Книги, автори, размисли творчески и човешки

[frog]

Прочетох Майсторите на феи. Преди бях стигнала почти до половината, но сега се справих. (Мда, не е като книгите за Мина, определено... уви.) Ценните за мен ситуации и "лафове" се появяват, когато се събира цялата компания във втората половина – тогава си личат характерите, взаимопомощта, подкрепата и обноските.
Иначе книгата бих я нарекла повърхностна на места, защото някои идеи са недовършени – т.е. прекалено много се оставя на въображението на читателя да си донаписва. Насърчаването на въображението е безценно нещо, но когато има огромна липса в сюжета... като между послетните две глави или поне да има още пояснения в края на предпоследната, а не реално зададените въпроси да остават неотговорени.
Докато от книгата може да ни хрумне примерно да зарежем кълненето, просто имам чувството, че всичко в нея е дело на неконтролируеми емоции у героите – пълна е с удивителни, с пищене (неправилно употребен глагол вместо пискане, щото първият е напрягащ от сила на звука, а вторият е по-деликатен, понеже и гласецът е слабичък). Удивителните и в първата Мина ме дразнеха заради постоянното ѝ тросване наляво-надясно.
Може би децата много се забавляват с тази книга особено в прочит на Мария Д., но по едно време картечно късите изречения дори мен ме разбиваха – осма глава. Не мисля, че е умишлен похват уж за добро на историята. Имаше и едно натрапчиво повторение на една страница, което редакторката не го е хванала, а па да не говорим, че нема куректур. "Понесоха се в тръст" беше другото нещо, което ме разби.
Е, пак е по-добре от нечие "Той поколеба за миг", изказано гласно, а май и написано (за друга книга и друг човек става въпрос). Господи, точността на езика е изключително важно нещо...
Там покрай килканзерката има множество симпатични моменти, които ще си снимам за спомен. Иначе Бешко се държи като пълен недорасляк и там накрая със старата Елза май малко набързо се уговаря. Е, поздравления за трансформацията му, ама... можеше да не е толкова схематично. Да речем, че едно от нещата, които извличам, е ако си бил с прекалено его и разни прекалени неща в себе си, трябва да се смалиш, за да можеш да научиш това-онова, че да пораснеш.
Добре че са рисунките.

[frog]

viewtopic.php?p=30936#p30936
Днес прегледах на български чешката книга "Мементо" на Радек Йон (1986), за да преценя дали има смисъл още веднъж да я спася от благотворителен пазар и да я имам два пъти. Естесетвено, струва си, защото е с ~ бляскавия превод на любимия Владо Пенчев (1988 е бил готов, т.е. превел я е веднага!), но просто се чудя дали някой от колегите ми би взел да чете такова нещо. Все пак това не е някакво леко романче, за тежка наркомания е... https://cs.wikipedia.org/wiki/Memento_(rom%C3%A1n) Нямам възможност просто да си я складирам, когато я намеря Макар че смятам за важно да спасявам всяка стара чешка книга, полските и от някои други езици също.
Има и филм, който не е много ясно точно кога е излязъл и кой аджеба го е режисирал, но нещо го плюят и твърдят, че никъде го не се намира. https://www.csfd.cz/film/208046-memento/prehled
Най-вероятно изобщо не може да се сравнява с този зашеметяващ полски филм, който оценявам изключително високо и си спомням с дълбоко умиление, въпреки че е почти хорър или поне трилър и пак по истински брутално наркомански случай.
https://en.wikipedia.org/wiki/Breaking_the_Limits - за свръхчовешки спортист.

От романа четох основно описанията на болницата, беше ми интересно какво се случва с "живия труп" и дали ще му спасят крака, дело на огромни абсцеси от по собствено желание чужди неизварени или поне недезинфекцирани игли... През цялото време героят мисли, но тялото му е неспособно на нищо. Не може да приема течности.
Добре е написана книгата, щото я прегледах цялата, макар и да прескачах по-голямата част - ретроспекциите от училище, с бащата, любимата, майката, другите наркомани.
Бил е 2 г. в казарма – там е бил абстинент, но гениално се сдобива с морфин. Иначе "вари" промишлени количества первитин вкъщи извън казармата. Коварното при този "продукт" е, че тялото не дава признаци от какво има нужда - може 5 дни да не се сети да се нахрани, защото не изпитва глад. Иначе си е гладен... И това може да продължи... "произволно" дълго време.
Бил е и в психиатрията, зачетох един откъс с групова терапия - обичам такива неща, имаше и един полски филм от фестивала ми с терапия, макар и за други проблеми. Отбелязала съм си мястото и ще си го дочета.
Скандалите и преживяванията с Ева не ми се четяха; опитите им да намерят пари за още.

В СУ сме обсъждали една полска книга с филм за алкохолик. Филмът просто... На фестивала съм гледала, че май и в една година със спортния филм беше, филм за алкохолици, вкл. жени.

От Мементо ще цитирам само това, защото е като пълната противоположност на йога нидра:

Дясната ръка е тежка... лявата ръка е тежка... двете ръце са тежки...
Трябва да свършвам с всичко това, докато е време. Та нали не искам да пукна като наркоман без всякакви задръжки. Всъщност аз почти я докарах дотам. Но не искам.
Десният крак е тежък... левият крак е тежък... двата крака са тежки...
Трябва просто да събера в юмрук всичката воля, която ми е останала. Да се стегна.
Цялото тяло е тежко...
Всичките сили, които още са ми останали... Трябва да намеря нещо, за което да живея. За Ева и за още нещо. За какво? Дявол да го вземе, за какво?
В дясната ръка се влива приятна топлина. Дясната ръка е приятно топла... В лявата ръка се влива приятна топлина...

Цялото тяло е тежко...
Още веднъж да повярвам, че става.
Цялото тяло е приятно топло...
Още веднъж да се преборя с това.
Духът ми е напълно спокоен...
Да събера всички сили, които са ми останали.
Сърцето ми тупти спокойно и равномерно...
Да се боря. Да не му се поддам веднага щом изляза оттук...
Челото е приятно студено...
Все още мога да покажа на всички, че не съм някаква си разпердушинена дрипа.
Вдишвай, издишвай, седни, отвори очи!
Ще успея! Трябва да успея!

Ако някой рачи да чете, да каже.

Преди време едно момиче в автобуса четеше точно това и се впечатлих. Чак ми се стори невероятно в днешно време някой да се занимава с точно тази преводна чешка книга. Ако не е бохемист, де.

И тоя филм съм гледала пак за наркотици и безделници. По книга на Jan Pelc.
https://www.filmcenter.cz/cs/filmy-tvur ... -get-worse, https://www.imdb.com/title/tt0495264.
Него обаче бих искала да го забравя.

[frog]

Смятате ли, че третата книга за Мина не е много адекватно да я подарявам на приятел, който преди време е изгубил майка си, или на друг, който май от малък е изгубил баща си? Става дума все за млади хора. Първата "грешка" я предотвратих, но за втората не се усетих. Много искам да подаря и на първия човек, де, ама... де да знам...

[frog]

Приказка на Кина Къдрева не в книжката, която чета отскоро, но пък такъв сборник са качили в Читанка, дори има сложени картинки:
"Приказка за Непослуш 13" - https://chitanka.info/text/30270-prikaz ... poslush-13.

Спойлвам:

Spoiler

Кина Къдрева, 1980 г. – за един бацил:
"Тази болест е ужасно заразителна! И понякога е твърде продължителна. За нея още нямаме ваксина, затова веднага обявявам:
К А Р А Н Т И Н А!
[...]
Но в Министерството на детските градини отдавна всичко знаеха! Защото едно министерство затова е министерство, за да знае всичко. Още щом започна епидемията, веднага бе свикано важно извънредно съвещание [...]
Двама роботи с бели престилки и марли на устите разтоварваха камионите в задния двор на детската градина и след всяко разтоварване скачаха в един казан с вряла вода за дезинфекция. [...]
Н а р е ж д а м:
извънредното положение в столицата и в страната да бъде отменено и всички заводи за играчки да преминат на редовна работа."

Детската градина е 1109.
... 11.IX. / 911.
Тираж: 12113 бр. С твърда корица: 2113 бр.
5 г. по-късно една книжка излиза в тираж 30113 бр. 0_O

[frog]

Както споменах, прочетох скъпата "Рибка" на Катя Антонова. Леко ме притесняваше тая авторка, но книгата е по-скоро забавна. Пак е за котки като "Лапи" на Т. Яна Якова, но в "Рибка" сюжетът и героите са в пъти по-опростени, цената е същата, а Лапи е наполовина по-стрАнична.
https://ribka-publishing.bg/product/ribka - с колажни илюстрации тип апликация - добри са
https://books.janet45.com/books/1014 - рисувана от авторката
https://lapi-kniga.com/portfoliocpt/fara-za-humannostta

И в двете има суджук, явно това е много важно за котките.
Не знам дали книгата "Рибка" учи на кой знае каква социална ангажираност, толерантност и обноски, макар че в нея има момченце в инвалидна количка, лошо момиченце с говорен дефект, добри и вежливи котки, невъзпитани котки*, сприятеляване с/между животни, ама... по бързата процедура и понякога за собствена/взаимна изгода.
* + котки горделиви; самовлюбени егоисти, нарцисисти.
Трябва да си припомня Лапи, че много време мина.

[frog]

Интересно колко много може да научи човек, докато шари из онлайн книжарница... Напр. Ozone. Заради тях смятам да изчета повечето ~ нови книги на "Наука и изкуство" http://www.naukaiizkustvo.com/%d0%b8%d0 ... %8f/page/2 (тази и предната страница), а от сайта на "Български книжици" ще се информирам кои чешки книги са били издавани http://knigabg.com/index.php?page=genre ... avId=&dId=. Надявам се някой ден да стигна до момента, в който ще си ги намирам от библиотека и ще ги чета подбрано. Ще хвърлям по едно око и на полските и словашките.

Разбира се, ако нещо не е въведено хубаво на сайт, няма как да излиза в търсачка. Служителите на Ozone не са били последователни във всичко.

Всички тея размишления идват от това, че Мина в момента е по 2 лв. Пардон - 1,99. That's unheard of и ще продължавам да си я трупам при мен, пък ако ще, и да се разчуе. А някой ден... някой ден... някой ден
ще настане звездният ѝ миг.

Кхм. Правек била преиздадена от друго издателство, ама от същия преводач. Тая година. Па нека да са оправили 'сичките грешки вътре http://knigabg.com/index.php?page=author&id=994.

[frog]

Чета книгата "Белвю" на полусловакинята Ивана Добраковова (дискриминационно окончание за хора, които на са чехи/словаци). http://www.naukaiizkustvo.com/%d0%b1%d0 ... 0%b2%d1%8e
За депресирана доброволка в пансион за хора с физически увреждания. Не помня кога почнах, скоро беше, защото я четох по ненормално много, преди да заспя. Преводът не е на 100%, демек можеше да има редактор, но не е това най-големият проблем. Добре че дадох за нея само 3,75 (в момента е още по-евтина), щотооо... имам чувствтото, че тая книга ме разболява. Депресията на героинята започна май още преди 1/4 и не знам какъв е смисълът да чета всичко това, макар че има любопитни неща, ама... смятам при първа възможност да я дам в Абордаж за книжното събитие и да си намери своя човек. It's not me.

Guess who would've liked it.

Иначе е добре, че спирам на стр. 91 от 273, щото почна една типографска особеност (може би приумица на авторката), която нямаше да я изтрая до края на книгата, придружено с продължителна употреба на "ще" все едно за повторяеми действия в миналото, ама... реално не е така.

"Мементо" си беше къде-къде по-добре и съвсем ок, макар и за наркозависимост. Тя/То не ме разболяваше.
viewtopic.php?p=31566#p31566 Верно, че там прескачах, ама тука като прескачам, не става по-добре.
Дори "Престъпление и наказание" бих чела вместо това Белвю. Беше ми много по-интересно и спокойно.

[frog]

В момента слушам излъчване на радиопиеса "Апокалипсисът идва в 6 вечерта" на Г. Господинов. https://books.janet45.com/books/543 Трудно изтраях агресията в гласа на четящите в продължение на 15 мин., вкл. по-голямата част от съдържанието. След половин час включих отново и по ставаше за слушане.
Разбирам с какво е ценен Г. Г. – примерно тип истории, оживели метафори, философска образност, детство/младост през социализма и пр.
Ама това изпълнение ми е бая непоносимо https://www.youtube.com/watch?v=Nxq9WaEE83k.

Открих и някакво друго отпреди десетина години: https://www.youtube.com/watch?v=bTSZIcqwX_0
https://www.youtube.com/watch?v=puE08IK5clY.

След половин час слушане установих, че май не ми е спестило половин час, а слушам откъдето съм прекъснала. Спрях го отново! Не обичам мъже и жени да си крещят!

Тия дни прочетох (благотворително) комикса "Пръстенът на нибелунга" https://kibea.net/book/2607. Петър Станимиров, естествено, е много добър. Интересно ми беше да се запозная с историята, ама когато трябва да рисува един и същи герой, много не си приличат. Също така повечето жени, всъщност и мъжете, изглеждат особено сладострастни и съвременни. Малко е тъпо така. В един момент една дори мяза на кифла . Доста се забавлявах с израженията им, де. Подарих книгата на братовчед ми.

Мернах, че един човек си е кръстил бяло-рижавия хамстер Брунхилда.

[frog]

След тези по-мрачни книжни размисли viewtopic.php?p=31899#p31899 Ozone ме изенадаха с поредната феноменална новина!!! СУТЕЕВ!!!* https://www.ozone.bg/instantsearchplus/ ... 0%B5%D0%B2
И Охболи е с него - https://www.ozone.bg/product/veseli-pri ... tor-ohboli
https://parnas.bg/veseli-prikazki-v-kar ... tor-ohboli

Пак не е каталогизиран художникът като хората...

* Явно мечтите ми са своего рода благи Йерихонски тръби . Остава някой да пусне серия с илюстровани чаши с патенцето и пиленцето и съвсем ще се върна в детството при изгубения ми кухненски керамичен комплект. Преди няколко месеца рових из интернет за качествени файлове със Сутееви картинки, за да дам да ми направят чаша/и, дори сглобих една картинка с жаба, но за чаша може и да е твърде компромисно. Може да нащракам картички. Гледах и кой изтипосва чинии, ако изобщо. 'Ми на мен всичко на Сутеев ми е любимо.

[Кал]

My review of The Book of Firsts:

Thoroughly enjoyable. Dialogue that manages to be both light-hearted and smart, plus the blossoming of a friendship that may survive a lifelong habit of letting go and saying goodbye. (I deeply feel for people whose families have frequently moved from one place to another.)

The only irksome part was the ubiquitous fixation on good looks (those girls literally throwing themselves on one of the 'kings' triggered an eye-roll), but I could see it played for laughs, in a manga/anime-like fashion; and, to a lesser degree, on social status. (Or maybe to a greater degree: too little fun was poked at it, so my anti-elitist bile would rise higher.)

Moments to relive:

~ For all the smokin' hot scenes in here, I'm starting with a ... nerdy one :

"What do you usually do when you're not trying to study yourself into a competitive field?" he asked, as I filled in the final details.

"Design fantasy cities, read novels, play games, go running or swimming. Lots of things." I handed him his laptop back.

"And have you been doing any of those this year?"

"Just Battle of Lothra on the bus."

"Oh? What's your ID?"

"Isambard."

He found his phone, and while he poked at the screen I slowly dressed, watching him occasionally glance at me with appreciation.

Kyou's game ID was 'Tiny Glittering Flower', which I did not comment on. For the next hour we waited out the rain and played the MOBA, first with some light duelling, and then randomly grouping in the five-man teams that were the mainstay of the game. He was good, I was good, sometimes the rest of the party was good. I enjoyed myself a lot, in part because he insisted I sit next to him with my legs across his lap. And also because the random players decided 'Tiny Glittering Flower' was my girlfriend, and kept complimenting me on her skills—along with a lot of less polite comments. Since neither of us were using voice chat, and typing took too much time, I would just laugh and queue for another battle.

Because it shows what kind of MC to expect.

(Or ... does it? )

~ Milestones in my quest to find out what kind of MC we have here:

Mika has just been stood up.

Half an hour later, I deactivated the Cheshire app and went off to Art Club, not sure whether to be annoyed or anxious, since it was a Friday, and possibly time for another boobytrap. Could Rin or Bran be lying somewhere hurt?

Worry made it difficult to work on my model, but there were at least plenty of people in Club that afternoon, providing helpful distraction. I could, of course, send a message through the app, but I'm not a person completely without a temper, and being left in the rain without any kind of apology made me disinclined to reach out.

(Note the detached, clinical phrasing of the last sentence.)

And:

"Have you ever been in love?" he asked.

"No."

"What about your boyfriend?"

"I liked him a lot, but more in a 'very fun person to be around' way than anything I'd call love."

"Has anyone ever told you you're quite cold?"

"No. Why do you think I'm cold?"

"Nothing seems to bother you."

"I think I'm similar to Rin—difficult to move profoundly. I suspect I'm by default a little warmer, though. He strikes me as someone who gives everything to the handful of people he respects, while being indifferent to the rest. Layered over with that 'kind and gentle' persona."

"So, you've never cared about anyone enough to need them, to not be able to give them up."

"What does that even mean? People aren't oxygen. I've been sorry to leave some people behind, but their lack isn't going to make me go blue in the face."

And then the sandcastle competition, where Mika makes sure that Lania (who has been subtly bullied by another classmate) gets this:

"Thank you to the whole team for working so hard today," I said, straightforwardly. "We started with a brilliant design, and halfway lived up to it. Without that, we would be nowhere. Thank you, Lania."

I handed the microphone back to Rin, turned to Lania, and applauded. The rest of the Club, waiting in readiness, immediately joined in, shortly followed by the rest of the crowd. I smiled my satisfaction at seeing Lania covering her face, overwhelmed, before she vanished in another group hug.

Later, there's a straightforward explanation of motives (and character):

Bran put his phone on the coffee table. "Why do you like Lania so much? Or are you just generally protective of the girls around you?"

"I'll undercut a bully wherever I can, but I like Lania for Lania. We have similar interests, she's fun to hang with, and she wants to go into robotics, which I find very cool. She's also the type of person who tries to endure and overcome in silence, which brings out a protective streak in me, I guess."

"What would you do if Sirocco tried to bully you?"

"The kind of mockery that Sirocco seems to have aimed at Lania doesn't work very well on me, because social standing isn't important to the things I want to do. If she started putting rubbish in my locker or something, I'd probably…" I paused. "I'd probably film her doing it, and then laugh, because how childish. If she kept escalating, it would eventually become actionable, and I'd be able to have her arrested. Though she doesn't strike me as stupid enough to go so far. Katerina might do something like that, while Sirocco seems unlikely to go past needlepoint on her rivals' self-confidence."

~ Ahaha:

[Kyou] reached into his backpack and pulled out a go bang board, and a wooden box with a sliding lid which he opened to reveal white and black counters.

"Care for some strip go bang?"

"You've been waiting weeks to say that, right?"

~ I heard some of you groan and moan and pout, "But aren't you going to show one of those 'smokin' hot' scenes?" So ....

Spoiler

"I don't know why this is called 'butterfly'," I said. "Feels more like 'wheelbarrow' to me."

He narrowed his eyes, and dug his fingers into the flesh of my thighs. "Don't try to make me laugh."

"Or…?" I asked, curling my lips provocatively.

He answered me, causing me to skid slightly on the coffee table. I hastily tightened my legs around his waist.

"Okay," I said, eyes widening as he upped his tempo. "I can see some…features."

"I can see some features, too," he replied, with an exaggerated leer.

"I feel this is not a very attractive angle for me," I said, gasping a little as I struggled to maintain my even tone. It might be awkward, but it felt good.

"Almost gives you a double chin," he said. "Play with your breasts to distract me."

I considered him, lifted one hand toward my chest, and then dropped it back.

"Simon Says is a different challenge."

I paid for that. It was worth it.

... Rather graphic, no?

(Truth be told, the early scenes are the sensual ones. Let's see if that's an irreversible trend.)

~ Fanfic, never change:

"He really has a new girlfriend?" Sean asked, excitedly.

"Well, I'm not the one covering him in love bites," Kyou said. "Though I appreciate all the muscle definition you've given me in your, ah, illustrated theory on Bran's night life."

"You saw that?" Sean wavered between horrified and delighted, and settled on delighted. "One of my best pieces."

Sue hid her face in embarrassment. "You read that thread? Oh, my god, I might die."

"I don't have nearly as much time as I'd like to trawl the forums, but that had so many likes, how could I not look?" Kyou said, standing up. "So many excellently-done fantasies."

~ Wow! This is getting exciting!

"Not being able to play has been the worst. I've been training myself to use the mouse with my left hand, and exploring ancient point-and-click adventures instead."

"Oh? Which ones?"

"Space Quest, King's Quest, so many quests."

"Classics."

We talked old games. Bran seemed to have played everything, but was particularly interested in anything that had a strong story, since narrative was his primary focus in the games he planned to make.

"We want Echoes to be high stakes, but not grimdark," he said. "An RPG with severe consequences to some decisions and failures—more than just reloading a save and continuing on. You can bring about some rotten endings, but to balance that you can also recover mistakes, and do extra to avoid bad losses."

"Are you already working on the scripting?"

"We have been for years. Admittedly, we've had to abandon a lot of the early stuff, due to it being embarrassing, and also as we began to understand what we were trying to write, not to mention just how hard it is to design a game which truly accounts for player choice."

I nodded. "My dad looked into game writing once, but was scared away by the 'skip' button. He couldn't stand to do all that work and have it just blur by in a series of clicks."

"Write a compelling enough story and only the irredeemable skippers will miss out. (...)"

[Кал]

Мой отзив за „Просто няма какво да се случи“:

Чудесна. Хем разсмива (често-често ), хем стопля, хем не се бои да нагази в сериозното, а понякога даже страшното. (Всъщност досега май не съм чел друга родна младежка книга, която се занимава с твърдите наркотици. В „Шахтата“ на прицел е марихуаната.)

Любими моменти:

~ Най-сетне! Най-сетне българска книга, чиито герои носят усмивки (било то и малко криви):

На таткото му бе наистина трудно с Вероника. Около нейната възраст той беше просто момче, юноша, младеж, или както там го наричаха тогава. При него нямаше горещи изблици на гняв или хладни иронични бунтове. Беше разбран и хрисим. Но Вероника бе сложен тийнейджър (както казваше понякога жена му). В живота си таткото бе водил много битки, но сблъсъкът с дъщеря му стърчеше над всички тях. Бащата се загледа в отсрещната къща. Там бе домът на най-добрия му приятел от детството. Навремето те бяха две момчета срещу целия свят. Но бяха две момчета, които не се удряха в света челно.

И които ти се приисква да напрегръщаш:

За Вероника лицето на момчето бе някак прекомерно умислено и сериозно. Първият ѝ подтик бе да изтича и да го прегърне. Да му каже, че всичко ще бъде наред... Но всъщност Вероника не постъпваше така. (...) Ако някое момче дойдеше, за да ѝ каже, че всичко ще бъде наред, тя най-вероятно щеше да го фрасне. Защото това бяха просто думи...

~ Динамиката поне в първите пет глави е удивителна. Тъкмо река да се смръщя на инфодъмповете... и историята ме хвърли при друг герой; или в следващата си тема. А темите стават все по-интересни: семейство с баща алкохолик и син в инвалидна количка, семейство с баща нинджа... добре де, ниндженето засега е само тийзър, не съм го видял в действие.

Изненадан съм и от илюстрациите на Мая Бочева. Този контрастен графичен стил няма нищо общо с пъстрите истории за Любка и ми показва колко малко знам за Мая всъщност...

~ Вероника, мой човек:

Ремонтът на училището бе завършен само преди дни. И както си му е ред, самото школо бе боядисано в умряло, но наситено лилаво, а всичко останало блестеше в мрачно сиво. Вероника се усмихна. Защо ли училищните бояджии и изобщо всички, които избираха какво да се промени в училищата, питаеха неизменна любов към хоръра? Девойката признава, че фасадата изглежда прекрасно... ако имаш нужната готик култура.

За нещастие, училищния двор не пъкаше от готик икони. Движеха се на групички. Всеки внимаваше за своето стадо, а до тях Вероника изглеждаше като самотна вълчица. Всички я наблюдаваха, къде явно и нагло, къде скрито и подмолно. Момичетата бяха като кукли, а девойката не обичаше куклите. Освен куклите на Нели. Куклите на Нели си имаха история и носеха японски имена. Те бяха поносими. Но живите барбита от училищния двор си бяха докарали толкова надменни погледи, сякаш поставянето на спирала и руж ги правеше специалисти в нещо.

(Само... какво е това мръщене на метъла? Как тъй ще ѝ се гади от тежка музика? Какви са тия младежи, дето растат сега? Ааа...)

~ Сладурите се срещат:

– Значи Рони (...)?

– Не, вече никой не ме нарича така. Тате ми вика предимно Ви.

– По-добре от Верчето.

– Без умалителнички, Ронченце!

~ След първия „билярд“ на Ви играта загрубя монументално. Особено когато се яви майката на Петър (с Чантата) и кулминира до „(...) в този град само такива са ви мъжете... Пияници, изнасилвачи, насилници...“.

Вероника, къде попаднахме?

~ Какво толкова му липсва на малкия град? В който всеки гражданин крие история, толкова голяма, все едно я е взел от аниме?

~ Вероника и Румен са много сладки, докато събират кураж:

Тя се изправи до него, а той подскочи назад и се облегна на стената. „Какво следва сега? – помисли си Румен. – Юмрук или прегръдка?“ (...)

– Ви, аз обичам искрени хора, но просто нямам смелост да съм прекалено искрен.

– А аз понякога обиждам хората, които обичам! – пророни тя.

– Затова ли напердаши Петър?

~ Хихи:

– Оф, морската баба не се е обаждала май скоро – сети се Вероника.

– Мисля, че пак си е сварила телефона – отвърна Марина.

– Ориз със смартфон, звучи вкусно – обади се Нели.

~ И нещо, за което се замисляме рядко:

Нели си спомни тренировките, в които татко говореше на кака ѝ за опасността от бойните изкуства. Бойните изкуства, разказваше татко, бяха досущ като остър меч... Ако държиш меча в ножницата, той е само красив, но ако го пуснеш на свобода, с него можеш да погубиш живот. Татко винаги предупреждаваше, че извън тренировъчната зала съществуват сблъсъци. Сблъсъци без правила, без татами, без съдии. Тези сблъсъци трябваше да бъдат избягвани. Агресията и нападението не бяха изкуство, а само чиста биология. Инстинкти. Бойните изкуства трябваше да управляват тези инстинкти. Татко вярваше, че това е тяхното изконно предназначение. Бойните изкуства имаха задачата да управляват тялото и да обогатяват душата. И само един погрешен удар можеше да коства нечий живот. Затова се налагаше да отглеждат страха си добре. Защото в бой се влиза със страх. Страх за човека пред теб. Страх да не го нараниш или убиеш. Защото смъртта обича безразсъдно смелите.

~ Комбинацията от сериозно и смешно е неустоима:

– Ти и Биби май си имате история? – поклати глава Вероника.

– На седем бяхме най-добрите приятелки.

– И сега ревнуваш от Рени? – зяпна Вероника.

– От Рени? Никога! Яд ме е, че Биби е готова да общува с такава като Рени, за да не ядоса с нещо Иво. (...) Чичо Иво не е такъв. Дори Биляна да спре да се умилква около оная хубавица, той ще продължи да я уважава. Не мога да понасям, когато ценен човек си плюе върху лицето само и само да получи още една стипендия. А в случая не е необходимо изобщо Биби да прави такива глупости.

– Ясно – отбеляза Ви. – Но всеки човек си е такъв, какъвто е, и обикновено си пати от това. Или поне татко каза така... Жалко за Биби, но Рени си е малко тъпинка и няма какво да те ядосва.

– Да, бе, малко – усмихна се червенокоската. – Мозъчето й има само една гънка и поради тази причина не може да зацепи, че съществуват момичета, които са едновременно красиви и умни.

– Благодаря, благодаря!

– О, имах предвид Биляна – избухна в смях Рокси.

Двете приятелки се разхилиха неудържимо. След пристъпа обаче лицето на Ви стана отново сериозно.

– Рокси, мисля, че разбираш – започна тя, – така просто не става. Щом ти е криво за Биби, говори с нея. Приятелите не се изоставят само защото някои от тях са станали ужасно амбициозни. Приятелите не се изоставят само защото грешат... Всички правим грешки.

– Дааа... – Червенокосата прибра със замах косата си в шепи и дори без ластик я върза на кокче в центъра на темето. – Очаквах да изръсиш нещо такова. Ще помисля. А ти какво ще правиш?

– О, аз имам да изгребвам боклуци от съседската къща, както и да изкупувам чужди грехове – отвърна нехайно Ви.

– Греховете като този да се моткаш по тесен клин, блуза и мускули в съседни дворове, за да те наблюдават от съседни балкони, са си лично твои и са много показателни за вроденото ти женско сметкаджийството, Вероника Викторова Великова. – Рокси скокна и целуна приятелката си по бузата. – Мое морално задължение е да ти припомням за тях винаги когато ми се удаде случай.

[Кал]

My review of Nice Dragons Finish Last:

It's such a breath of fresh air to come across a protagonist who is unapologetically nice. (Interestingly, being nice is the only thing he doesn't apologize for. At least when we first meet him. ) That alone tipped the balance in favor of 4 "I-really-liked-it" stars. Around the middle, I was wavering, because there was too much violence and too little personal interaction for my current preferences. Given Drake Vato's promise that the series only gets more personal later on, I'm so looking forward to the rest.

A few favorite moments:

~ Everything you need to know about the MC's background:

Julius sighed. Two guest bedrooms, and she’d still made him sleep on the couch. But then, Jessica had always been very conscious of where she stood in the pecking order, which was usually directly on top of Julius’s head.

And:

“(...) Being a disappointment within your own family is one thing, but can you imagine what would happen if the rest of the world found out that my son, my son, spends his days locked in his room playing video games with humans? Humans, Julius! And you don’t even win!”

... Already rooting for him, yes?

~ Being nice doesn't mean you never get to stick to your guns:

“The point is that we killed something they couldn’t, and now we own the bodies, which they want. That puts them over a barrel, and when you’ve got someone over a barrel, you have to shake them until their pockets are empty. It’s the freelancer’s code.”

“I’m not shaking anyone,” he said firmly. “I said we were going to agree on a mutually fair price, and that’s what I mean to do.”

“Juliuuuuuus,” she moaned. “The guy’s a trust fund kid! He won’t even miss forty grand. Don’t be such a goody-two-shoes.”

“Refusing to take advantage of people doesn’t make me a goody-two-shoes,” Julius said sharply, making Marci flinch. Normally, that would have made him feel guilty. Right now, though, he had a point to make. “I know you don’t have much respect for shamans, but these people seem to be doing legitimate good work. They’re also Katya’s allies. We still need their help to find her, and I’m not going to torpedo our chances there by ripping them off for a one time gain.”

“Are you nuts?” Marci said. “This isn’t a kid’s show, Julius. It’s not like these people are going to suddenly change their minds and give you all the info on this Katya person just because you were square with them. They live in a sewer. We’ll probably never even see them again. If we don’t go for broke now, we’ll be SOL forever.”

“You never know,” Julius said. “I’m not saying it isn’t a gamble, but if I’m going to be taking risks, I’d rather take them doing what I think is right. That way, even if I do get ripped off, at least I’ll know I wasn’t the one being a jerk.”

[Кал]

My review of Are We Smart Enough to Know How Smart Animals Are?:

This book is too rich and diverse to sum up in a single paragraph, but if there's one lesson I will take from it, it is: For animals and humans, cognitive abilities run along a scale. It is never a case of "we have this, and animals don't"; it is "species X has this to the extent Y--as far as we can tell from our current observations." That in itself is a giant step toward humanity's next, more caring, more empathetic version.

A few favorite passages:

~ Haha, behaviorism:

Behaviorism was (...) saying that behavior is all we have to go by and that internal processes can be safely ignored. There is even a joke about its complete reliance on external cues, in which one behaviorist asks another after lovemaking: “That was great for you. How was it for me?”

~ Horses, our *wink* cousins:

The black stallion was known in German as Kluger Hans, translated as Clever Hans, since he seemed to excel at addition and subtraction. His owner would ask him to multiply four by three, and Hans would happily tap his hoof twelve times. He could also tell you what the date of a given weekday was if he knew the date of an earlier day, and he could tell the square root of sixteen by tapping four times. Hans solved problems he had never heard before. People were flabbergasted, and the stallion became an international sensation.

That is, until Oskar Pfungst, a German psychologist, investigated the horse’s abilities. Pfungst had noticed that Hans was successful only if his owner knew the answer and was visible to the horse. If the owner or any other questioner stood behind a curtain while posing their question, the horse failed. It was a frustrating experiment for Hans, who would bite Pfungst if he got too many answers wrong. Apparently, the way he got them right is that the owner would subtly shift his position or straighten his back the moment Hans reached the correct number of taps. The questioner would be tense in face and posture until the horse reached the answer, at which point he would relax. Hans was very good at picking up these cues. The owner also wore a hat with a wide brim, which would be down as long as he looked at Hans’s tapping hoof and go up when Hans reached the right number. Pfungst demonstrated that anyone wearing such a hat could get any number out of the horse by lowering and then raising his head.

Some spoke of a hoax, but the owner was unaware that he was cuing his horse, so there was no fraud involved. Even once the owner knew, he found it nearly impossible to suppress his signals. In fact, following the report by Pfungst, the owner was so disappointed that he accused the horse of treachery and wanted him to spend the rest of his life pulling hearses as punishment. Instead of being mad at himself, he blamed his horse! Luckily for Hans, he ended up with a new owner who admired his abilities and tested them further. This was the right spirit, because instead of looking at the whole affair as a downgrading of animal intelligence, it proved incredible sensitivity. Hans’s talent at arithmetic may have been flawed, but his understanding of human body language was outstanding.

~ Primates aren't the only tool users:

In an aviary at Oxford University, Betty [the crow] was trying to pull a little bucket out of a transparent vertical pipe. In the bucket was a small piece of meat, and next to the pipe were two tools for her to choose from. One was a straight wire, the other a hooked one. Only with the latter could Betty get a hold of the bucket’s handle. After her companion stole the hooked wire, however, she faced the task with an inappropriate tool. Undeterred, Betty used her beak to bend the straight wire into a hook so as to pull the bucket from the tube. This remarkable feat was a mere anecdote until perceptive scientists systematically investigated it with new tools. In subsequent tests, Betty received only straight wires, which she kept subjecting to her remarkable bending act. Apart from dispelling the “birdbrain” notion with which birds are unfairly saddled, Betty achieved instant fame by giving us the first laboratory proof of toolmaking outside the primate order. I add “laboratory,” because Betty’s species in the wild, in the Southwest Pacific, was already known for tool crafting. New Caledonian crows spontaneously modify branches until they have a little wooden hook to fish grubs out of crevices.

~ My jaw literally dropped at the story of Alex in Chapter 4: an African gray parrot, who can count and tell apart colors--all in a human language.

Irene set out to test Alex’s capacities more systematically by placing a few differently sized items (such as pasta pieces) under a cup. She’d lift the cup up for a few seconds in front of Alex, then put it down again. After this she would do the same for a second cup, then a third. The number of items under each cup was small, and sometimes there were none. After this, with only the three cups visible, Alex would be asked “how many total?” Out of ten tests, Alex mentioned the correct total eight times. The two that he missed, he got right the second time he heard the question. And all this in his head, because he couldn’t see the actual items.

~ On the strategies of delayed gratification:

Most fascinating are the many ways in which children and animals cope with temptation. They are not passively sitting and staring at the object of desire but try to occupy themselves by creating distractions. Children avoid looking at the marshmallow, sometimes covering their eyes with their hands or putting their head into their arms. They talk to themselves, they sing, they invent games using their hands and feet, and they even fall asleep so as not to have to endure the terribly long wait. The behavior of apes is not so different, and one study found that if given toys, apes are able to hold out longer. Toys help them take their attention off the candy machine. Or take Griffin [an African gray], who about one-third through one of his longest waits threw the cup with cereal across the room. This way he didn’t have to look at it. On other occasions, he moved the cup just out of reach, talked to himself, preened himself, shook his feathers, yawned extensively, or fell asleep (or at least closed his eyes). He also sometimes licked the treat without eating it, or shouted “Wanna nut!”

~ Octopuses are truly amazing, especially given their short lifespans. Two examples:

Tied to the immense predation pressure under which these animals live is their ability for camouflage. Perhaps their most astonishing specialization, it provides an inexhaustible “magic well” for those who study them. The octopus changes color so rapidly that it out-chameleons the chameleon. Roger Hanlon, a scientist at the Marine Biological Laboratory in Woods Hole, Massachusetts, has collected rare underwater footage of octopuses in action. All we see at first is a clump of algae on a rock, but hidden among it is a large octopus indistinguishable from its surroundings. When the approaching human diver scares the animal, it turns almost white, revealing that it represented almost half the clump of algae. It speeds away while shooting a dark cloud of ink, which is its secondary defense. The animal then lands on the sea floor and makes itself look huge by spreading all its arms and stretching the skin between them into a tent. This frightening expansion is its tertiary defense.

When this video clip is slowed down and played backward, it is easy to see how superb the original camouflage was. Both structurally and color-wise, the large octopus had made itself look exactly like an algae-covered rock. It did so by making its chromatophores (millions of neurally controlled pigment sacs in its skin) match their surroundings. But instead of exactly mimicking its background, which is impossible, it did so just well enough to fool our visual system. And it probably did more than that, since the octopus also takes other visual systems into account. Humans see no polarized or ultraviolet light and don’t have great night vision, whereas the octopus’s camouflage needs to trick all these visual capacities. In doing so, it draws on a limited set of patterns that it has in stand-by mode. Turning on one of these “blueprint” patterns allows it to blend in in a fraction of a second. The result is an optical illusion, but one realistic enough to save its life hundreds of times.

Sometimes an octopus mimics an inanimate object, such as a rock or plant, while moving so slowly that one would swear it is not moving at all. It does so when it needs to cross an open space, an activity that exposes it to detection. Imitating a plant, the octopus waves some of its arms above itself, making them look like branches, while tiptoeing on three or four of its remaining arms. It takes tiny little steps in line with the water movements. If the ocean is wild, plants sway back and forth, which helps the octopus disguise its steps by swaying in the same rhythm. On a waveless day, on the other hand, nothing else moves, so the octopus needs to be extremely careful. It may take twenty minutes to cross a stretch of sea floor that it otherwise might have crossed in twenty seconds. The animal acts as if rooted to the spot, counting on the fact that no predator will take the time to notice that it is actually inching forward.

~ And cuttlefish won't be left behind:

Male cuttlefish courting a female may trick rival males into thinking there is nothing to worry about. The courting male adopts the coloring of a female on the side of his body that faces his rival, so that the latter believes he is looking at a female. But the same male keeps his original coloring on the female’s side of his body in order to keep her interested. He thus courts her surreptitiously. This two-faced tactic, called dual-gender signaling, suggests tactical skills of an order that we might expect in primates but not mollusks.

[Кал]

My review of One Good Dragon Deserves Another:

The world is getting bigger, the stakes are rising higher, and our guys are growing more amazing by the page. I mean, genuinely nice characters! Is that a treat for starving hearts, or yes?

Some more specific treats:

~ Welcome back the Julius we all love and root for:

(...) Marci was still standing beside the car. “You know,” she said quietly, leaning down to look at him through the open door. “The bounty for an intact, living tank badger is currently listed at over two thousand bucks.”

Julius dropped his eyes.

“They’re pretty dangerous nuisances,” she went on. “And two thousand bucks would go a long way toward filling the hole in our budget…”

She trailed off, her voice painfully hopeful, but Julius couldn’t say a word. It wasn’t that he didn’t agree with what she was saying. Turning the animals they caught in for Algonquin’s animal control bounty had actually been his plan to start with. But that was back at the beginning, when he’d assumed every job would be like the lampreys: nasty, aggressive, violent menaces that needed to be put down for everyone’s benefit. Once they’d actually started going out on calls, though, he’d quickly realized that most of the animals they got hired to deal with weren’t like that at all. Even the tank badgers weren’t normally aggressive toward people. They were just animals doing their best to survive in the shadow of the enormous human city that had popped up like a mushroom on top of them, and as an illegal magical creature trying to make his own way in the DFZ, the thought of turning them in to be killed for Algonquin’s bounty hit a little too close to home. It must have shown on his face, too, because Marci let out a long sigh.

“Never mind,” she said, flopping into her seat. “Forget I said anything.”

Julius started the car. “I’m sorry.”

“It’s okay,” she assured him quickly. “Really. I just wanted to ask.”

~ And meet some pretty interesting new characters:

“You’re the oldest daughter of Bethesda,” he said, eyes wide. “The last surviving A.”

“Heir to the Heartstrikers,” she continued for him. “The Planeswalker, Clan Magus, and Consort to the Concept of Mountains.” She sighed. “Just between us, though, that last one’s a wash. The Concept of Mountains and I broke up two years ago. He just wasn’t going anywhere.”

From anyone else, Julius would have thought that was a joke. Amelia looked serious, though, so he played it straight. “I’m sorry to hear that.”

“It was inevitable,” she said. “Have you ever tried having a relationship with a conceptual entity who exists simultaneously on multiple planes? Communication issues doesn’t even begin to cover it.”

~ Ahaha:

Like all places meant to be accessed by dragons, the hall leading to the toilets was richly decorated in a lavish display of Bethesda’s wealth. In this particular instance, it was her collection of antique textiles, including several historically significant Mesoamerican wall-hangings and carpets, which Bethesda kept unprotected on her walls and floor, because nothing said “I have money to burn” like walking over an irreplaceable historical artifact on your way to the restroom.

~ Marci seems to be getting infected:

“If I agreed,” Marci said cautiously. “Could I still see Julius?”

“I don’t think you’d have the time,” Amelia said. “And weak as he is, he’s still a dragon, which is a problem.” Her smile turned pointed. “We don’t share.”

Marci sighed. “Then I can’t do it.”

Amelia’s smile faded. “I’m sorry,” she said. “I couldn’t have heard that right. There is no way a smart woman like yourself would possibly turn down infinite power for a boy.”

“That’s because I’m not turning it down for a boy,” Marci said, glaring. “I’m turning it down for a friend. You claim you’re offering me power, but not being allowed to stand by a friend when he needs you sounds a lot like being powerless to me, and I don’t do that.”

~ The scene where Marci and Ghost make their second pact is a Crowning Moment of Awesome. It is a climax to Marci's evolution, and it doesn't matter if Julius has had any part in it or it's been all Marci all along. It's awesome, awe-inspiring in a way that very few books can capture. (The first parallel that comes to mind is certain moments of redemption in Steven Erikson's Malazan.)

~ Unsurprisingly, the climax of the book is also a climax of the case for kindness:

Spoiler

“No,” Julius said, grabbing his sister’s arm. “No one is killing her, because no matter how horrible she’s been or what she’s done, she’s still our mother, and if you keep going, you’re acting just like her.”

That got Chelsie’s attention. She stopped cold, and Julius saw his chance. “Don’t you see what’s happening here?” he said, letting her go. “We’re just repeating the same mistakes over and over again. We act like violence and ruthlessness are the only tools we have, but that’s just not true.”

He pointed down the stairs where the white dragons were waiting silently, not even pretending like they weren’t listening. “Look at me and Katya. She, a daughter of our oldest enemies, came to help us tonight because she loved her sister and because she was my friend. If you listen to her,” he pointed back at Bethesda, “she’d call that weakness, but anyone with eyes can see it’s not weakness at all. All you need are muscles to swing a sword, but it takes actual courage to lower your weapon and hold out your hand in friendship.”

[Кал]

My review of No Good Dragon Goes Unpunished:

Can this get any more epic and heartwarming and hope-restoring? (In your face, fads of grimdarkness, dystopianism and cynicism! ) Can't wait to find out.

Favorite moments:

~ Oh Julius ... what have we walked into?

“(...) This morning marks the first official meeting of the Heartstriker Council, and you can bet your newly unsealed tail feathers that Mother’s going to try every trick in the book to undermine the process. Your only hope of stopping her is to know exactly what the new rules are and force her to follow them. Otherwise, we might as well just give up now and hand her the clan back.”

That was a defeat Julius didn’t even want to think about. “I’ll try my best,” he promised, carefully tucking the folded square of paper into his own pocket. “But why are you saying all of this to me? Aren’t you going to be there, too?”

“Why would I go?” Bob said with a shrug. “I’m not on the Council.”

Julius recoiled in horror. “You can’t make me do this alone!”

“But you must be alone,” the seer said firmly. “You were the one who wanted it this way, Julius. You refused to kill Mother and take power properly. You were the one who wanted a Council and the one who put himself into one of the three seats—”

“Only because no one else would do it!”

“—and now you have to follow through,” Bob said over him. “You got everything you wanted. Bethesda was overthrown with zero Heartstriker deaths, and the whole clan has been turned down a new, hopefully less abusive path. But just because you swept the board doesn’t mean you’ve gotten out of the responsibility of actually making it all work.” He dropped his voice to a menacing whisper. “It’s time to put your money where your mouth is, Julius. No good dragon goes unpunished.”

~ All you meateaters out there: cheers!

She glanced at Marci. “Can we eat the human now?”

Marci’s blood ran cold before Amelia cut in. “This one’s not for eating.”

Svena looked disappointed. “Well, how soon can you get me one that is? I’m eating for six, you know.”

“Wait,” Marci said. “You guys are actually going to eat a human?”

“Not me,” Amelia said. “I don’t touch the stuff. But Svena’s old-fashioned, and humans are the traditional food for the beginning of dragon pregnancies. Kind of like cake at a baby shower.”

“Only so much more delicious,” Svena said, licking her lips. “I haven’t eaten a proper human since before the Industrial Revolution. They all taste like car exhaust these days.” She turned back to Amelia excitedly. “I know your mother has a secret stash. Can she get me a clean one? Free-range organic?”

~ Yay! We finally get to meet the J-clutch:

“Brothers and sisters,” Ian said loudly. “Thank you for joining us this morning.”

Julius’s head snapped around to gape at his brother in horror. Us? he mouthed.

“Welcome to politics,” Ian whispered back before turning to smile approvingly at the small army of dragons that was coming up to greet them.

“Julius!” his brother Jordan said, grabbing Julius’s hand in a crushing handshake. “I always knew you were faking being a failure!”

“Um, thank you?” Julius said.

“He wasn’t being a failure,” his sister Jennifer cut in, elbowing Jordan out of the way. “He was biding his time and letting Mother make bad assumptions. A classic ploy.” She beamed at him. “I never doubted you were on your way to the top.”

“You didn’t?” Julius said, too shocked to watch his words. “But you tried to banish me to another plane every morning for two years!”

“And look how strong it made you,” she said proudly.

“We’ve all made you strong,” his sister Jacqueline agreed, reaching over Jennifer’s shoulder to steal Julius’s hand for herself. “That’s why I burned off all your feathers when we were eight. I was training you to endure pain and humiliation, and no one’s had more humiliation than you! That’s how you were able to beat Bethesda when no other Heartstriker could.”

His siblings all smiled and nodded as though this was the only logical explanation for the years of torment every dragon in the room had heaped on Julius’s head. Julius, on the other hand, felt like he’d just stepped into the Twilight Zone. “Wait,” he said, prying his hand away. “Every single one of you bullied, harassed, and otherwise made my life hell for our entire childhood, and you seriously want me to believe now that it was all on purpose?”

“Of course it was on purpose,” his brother Jacob said, looking down his long nose. “I cursed your toilet thirty-seven times with thirty-seven different types of boils. That sort of attention to detail doesn’t happen by accident.”

“And you were the smallest,” Jorinda agreed, pushing in front of her brother. “It was our duty to make your life as terrible as possible to make sure you were tough enough to overcome your natural setbacks, or have you forgotten that what doesn’t kill you makes you stronger?”

... Yay?

~ Oh, green-eyed monster, do grow up:

Marci started to smile. “I get it now,” she said, scooping the spirit into her arms. “You’re jealous.”

Ghost huffed at her, and Marci bent down to bury her face in his soft, freezing fur. “Don’t worry,” she whispered. “I like Julius a lot—like a lot a lot—but you’re my cat. Whatever happens, nothing changes that.”

Nothing changes that, he agreed, flattening his ears. But I still don’t like how much of your thoughts he takes up.

“Part of growing up is learning to share,” she said (...).

~ Any naysayers still there? Hear Julius out. It's not that complicated ....

“It’s called waste,” he said, shaking his head. “By your logic, anyone who loses is worthless, but losing is part of life. No one wins every single fight. Losing is the price for trying, and it’s nothing to be ashamed of. It definitely shouldn’t be punished with death.”

“So we should embrace the losers, then?” Gregory growled. “Exalt the weak?”

“Why does it have to be so black-and-white with you?” Julius huffed, frustrated beyond belief. “I’m not saying we should exalt the weak any more than I’m saying we should cull them. I’m saying that we’re all weak and strong in different ways, and that our clan as a whole is stronger when we work together to match those strengths and weaknesses in useful ways rather than throwing away any dragon who doesn’t fit our narrow definition of ‘strong’ at the time. It’s not that complicated.”

~ Idealism ain't only for the young:

“But you took my deal all the same.”

“Of course I took it,” she said. “I’d just seen my entire family killed by something I couldn’t understand or explain. I wanted only one thing, and I didn’t care if I had to make a deal with the devil to get it.”

Marci could guess what that was. “Revenge?”

“No,” Emily said, looking at her like she was crazy. “The power to make sure nothing like this ever happened again. That’s why I do all this.”

~ Oh Bob ... playing the long game comes with so much pain.

Spoiler

“Why do it, then?” she whispered. “You seriously harmed his trust in you.”

“I did worse than that,” Bob said, reaching down to help her raise the tumbler to her colorless lips. “But it had to be done. If this is going to work, I needed a tool even I couldn’t break, and you can’t know if someone won’t cave unless you push them.”

[Кал]

Мой отзив за „Тера фантастика 2019/бр. 19“:

Солиден и разнообразен брой, въпреки по-малкия си обем.

Най-впечатлилите ме текстове:

~ „Разказ на втория размразен“ от Станислав Лем разсмива (макар понякога горчиво) и на ниво идеи, и с лингвистичните си находки. Например:

Същевременно започна трескаво миниатюризиране на всичко, което се поддаваше – от вестниците и книгите до железниците. Метрото отначало беше заменено с дециметро, а впоследствие със сантиметро.

Браво на преводача Васко Сивов!

~ „Килимът“ от Силва Маринова е добър пример как се пише миниатюра. Сюжетът е минимален, но го има. Научаваме достатъчно за героите, за да ни станат симпатични. А милото настроение на финала гарантира, че ще запомним цялото нещо с хубаво.

Поне аз, де.

(Освен това автобиографията на Силва кърти. )

~ „И все пак тя се върти“ от Ден Шорин показва силата на светогледа :

– Вижте тук! – Галилео насочи телескопа към Юпитер. – Какво виждате?
– Предполагам, че това е Юпитер. – Гавраил озадачено погледна учения.
– А какво виждате около Юпитер?
– Планети – отвърна Гавраил на учения.
– Ето! – От радост Галилео даже запляска с ръце. – Тези микропланети – аз ги наричам спътници – се движат около Юпитер. Ето ви модел на световния ред. Точно по същия начин всички планети се движат около Слънцето.
– Извинете, а около Луната движат ли се някакви планети?
– Не, защо? – Галилео озадачено погледна Гавраил.
– Ами ето ви доказателство, че около планетите могат да се движат други планети, а около светилата – не.
– Но Луната не е светило! – възмутено произнесе ученият.
В този момент Гавраил разбра, че е безсмислено да спори с фанатици.

~ Знаехте ли, че?

Особено място във филмографията на Стругацки заема сниманият по повестта „Хищните вещи на века“ в края на 80-те години хонконгски екшън „Ловецът на силадж“ („Sealage`s Hunter“, 1986). Определено неочакван поглед върху героя на повестта Иван Жилин ни предлага самият Джеки Чан – традиционно и продуцент, и режисьор, и изпълнител на главната роля. Най-интересното е, че, въпреки набиващия се в очи екзотичен колорит, сценарият на филма е доста близък до текста на повестта. Тамошният Иван Жилин, разбира се, е китаец – Ван Жи Лин, полицай, връщащ се в своя роден град (разбира се, Хонконг) със задача от Интерпол – да намери и унищожи източника на нов (както и при Стругацки) електронно-фармакологичен наркотик. „Силадж“, ако още не сте се досетили, е точно слег, в обратен превод от англо-китайски. Жи Лин разбира, че неговият предшественик и стар приятел Пак Сен (заради политкоректност режисьорът го е направил кореец) е станал зависим от психовълновия наркотик. В интерес на истината, кулминация на филма става отсъстващ в повестта полицейски рейд срещу фабриката за производство на компоненти за „силадж“, а също и срещу нелегална радиостанция, добавяща в предаванията на водещите радиостанции звуков аналог на „двадесет и петия кадър“. Рейдът преминава в неподражаем „китайски балет“ – огромно количество кунг-фу хватки, стрелба, чупене на прозорци и оборудване и, разбира се, различни части от собственото тяло (съответно показани като неуспешни дубли заедно с финалните надписи). Добавете определено количество гонитби (със скутери, мотори, коли, катери и т.н.), знаменитата триада „помагащи“ на Жи Лин девойки (Вузи, Лен – да, да, в „Ловецът на силадж“ Лен е девойка!, и традиционната Мей Ли), и вие разбирате, че приключенията на Джеки-Чановия Ван, въпреки че са станали по-плитки по смисъл, са много увлекателни. (Между другото, фамилиите на Стругацки не са посочени нито в руския превод, нито в хонконгския първоизточник. Като сценарист е посочен някой си Син Ни Цин, което подсказва определени мисли.)

... Не, нали?

Spoiler

Ами то цялата статия „Куца киносъдба“ от Инна Кублицка и Сергей Лифанов била първоаприлска шега. Ама как ѝ се вързах и аз...

~ Статията „Нищо излишно“ от Станислав Запрянов ме замисли за критичното (хехе) значение на „критичността“ при конструкцията на свръхефективни системи. Прочетете и помислете.

~ За „Нашествието на хронолитите“ от Атанас Славов съм се възторгвал още в отзива си за алманаха „ФантАstika 2018“.

~ Едно наблюдение на Вальо Иванов в „Китайска фантастика: впечатления от една антология“ ме зачуди:

Още един паралел – „новата“ китайска фантастика може да бъде не по-малко безжалостна от западната. В трилогията на Лю Цисин има сцена, силно напомняща на небезизвестния „Студените уравнения“ (The Cold Equations) от Том Годуин (Tom Godwin, 1915–1980). (...) Китайският писател описва подобна ситуация – евакуация, няколко деца са останали и те са повече, отколкото последният космически кораб може да побере. Двамата възрастни не могат да изпратят децата сами в космоса и трябва да направят избор – кой да оцелее и кой да умре. Решението е просто: задават на децата няколко математически задачи и взимат със себе си тези, които първи достигат до правилните отговори.

А това наистина ли е особеност на новата китайска фантастика? Ако съдя по отношението към човешкия живот в познатите ми китайски филми и сериали (където общността е далеч по-важна от единицата), това ми изглежда като традиционна особеност на китайската култура.

Иначе статията предлага ценен обзор, вдъхновен от антологията Invisible Planets: Contemporary Chinese Science Fiction in Translation.

[Кал]

Мой отзив за „Тера фантастика 2020/бр. 20“:

Рецептата „Той е (по-)малък, но (даже по-)разнообразен“ продължава да дава чудесни резултати. (Макар че специално в този брой някои материали ми помрачиха удоволствието с носталгичното си мрънкане. И онуй стихотворение на Всеволод Емелин... ох.)

А ето кои ми харесаха най-много:

~ В „Първите хора на Луната“ Хърбърт Уелс явно е успял да реши дилемата за хуманистичния морал на учените:

На Луната се оказва, че има големи количества злато, което предрешава бъдещето на нейното население, ако земяните отидат там.

Ето как героят на Уелс разсъж­дава по този повод:

„Кейвър погледна златните ло­стове и дълго мълча. Стоеше с ръце зад гърба и се взираше в кратера. Най-сетне въздъхна и заговори:

– Аз намерих пътя дотук, но да намериш пътя невинаги означава, че си му господар. Ако върна на Земята своята тайна, какво ще се случи? Не виждам как бих могъл да я опазя за година, дори за част от годината. Рано или късно тя ще излезе наяве, или просто други хора ще я преоткрият и тогава... Пра­вителства и държави ще се борят да стигнат до тук, ще се сражават помежду си и с лунните хора; всичко това само ще разпали надпревара във въоръженията и нови поводи за война. Разкрия ли тайната си, то скоро, много скоро тази планета ще бъде осеяна до най-дълбоките си галерии с човешки трупове. Много други неща са съмнителни, но не и това. А Луната изобщо не е потреб­на на хората. Каква полза ще имат от нея? В какво друго превърнаха дори собствената си планета, освен в бойно поле и в театър на безкрайната глупост? Малък е светът на човека, кратък е неговият живот, ала в този кратък живот все още има повече дела за вършене, отколкото може да свърши. Не! Науката прекалено дълго се трудеше да кове оръжие за глупците. Време е да се сложи край. Нека хората отново направят това откритие... след хиляда години.“

Понякога се питам колко ли реални учени са потулили собствените си разработки, водени от подобни мисли...

~ Ето как започва „По-добра морфоза“ от Брайън Олдис:

Виж сега, ще ти го обясня така, че се на­дявам да ме разбереш. Литературата е окей, но онова, което наистина ме кефи най-много, е щъкането. Разбираш ли? Щъкане – насам-натам, напред-назад, навсякъде, където ми хареса.

Което ще рече, че посоките са по-добри от изреченията. Всяка посока е по-добра от което и да е изречение. Щъкане, щъкане, щъкане. Блаженство.

Аз и приятелите ми се бяхме отдали на безгрижно и безспирно щъкане. Разбираш ли? Едно мегащъкане из целия този жилищен блок в Прага. Миг невнимание и какво се случва?

О, Исусе, събуждам се и откривам, че съм трансформиран. Сякаш лежа в някакво ЛЕГЛО, трансформиран в... Не, чакай, трябва да ти кажа. В огромно бледо човешко създание.

Добре де, мамка му, във Франц Кафка. КАФКА. (Това е неговото име. Те имат ИМЕНА.)

А нататък само ескалира...

Не съм цвилил толкова необуздано от бая време. (Щях да цвиля и повече, ако в същия момент Ани не се мъчеше да си почива.) Това е същият тип сладко отмъщение към „Преображението“ на Кафка като моето „резюме“ на The New York Trilogy.

~ „Девет зомбита (пет от тях все още живи)“ от Силва Маринова показва как всяко нещо с времето се „нормализира“ – дори зомбикалипсисът.

И много вярно улавя как се чувствам аз спрямо споменаването на темата „ковид“:

На екраните течаха повечето от последните им продукции и почти нямаше такъв, на който да не се търкалят части от нечии тела, повечето разлагащи се. В студията имаше дори специален отдел, където реквизитът се произвеждаше на конвейер. Дом вече усещаше накъде върви разговорът, дори и без да поглежда към бюрото, където стоеше спретнатата купчинка на последния му ръкопис. Родж го изгледа изпод вежди.

– Реших да му дам зелена светлина все пак. – Това последното беше така неочаквано, че ако не бяха тренировките в школата на Лу Лиу на 16-а улица, включващи всекидневна медитация и бой с камшик, то Дом щеше да падне от стола. Вместо това намести очилата си и зачака продължението.

– Обаче не е много реалистично. Шейсет страници сложно преплетени любовни драми и социални колизии и така нататък, и нито едно зомби.

– Историята е от осемнайсети век, тогава зомбита не е имало.

– Айде бе!

– Аха.

– Добре де, ама как да го обясня на съвета. Публиката не иска това.

– Ти откъде знаеш какво иска публиката? Тя онова другото си го гледа всеки ден през прозореца.

– И тука си прав. Ще го пусна и ще видим какво ще стане... Все пак сложи няколко неумрели, заради мен! – викна след него Родж, докато се отдалечаваше по коридора. „Да бе, да!“, помисли си Дом, а сър­цето му пееше хит на Марая Кери. Бяха го пуснали, това беше важното. Предстоеше му много работа и докато крачеше по лабиринта от проходи между етажите, той вече набираше телефона на шефа на екипа си. Колкото до зомбитата, в тая продукция нямаше да вият, ако ще да се наложи лично да ги изреже при монтажа.

~ „Гравитационна история“ от Момчил Петров ме изненада с усещането за „човешката нежност“ – и в звученето, и в съдържанието си.

~ (из „Бойни котараци“ от Иван Кошкин):

В стената на клетката се отвори люк и вътре се изсипаха тухли и кере­миди. Хангарът се разтресе от дружен радостен вой, зверчетата хващаха със зъби новите играчки, отмъкваха ги встрани и с диво мяукане ги раз­биваха с лапи и глави.

– Между другото, обърнете внимание – отбеляза генералът, – сега е най-лесно да се различат отделните специализации. Ако котаракът разбива тухлата с глава – това е десантно-щурмови котарак, ако използва лапата си – това е разузнавач или просто обикновен котарак. Ако удря керемидата с лапа – то това е специалист или щабен котарак офицер.

– А... а не ги ли боли? – плахо попита президентът.

– Един дявол знае – призна си министърът. – Всеки път потръпвам, когато ги наблюдавам, а на тях май нищо им няма... Добре, изглежда малко се поуспокоиха.

И той отново вдигна слушалката.

– Кой е дежурен днес? Мария? Машенка, злато мое, започвайте да под­готвяте зверовете за скокове. Да, именно сега. Не, няма защо, не трябва да ми благодарите, това е мое задължение... Да, всички. Иначе... А вечерта на всички – валериан и бисквити! Аха. А на снабдителите лично аз ще откъсна каквото трябва. Е, давай, скъпа. Президентът ни наблюдава.

Той се извърна към Държавния глава и намигна.

– А сега – смъртоносен номер! Гледайте, но се хванете за нещо, защото, виждайки това за пръв път, мнозина не се удържат на крака.

Вратата на клетката се отвори и млада девойка, облечена с бял халат върху военната униформа, пристъпи направо в ревящата пухкава маса.

– Какво правите? – ужасено закрещя президентът. – Ще я разкъсат!

– Гледайте, гледайте – подсмихна се генералът.

Девойката безстрашно разбутваше с крака котараците; генералът завър­тя нещо на пулта и в залата започнаха да чуват какво ставаше в клетката.

– Я, къш! Виж ги ти, как са се излегнали! Давай тухлата, космата му­цуно! Коя по ред днес чупиш? Пета? Ах ти, ненаситнико!

Първото лице с ужас и възхищение гледаше как девойката се опитва да измъкне тухла от лапите на огромен изподран щурмови котарак. Звярът изрева, изтръгна тухлата от ръцете на човека и, навирил опашка, се понесе към стълба, където с наслада я разби в широкото си чело.

– Само да си поискал днес още една, животно такова! – извика след него Маша и безстрашно хвана за шията най-големия котарак. Това беше великолепен екземпляр от своята порода – мускулест, жилав, едноух и едноок.

– Ах, ти, Васенка, ах, ти, мой миличък – зачурулика девойката.

Във високоговорителите нещо захърка и задрънча, все едно някой пиян механик водач запали танков двигател с отдавна изразходван моторесурс.

– Главното е да имаш подход – поясни генералът. – Котараците десант­чици просто обожават да ги хвалят.

– А кой ни е най-силен? – продължаваше Мария. – А кой ни е най-храбър?

Котаракът падна по гръб и, продължавайки пресекливо да мърка, поднесе мекия си корем. Маша, без да млъква дори за минута, започна да чеше пухкавата му козина.

– А кой ни е най-готов за бой? А кой ни е винаги готов да изпълни бойната задача с наличните сили? А кой ни е тактически най-грамотен?

~ Повестта „Медночервени листа“ от Георги Марковски звучи изключително съвременно – и с редуването на няколко различни стила, и с експерименталната си постройка. Дотолкова съвременно, че се зачудих за авторството ѝ... При всяко положение ще потърся какво друго е писал Марковски.

~ А Ерик Симон ме изненада с метазакачковата си миниатюра „Теб няма да те бръсна“. Не помня да съм срещал точно това чувство за хумор, като сме си писали с него...

~ „Румънската научна фантастика и нейните пионери“ от Елена Борисова хвърля ценна светлина върху зората на фантастичното у северните ни съседи.

~ Тоже: „Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие на жанра“ от Янчо Чолаков.

~ Из интервюто на Роза Максимова „Янчо Чолаков: Трябва да си буден винаги за плюсовете и минусите на реалността“:

– Съвременният живот е немислим без Интернет. Считате ли, че Интернет може да стане форма на тотален информационен контрол над човешката цивилизация?

– Не. Всъщност източниците за информация се увеличават, а разнообразието им става все по-внушително. Оттук нататък от нас зависи дали позволяваме да ни ма­нипулират и да унифицират сред­ствата за увеличаване на контрола. Пропагандата смесва в определени съотношения истина с измислица и усилва децибелите. Но това са средства, които винаги могат да бъдат обърнати срещу онзи, който ги използва. Политтехнолозите са отлични разказвачи на приказки, ала сред обикновените хора винаги има някой още по-добър, по-мора­лен и вдъхновяващ от тях. Те ще се опитат да симулират подобни об­рази на естествени лидери, но вие винаги ще можете да разпознаете фалшификацията чрез инстинкта си. Разбира се, обществото често ще е незряло и несъгласно с вас, някой ще предава надеждите, които сте му възложили. Реалността е едновременно нежна и брутална. Дори и да ви изиграят, дори и да платите висока цена, точно както в приказките, в един момент вие пак ще излезете на верния друм. Но за препоръчване е да се научите да го постигате по-рано, за да не се връщате всеки път в изходно положение. Вашите деца, които щракат компютърни игри, вече са го разбрали.

+ NB: да препрочета стр. 174 от „Запали свещ на дявола“

~ Двата финални материала – „Отново за историята на разказа „Последният ден на ХХ век“ от Иван Вазов“ от Иван Алексиев и „Фантастично читалище“ – библиографски справочник“ от Златко Петков – съдържат много интересна информация (особено втория: въобще не подозирах колко чутовна работа е извършена покрай „Читалището“). Единственото, което ми разваля вкуса, е реваншистко-отмъстителният им тон... но това е тема за един разговор, който водим с Наско Славов – „Ученият и актьорът: неемоционална и емоционална интелигентност“.

[Кал]

Мой отзив за „Тракийски легенди“:

Съдържанието не е мой тип (и се чудя защо продължаваме да подлагаме децата си на този вид истории). Стилът е приятен и шлифован (обаче ако знаете колко по-силни „авторски“ приказки има Кристина... ). Илюстрациите са прелестни.

Още впечатления:

~ На последната ни писателска работилница с авторката си говорихме, че това издание е предназначено за по-млада публика: 8+. Сега, докато си припомням началните (по същество старогръцки) митове, не мога да се отърва от един въпрос, който често ме мъчи: Как малкият човек възприема насилието (често супербрутално) между персонажите от древността? А спътникът на тоя въпрос е: Защо продължаваме да насърчаваме – или дори задължаваме – децата си да четат истории, отразяващи един отдавна неактуален подход към отношенията помежду ни или дори към стойността на живота?

Сега очаквам някой да ме „светне“ за „непреходните теми“ и „неизменната човешка природа“... :/

~ Започна да ми става наистина интересно – понеже стигнах до по-непознат материал – към средата на сборника, където фокусът отива върху „чисто“ тракийските истории. Първите бяха „Легенда за тракийските мотиви“ и „Легенда за Залмоксис“. (Впрочем общото между двете е, че финалът им е WTF. Ама какво ви разправях за подхода на древните? )

Този пасаж ме размисли, че Залмоксис е бил сред най-ранните лечители-мистици:

Учел ги, че душата и тялото са неделими и че тялото не може да бъде излекувано, ако преди това не се излекува душата. Следвайки заръките му, лечителите започнали да припяват и да шепнат тайнствени думи с магична сила, което подпомагало действието на билките и успокоявало душата.

~ Още по-любопитен ми беше речникът на тракийските думи, включен най-накрая. Любителят етимолог у мен „сгря“, че думата „земя“ вероятно идва от тракийската богиня Семела; и съответно „земя“ и „семе“ може би са с общ корен. (А вие нали знаете да не вярвате на любители етимолози и други дървени философи? )

Чудя се и дали Daniel M. Bensen не знае даже повече тракийски думи, имайки предвид колко изследвания е правил при писането на един от романите си (все още неиздаден).

И последващият разговор с Дан:

Re: "Semele" - it's the name of a Phrygian goddess and in Greek mythology, she was the mortal woman who was destroyed by seeing Zeus's true form. "Zemelos" is also attested as a Phrygian word for "person/human" and "zemelen" as "foreign slave." Lithuanian also has a goddess named Žemelė. I think the Thracian word was "zemelos," meaning "earthly, humble, down to earth," from proto-Indo-European *dʰǵ`ʰem, plus the diminutive suffix *-lós (and epithetic -e-). The Greek word was "chthamalos," so they must have borrowed "Semele" from Thracian. The Phrygians and Lithuanians probably independently evolved the word from the same root as the Thracians.

Bulgarian земя is indeed from the same PIE root as Semele (if Semele really did mean "Earthly"). Other examples are Greek "chthonic", Latin "humus, humility, human," Hindi "kshatriya," and Celtic "dune" (including the -don in London).
Семе, though, is not from the same root as Semele. Семе (and Latin "semen" and German "Samen") are from the root *séh₁-mn̥, literally "thing that you sow."

Oh boy! I need to get my hands on that one! Maybe I can find it in a real book store. As for words, there are maybe 20 words passed down to us from Greek sources (such as Herodotus, when he said that "Zalmoxis" comes from the Thracian word "zalmos," meaning "skin"), maybe 20 more that might be extracted from Thracian inscriptions (if only we knew what those inscriptions meant. If only the Thracians had used spaces between words!). There there are words extracted from the names of places and people (perhaps "Rhesus" meant "king"? Perhaps "Rhodope" meant "red river" and "stryma" meant "stream"?) And that's it. It's all very speculative and dubious.

Thanks, Dan! I knew armchair etymologists shouldn't be trusted ....

Yes, you can get the book from any bookstore.

Your list pretty much corresponds to the glossary included in the book. Still, do take a look at it if you get the chance. (It doesn't mention "Rhodope" and "stryma," and it has 40+ entries, so some may be new to you.)

"Rhodope" could simply be Greek (it would mean "pink face"), but I'm actually pretty confident about "Struma." There are also rivers in Bulgaria named "Strimon" and "Stryama," there are cognate words in both Greek and Albanian, and the sound changes from PIE *srew-mn̥ to "Struma/Strimon" match the sound changes I see in other words.
Anyway.
I'll check that book out for sure

[Кал]

My review of A Dragon of a Different Color:

Now I know what this series is. It took me four books, but I've finally got it.

It's a fiction manual for peacemakers and conflict mediators. It comes up with one unequal power struggle after another, and it illustrates the greatest power of all: that of negotiation born of the wish to make things right. For everyone.

That alone would earn this Dragon five amazing stars. But there's more. See for yourselves:

~ Oh, the what-could-have-beens of our lives:

“I think I’m me,” Aldo Novalli said with a shrug. “I remember your mother and my childhood and the day you were born. But I also remember things I couldn’t have known. Things you experienced after my death, including how you were living in sin with that dragon boy.”

“I was not living in sin!” Marci cried. She wasn’t sure what was more embarrassing: that her father apparently had her memories, or that she was telling him the truth. She really hadn’t had a relationship like that with Julius, which was a freaking tragedy. She would have lived in a lot more sin if she’d known she was going to die.

~ When you stare into the abyss ...

(...) [Ghost's] face was no longer just two glowing blue-white eyes floating in the dark of his helmet. Or, rather, the eyes were still there, watching her fearfully, but the dark behind them was no longer merely shadow.

It was nothing.

There was no other way to describe it. Marci had looked the Empty Wind in the face countless times now, and while seeing two floating eyes gleaming in the dark had never exactly been comforting, looking at him now was like staring into death itself. Not the bloody death of the body, either. True death. The nothing that came after all trace of your life was gone and even the dust of your bones had been broken down into its component atoms. His face was what it meant to be utterly forgotten, and the moment Marci saw it, she knew that was her future, too.

The sudden truth hit her like a dive into cold water. Being dead, she’d thought she understood what it felt like, but she hadn’t known anything. Her death had been a place of warmth and love, a place where she was remembered. It had been a pause, not an end, but this was different. All their fighting, their struggles, the desperate clinging to life, this was what it came to: nothing. Even dragons died. Lakes silted up, and their spirits slowly vanished. The whole human race would eventually be fossils on a tiny speck of rock flinging through the infinite dark of space, and when even that was devoured by their exploding sun, this—this spirit right here in front of her—was what they’d be.

Nothing.

Cold, silent nothing, as though they’d never existed at all.

Marci was still trying to process that—assuming something like this could be processed by the mortal mind—when the Empty Wind turned away, breaking the spell. “I’m sorry,” he said quietly, stepping away. “I didn’t want you to see.”

It took Marci a while to recover enough of her wits to speak. When she did, though, it was in awe. “Dude, that was insane. You’re a walking existential crisis! All that ‘look into the void, void looks back’ Nietzsche stuff.”

... can you keep your sense of humor?

~ Oh Julius ... how does one mediate this conflict?

“I am the spirit of Algonquin, the once-great lake that is now five. I protected and loved my water for millions of years before the first humans appeared on my shores. When they came, I welcomed them as I would any other animal, and I have paid for that choice ever since. We have all paid.”

A murmur of agreement rose from the crowd, and Algonquin’s water twisted into something like a smile. “They use us,” she said. “Even before they grew plentiful enough to turn their fears into gods, they took from the land. They killed our children, burned and raped and dumped their trash into our bodies. They took our magic and forced us into sleep, and when we finally woke a thousand years later, what did they leave for us? Poison. Destruction. A whole world gleefully sacrificed to their endless greed. Just look what they did to my lakes. To my beautiful water.”

Her voice was shaking by the end, and Algonquin folded, her silvery current curling into itself with a hollow, mournful sound. She wasn’t alone, either. All the spirits were shaking, filling the cavern with their grief for what was lost.

~ Whenever someone says, "You're an animal!", just think about this:

“She was the most beautiful dragon I’d ever seen,” the Qilin went on. “And she was the daughter of the infamous Bethesda, whom even we’d heard rumors about. Anyone would be intrigued. But that was just what caught my attention at the beginning. What held it was Chelsie herself. She was…” He trailed off, scowling in frustration. “I don’t know the word in English. It’s what animals are.”

“Wild?” Julius suggested. “Scary?”

“Unworried,” the Qilin said, his golden eyes bright.

~ The reveal about Chelsie and F-clutch in Chapter 9 is a Crowning Moment of Tear-Jerking. Wow ....

~ The perennial clash between cynicism and idealism:

Marci gave him a scathing look. “You know, for someone who’s dedicated his life to defending humanity, you sure have a low opinion of us.”

“It’s not an opinion,” Myron said angrily. “It’s fact. My work for the UN took me to countless disaster sites, everything from spirit tantrums to dragon attacks to magical terrorism. It was all horrible, but do you know which disasters were invariably the worst? The most cruel?” He leaned in closer. “The human ones. Genocide, child soldiers, school bombings, human trafficking—I’ve seen it all. Magic was the weapon of choice in the situations I was called to work on, but it didn’t really make a difference. Cruelty is cruelty, and humans excel at it. That’s why I wanted the Mortal Spirits so badly. I thought they were our better angels, and if I could just get my hands on one, I could solve so many problems. Right so many wrongs.”

He heaved a long sigh. “Imagine my disappointment when I realized they were an accurate reflection. That’s when I decided to end it (...). I’d finally realized you were right, Novalli. Mortal Spirits are us, and that’s what terrifies me.”

“But it shouldn’t,” she said. “Yes, people can be terrible, but so many more are decent. That matters for Mortal Spirits especially, because they’re not the work of a single person. Those huge chasms are dug by our collective feelings, and if at least some of the diggers are good people, then every spirit has a positive side, even the terrifying ones. Look at the Empty Wind. He’s always been terrifying, but he’s still one of the best things that’s ever happened to me. That might sound like a contradiction, but so is everything else about being human, which is all they are. Human, just like us. So when the bad ones come, and they will, we’ll handle them just like we handle bad people. We’ll oppose them with good ones. (...) the world has come a long way in the last thousand years. Modern humanity is more educated, more enlightened, kinder, more civil, and less violent than it’s ever been. When our Mortal Spirits rise, I have no doubt there will still be monsters of fear and violence, but we’ve never been more prepared to combat them as a society than we are right now.”

Myron sighed. “I keep forgetting how young and optimistic you are.”

“So what?” she said. “Those are good things.”

He sneered. “Optimism won’t beat a god.”

“But the Spirit of Optimism might,” Shiro said thoughtfully. “Has humanity really advanced that much?”

“I think it has,” Marci said. “Universal literacy, modern medicine and agriculture, the spread of democracy, equality for women—these things bring a lot to the table. We’ve still got our problems, as Myron pointed out, but we’re trying to fight them. That’s why organizations like the UN exist: to foster peace and improve people’s lives. Even when we fail at that, I’d still rather be alive right now than at any other time in history. (...)”

(This last sentence, I tend to use a lot--basically whenever anyone waxes poetic about the glory of ages past. I ask them to imagine living in those ages; however, not as a member of the rather tiny ruling class but as a "plebeian." Then I ask them to draw a list of similarities and differences with our own times--starting with the right to life.)

~ Another Crowning Moment of Heartwarming: Chapter 13, the reunion between Chelsie and ... you'll see.

[Кал]

Мой отзив за „Спи с мен“:

...

...

...

... Абе то не е за разправяне.

Пък ако толкова ви интересува – чуйте издателя, авторката и редактора (= мен) на премиерата на романа на 23 септември в клуб „Дада“:

звукозапис

Spoiler

А за бъдещите ми библиографи - план-конспектЪ:

ЗАПИСКИ:

Проблематичен:

1) заглавие – приятелки, приятели

2) цена – без евтини шеги (презервативи)

3) жанр – „еротичен роман“???

? колко души дошли заради е.р. (да разнообразите интимния си живот) vs за да подкрепят авторката
(„Много сте мили. Ако можеше и да сте толкова честни...“)

С: Коя е „идеалната“ публика на романа? На какви читатели го препоръчваш?

(извинение подборка пасажи: СПОЙЛЕРИ!)
с. 69-70

С: Кои конкретни автори/книги те вдъхновяват, когато пишеш такива истории?

2 теми – е.р. и защо харесвам (без връзка)

е.р. въобще (ГР тема – „Любовникът на лейди Чатърли“, Metaplanetary, „Песента“, „Падналите богове“, The Dawnhounds, The Book of Firsts)
и в Бг: 2 (неиздаден + „Неонови криле“)

vs защо харесвам: емоционална, развити герои; ПРИЯТЕЛСТВОТО
с. 153-6

първият „е.р“, който редактирам... но не и последният (Андро)
+ нова история от Крайморие

С: Какви са бъдещите ти творчески планове?

[frog]

Във второто издание героите да се казват Ясен, Явор и Ясмина. Казах!

Мили хора, които водите дечица на концерти в Маймунарника, и конкретно – на Оратница тази вечер, благодаря ви, че рожбите отрано могат да свикнат с тази важна музика, но моля ви, МОЛЯ ВИ, разкажете им, че не е хубаво да се разкъсват и доразкъсват книги... Моля ви! По(дс)кажете им, че повредената книга може да се събере, подреди, залепи и чете!
Влязох в читалнята да разгледам, излязох, прочетох една статия за братя Прошек ^_^ сред публиката на чат-пат светлина, в някакъв момент се върнах и с течение на времето подредих десния „фланг“, припявайки. Има какво още да се желае, разбира се. Левият фланг обаче (беше)е пълен „мармалад“. От там посягаха да късат, един от случаите успях да го предотвратя. Две момченца се наговаряха – бяха стигнали до „компромисното“ решение да късат вече скъсани книги, но им казах, че това не е основателна причина. Тъкмо щях да им предлагам да късат някакви омърляни брошури, и си излязоха.
Моля ви, помагайте на децата (си) да се учат на добро. Разрушението е лесният път, затова трябва да им се помага в по-трудния на опазването.
Може да е клиширано, но книгата е светиня макар и някои заглавия да са боклуци. То е проблем на автора . Повечето книги в Маймунарника са стари. Това не е много хубаво, но аз обичам старите книги. Въпреки че за някои издания се е ползвала силно пожълтяваща хартия, в внешно време долу-горе не се произвеждат книги с едновремешното полиграфическо качество – дебели корици, шито книговезане, платнена подвързия с релефен печат, вкл. златист, сребрист, рисунки, шрифтове, изпипаност и пр.
Спасих от левия фланг един тъничък Йовков, като го вдигнах по-нависоко. Имаше обаче една малка изкорубена „Илиада“, за която мога само да се надявам, че корицата просто се е отделила от тялото и то е някъде там, ЦЯЛО.
Има, има находки в читалнята ^_^. Питах охраната мога ли да взема книги. Бях „инкрустирана“ първо да занеса, та ще го направя – поне един роман за бойната Мина на Весела Фламбурари, книжка за барбароните и разни други съвременни неща. Ще нарамя такива разменни монети, преди да ида.
Миналата събота с глас съм се смяла пред филиала на Столична на ул. Сердика, когато издаваха и подновяваха едногодишни читателски карти безплатно. Енда майка много искаше да извади на сина си карта, но той се запъна и рече: „Абсурд!!! Аз съм трети клас и не можеш да ме накараш да чета!“. Хич не се подхилквах, направо си се смях пред хората , толкова беше забавно. Подаряваха и книги. Една детска ме грабна, но я оставих да има. Все пак я попрочетох оттук-оттам и ѝ се порадвах. В Маймунарника си харесах и една детска без начало и край... ясно защо без. Надявам се да ме чака.

Попе, кръглият ви рожден ден беше преди 2 г. (не 3-4, иначе – да, споменаването на такива цифри е шашава работа и човек лесно може да се обърка). По ред причини годината за мен е несбъркваема. Освен че закъснях и изпуснах викторината за златния билет . Бях и на първа линия част от времето, зъзнах без ръкавици, танцът към клипа май с поли беше... или съм забравила. Една майка си чучна бебето на сцената, та го подпирах да не се прекатури . И закачливите братя Митеви си ги спомням.

Това, което ще си взема, е широкоформатен картинен пътеводител на Южна Моравия (на чешки), пиеса на Хавел (на чешки), списанието със статията с феноменалните факти за Прошек (челюстта ми увисна), детската книга. "Кракатит" на Чапек може би няма да го вземам, защото го имам. Освен ако не е по-красив.
А тоя пътеводител ми припомни, че преди много години на поредната есенна книжна благотворителна разпродажба на килограм, организирана от Lions Club в градче край мама, си тръгнах с много неща, както може да се предположи. Едното беше такъв пътеводител, ама не знам дали точно на Южна Моравия, май да. Само не съм сигурна на какъв език. По-специфичното обаче е, че сякаш помолих мама да го взема от нея следващия път, защото за багажа ми си беше бая тухла с дебела гланцова хартия и твърди корици. И нямам спомен какво стана с него. Имам чувството, че така и не съм го прибрала. А те се преместиха. Че се и разведе .

[Кал]

My review of Last Dragon Standing:

A glorious ending to a series with a one-in-a-million premise. What's that? Find out below :

~ Ah! We finally get a glimpse into Brohomir's head--and, even more importantly, heart:

“I’m an out-of-the-box thinker,” Brohomir said proudly. “Anyone can give up a future, but there’s only one present, and I’m offering to share mine with you. I can’t promise it will always be pleasant, but it’ll never be boring, and so long as I live, you will never be alone.”

He felt the Nameless End’s temptation like a shiver around him. She was very lonely. All ends were, but it couldn’t be that simple. The little creature would not offer something so precious unless it wanted a very great boon in return. What did it want?

“There’s an End coming to my plane,” he explained. “I don’t know when or how yet, but I know it arrives during my lifetime. If I’m to beat it, I need an ace of my own. I came here thinking that was you, but now that you’re in front of me, I realize I was thinking too small. I don’t just need you to come back with me to beat another Nameless End. I want you to come with me, because I’m lonely too.”

That was far more personal than Brohomir usually liked to go, but he only had one shot at this, and the truth was always more compelling than a lie.

“I’m a seer,” he said. “Every time I meet someone, I can’t help but see their death. I see all the ways they could betray me, even if they never do. That’s why seers go mad. (...)”

So... no escape, huh? None at all? Not even in an eternity?

*shivers*

Julius, I badly, badly need your approach now ....

~ Awww! The frenemies finally show their true colors:

“(...) Our rivalry is over. There is absolutely nothing you can do to beat me now. Even if you did manage to kill me, I’d just come back like any other spirit and laugh in your face.” Her expression grew unbearably smug. “Face it, frosty, you’ve lost.”

Amelia cackled after that. A loud, cringe-worthy guffaw of pure bad sportsmanship, and Svena began to shake. Julius stepped back at the sight, moving to shelter Marci with his body against the inevitable explosion that came from rubbing defeat in a proud dragon’s face. But as he opened his mouth to call his sister out for unnecessary levels of gloating, he realized Svena wasn’t shaking with rage.

She was crying.

“You idiot!” she roared. “I thought you were dead!”

“Well, yeah, I was,” Amelia said, looking confused. “It was the only way to make everything work. But I was always planning to come back.”

“I didn’t know that!” Svena cried. “You turned to ash in front of my eyes.” Then before anyone could move, Svena reeled back and launched a trash-can-sized ball of ice at Amelia’s face. “How dare you do this to me!?”

Amelia didn’t have time to do more than look surprised before the attack smashed into her, blasting her across the living room and into the couch, which exploded in a shower of wood splinters and synthetic cotton filling. The stuffing hadn’t even finished falling before Svena was on top of her, tossing the ice boulder away with a wave of her hand so she could grab Amelia by the shoulders and slam her into the floor so hard the boards cracked.

“You were the only one left I could talk to!” she shouted. “The only one who remembered what dragon magic actually meant! You were a brash idiot with no sense of subtlety, but you were mine. My idiot, my enemy, my friend! You belonged to me, and you let that smug bastard of a seer take you away!” She slammed Amelia into the floor again and then dropped down herself, her face vanishing behind the long sweep of her ice-blond hair as she buried her head into the crook of Amelia’s shoulder. “Did you even think of what it would be like for me, you stupid, selfish snake?”

She was sobbing by the time she finished, her whole body heaving as the giant hunk of ice she’d thrown at Amelia melted into a puddle. Pinned to the ground, Amelia shot a panicked look at Julius, but he just shrugged. It wasn’t that he didn’t have sympathy. It was just all for Svena.

(Of course, there's a trick to it. )

~ Julius in a nutshell:

A visible wave of anger rolled through Dragon Sees Eternity, but Bob wasn’t finished.

“I’ve known you nearly all my life. In all those centuries, I’ve learned that the thing you hate the most isn’t seers who break your rule. It’s us.” Bob pressed his hands against his chest. “Dragons. You’ve been guarding us since we first fled to this plane ten thousand years ago, watching helplessly as we made the same mistakes over and over and over again. You used to complain to me about the endless clan wars filling the future with death everywhere you looked. It got so bad that you moved to China. China! With him!” He pointed at the Qilin, who looked insulted. “You loved to travel, but you sequestered yourself in rural China for centuries because the Qilin’s luck kept it relatively peaceful. That’s how much you hated dragons. You would rather constantly unpick the knots the Golden Wrecking Ball’s luck put in your plans than deal with the pointless violence of the normal clans anymore. But I’m changing that.”

Bob put his hand on Julius’s shoulder. “I found a dragon who didn’t think like the others, and I put my entire clan under his care. I built Heartstriker into an empire bigger than any dragon clan this world has ever seen, and then I gave it all to him. But the best part—the best part—was that after I put Julius on top, he kept it without my help. He was able to stay in command because he understood what you lost faith in long ago: that dragons are not always defined by our lowest common denominator. That we are all different, and that we are just as capable of compassion, reason, and understanding as any other intelligent species. I didn’t manipulate him into being that way, either. Quite the opposite. Julius is Julius despite his environment. He’s living proof of his own concept, your concept, and the moment I realized that, I knew I’d found the lynchpin that would let me break the cycle you’ve always hated.”

~ Aha! So that's how you beat intrusive mindreaders:

(...) Amelia finally spoke.

“Let’s hear it,” she drawled, cocking her head at Svena. “How does this super teleportation spell of yours work?”

“That is classified information,” Svena said. “This spell is a treasure of our clan, the work of centuries. The fact that I’ve agreed to use it for you is sacrifice enough. I’m not going to hold your hand and guide you through the casting as well.”

Amelia glowered. “You know I could just look through your fire and find out for myself, right?”

“You could try,” Svena said. “But you’ve never understood half my spells. What makes you think you can grasp the workings of my greatest masterpiece?” Her smirk turned cruel. “Also, before you go rooting through my private thoughts like a pig, remember that street goes both ways. You step where you are not welcome, and I’ll shove memories at you that you can’t unsee. I have some very interesting recollections of events in our youth that you were too drunk to recall, not to mention images of Ian that a sister would never want to—”

“Okay, okay,” Amelia said, putting up her hands. “No need to drag out the nuclear ordnance. I was only curious.”

Moral the second: Intrusive mindreaders must be shameless.

~ Hehe ... can you spot the influence?

Marci had never known she was so empty to be so full.

(Hint: Marci is just about to release her greatest magical blast ever.)

~ In my review of the previous book, I called this series a fiction manual for peacemakers and conflict mediators. The final installment stands up to that title. How many principles of conflict transformation can you discover in the following excerpts?

“Why should we fight?” Wolf asked again, his yellow eyes flicking up to the much bigger spirits looming over him. “They are back, which means our world is already doomed. The mortal gods are even bigger than they were before. They will overrun us all!” He bared his bloody teeth. “Why should I fight for a future where I will be trampled?”

“You dare blame us!” cried the enormous, knife-scraping voice, and the magic above them jerked, forming into a painfully thin man covered head to toe in a long, red shroud. No, Marci realized, not a shroud. It was blood. The man was dripping with fresh blood as he stabbed his red hand at Wolf.

“This is your fault!” he cried. “We’d barely woken before you tried to tear us to pieces! I don’t even know my name yet, and you had your mongrel teeth on my throat! Why should we be devoured because your Algonquin could not control her fear? We are spirits just as you are!”

“You are monsters!” Wolf roared. “Fear, impulse, panic, the worst of humanity’s sins made flesh! All of this world’s problems lie at your feet. If you could control yourselves, Algonquin would have never turned to the Leviathan!”

“You attacked us!” cried a rasping voice as a new figure appeared beside the bloody man. A bent old woman wrapped in animal hides with a bushel of stinging nettles clutched in her bare hands. “We did nothing but wake,” the woman snarled, beating her nettles across the wolf’s nose until it yelped. “You are what is wrong!”

“The Leviathan is what is wrong!” Marci cried, shoving herself between them. “I know you’ve all got a lot going on right now, but who’s to blame won’t matter when we’re all dead. And make no mistake, we will all be dead if we don’t act quickly.” She turned to glare up at the giant wolf. “You’re the spirit of wolves, right? What do you think is going to happen to all those wolves when Leviathan wins? Because I’ll tell you right now, it’ll be a lot worse than anything they can do.”

She pointed at the red man and the old woman, but the giant wolf just snorted. “You know nothing, human. Your kind has already hunted mine to near extinction. Why should I tolerate your spirits as well?”

“I’m not asking you to tolerate them,” Marci said. “I’m asking you to help yourself not die. We’re not trying to solve thousands of years of conflict here. You guys have miles of legitimate reasons to be mad at each other, but if you let all that anger get in your way right now, there’ll never be a chance to fix anything because we’ll all be dead. So if you’re cool with dying stupidly, go on your way. But if you want to hear my plan to save everything, stop yelling at each other for five minutes and listen.”

“And this Merlin knows how to stop that?” asked the red man.

“I think she does,” Raven said, turning his head to peer at the Mortal Spirit. “You’re awful rational for someone covered in blood. Which spirit are you?”

“I don’t know,” the man confessed, looking down at his gory hands. “I don’t know how I got here or why I’m covered in blood. I don’t even know if it’s my blood or someone else’s. I just…” His voice trailed off as his bloody hands began to shake, and then he raised them to cover his face. “Help me.”

The terrified sorrow in his voice overwhelmed even the metallic knife-scrape sound, and Marci’s heart broke. “We will help,” she promised. “As soon as this crisis is resolved, I’m going to start recruiting and training Merlins. One of them will be yours. Their entire job will be to help you. We can work it out together, all of us.”

She turned back to the gathered spirits. “My ancestors made a huge mistake. We were afraid, and in our fear, we took what was not ours. We stole the magic and locked it away because we knew we could live without it and you couldn’t. That was wrong, and on behalf of all the Merlins—past, future, and present—I am sorry.”

Her words were met with silence. Not angry silence or dismissive silence. Shocked silence. As it stretched, Marci realized with a start that no human had probably ever apologized for the drought. Not before, not during, and not since. But while she was certain one apology wasn’t going to be enough, the silence was the best reaction she’d gotten so far, so Marci kept going.

“I’m sorry,” she said again, lowering her head. “I’d give those years back to you if I could, but all I can do is promise to learn from my ancestors’ mistakes. They let fear push them into doing something incredibly stupid that hurt everyone. Now Algonquin’s doing the same thing on an even bigger scale. She’s let her hate of Mortal Spirits convince her to end everything, including us.” She looked at Wolf. “I know you have good reasons to be angry. The bad blood between the land and animal spirits and the mortal ones stretches back farther than human civilization. It’s impossible to reconcile something that big in one conversation, or even one lifetime, but if dragons and humans can work together for this, surely we can too. I’m not asking for peace or forgiveness. We can work on those later. All I’m asking right now is for you to help me ensure that there is a later, because the world won’t make it another six hours without your help.”

“What plan are you talking about?”

He smiled down at her, his green eyes warm. “The one where we talk to Algonquin.”

Marci stared at him for a good ten seconds before her tact ran out. “Tell me you’re kidding.”

“Why would I be kidding?” Julius asked, looking genuinely confused. “Algonquin’s always been the heart of this problem. It only makes sense that she’d be the key to getting us out.”

“B-But you can’t be serious,” Marci stuttered. “I know you’ve talked people into some truly crazy stuff, Julius, but Algonquin wouldn’t even listen to her fellow spirits, and she hates dragons. You could make the best case in the world, and she still wouldn’t listen.”

He shrugged. “I’ll never know if I don’t try.”

“She’ll kill you,” Marci snapped.

“She might,” Julius said. “But I won’t be any more dead than I’d be if I stayed here.” He dug his claws into the ground. “We have to do something, Marci.”

“Yeah, something that will work!” she cried. “Something not insane!”

“I don’t think it’s insane,” he said. “Algonquin’s not some evil overlord. She’s just a spirit who’s hurt and upset and doing stupid things because of it. Look at it that way, and she’s not so different from Ghost, and you talked him around.”

“That was different.”

“It wasn’t,” he said firmly. “We’ve always treated Algonquin as our enemy because that’s how she treated us, but we aren’t the root of her problem. Whatever convinced her to surrender to the Leviathan, it was bad enough that she was willing to abandon her fish and give up immortal life. That’s not anger. That’s desperation, and desperate people want to be helped. If we can figure out how to do that, give her a path out of this corner that doesn’t involve the Leviathan, I’ll bet you anything she’ll take it. But we’re never going to find out what that is if we don’t talk to her. Maybe she’ll listen, maybe she’ll kill us all, but if it’s over anyway, we might as well try.”

Looking at Algonquin, all he could think was that if only he’d been better, said something sooner, he could have prevented this. They’d spoken before, but he’d always been too distracted by other disasters to pay attention to why Algonquin was acting the way she was. If he’d taken the time, looked harder, maybe everything would have been different. Because she wasn’t a monster. None of them were. Dragons, spirits, humans—they were all just flawed, floundering souls fumbling their way as best they could.

And finally consider this: in this series,

Spoiler

not a single violent action solves anything. Not one; nothing that really matters; not in the long run.

How many other books like these do you know?

(It is a real question. No rhetoric--just recommendations, please.)

[Кал]

Мой отзив за „Пълно разкритие“:

До последно силно се колебах между трите („харесаха ми“) и четирите („много ми харесаха“) звезди. Езикът и закачките необуздано ме теглеха към четирите. Но накрая – особено с финала на последната пиеса – горчивото настроение ме смъкна и мене...

Любими моменти:

~ Из „Монолози“:

– Аско! Асе! Аси! Асене, не! Не съм те спряла. Никога! Кога е било това? Не говориш сериозно. Добре. Как да не можеш да се прибереш? Но ти си вкъщи. Да, пред прага. Не можеш да го преминеш? Дай ръка. Добре, на ти ръката ми. Не се преструвам. Искаш да останеш отвън? Всички да видят как лежиш на изтривалката? Всички да разберат? Но тук няма никой. Хората всичко виждат? Разбира се, нали това им е работата. Не твоята, на хората. Не ти противореча. Никога. Не те командвам, моля те. Не искам да те унижа. Знам, че можеш да прескочиш прага. Ето, спъна се. Не ти го натяквам. Добре. Дай да свалим тази дреха. Да, да, твоята дреха. Знам. Всичко е твое. Разбира се. Не я искам за себе си. Не съм дръзка, искам да се прибереш. Да, но в антрето. Знам, че денят е пред нас, но вече е нощ! Не се подигравам. Не бих си позволила. Децата ни спят. Да, моите деца. Не те упреквам, просто по-често съм с тях. Не си сигурен, че тези деца са от мен? Не те бия, събличам те. Няма да те давя. Не мога да те удавя с душа. Имало техники? Не ги знам. Затова гледам филми? Бързо се уча? Благодаря за комплимента. Пикае ти се? Пикай. Не те унижавам, и без това си гол. Да изляза? Не мога. Не се инатя, лежиш пред вратата. Нямам такава сила. Пие ти се вода? Сигурен ли си? Не се съмнявам. Сега ще донеса. Да, от твоята вода, не от моята. Нищо не е мое. Всичко е твое.

Само децата са мои!

~ Из „Запази си мисълта“:

Обаче има нещо странно в тези мисли. Нещо необичайно. Уж са тези познатите, преживели бурите на времето, а звучат особено, грубо и цинично. Езикът на вечния циник Бърнард Шоу добива ново звучене от устата на Мими от Мюнхен: „Колко неща щях да науча, ако не бях ходила на училище“. Толкова ѝ отива тази мисъл, че тя става нейна. Завинаги. А нима не е на Петър от Балчик изразът на великия Цезар, издялан с ножче в пещерата Леденика, „Дойдох, видях, .рах – 2002 г.“? Какво единение на величие и физиология в едно. И още мирише. В такива мигове се разтрепервам от прозренията на съвременниците си. И е естествена реакцията на думите на комика Карлин, който казва: „Половината от средностатистическия човек е глупава. По-интересното е, че другата половина е още по-глупава“– „глупак“ за Пейчо от Балчик! Прав е. Но най изумяват откровените неща. Кой би заподозрял, че мисълта „Нещастието сплотява хората“ не е на Гергана от Силистра, а на някакъв си Аристотел? Той, ако толкова държи на това, да вземе да я опровергае. Или искреното удивление на Стоян от Разград, прочитайки тези редове на великия бард „Стената вече свърши свойта роля. Напускам аз, като за прошка моля“? „Тоа Шекспирт пак се е навъртел!“

А че великите умове са били ясновидци, никой не би могъл да отрече. Да вземем стария Фройд, който казва „Понякога една пура е само пура“, което мигновено предизвиква възторг у Красимир от Ракитово: „Тоя .б. мамата на Клинтън“. Великото се корени в прозрението. И това сигурно е нечия мисъл, ма кой да се рови сега. Понякога великите мисли ни се струват твърде конкретни и земни, като тази на Зигмунд Фройд „Сексът започва тогава, когато жената хване мъжа за ръката“, което предизвиква тих ужас в Мария от Сливен, която веднага се допитва до великия философ: „А ако първо го е хванала за...“, мислейки, че той е член на популярна група за споделяне! Сигурно в нея е заговорило непорочното ѝ име. Хората не изпитваме никакво уважение към чуждия труд, какво ти, към мислите и идеите му. Ето какво е констатирал един „търсач на истината“ в думите на Пикасо „Аз не търся, аз намирам“: „Крадец“. Точно и ясно. Всеки трябва да си знае мястото.

~ Из „Социална мрежа“ (или: защо ни моа да спъ сутрин):

– Нали срещу мен направиха тази клетка, дето от сутрин до вечер блъскат тоя проклет футбол, та човек не може да си отвори прозореца. Снощи тамън си доглеждам епизода на „Добрата съпруга“, и ми направи впечатление някаква странна тишина. Викам си, това не може да бъде. Дръпвам пердето към клетката и какво да видя? Един дангалак, като качил едно момиче на пейката точно под лампата и като му вдигнал фанелката, и му амка цицетата. Ам, ам, ам, ам! После, като го извади и прас, добре, че го уцели в устата, иначе щеше око да му извади.

(Айде дружно да познаем дали това е „художествена измислица“. )

~ Из „Пожарът“:

– Кой, бе, енженерчето ли? – занарежда Помака. – Тоя е толкова смотан, че сигурно е дал накъсо, като е сменял некоя крушка. С две леви ръце и три десни крака. Как ги взимат тея дипломи, акълът не ми го побира. Да гори неговата мама! Насади орех на оградата, Мишо, вика, требва да се уважаваме, нека има за всичките съседи да си берат. А бе, аланкоолу, аз до твоя орех ли съм опрел! Нали имам още два чувала, дето ги докарах от Ливан.

– Там не беха ли кедри? – плахо се обади Мустака, щото в такива дни на почерпка беше много неразумно да му се излиза напреко.

– Недей да учиш дедо си да кашля – дръпна му се Помака. – Аз ако не знам къде какво има, та кой? Орех ше ми сади на оградата, та да ми сенчи малините. Ама бай ви Мишо не е от колибите. Една туба нафта и една вадичка, и сега само голи клонаци стърчат. Да гори! –заключи той и отпи дълга глътка със задоволство от добре свършена работа. После продължи: – А и жена му взе пак да ме дразни. Щом енженерчето отиде на работа, и тя хоп на терасата по прашки да простира. Надига се на пръсти, а едното ѝ око към градината. И като се прокашлям, и тя: „Извинявай, бате Мишо, не те видях“, и пак току се завърти. А отзад целата на дупки.

– Целулит? - намесва се Дзената, все така втренчен.

– Къв целулит? Задник на дупки.

– Ма вие не се ли пошляпвахте едно време? – обади се Дзената.

– Едно време си е за едно време, сега е друго време и си гледай тезгяха.

– Не, не! Това е точно от другата му страна, към шосето – надигна се Мустака.

– Кой, бе? – чак подскочи Помака. – Тоя, дето се прави на автомобилен състезател ли? Леле, как съм му набрал. За малко до клетви бех стигнал. „Бате Мишо, да ме подпомогнеш с две бинки, че от федерацията нещо се ослушват, а ми требват две нови гуми за абарта.“ Нали съм човек, дадох му. А днеска, а утре, щел да получи, чака да получи, а да получи – дзвънци. Викам му: „Оправяй се, че ще патиш“. Чакал „овърдраф“. Чакаш ти, некой по-здрав. А щом видя, че жена му току отърчи до кварталния втора употреба и се върне с две огромни торби, значи е получил. И реших да не го бавя много, да не се мъчи, и му напрах по един нож в четирите гуми на абарта. Да гори! – заключи философски Помака и си бодна от туршийката.

Изправеният зад тезгяха кръчмар, все така без да откъсва поглед от действието, заключи:

– Това е некъде зад тебе, Помак, откъм другата улица.

– Е, то това се очакваше, Цона Мерака. На седемдесет и пак току се изправи на оградата и вика: „Още имам гъдел, комшу. На всеки му се иска нещо човешко.“ Абе кой ше те погледне тебе бе, дърт пърдух? Не стига, че всека година си палиш сухата трева и огънят все иде у мене, а и гъдел имала. Ма напоследък си намери майстора. Комшу, вика, прибрала съм едно ромско семейство в пристройката, толкова чисто, толкова възпитано, а мъжът – „Лельо Цоне това, лельо Цоне онова“, на ръце ме носят. А децата, пет гълъбчета. Викам си, май не те носи, а те гъделичка, ма не ми е работа. Като мина известно време, и висна на оградата. „Помощ, обраха ме. Изнесоха ме.“ „Кой, какво, що?“ – питам. „Документите – вика – ги няма.“ „Какви документи?“ – пак я питам, а тя вика: „За къщата“ – и току припада. Мина се известно време и нещата утихнаха, докато един ден циганите се настаниха в къщата, а Цона – в пристройката. Къщата приписана за гледане и издръжка. И сега я гледат. Втренчено. Само цигани ми требваха за комшии. Да горат!

Финалът на тоя разказ е повече от достоен.

~ Още един повече от достоен финал – на „Реноме“:

Spoiler

– Давай парите и не ме разсейвай! – отсече нервно. Доби накокошинен вид и зае нападателна позиция.

– Нямам спомен да сме се разбирали за някакви пари. Ако ли не, припомни ми! – отговорих още по-спокойно.

Това съвсем го обърка, а и корпулентната ми фигура, макар и доста отпусната с годините, допълнително го обезкуражи.

– Добре, дай колкото имаш и по живо, по здраво! – леко би отбой нападателят.

– Не разбирам за какво говориш. Сигурен ли си, че аз съм човекът? От тук минават доста хора, а и вече взе рано да се мръква.

Това съвсем го разконцентрира и той метна поглед към очакващата го група.

– Айде, приключвай го тоя дъртак! Бий му една глава и ще седне. Свий му сармите! Изкарай му душата! Вкарай му бомбето до раменете! – ехтяха напътствия откъм групата.

Практическите ми наблюдения още един път доказаха, че някои изрази запазват удивителната си способност да преминават без промяна през времето.

Вместо да го активират, тези подвиквания още повече го разколебаха и аз реших да атакувам:

– Слушай, дай да се разделим и да не си разваляме приятелството.

– Какво приятелство? – Сякаш някой го удари по главата. – Никакво приятелство, та аз не те познавам. Приятелство? – заговори още по-нервно.

– Знаеш ли, че само приятелите си говорят толкова дълго и споделят толкова интимни неща? Тръгваме си и оставаме с най-добри чувства – произнесох миролюбиво.

– Не мога да си тръгна без пари. Аз имам достойнство. Трябва да си пазя реномето. Знаеш ли колко е трудно сред нас да си запазиш реномето и колко лесно можеш да го изгубиш?

Очите му вече се движеха неконтролируемо, а с две ръце ме беше хванал за реверите.

– Само така, довършвай го, за да не дойдем да го довършим ние! – се чу от групата, последвано от грозен кикот.

– И нищо ли не можем да направим? – подадох му спасителна сламка аз.

Той се нуждаеше от светкавично решение и по блясъка в очите му разбрах, че го е намерил.

– Даваш ми каквито пари имаш, а аз утре ги оставям в сладкарницата при Соня.

Соня държеше малка сладкарница със собствено производство и беше добре позната в квартала. Забелязах, че предложението му толкова го беше окрилило с простотата си, че всеки момент щеше да литне от гордост.

– Реноме, идваш ли, или да те оставяме, че всички кръчми ще затворят?

– Идвам! – викна Реномето, издърпа от пръстите ми петдесетте лева, които му подадох, и с няколко скока се присъедини към групата.

Посрещнаха го с одобрителен възглас.

След няколко дни ми се наложи отново да се завърна в този край на квартала. Оглеждах внимателно и с леко притеснение хората, които се движеха под притъмняващите дървета, но от познатите ми нямаше и помен. Само от сладкарницата изтича Соня и мълчаливо ми подаде някаква банкнота.

Човек за едното реноме живее.

~ „Спирката“ е мила родна картинка:

Суджука усеща напрежението между двамата и бързо взема думата:

– Честно да ви кажа, тука по' обичат да се оплакват. Като приплаче, и другите си викат: „Я да не го закачаме, че той не си е добре човекът“. И така се отърве.

Проехтява далечен гръм и светкавица проблясва в небето. Може и обратноto да е, но на никой не му е до това, а всички се скупчват в модерната част, само циганката остава в порутения край.

– Пак дескременация! – възмущава се искрено тя, но никой не ѝ обръща внимание. Само семкаджията се провиква от време на време:

– Топли, пресни. Не напирай, парят!

– То, това си ни е наследство от присъствието – неочаквано се обажда Шишето.

– Кое? – подскача лелката.

– Оплакването! Така сме и оцелели, де!

– А един очилат по телевизора разправяше, че сме оцелели, щото сме си запазили езика – намесва се Семкаджията.

– Глупости на търкалета! Езикът! Налягай си парцалите и никой няма да те закача. Той ти вика „Да“, ти викаш „Не“ – върти глава за показно Шишето.

– Ще те разбере лани. Всички наопаки, ти на терсене. Две на лице, две наопаки.

– Това пък защо? – обажда се Суджука.

– А, нищо! Като ми тръгне приказката, и трудно се спирам.

– Много гледаш телевизия. Оттам си го прихванал. Като се хванат, не могат да се надговорят. Един през друг, един през друг. И така се оплетат накрая, че добре, дето някой се усети, та попита по некое време какъв е бил въпросът. Аз да ви кажа, това телевизията е големо зло! – кротко нарежда Суджука.

– То и вестниците беха, ма разгеле са на приключване – категорично се намесва лелката.

– Ааа! Некои още си ги ползват. Култура! – репликира Шишето и дръпва един гълток.

Като чува култура, циганката се намесва енергично, усетила, че е ударил нейният час:

– Така, така! Нали и аз точно това казвам. Миналата година, като ни отнесе водата, първо талавизора заминА. После всичко останало. Таман се бЕме обзавЕле. Как съм се сядосвалА да знаеш, ма добре, че мъжо ми вика: „Трай, ма! Я глей кво иде отгоре!“ Кво да вида? Мека мебел. Та разгеле комплексирахме нещата. То добре, че първо вакумирахме децата, че голема бела щеше да стане. Та, откак заминА талавизора и дойде мебелта, мъжо ми фанА бая да ме уважава. КАта ден по неколко пъти. Че то като гледам – поглежда към младата двойка, вкопчила се един в друг – згорехме. Димографията улетЕ. Нацята заминА.

~ Из À la guerre comme à la guerre:

На другия ден, в часа на синята мъгла, както е казал поетът, когато свещите на цъфналите кестени затваряха чашките си, започна да се стича хайлайфното общество в цялата цветност на силиконо-ботоксово-лифтената си терапия чрез медикаментозно-мануални и сонотерапии, получени чрез спа, уелнес, а някои и чрез директни силови внушения, като шамари, щипане и хапане. Шлейфовете на роклите се увиваха около дърветата на старата градина, а краищата им още слизаха от лимузините. Миглите хвърляха сенки върху бюстовете, а излъчването на пайетите обезсмисляше ефектното осветление на шпалира в градината. Господата не изоставаха в надпреварата, като изпъкналата им плът стоеше като прищипната от тесните смокинги и разпраните ръкави от бицепсите. Тържеството на плътта беше в своя апотеоз.

~ Ех, ние, доброволците, протестърите и въобще идЬотите (из „Доброволец“):

В едно икономическо предаване, група експерти обсъждаха какви щети би нанесла на бюджета сумата, която съм поискал в качеството си на доброволец, и как това пряко би застрашило влизането ни в еврозоната. В Ютюб канал бяха открили връстник на дядо ми, с когото бил пленник на остров Трикери през Първата световна война и където дядо въртял търговия с ножчета за бръснене и хартийки за свиване на цигари и дори удължил престоя си в плен, за да се напечели хубаво. От там бил и моят търговски нюх, който в случая избил с грозна сила. На общия фон от упреци и обиди, млада девойка през сълзи твърдеше, че лично ме видяла как съм дарил получената сума, и с разтреперена ръка сочеше към сграда, на чиято фасада се мъдреше надпис „Дом за изоставени деца“. Това допълнително наля масло в огъня и спекулациите навлязоха в тъмната страна на живота. Българският клон на #MeToo се беше самосезирал и мълниеносно извадиха актуална статистика, в която черно на бяло се изброяваха поименно 2672 жени, с лични оплаквания, че не съм ги бил погледнал нито веднъж, от което те се почувствали дискриминирани. Отделно 7009 деца искали ДНК тест, който да удостовери бащинството ми. Но съдът бил спрял иска, защото цялата циркулираща в тялото ми кръв щяла да стигне само за 4986 теста.

~ „Животът е самотно занимание“ е нескончаема престрелка:

Смъртта: – Това ли е лицето? /вглежда се от упор в него/ Я, какъв е сладур! Не съм бѝла напразно път. Я да те огледам. Нерадостна картинка. /казва тя, оглеждайки го. Това още повече смачква безличната фигура, от която се изтръгва един сподавен стон./

Мъжът: – О, нееее!

/Явно недоволен от появата ѝ, Господ Бог подхвърля./

Господ Бог: – Пак бързаш! Няма ли да дойдеш поне един път, когато му дойде времето?

Смъртта: – А нима някой знае кога точно му идва времето?

Господ Бог: – Нямах предвид това! Има си процедура и от нас зависи тя да се спазва! Един път не ме изчака да си свърша работата на спокойствие! Има си протокол и той трябва да се спазва.

Смъртта: – Нима се нуждаеш от времето?

Господ Бог: – Не, но има обратно броене! На този толкова му остава, на онзи... нито толкова.

Смъртта: – Зависим от времето? Повелителят на времето! Невероятно!

Господ Бог: – Щом се брои, стават грешки. Три пъти режи, един път брой.

Смъртта: – Обратно!

Господ Бог: – Какво обратно? Броенето?

Смъртта: – Сметката! Нарочно ли го правиш, или кокетираш?

Господ Бог: – Кое те устройва повече?

Смъртта: – Нито едното, нито другото. Забавлявам се.

Господ Бог: – Значи кокетирам?

Смъртта: – Уморих се!

Господ Бог: – И аз. От безсмислените ти въпроси. Да не си стажувала в някоя медия? И, между другото, си се облякла доста нелепо за случая!

/Оглежда я критично с око на ценител./

Смъртта: – Защото днес съм една нелепа смърт!

Лекар: – (...) Най мразя, когато някой каже, че той бил пръв казал да не му казват на него какво да казва, щото той бил пръв го казал, ма нямало кой да го чуе. За последните години се навъдиха толкова ясновидци, но аз, пусто, съм още с всичкия си и помня кой къде беше, къде се свираше и какво е говорил, и че повечето време си е мълчал. И сега си мислят, че сме почнали да забравяме, и измулиха глави с овчите си прозрения, че да ни кажат как били изпреварили времето и те са тези, които ще ни кажат как да живеем. Аз пък бих им казал да си налягат парцалите, че много забравяме, но точно тях ги помним. А и боят още не им се е разминал.

Мъжът: – Докторе, подлагали ли сте на съмнение психичното си здраве напоследък? Забелязвам някои обсесивно-компулсивни симптоми...

Лекар: – /прекъсвайки го/ Ааааа, не така! Не така! Атаката е най-добрата защита, а? Играем подло! Превръщате живота си в ад и после... /посочва с широк жест около себе си/

Мъжът: – Нали трябва да си помагаме взаимно! Нали, като казваме на някого, че е за логопед, не го обиждаме, а го насочваме.

Лекар: - /почти примирен/ Благодаря. Не бях се сетил. По тази логика, като казвате на някого „Ти добре ли си?“, просто сте загрижен за неговото здраве! Хайде холан! /Разсеяно прелиства, изважда от папката лист с голямо петно и го показва на Мъжа./ Какво виждаме тук?

Мъжът: – /гледайки лекаря/ Виждам тъжен, самотен човек, изнемогващ от общуването си с идиоти, от досадната и нископлатена работа и гадния, несправедлив живот...

/Лекарят дискретно избърсва заблудена сълза/

Лекар: – А на картинката?

Само тая горчивина накрая...

Не оставяйте героите си без патрони. Винаги ще се намери още някой.

[Кал]

I never read much "Classic" SF, which I am fixing now by helping with the group The Evolution of Science Fiction.

Ed, do you find your exploration of "Classic" SF fruitful? Is there (enough) stuff there that still feels fresh and relevant?

I've wondered whether to spend more time going back to our "roots," but so far I've noticed that newer writers building upon the works of their earlier colleagues (such as David Zindell drawing inspiration from Frank Herbert, Ursula K. Le Guin, and Gene Wolfe) often do a great job in exploring the same themes--plus entirely new ones. So I'd rather spend all my time discovering those new voices.

[Кал]

More about Malazan Book of the Fallen:

It's getting more and more difficult to write reviews in this series [The Wheel of Time] without getting repetitive. Yet since repetition is a trademark of Jordan's style it's perhaps appropriate.

If you haven't read it yet, I very much hope you treat yourself to the Malazan Book of the Fallen after you finish this. You know, to wash away the poison. :D

I've read the first Malazan book and intend to read on, because I was told the writing gets better. (I wasn't too excited with the prose, but if course way better than Jordan).

For washing away I already plan to re-read some of the Stormlight Archive books or new The Shadows of the Apt audiobooks should they be released in time.
These are the only two Fantasy series so far where plot/worldbuilding and character writing could convince me.

The first Malazan is Erikson's learning his ropes. In the second one, he's learnt them. But it's dark ... so dark. I knew I'd finish the series when I reached the third Malazan--and I met my first favorite character. From there on, it only got--gasp!--better.

After I finished Malazan, I suspended reading epic fantasy for at least ten years. Or until a new generation of writers arrives, who can do even better.

Erikson is smart, dammit. :)

[Кал]

And now, for something completely different:

I'm looking for novels/series/manga/other comics/visual novels with the most complicated plots/the greatest number of twists you've ever seen, regardless of genre.

The catch so far:

Cintia recommended:

Nightwood by Djuna Barnes

Cintia, thank you for your recommendations! I've ignored three of them because they're very popular books (and I'm looking for hidden gems :). This one sounds like it's plotless rather than plot-convoluted. Am I right?

All I know is that it's a very complex book, and finishing it requires a very determined reader

Blood Meridian, or the Evening Redness in the West by Cormac McCarthy (too popular)

House of Leaves by Mark Z. Danielewski (too popular)

Infinite Jest by David Foster Wallace (too popular)

Lewis Szymanski recommended:

Monstress, Book One by Marjorie M. Liu

Thank you, Lewis! I actually tried reading the first volume of this graphic novel, but I found it too (needlessly) violent for my taste. Also, it's quite popular, and I'm looking for hidden gems. ;)

Hebephrenic recommended:

Permutation City by Greg Egan

This sounds right up my alley. Thanks!

(So do your other recommendations, except for Aickman's collection; I'm not looking for short stories.)

Foe by Iain Reid

(Although this one seems to rely on paranoid tension, and that doesn't gel well with my inner paranoiac. ;)

Nightbitch by Rachel Yoder

Cold Hand in Mine: Strange Stories by Robert Aickman

Lewis Szymanski recommended:

Meditation on Space-Time by Leonard Seet

Um ... your review of this one sounds less than enthusiastic?

Because You're Mine by Rea Frey

Sounds interesting--thanks!

(TBC)

[Dess]

И тук да си пусна отзива за романа на Яна, ако някой не го е открил по другите кьошета:

„Дивата магия: Обетът“ на Яна Хараланова е едно шеметно пътуване из магическа Варна и околностите, а също и из други времена и измерения – за да може Люба Добрева да намери себе си и да се спаси от смъртоносната хватка на Сивия пламък.

В тази книга има от всичко – интригуваща, прекрасно развита магическа система със сума любопитни детайлчета, битки и преследвания, мистерия, приятелство и романтика... И най-вече, има го страхотният образ на Люба, която въпреки постоянната си сприхавост, подозрителност и рязкост нямаше как да не ми влезе под кожата. (От друга страна, главният мъжки персонаж, Филип, през повечето време ми се виждаше твърде скучно праволинеен и съвършен, но до края и той се поразчупи малко. )

Действието върви устремно и не те оставя да си поемеш дъх, и към края ми се случи да се връщам един-два пъти да си припомням детайли, защото бях профучала през тях твърде бързо от нетърпение. В нито един момент романът не доскучава и най-хубавото е, че макар и първа част, историята е достатъчно завършена, за да не дразнят твърде много останалите стърчащи нишки. А втората се очертава не по-малко интригуваща – и още по-мащабна!

Особено много ми допаднаха диалозите – страшно естествени и непринудени, все едно чуваш героите в главата си, а не четеш думите им. С достатъчно жаргон, без да натежава, и със завидна лекота на фразите. Стилът като цяло е много четивен и изчистен, нито е прекалено прост, нито страда от излишна натруфеност и претенция.

Ако има нещо, за което да се хвана, то са разни недоизпилени ръбчета – повторения, печатни и граматически грешчици и прочее дреболийки, които са по-скоро работа на редактора и коректора. Когато тя е свършена през пръсти, перфекционистът в мен се дразни, защото го изкарват от историята – а в случая историята просто тече твърде бързо, за да мога да си позволя да се разсейвам с объркано членуване и лапсуси. )

Това обаче категорично са бели кахъри и чакам с огромно нетърпение втората част!

П.П. Бях чела откъс от по-ранна чернова... и разликата с окончателната версия е огромна! Шапки долу, Яна!!!

[frog]

Който не знае - откривам връзки между всякакви неща, вкл. правя колажи от заглавия. При запитване за подарък отворих "досието" на Български книжици с над 100 стр. книги с намалена цена. Мислех си, че е невъзможно, но отзад напред прегледах 50 стр., без да ми стане лошо.
Ето ви работи за размисъл - книги там:
http://knigabg.com/index.php?page=genre ... avId=&dId=
http://knigabg.com/index.php?page=genre ... avId=&dId= - опа, момент!, то имало над 130 стр... Ок...
Влахос - http://knigabg.com/index.php?page=book&id=51121

[Кал]

Влахос - http://knigabg.com/index.php?page=book&id=51121

Я! Николай и Елена, двама най-„индиански“ българи, които познавам (редом с мойто Ани ), продължават да пишат! Браво.

(Хрис, какво ще правим с изданията на „Сиела“ в тоя списък? Да гледам ли за другите „забранени“ издателства?)

[frog]

Това "издателство", и нито едно, не съм го споменавала. Не гледай за нищо. Ако търсиш телета, винаги ще ги намериш, особено при мене. На първия въпрос не мога да ти отговоря.
Конкретно за животните ме притеснява да не е аналог на зелените разкази, поне толкова трагичен.
Има 10 книги на С, виждам сега. 1/3 от тях не са налични. 2 са на К. 1 на Х.

Николай и Елена са и доста индийски.

Spoiler

Вместо да се вторачваш в подробности по тоя списък, дето мен лично не ме вълнуват, защото съм гледала заглавия, а не изд., по-добре си насочи безкрайната енергия в това да питаш Мандалата защо голяма част от съществената им и общобългарска, макар и по региони, организация се намира във fb и не е ли това също толкова лицемерно, както Цв. нарича копането на световни криптовалути, зависими от интернет (а не единиците бунар), от хора, които уж са за регионално развитие и устойчивост. Това е важно, а не кои и (по) колко изд. има в списъка.