
– Какво? Какво имаш предвид?
– Възнамеряваш да правиш секс с тази жена, нали?
Робърт се обърна, въпреки че беше сигурен, че Алисън не може да чуе какво казва Цирцея.
– Ами, да... може би.
– Помисли ли си дори за една секунда как бих се почувствала аз от това?
– Ами... не. Какво мислиш?
– Мисля, че е твърде рано. Смятам, че може да попречи на другите взаимоотношения, които имаш.
– Какви взаимоотношения?
– Тези с мен. Какво ще стане, ако трябва да ти се обадя, а ти се чукаш с нея?
– Ами, ъъ... предполагам, че ще спра и ще вдигна телефона.
– Наистина ли? Така ли ще направиш?
– Разбира се.
– А ще си измиеш ли ръцете преди това?
~ „Марсиански разкази“ от Валери Циганов е една от най-тъжните хроники за първия контакт (или липсата му), на която съм попадал. Все пак ми се струва малко вероятно никой никога да не успее да разбере Другите, имайки предвид колко различни сме самите ние.
~ И все на тъжна вълна – „Хелас III“ от Рафал Жемкевич предлага едно самомултиплициращо се бъдеще, в което „вярващите“ винаги вършат работата на „циниците“, каквото и друго да вярват. Мрак, ама не по руския жаргон. :(
Иначе като атмосфера напомня за „Отвъд пустинята“ на Наско Славов.
~
Какво, като сега имаме всичките много от нещо, от което някога всички сме имали средно твърде малко? Да не би да ни прави щастливи кутията с пирони в мазето, истински железни пирони, при това много по-качествени от онези, за които предците ни през средновековието са плащали на ковачите с цели глави добитък? Ами самото притежание на желязо, което някога се е ценяло повече от златото заради здравината и много по-трудната технология на получаването му? Същото със солта, с която днес ръсим улиците през зимата. Щастливи ли сме от това, че днес огънят е тъй лесно достъпен, а светлината през нощта – тъй изобилна, че не можем да видим звездите от нея? Не, не и не. Не се радваме и на дяланите камъни, по които стъпваме, и на фините материи, с които сме облечени. И от джобните си компютри с възможности, далеч надхвърлящи нашите собствени, също не сме доволни вече. Защото всички други имат същото. Ние сме във вечна конкуренция – скрита или явна, тиха или ожесточена, поединично или на групи – винаги, навсякъде. Докато го има стремежът ни към разширение, към притежание на повече – така ще бъде. Нас не ни удовлетворява самото имане, а неговата положителна производна по времето.
Тия мисли на Станислав Запрянов във „Вечните двигатели и свободната енергия – част от физичния фолклор“ ме върнаха към едно мое есе от 2003-та,
„Нуждаем ли се от природата?“. Само дето текстът на Станислав ме забавлява повече. :)
~ „Времето на Пепеляшка, или фантастиката, която те изгубиха“ от Вл. Гаков е чудесен обзор на американската (и по-бегло британската) фантастика преди началото на Новата вълна. Даже споменава един-двама автори, които на мен самия са ми почти непознати.
Само се боя, че в евентуалното му продължение може да вземе връх носталгията, подсказана в подзаглавието. А когато сме губили каквото и да е, имали ли сме сетивата да видим какво сме печелили?
~ Миевил, мой човек:
Втората причина [социалистите да се интересуват от тези жанрове] е, че фентъзито, научната фантастика и ужасите биват тотално низвергнати от мейнстрийм критиката като простовата и второкачествена литература. Бих казал, че радарите на социалистите трябва да реагират на контракултури, субкултури и други алтернативи на „благопристойния“ вкус. Ставам подозрителен всеки път, когато полуофициалните арбитри на добрия вкус ни казват, с едва прикрит снобизъм, че нещо е под достойнството им. (С това, разбира се, не искам да кажа, че маргиналността e автоматичен признак за качество.)
(Ако можеше и да пише романите си по-емпатично...)
)
, са някои езотерични книги. Има примерно един Сал Ракели, който разправя (примерно), че това, двучленното семейство от мъж и жена (или каквито и да са двама души) е временен етап, а постепенно ще ставаме все по-обширни. Досущ бъдещето, което бяхме одраскали с Владо Полеганов в 
Да вземем и с теб да си направим една жива вижданка, ако си по софийско? (Все се каня да те помоля да ми спретнеш един обзор на най-впечатлилите те сцени в анимето. Всичкото аниме, което си гледал.
