Гражданин на Галактиката (превод от английски)

[Jane Undead]

Здравейте!

От известно време имам идея да преведа Гражданин на Галактиката от Хайнлайн. Книгата никога не е издавана на български.
Пускам първата глава.
Идеята е да преведа книгата и да я пусна в интернет, ако има интерес.
Ще се радвам на коментари, критика, както и лично мнение дали би ви бил интересен този превод.


Гражданин на Галактиката

От Робърт А. Хайнлайн

ГЛАВА ПЪРВА


- Номер деветдесет и седем, – обяви аукционерът. – Момче.
Момчето беше замаяно и леко му се гадеше, заради усещането на земя под краката. Космическия кораб с робите беше изминал около четирийсет светлинни години, а в трюмовете му се носеше вонята на всички робски кораби – тежката миризма на скупчени немити тела, на страх, повръщано и антична печал. Само че там момчето беше някой, самостоятелен член на групата, с право на храна всеки ден, както и възможност да се бори да изяде на спокойствие дажбата си. Имаше дори приятели.
Сега той пак беше никой, пак щяха да го продадат.
Предния обект, продаден с удара на аукционния чук, бяха две руси девойки – и двете заедно, бяха близначки. Наддаването беше енергично, а окончателната цена – висока. Аукционерът се обърна с доволна усмивка и посочи към момчето.
- Номер деветдесет и седем. Сложете го тук горе.
Момчето беше хванато и измъкнато на платформата. То застана без да мърда, само замаяните му очи се стрелкаха насам-натам, разглеждайки това, което не можеше да види по-рано иззад заграждението. Робският пазар лежеше на известния площад на Свободата, от страната на космическия порт. Беше обърнат към хълма, увенчан от още по-известния Президиум на Саргон, столица на Деветте Свята. Момчето обаче не го разпознаваше, то даже не знаеше на коя планета се намира. Вместо това гледаше към тълпата.
Най-близо до робската платформа се тълпяха просяците, готови да се залепят за всеки купувач, едва-що обявил правото си на собственост. Зад тях в полукръг бяха подредени столове за богатите и привилегированите. На всеки фланг на тази елитна група чакаха техните роби, носачи, телохранители и шофьори, безделничейки край наземните коли на богатите, и паланкините и покритите носилки на още по-богатите. Зад лордовете и дамите стояха обикновените хора, безделниците и любопитните, освободените роби и джебчиите, продавачите на разхладителни напитки и случайните търговци от простолюдието, недостатъчно знатни, за да седят, но готови да купят по-евтино портиер, чиновник, механик, или дори къщна прислуга за жените си.
- Номер деветдесет и седем, – повтори аукционерът. – Красив и здрав момък, подходящ за паж или прислужник. Представете си го, дами и господа, в ливреята на вашия дом. Обърнете внимание на… – Думите му потънаха в пронизителния шум на кораба, спускащ се над космопорта.
Старият просяк Базлим Сакатия извърна полуголото си тяло и присви единственото си око към платформата. Момчето изобщо не му приличаше на послушен домашен слуга, а по-скоро на уловено диво животинче – мръсно, мършаво и пребито: под мръсотията на гърба му личаха бели полоси от белези, показващи мнението на предишните собственици по въпроса.
Очите на момчето и формата на ушите му позволяваха на Базлим да предположи, че то би могло да принадлежи към немутирал земен род, но не можеше да бъде сигурен в нищо друго, освен че то беше изплашено и нещастно, но все пак непокорно. Момчето забеляза, че просякът го гледа и отмести поглед.
Грохотът замлъкна и едно богато конте, седящо най-отпред, лениво махна с кърпичката си към аукционера:
- Не ни хаби времето напразно, мошенико. Покажи по-добре нещо като предния обект.
- Както ви е угодно, благородни господине, но аз все пак съм длъжен да се придържам към номерата в каталога.
- Тогава приключвай с него! Или разкарай този недохранен нескопосник оттука и ни покажи истинската стока.
- Много сте любезен, сър, – аукционерът повиши глас. – Помолиха ме да побързам и смятам, че благородните ми господари няма да възразят. Позволете ми да бъда откровен. Този прекрасен момък е млад: новият му собственик ще трябва да плати за обучението му. Затова…
Момчето почти не слушаше. Знаеше този език само повърхностно, а и казаното нямаше особено значение за него. Вместо това разглеждаше покритите с воали дами и елегантните господа, опитвайки се да отгатне кой ще стане новия му противник.
- … ниска първоначална цена и бърз оборот на капитала. Изгодна покупка! Чувам ли двайсет стелара?
Настъпи неловко мълчание. Лъскава дама, покрита от краката, обути в сандали, до лицето, закрито с воал, се наклони към контето, прошепна му нещо и се разкиска. Контето се начумери, извади камата си и се зае демонстративно да си чисти ноктите.
- Казах да приключвате с него, – изръмжа той.
Аукционерът въздъхна.
- Моля ви да си припомните, дами и господа, че трябва да отговарям за действията си пред моят покровител. Но да започнем от по-ниско. Десет стелара! Да, казах „десет”. Фантастично! – Той се огледа удивен. – Да не би да оглушавам? Някой е вдигнал пръст и аз не съм го видял? Моля ви, помислете си. Ще имате нов млад момък. Можете да го използвате за каквото решите. За толкова ниска цена ще може да го направите ням, или да го промените както пожелаете, за собствено удоволствие…
- Или да нахраним с него рибите!
- Да нахраним… О, колко сте остроумен, сър!
- Всъщност ми доскучава. Защо си мислиш, че този жалък предмет струва нещо? Може би ти е син?
Аукционерът се насили да се усмихне.
- Как бих искал да беше. Ако ми беше разрешено, щях да ви кажа, че произхода на това момче…
- Който и ти самият не знаеш…
- Тъй като не ми е позволено да говоря по този въпрос, ще отбележа само формата на черепа му и съвършено кръглите му уши.
Аукционерът се пресегна и дръпна момчето за ухото, а то се извърна и го ухапа по ръката. Тълпата се захили.
Човека си дръпна ръката.
- Духовито момче. Нищо, което не може да се излекува с няколко камшика. Прекрасна порода, вижте му ушите. Най-добрата в Галактиката, според мнозина.
Аукционерът беше пропуснал да забележи нещо – младото конте беше от Синдон ІV. Контето махна шлема си, разкривайки типичните синдониански уши: дълги, космати и заострени. Наклони се напред и ушите му потрепнаха:
- Кой е благородния ти покровител?
Старият просяк Базлим се промъкна към края на платформата, готов да залегне. Момчето се напрегна и се огледа наоколо, почувствало неизвестна опасност. Аукционерът пребледня – със сидонианеца човек можеше да се пошегува само веднъж.
- Милорд, вие не ме разбрахте правилно, – изпъшка той.
- Я повтори пак за ушите и най-добрата порода.
Полицията стоеше наблизо, но не се намесваше. Аукционерът облиза устни.
- Бъдете милостив, благородни господине. Децата ми ще умрат от глад. Само повтарям това, което казват всички. Това не е мое мнение. Само се опитвам да ускоря продажбата… както вие сам поискахте.
Тишината беше нарушена от женски глас:
- О, оставете го, Дварол. Не е негова вината как точно изглеждат ушите на роба. Все едно, той трябва да го продаде.
Синдонианецът дишаше тежко:
- Ами продай го тогава!
Аукционерът си пое дъх:
- Да, милорд. – Той се стегна и продължи: – Моля за вашето извинение, дами и господа, за напразно изгубеното време. Да започнем с произволна цена.
Почака малко, след това каза нервно:
- Не чувам… не виждам предложения… Няма предложения – веднъж. Ако никой не предложи цена, ще бъда принуден да върна този предмет в склада и да се консултирам с покровителя си, преди да продължим. Без предложения – втори път. Мога да ви предложа още много прекрасни стоки, ще бъде жалко да не ги видите. Без предложения – трети път…
Стария просяк вдигна два пръста. Аукционерът го погледна.
- Цена ли предлагаш?
- Да, – изграчи стареца – Ако благородните дами и господа позволят.
Аукционерът хвърли поглед на седящото благородничество. Някой от тълпата извика:
- А защо не? Парите са си пари.
Синдонианецът кимна. Аукционерът бързо попита:
- Значи предлагаш два стелара за момчето?
- Не, не, не, не, не! – извика Базлим – Два минима!
Аукционерът понечи да го ритне, но просяка отдръпна глава. Аукционерът изкрещя:
- Махай се! Ще ти покажа аз как се правят шегички с висшестоящите!
- Аукционер!
- Сър? Да, милорд?
- Ти каза „произволна цена”. Продай му момъка, – каза синдонианецът.
- Но…
- Чу ли ме?
- Милорд, не мога да го продам само с едно наддаване. Законът е ясен: едно наддаване не е търг. Дори две, ако аукционерът не е предложил минимална цена. Без минимална цена не ми е позволено да продавам, ако наддаванията са по-малко от три. Благородни господине, този закон беше издаден за защита на собствениците, а не на моите нищожни интереси.
Някой се провикна:
- Такъв е закона!
Синдонианецът се намръщи:
- Тогава обявявай търга.
- Както ви е угодно, благородни дами и господа, – той се обърна към тълпата – За номер деветдесет и седем чух цена от два минима. Кой ще предложи повече?
- Четири, – заяви синдонианецът.
- Пет, – откликна нечий глас.
Синдонианецът забеляза просяка. Базлим се придвижваше на ръце и коляно, влачейки след себе си чуканчето на другия си крак. Пречеше му купата за подаяния.
Аукционерът продължи монотонно:
- Пет минима – веднъж, пет минима – два пъти…
- Шест! – извика синдонианецът, поглеждайки в купата на просяка. Бръкна в кесията си и пусна в нея шепа монети.
- Чух шест, някой ще предложи ли седем?
- Седем, – изграчи Базлим.
- Предложиха седем. Вие там, с вдигнатия палец. Давате ли осем?
- Девет, – прекъсна го просяка.
Аукционерът го погледна свирепо, но прие цената. Тя се беше приближила до един стелар, твърде скъпа шега за по-голямата част от тълпата. На благородниците нито им трябваше безполезен роб, нито искаха да развалят впечатлението от жеста на синдонианеца.
Аукционерът провлачи:
- Девет минима – първи път… девет минима – втори път… девет минима – трети път… Продадено за девет минима! – той избута момчето от платформата върху краката на просяка – Вземай го и изчезвай!
- По-полека, – предупреди синдонианецът. – Документа за покупка.
Едва сдържайки се, аукционерът нанесе цената и новия собственик в документите, приготвени за номер деветдесет и седем. Базлим плати девет минима, след което отново трябваше да го субсидира синдонианецът, тъй като документа струваше повече от цената на покупката. Момчето стоеше спокойно. То знаеше, че отново са го продали и че новият му собственик е този старец. Беше му все едно, не искаше да принадлежи никому.
Възползвайки се от спънката, то реши да избяга, но просякът, който като че ли изобщо не гледаше към него, протегна дългата си ръка, хвана го за глезена и го придърпа обратно. След това Базлим се изправи с труд, положил ръката си на рамото на момчето, за да го използва като патерица. Момчето усети костеливата ръка, която го хвана за лакътя, и се отпусна, примирявайки се с неизбежното. Какво пък, щеше да опита пак друг път.
Опирайки се на момчето, просякът се поклони с голямо достойнство:
- Милорд, – изхриптя той – аз и моят слуга ви благодарим.
- За нищо, за нищо, – отпрати ги с кърпичка синдонианецът.

Пътят от площада на Свободата до дупката, където живееше Базлим, беше не повече от половин миля, но изминаването му отне немалко време. Въпреки че старецът използваше момчето като втори крак, очакваният ефект не се получи – движеха се по-бавно, отколкото той обикновено се придвижваше на ръце и един крак. Налагаше се често да спират за почивка, което време използваха за събиране на милостиня. Всъщност, работата не спираше и когато се движеха, тъй като стареца караше момчето да протяга купичката под носа на всеки минувач.
Базлим извърши това, без да използва думи. Опита се да заговори момчето на интерлингве, космодатски, саргонски, половин дузина различни местни езици, жаргона на крадците, жаргона на просяците, робите и търговците и даже на системен английски – всичко това безрезултатно, въпреки че усещаше, че понякога момчето го разбира. Затова той прекрати опитите си и обясни желанията си с помощта на езика на знаците и някой и друг шамар. Ако момчето не разбираше езика му, той щеше да го научи. Всичко с времето си. Базлим не бързаше. Той никога не бързаше, неговите планове бяха дългосрочни.
Домът на Базлим се намираше под стария амфитеатър. Когато Саргон Великолепния за увековечаване на управлението си издаде заповед за построяване на още по-величествен амфитеатър, беше разрушена само част от стария. Работата беше прекъсната по време на Втората Цетанска война и никога не беше възобновена.
Базлим заведе момчето в тези руини. Беше трудно да се върви и стареца трябваше отново да пълзи. За сметка на това изобщо не изпускаше момчето от хватката си. Един път почти му се отдаде да се измъкне, но просяка отново го хвана за глезена. След това вървяха много по-бавно.
Минаха през дупка в тъмния край на разрушен проход, като момчето беше заставено да мине първо. Те пропълзяха върху купчина отломки и влязоха в непрогледно тъмен, но гладък коридор. Слязоха надолу и се оказаха в бараките на стария амфитеатър, под арената.
В тъмнината стигнаха до здраво изработена врата. Базлим бутна момчето през нея, последва го и затвори вратата, притискайки палеца си към секретна ключалка. След това натисна едно копче и светлините се запалиха.
- Е, момко, вече сме си вкъщи.
Момчето се оглеждаше изумено. Изобщо не очакваше да види тази скромна, прилична стаичка – малка и чиста. Панелите на тавана излъчваха приятна разсеяна светлина, мебелите не бяха много. Момчето се оглеждаше с удивление. Въпреки че беше бедна, стаята беше по-добра от всичко, в което някога беше живяло.
Просякът пусна рамото му, доподскача до полицата, остави там купичката за подаяния и взе някакъв сложен механизъм. Едва когато просякът свали парцалите от чуканчето на коляното си и намести предмета там, момчето разбра за какво служи – беше изкуствен крак, който толкова добре се напасваше, че можеше да конкурира такъв от плът и кръв. Мъжът се изправи, взе чифт панталони от един сандък и ги обу. Едва ли някой можеше да познае, че беше сакат, ако го видеше така.
- Ела насам, – каза той на интерлингве.
Момчето изобщо не помръдна. Базлим повтори думите на други езици, след което сви рамене и като хвана момчето за рамото, го поведе към задната стаичка. Там се намираха кухнята и умивалника. Напълни един леген, даде на момчето парче сапун, и каза:
- Измий се.
С жестове обясни какво иска от него.
Момчето упорито мълчеше и не се помръдваше. Мъжът въздъхна, взе четка, подходяща по-скоро за миене на подове, и се престори, че мие момчето. Той спря да докосва кожата му с твърдата четина и повтори на интерлингве и английски:
- Измий се. Вземи вана.
Момчето се поколеба, свали парцалите от себе си и започна бавно да се насапунисва.
Базлим каза:
- Така е по-добре, – събра мръсните разкъсани дрехи, пусна ги в коша за боклук и като му остави хавлия, се зае да приготвя вечерята.
След няколко минути се обърна и видя, че момчето е изчезнало. Без да бърза, отиде в другата стая и го завари там. Момчето, което в този момент старателно се опитваше да отвори вратата, го забеляза, но това само удвои усилията му. Базлим го потупа по рамото, посочвайки с палец към малката стаичка.
- Доизмий се.
И се върна обратно. Момчето закрета след него.
Когато момчето беше измито и изсушено, Базлим сложи задушеното на плочата за готвене, натисна копчето за бавен огън и, отваряйки бюфета, извади оттам бутилка мехлем, приготвена от някакво растение. Вече измито, тялото на момчето беше като изложба на синини, белези, драскотини и ожулвания, както стари, така и нови.
- Не мърдай.
Лекарството пареше, а момчето започна да се извива.
- Не мърдай! – повтори Базлим твърдо, но весело и го плясна. Момчето се отпусна, напрягайки се само когато лекарството го докосваше. Мъжът внимателно разгледа една стара язва, която се намираше на коляното му, и мърморейки тихо, отново отиде до бюфета. След това, взел спринцовка, обясни, че ще му отвърти главата, ако започне да се дърпа, и му я инжектира. Приключил с лечението, той намери стара дреха, каза на момчето да я облече, и се зае отново с готвенето.
Накрая старецът остави две големи купи задушено на масата във всекидневната, прибави към тях шепа свеж зелен грах и остави два комата местен хляб – черен и твърд.
- Вечерята е готова, момко. Ела да ядем.
Момчето седна на края на сандъка, но явно нямаше намерение да яде, а смяташе всеки момент да избяга.
Базлим спря да яде.
- Е, какво има? – видя, че очите на момчето се устремяват към вратата. – А, това ли е? – той стана, отиде до вратата, отключи я с палец и погледна към момчето. След това обяви:
- Вратата е отворена. Ако искаш яж, ако искаш си тръгвай. – повтори го няколко пъти и в един момент усети, че момчето го е разбрало.
Момчето се протегна за лъжицата, след това внезапно скочи от сандъка и побягна към вратата. Базлим продължи да яде. Вратата остана отворена, а светлината се разливаше в лабиринта.
По-късно, когато Базлим без да бърза приключи с вечерята си, той беше уверен, че момчето го наблюдава. Като се стараеше да не се оглежда, той се настани по-удобно в стола си и се зае да си чисти зъбите. Без да се обръща, каза на езика, който смяташе че е роден на роба:
- Може би все пак ще дойдеш да си изядеш вечерята? Или предпочиташ да я изхвърля?
Момчето не отговори.
- Прекрасно, – продължи Базлим. – Ако не искаш да ядеш, смятам да затворя вратата. Не мога да рискувам да оставя отворено с включена светлина. – бавно се изправи и тръгна към вратата.
- Последно предупреждение, – обяви той.
Когато вратата почти се беше затворила, момчето изпищя:
- Почакайте! – и се промъкна в стаята.
Базлим не се беше объркал с езика.
- Добре дошъл, – каза приветливо. – Ще я оставя отключена, в случай че промениш решението си. – след което въздъхна – И ако успея да направя това, за което си мисля, никога повече никой няма да бъде заключван.
Момчето не отговори, а се наклони над храната и започна да яде така, все едно се боеше, че може да му вземат купата. Базлим седна и започна да го наблюдава. Постепенно темпото се забави, но момчето не се спря, докато не улови последното парченце месо и не глътна последната трошичка хляб и последното грахче. Дояде си с труд, но не остави нищо. След това се изправи, погледна Базлим в очите и срамежливо му се усмихна. Базлим се усмихна в отговор.
Изведнъж усмивката му изчезна от лицето, то пребледня, а след това позеленя. Струя слюнка се проточи от ъгълчето на устата му, и въпреки всички усилия да се сдържа, силно повърна.
Базлим се отдръпна, за да избегне експлозията.
- Звезди в небето, аз съм идиот! – възкликна на родния си език. Отиде в кухнята и се върна с кофа и парцали, изтри лицето на момчето и, казвайки му да седи спокойно, изчисти каменния под.
След известно време се върна с доста по-скромно блюдо – месен бульон и неголямо парче хляб.
- Топи хляба и яж.
- По-добре да не ям.
- Яж, повече няма да ти прилошее. Нали те видях, корема ти е залепнал за гърба, трябваше да се сетя, преди да ти давам месо. Само че яж по-бавно.
Момчето вдигна очи и брадичката му потрепери. След това гребна с лъжицата си малко количество бульон. Базлим го наблюдаваше, докато не изяде целия бульон и почти целия хляб.
- Добре, – каза накрая Базлим. – А сега бих поспал. Между другото, как ти е името?
Момчето отговори:
- Торби.
- Торби – хубаво име. Може да ме наричаш “Поп”. Лека нощ. – той свали изкуствения крак, остави го на полицата и доподскача до леглото, по-точно до твърдия матрак в ъгъла. Отмести се до стената, за да остави място на момчето, и каза: – Изключи светлината, преди да си легнеш. – След това затвори очи и зачака.
Настъпи дълго мълчание. Той чу как момчето отива до вратата. Светлината угасна. Базлим очакваше да чуе шум от отваряне на врата. Вместо това почувства как момчето пропълзя върху матрака.
- Лека нощ, – повтори той.
- Лека.
Той почти беше задрямал, когато почувства, че момчето отчаяно трепери. Повдигна се и погали изтъкващите ребра. То заплака.
Базлим легна по-удобно, прегърна тресящите се рамене на момчето и положи лицето му на гърдите си.
- Всичко е наред, Торби, – каза той меко, – всичко е наред. Всички свърши. И никога няма да се повтори.
Момчето извика силно и се притисна към него. Базлим още дълго го държа, докато то най-накрая заспа.

[Кал]

Градът и всички негови вампири.

(Признавам си без бой, че ЛС гледам да не ползвам. )

Преводът ми харесва - жив език, не хващам някакви логически проблеми (е, поне след полунощ не хващам). И историята се очертава любопитна. Само Хайнлайн да не го избие на менторстване, че се гнервя като за световно...

Не бих се впускал в конкретни препоръки засега - няма нито една принципна, всичко ще са частни случаи (тая думичка, оная фраза). А те най-добре се гладят, като свършиш с цялата първа чернова.

Ти самата имаш ли места, които те смущават? (Аз като превеждам, си ги отбелязвам.)

[Jane Undead]

В момента не се сещам за нещо, с което да съм имала особени проблеми. Може би момента, в който момчето повърна ме затрудни малко. (то пък и аз на какво намерих да се запъна)
Забравих да спомена, че превеждам от английски и руски едновременно. Та ако има някой русизъм, може да ми кажете. Обикновено допускам по някой и в собствените си писаници и народа се дразни.
А ти какво имаш предвид под менторстване? Нещо като в "Достатъчно време за любов", където беше отделил пет страници на генетиката ли? Щото на средата на книгата има малко, но го говори една докторка-социоложка, та като цяло се яде.

[Кал]

А ти какво имаш предвид под менторстване?

Всички реплики, които започват със "Слушай, синко" и/ли съдържат поучения от (зле прикрития) авторов глас. Хайнлайн е infamous с тях.

Другото, за генетиката, ми звучи като пример за инфодъмп. Помните ли си терминологията от Китен?

[Trip]

Ще си поиграя да сравня с оригинала и ще отзивя скоро

[Jane Undead]

Всички реплики, които започват със "Слушай, синко" и/ли съдържат поучения от (зле прикрития) авторов глас. Хайнлайн е infamous с тях.

Другото, за генетиката, ми звучи като пример за инфодъмп. Помните ли си терминологията от Китен?

Има и от едното и от другото по малко, наистина. На мен не ми пречи, но сигурно някои хора му се дразнят.

А втората глава ще си я получите след седмица-две, когато се върна в София.

[Кал]

Това към Емо/Trip - и към всички, които имат нужда от файлове с текстовете-оригинали:

Принципно мога да проверявам дали някой текст го има сканиран. И ако - да ви го набавям. Пишете ми на мейла, ако ви потрябва.

А ти не се припирай, Снеж. Кефей, другото се подрежда.

[Jane Undead]

То и преводача може да ги осигури оригиналите.

Тъкмо намерих един на пдф.

http://gpnp.net/backshelves.gpnp.net/00 ... Galaxy.pdf

Руския превод обаче ми е на книжка и нещо не мога да я намеря в нета.

[Кал]

Аз предлагам по-разчупените формати: HMTL, RTF и т.н. Често са по-удобни за всякакви манипулации на текста.

Само да знаете.

[Mokidi]

На пръв поглед само този русизъм прави впечатление: бели полоси (от белези). И да има други, не съм ги хванала - увлякох се да чета
Edit: Оф, признавам си - Гражданин на галактиката не съм го чела. Позорен факт. Та, тъй като си дръпнах файлчето да чета нататък обаче (търпението не е сред добрите ми качества):
A man-sized meal не е равнозначно на

преди да ти давам месо

; може би "истинска порция"?

[Кал]

A man-sized meal не е равнозначно на

преди да ти давам месо

; може би "истинска порция"?

Да, тия са опасни. Не могат да се уловят само с четене на превода.

Та, Снеж – като стигнеш заветния финал, задължително хвани и един редактор сравнител. Който ще гледа оригинал и превод рамо до рамо, крило до крило.

(В идеалния вариант това е първият ти редактор. Ама идеалният вариант, нали, таковата...)

[Mokidi]

Стига да имам време, пиша се доброволец за първи редактор - книжката ми хареса и има голяма камара шантави местенца в нея.
Тъй като обаче съм и "мръсен", и "буквален" преводач, И след мен трябва да мине някой да почисти и оправи

[Jane Undead]

Ами, мерси, вземам те. Дай си скайпа, за да може да си комуникираме. На лично, ако може.

[Jane Undead]

Пускам втора глава с някои коментари от мен. Не са толкова много, че да не може да се чете за забавление.
Коментарите са в скоби, след това, което е коментирано.


ГЛАВА ВТОРА


Раните на Торби заздравяваха – външните по-бързо, а вътрешните доста по-бавно. Старият просяк донесе втори матрак и го занесе в срещуположния ъгъл на стаята. Но Базлим понякога се събуждаше от допира на малко топло вързопче към гърба му и така разбираше, че момчето пак е сънувало кошмар. Той спеше леко и ненавиждаше да дели постелята си с някой друг, но в такива моменти никога не гонеше Торби.
Понякога момчето викаше в съня си без да се събужда. Веднъж Базлим се събуди от виковете на Торби:
- Мамо, мамо!
Без да включва светлината, той бързо пропълзя към дюшека на момчето и се наведе над него.
- Тук съм, сине, всичко е наред.
- Татко?
- Спи, синко. Ще събудиш мама. – И добави: - Аз ще остана с теб. Нищо не те застрашава, успокой се. Нали не искаш да събудим мама?
- Добре, татко.
Старецът чакаше, почти без да диша, докато не се убеди, че момчето спи. Чак тогава го остави и допълзя в своята постеля.
Този инцидент го наведе на мисълта да се опита да използва хипноза. Преди много години, когато Базлим все още имаше два крака, две очи и нямаше причина да проси подаяния, беше изучавал това изкуство. Но никога не се опитваше да използва хипноза, дори с лечебна цел - вярваше почти религиозно в суверенността на индивида.
Но сега положението беше критично.
Той беше уверен, че Торби е бил взет от родителите си толкова малък, че даже не ги помнеше. Целия му живот представляваше поредица от сменящи се в безпорядък господари – част от тях лоши, други още по-лоши, всички опитващи се да сломят духа на „непослушното” момче. Торби добре помнеше някои от тях и ги описваше ярко и образно с помощта на жаргона, усвоен на улицата. Но постоянно объркваше местата и времената. Мястото винаги беше някой чифлик, домакинство или колиба на прекупвач, но не конкретна планета на някое слънце. (По отношение на астрономията той беше чудовищно невеж и изключително неосведомен в галактографията.) А времето беше просто „преди” и „след”, „кратко” или „дълго”. Тъй като всяка планета имаше своя продължителност на деня и годината и свой метод за датиране, които се съгласуваха научно в стандартни секунди, определени точно от радиоактивен разпад; в стандартни години на люлката на човечеството, с обща отправна точка – момента на първия скок от тази планета, Сол ІІІ, до нейния спътник; беше невъзможно неграмотното момче да датира нещо по този начин. За Торби Земята беше мит, а „ден” беше промеждутъка от ставане до лягане.
Базлим не можеше да отгатне възрастта на момчето. То приличаше на подрастващо момче от Земята, неповлияно от мутации, но всичките му предположения биха се базирали на недоказуеми предпоставки. Вандорианците и итало-грифите приличаха на земните си предци, но вандорианците достигаха пубертета за три пъти по-дълго време/живееха два пъти по-дълго. (англ./рус.) Базлим си спомния стария анекдот за дъщерята на консула, чийто втори съпруг беше правнук на първия, а тя беше надживяла и двамата. Мутациите невинаги се проявяваха във външния вид.
Можеше дори човек да си представи, че момчето е „по-старо” в стандартни секунди от самия Базлим. Пространството е дълбоко и човечеството се е приспособило по различни пътища към различни условия на живот.
„Няма значение”, помисли си той. „Момчето е малко и има нужда от помощ.”
Торби не се страхуваше от хипнозата, думата нямаше да означава нищо за него, дори Базлим да беше отделил цял ден, за да му обясни.
Една вечер след вечеря старецът просто каза:
- Торби, искам да направиш нещо за мен.
- Разбира се, Поп. Какво?
- Легни на постелята си. След това аз ще те приспя и ще си поговорим.
- Как така? Да не си объркал нещо?
- Не. Това е друг вид сън. Ти ще можеш да разговаряш.
Торби беше подозрителен, но се съгласи. Старецът запали свещ и угаси светещите панели. Поръча на момчето да съсредоточи вниманието си в пламъка и започна да произнася древните монотонни предложения, които го заставяха да се отпусне, да стане сънлив,... да заспи.
- Торби, ти спиш, но ме чуваш. Можеш ли да ми отговаряш?
- Да, Поп.
- Ще спиш докато не ти кажа да се събудиш. Но ще можеш да отговаряш на всеки мой въпрос.
- Да, Поп.
- Спомни си кораба, на който те докараха тук. Как се казваше той?
- „Веселата вдовица”. Само че ние не го наричахме така.
- Спомни си как попадна на кораба. Сега си в него. Виждаш го... Спомняш си всичко вътре. Сега се върни там, откъдето се качи на него.
Момчето се напрегна:
- Не искам!
- Аз съм до теб. Нищо не те заплашва. И така, как се казва това място? Върни се там. Погледни го!
Час и половина по-късно Базлим беше още клечеше до спящото момче. Пот течеше на ручейчета по лицето му, тресеше го. За да върне момчето до времето, което му беше нужно, трябваше да го застави да преживее отново тези изпитания, които извикваха негодувание дори у Базлим, който вече беше стар и обръгнал. Нееднократно Торби се съпротивляваше, но Базлим вече знаеше защо – дори можеше да изброи всички белези на гърба на момчето и да посочи кой негодник е оставил всеки от тях.
Но Базлим достигна целта си: добра се до дълбините на паметта му, до най-ранното му детство, до страшния момент, когато момчето е било отнето от родителите си.
Остави момчето в дълбока кома, докато събираше накъсаните си мисли. Последните няколко спомена бяха толкова болезнени, че старецът започна да се съмнява, че е взел правилното решение, когато реши да потърси източника на проблемите.
Нека да видим... Какво намери той? (има ли смисъл от този ред?)
Момчето беше родено свободно. За това беше познал.
Родният му език беше системния английски, въпреки че говореше с акцент, чийто произход Базлим не можеше да установи. Пречеше му това, че момчето беше говорило на този език като съвсем малко. Така произхода му се стесняваше до Земната Хегемония и дори беше възможно (но не много вероятно) момчето да се е родило на Земята. Това беше изненада за него, той мислеше, че родния език на момчето е интерлингве, тъй като говореше на него по-добре, отколкото на другите три езика, които знаеше.
Какво още? Родителите на момчето със сигурност бяха мъртви, доколкото можеше да се вярва на обърканите и замъглени от ужас спомени. Но не можа да разбере нито фамилните им имена, нито да ги идентифицира по какъвто и да било начин – те бяха просто „мама” и „татко”. У Базлим възникна смътен план да използва родителите на момчето.
- Торби?
Момчето простена и се размърда:
- Да, Поп.
- Ти спиш. И няма да се събудиш, докато не ти кажа.
- Няма да се събудя, докато ти не ми кажеш.
- Когато ти кажа, ще се събудиш изведнъж. Ще се чувстваш добре и няма да си спомняш за какво сме си говорили.
- Да, Поп.
- След половин час пак ще ти се доспи. Ще ти кажа да отидеш в постелята си, ти ще си легнеш и наистина ще заспиш. Ще спиш цяла нощ, ще спиш добре и ще сънуваш приятни сънища. Повече няма да сънуваш кошмари. Повтори.
- Повече няма да сънувам кошмари.
- И никога повече няма да имаш кошмари. Никога.
- Никога.
- Татко и мама не искат да ти се присънват лоши сънища. Те са щастливи и искат и ти да бъдеш щастлив. И когато ти се присънят те, сънят ще бъде радостен.
- Радостен сън.
- Всичко е наред, Торби. Започваш да се събуждаш и не си спомняш за какво сме си говорили. Но повече няма да сънуваш лоши сънища. Събуди се, Торби.
Момчето седна, отвори очи, прозя се и се усмихна. (кофти изречение)
- Ето, виждаш ли, че заспах. Май не можах да ти помогна. Не се получи, нали?
- Всичко е наред, Торби.
Трябваха още няколко сесии, за да може кошмарите да изчезнат напълно. Базлим не можеше съвсем да избави Торби от мрачните спомени, но се стараеше с помощта на внушенията да направи така, че поне да не го правят нещастен. Но дори и да беше достатъчно способен, пак нямаше да въздейства на паметта му: той упорито вярваше, че опита на човека принадлежи само на него и дори най-лошото не може да му бъде отнето без негово съгласие.
Колкото повече Торби идваше на себе си, толкова по-зает ставаше през деня. Отначало Базлим винаги държеше момчето при себе си. След закуска те докуцукваха до Площада на Свободата, където Базлим се разполагаше на моста, а Торби стоеше или клечеше зад него, и преструвайки се, че умира от глад, протягаше купичката си. Винаги подбираха мястото си така, че да пречат на минувачите, но само толкова, че полицията да не ги изгони. Торби бързо разбра, че дежурните на площада полицаи само заплашват, но рядко прибягват към действия. И това беше разбираемо: плащаха им малко и те заработваха сами каквото могат.
Торби бързо изучи древната професия – усвои, че мъжете, които вървяха с жени, даваха по-често, но трябваше да се обръща с призиви за милосърдие към жената. Да проси от сама жена обикновено беше чиста загуба на време (с изключение на жените от простолюдието). От сам мъж можеше да получи с равна вероятност и подаяние, и ритник, а подпийналите космонавти бяха особено щедри. Базлим го беше научил да оставя няколко монети в купата си, но не дребни пари или монети с голяма стойност.
В началото Торби подхождаше идеално за новата си професия: малък, полугол, покрит с рани – само външния му вид предизвикваше жалост. За нещастие, скоро започна да изглежда по-добре. Базлим поправи този недостатък с помощта на грим, рисувайки сенки под очите му и хлътнатини на бузите му. Отвратително на вид пластмасово приспособление на коляното представляваше „язва”, много приличаща на истинска. Полята със захарен сироп тя привличаше мухите, което я правеше още по-отвратителна – хората отклоняваха поглед, докато пускаха монети в купата.
По-трудно беше да се скрие подобреното му препитание, макар че се източи на височина за година-две и си остана мършав, въпреки обилното ядене два пъти на ден и спокойния сън.
Торби получаваше улично възпитание безплатно. В Джабалпорт, столицата на Джабал и Деветте свята, главната резиденция на Саргон Велики, живееха повече от три хиляди просяци с разрешително и два пъти повече улични търговци. Тук имаше повече сергии за вино, отколкото храмове, и повече храмове, отколкото в който и да е друг град на Деветте свята. Както и неизчислимо количество крадци на дребно, татуировчици, търговци на наркотици, улични проститутки, съмнителни обменячи на пари (?), джебчии, гадатели, улични крадци, убийци и мошеници, големи и малки. Обитателите му се хвалеха, че на разстояние не повече от едно ли от космопорта, там където свършва Авеню Девет, може да се купи всичко, което се намира в изследваната част на Вселената, от космически кораб до десет зрънца звезден прах, от стари бобини до сенаторска тога заедно със сенатора в нея.
Технически Торби не принадлежеше към тази публика, защото имаше легален статус (роб) и позволена професия (просяк). Но на социалната стълбица нямаше по-ниски стъпала.
Като роб той се научи да лъже и краде толкова естествено, колкото другите деца се научават на прилично поведение, и дори доста по-бързо. Но Торби забеляза, че тези общоизвестни способности могат да израснат до висше изкуство в съмнителните части на града. Когато порасна и изучи езика на улицата, Базлим започна да го праща сам по разни поръчения, или пък той излизаше да се поразходи, когато старецът оставаше вкъщи. Така попадна, както се казва, в „лоша компания”.
Веднъж се върна с празна купичка. Базлим не каза нищо.
- Виж, Поп, не съм се върнал с празни ръце! – каза момчето. Изпод куртката си извади причудлив шал и гордо го показа.
Базлим се усмихна и дори не го докосна.
- Откъде го взе?
- Откраднах го!
- Очевидно. От кого?
- От една дама. Хубавичка беше.
- Дай да видя монограма... М-м-м... Вероятно, лейди Фашия. Да, тя е хубавичка, предполагам. Но защо още не си в затвора?
- Но, Поп, това беше лесно! Зиги ме научи. Той знае всички трикове. Много е ловък – трябва да го видиш.
Базлим се замисли. Нямаше смисъл да обсъжда абстрактни етични норми, безпризорното момче нямаше нужната подготовка, нито пък подходащ пример около себе си, за да ги разбере.
- Торби, а защо искаш да си смениш професията? Вярно, в нашата работа трябва да плащаш комисионна на полицаите, да си плащаш вноските в гилдията, да даваш пари в храма по време на църковните празници, но пък за нищо друго не трябва се безпокоиш. Нима някога си бил гладен?
- Не, Поп, но виж! Мога да го продам почти за стелар.
- В най-добрия случай за два стелара, бих казал. Но прекупвача на крадени вещи ще ти даде два минима, ако не се поскъпи. Ти можеш да печелиш повече като просиш.
- Да... Но това ми харесва повече. И е по-забавно от просенето. Трябва да видиш как го прави Зиги.
- Да, видях как работи Зиги. Изкусен е.
- Той е най-добрия!
- Но все пак предполагам, че би могъл да краде още по-добре, ако имаше две ръце.
- За да крадеш ти трябва само една ръка. А пък Зиги ме учи да използвам и двете поотделно.
- Това е добре. Може да ти потрябва – не знаеш кога и на теб ще ти остане само една ръка като на Зиги. Знаеш ли как Зиги си изгуби ръката?
- А?
- Известно ли ти е наказанието, ако те хванат?
Торби не отговори. Базлим продължи:
- Една ръка за първото престъпление – ето какво е заплатил Зиги, за да изучи занаята си. О, той е опитен, доколкото все още се занимава с него. Знаеш ли с какво се заплаща за втория път? Не само с втората ръка. Знаеш ли?
Торби преглътна:
- Не.
- Смятам, че ти е известно, просто не искаш да си спомниш. – Базлим прокара палец по гърлото си. – Ето какво грози Зиги. Следващия път ще го екзекутират. Негова светлост съдията смята, че момче, което не се научи от първия път, едва ли ще се научи от втория.
- Но Поп, аз няма да се оставя да ме хванат! Ще бъда ужасно внимателен... като днес. Обещавам!
Базлим въздъхна. Децата все още вярват, че нищо лошо няма да им се случи.
- Торби, подай ми акта си за продажба.
- Защо, Поп?
- Чакам.
Момчето донесе хартията. Базлим внимателно прочете „...дете от мъжки пол, регистрационен номер (ляво бедро) 8 ХК 40367...” Погледна към Торби, с удивление забелязвайки, че е станал с една глава по-висок, отколкото в деня на продажбата.
- Дай ми перо, смятам да те освободя. Винаги съм го имал предвид, но си мислех, че няма закъде да бързам. Но нека да го направим сега, а утре ти ще отидеш в Кралския архив да се регистрираш.
Челюстта на Торби увисна:
- Защо, Поп?
- Не искаш ли да си свободен?
- Е-е... мм... Поп, на мен ми харесва да принадлежа на тебе.
- Благодаря, младежо. Но съм принуден да го направя.
- Да ме изгониш ли искаш?
- Не, можеш да останеш. Но само като свободен човек. Виждаш ли, синко, собственикът носи отговорност за слугата си. Ако бях знатен и ти направеше някоя поразия, нямаше да се безпокоя. Но тъй като не съм... Ако взема да си изгубя и ръката, едва ли ще успея да се оправям сам. И затова ако искаш да изучиш занаята на Зиги, за мен е по-добре да те освободя. Не мога да си позволя да рискувам. По-добре сам да отговаряш за себе си, аз и така съм изгубил много. Още малко и ще трябва мен да екзекутират.
Той малко преувеличаваше, обикновено законът не се прилагаше толкова строго. Обикновено конфискуваха и продаваха роба, а парите отиваха като възмездие за загубата, ако собственикът му не притежаваше имущество. Ако собственикът беше от незнатен произход, понасяше и телесно наказание, ако съдията решеше, че действително е отговорен за злодеянието на слугата си. Въпреки това Базлим цитираше закона: доколкото собственикът изпълняваше функцията на закон за роба, той носеше пълна отговорност за действията му, чак до смъртното наказание.
Торби се разплака за пръв път от срещата им:
- Не ме освобождавай, Поп, моля те, не ме освобождавай! На мен ми харесва да ти принадлежа!
- Извинявай, синко. Нали ти казах, че може да не си тръгваш?
- Умолявам те, Поп. Повече нищо няма да крада!
Базлим положи ръка на рамото му.
- Погледни ме, Торби. Поставям ти едно условие.
- А? Всичко, което кажеш, Поп. Дотогава, когато...
- Изчакай малко и ме изслушай. Няма да подписвам документите. Но искам да ми обещаеш две неща.
- А? Разбира се! Какво?
- Не бързай. Първо, трябва да ми обещаеш да не крадеш повече никога и от никого. Нито от прекрасните дами в носилките, нито от бедните хора като нас. И едното, и другото е еднакво опасно... А и безчестно, макар че се съмнявам да знаеш какво означава това. И второ – никога няма да ме лъжеш... за нищо.
Торби бавно каза:
- Обещавам.
- И не говоря само за монетите, които криеш от мен. Имам предвид всичко, което ти е угодно. Между другото, матрака е неподходящо място за съхранение на пари. Погледни ме, Торби. Както знаеш, имам връзки в града.
Торби кимна. Беше предавал съобщения на стареца от различни места и различни хора. Базлим продължи:
- Ако откраднеш, аз ще науча за това... в края на краищата. Ако ме излъжеш, ще те разоблича. Относно лъгането на други хора – това си е твоя работа, но ето какво ще ти кажа: ако човек веднъж получи репутация на лъжец, по-добре да онемее, защото хората ще го слушат толкова, колкото слушат и шумуленето на листата. Както и да е. Само да чуя, че си откраднал... или да те улича в лъжа... веднага ще те освободя.
- Да, Поп.
- Това не е всичко. Ще те изхвърля оттук с това, което имаше, когато те купих – в парцали и с купчина синини. Всичко между нас ще е свършено. Ако те видя, ще заплюя сянката ти.
- Да, Поп. О, никога няма да го направя.
- Надявам се. Отивай да спиш.
Базлим полежа буден, измъчваше се и се питаше дали не е бил твърде жесток. Но по дяволите, светът беше жесток и той трябваше да научи момчето да живее в него.
Изведнъж отнякъде се чу шум като от драскане на гризач. Базлим затаи дъх. След това чу как момчето тихо става и отива до масата. Последва звън на монети.
Когато момчето се върна на своя матрак и започна да похърква, той най-накрая си позволи да заспи.

[Mokidi]

И тъй, завърнах се от странство; имам още два дни откраднати от живота (петък и събота... може би и неделя) и ще съм си тук да работя.
Така че ще мога да обърна внимание и на превода.
Дотук, отново на първи прочит:
1. Преглеждай се за повторения
Всичко си зависи от стратегията и желанието, разбира се - саморедакция може да се прави както по време на превода (т.е. след прехвърлянето на дадена част например), така и едва в края му. Зависи си и от това доколко преводачът се ангажира с текста и дали не е по-добре да му даде да "отлежи" след финала... но в случая, тъй като се работи бавно и с големи промеждутъци между частите, може би е по-добре да го преглеждаш в движение, когато не ти се работи превод или нямаш време за това.
2. Винаги дръж на английския текст - руският превод при всички случаи е по-далеч от оригинала , следователно има по-голяма вероятност или да греши, или да е "охудожествен".
Примери: ако правилно си спомням (не ми се отваря оригиналът) за бавното остаряване на (каквито там бяха) беше валидно "три пъти по-бавното порастване", а не двойно по-дългия живот. Най-малкото, има и сериозна разлика, ъъъ, в смисъла...
"обменяващите пари" - в руския превод най-вероятно "менялы" - са чейнчаджии по нашему. Или може да се измисли нещо по-умно, но...
БТВ, може би си струва да се позамислиш/позамислим всички за имената.
Базлим/Баслим
Поп/Поуп/Пап
и прочие
Специално "Поп" може да се поумува откъде идва и съкращение на какво е (особено челите книгата). Ако трябва, да пуснеш спойлър? Малко гугъл също няма да е зле, подсказвам.

[Jane Undead]

Благодаря за коментара.
Точно сега правим основна редакция на баща ми на тия две глава. Ще пусна редактираната версия, след като ги пооправим. Проблема в случая е, че баща ми не знае английски и сравняваме основно с руското издание.
Лично аз съм на мнение, че в случая руското издание е изпипано по-добре. Не знам през какъв редактор е минавал оригинала, но на места художествеността се губи и има разни работи, дето не те интересуват особено. Точно на мястото дето се двоумя какво да сложа - дали живеят по-дълго или порастват по-дълго, е един добър пример за това. По-натам в текста този момент изобщо не се споменава, никой от героите повече не се сеща за тези две раси и е на практика без значение дали порастват три-пъти по-бавно или живеят два пъти по-дълго. (Даже е възможно и двете да са верни.) Да не говорим, че примера който следва директно след това е за това колко живеят, а не за това как порастват.
Така че съм много раздвоена кое да оставя.
За чейнчаджиите много се чудих, действително. Ще чакам на някой да му хрумне идея до въпроса.
За имената, вие какво ще кажете?
На мен Базлим ми звучи нормално, а за Баслим човек много ще трябва да си изкълчи езика на български. А Поп си е Pop на англе, Поп на руски и в двата езика идва естествено от Pappa/Папа, на български "татко". На български ме убийте, обаче идея си нямам какво да сложа, така че да звучи прилично. Напрая май ще си остане Поп.

[Mokidi]

Again...
Оригиналът си е оригинал. Онова, което авторът е искал да каже. По начина, по който го е казал.
Охудожествяването на превода на други езици е нормално - до известна степен; обаче при трансформирането на вече отакован текст на трети език се получава реалната опасност за отклонение прекалено встрани.
Все пак... това не е зле избичен "Конан" на Перунов, който крещи на висок глас да го оправи човек и да го допише, за да не се смеят истерично читателите.
Вярно, че това Е превод за удоволствие, но-о...
Добре де, расите наистина не се споменават повече (между другото, те следва да са с малка буква на български). Но има съществено значение дали растат по-бавно (сиреч, развиват се по-бавно) или живеят по-дълго... В единия случай се подразбира примерно, че въпросната дама, за която се споменава, е останала млада и/или тепърва е влизала в зряла възраст за втория си брак; в другия... не е много ясно, но има шанс да се е сбабишкерчила. Проста сметка: до 35-40 г. жената е "свежарка", докъм 60 се поддържа хубава по-трудно, след това е дърта пачавра. За да се ожени за правнук, това прави поне 60-70 г. разстояние между двата брака, вероятно повече - 80 или 100. "Двойно" тя ще е свежарка докъм 80-те, изкуствено ще се поддържа докъм 120 и оттам се сгъбосва. "Тройно по-бавно" ще е свежарка докъм 120-150 И ще е на възраст за женене към 30-40 (дотогава е момиченце). Значи в първия случай правнукът й се жени за вехнеща богаташка със синя кръв, във втория тя е още свежа и привлекателна...

[Jane Undead]

Не се бях замислила за това.
Може би ще трябва да оставя оригинала все пак, но ще си помисля още. Тъпото в случая е, че казва как се развиват, но не казва как остаряват. Сигурно има предвид, че като не е казал нищо, значи остаряват нормално... което изобщо не е сигурно, тъй като не ми изглежда нормално нито да живеят два пъти повече, нито да се развиват за три пъти по-дълго време. Нали Хауърдовците му се поддържаха млади до последно, и като усетят че им е дошло времето, направо се самоубиваха. Като се замисля обаче, тия не са Хауърдовци. Затова и се чудя какво да ги правя.
Сега ще ги оправя поне да са с малка буква, а пък другото ще го мислим.

[Jane Undead]

Ама вие нещо много се разговорихте за разни абстрактни работи в моята тема. Някой ще каже ли и нещо по текста?

[Радо]

Икскаш ли коментар върху превода , с моето виждане за някои думи?

[Jane Undead]

Дам.