ФантАstika 2010-11

[Кал]

Общи впечатления от четвъртия алманах „ФантАstika“.

[Тарикат ХХ ранг]

Ае пичове (и, ъъъ, дами), четохте ли ми простотията в края на тазгодишния алманах Наско е пуснал някаква чернова версия, но пак се забавлявах, четейки собственото си зловредно текстче

[Кал]

Аз, в пореден изблик на разсъние – така де, будеене , - го довършах тая сутрин, новия ни алманах.

Хубав е. Даже много. Казвам си го най-чистосърдечно – почти половината от нещата не ги бях чел, а каквото четох като коректор, не се брои. (Взирането в членове и запетайки не оставя много място за вникване в смисъла. )

Безспорните ми любимци са:

- „Ортодокс“ на Григор Гачев. Симпатични, живи детски образи в българската литература. Само то да беше, пак щях да го разнасям по седенки и паланки. Ама не е само то.

- „Приказка за далечното“ на Александър Карапанчев. За първи път я срещнах като „Последният разказ“ – и толкова ми хареса, та чак превод на английски ѝ спретнах. Сашо поразява с ерудицията си (особено много във „Вавилон: проблясък“), но емоцията в тази „приказка“ за Едгар Алан По е онова, което я откроява най-ярко в паметта ми на читател.

- „Кървави криле на кръвожадни птици“ на Красимир Георгиев. Никога не бих предположил, че наш писател може да пише: за това; така. „Това“ е съвременна (добре де – бъдеща, ама съвсем наблизо в бъдещето) Индия, с нейния клокочещ сблъсък на цивилизациите: хиндуистка, ислямска, западна. „Така“ е: страшно – в най-буквалния смисъл на думата - и разтърсващо (и – ура! – катарзисно); ерудирано-наситено; шлифовано до блясък (редом с текстовете на Сашо Карапанчев, този е единственият, в който не бих пипнал и една думичка). Хубавата новина (която разбрах на Фантастивала от самия автор) е, че текстът всъщност е откъс от недовършен роман. Чакаме, как инак.

- Главата от „Приказка по действителен случай“ на Геновева Детелинова. Не е като да не съм пристрастен – все пак съм редактор на романа, а и го подготвяме за поредицата на Човешката. Смеховитостта на Гев обаче е едно на милион - тоест, по закона на духовния ѝ татко Пратчет, ни разсмива девет от десет пъти. Аз поне не помня да съм се смял с глас толкова много, откакто си взех „Цветът на магията“ на тринайсет. Иде! Иде цялото!

- „Полетът на „Буридановото магаре“, с капитани Атанас П. Славов и Александър Карапанчев. Контрапункт на „Приказката“ – но какъв! Чуйте само тез обрати на мисълта и езика:

Шушнеха октомврийски листа. Духаше влудяващ априлски вятър. В отговор Ахак лелееше твърдо.

По някое време се добра до изоставена кариера за червило № 241, която представляваше фамилно гнездо на сатирите от Виндемиатрикс-7. Чудо на чудесата! Разхълца се от радост и цял следобед кърти червило. Небето я гледаше с неспособен поглед, обаче тя не го гледаше никак.

Ето че закономерно се стъмни.

Галактиката извади спиртограф и бързо-бързо размножи звездите си. Халофер замръкна в лозе; гроздето му имаше резонен вкус. Уморена от козметични авантюри, коксан заспа на видно място.

Или:

Суперменът открехна поглед. Върху лицето му се изписа страдалческо изражение на човек, когото за осми път през този ден заставят да изтупа килима. Той стана и протегна ръка към най-близкия. Злодеят сценарно се усмихна, пък вдигна пищов:

- Умри, куче!

Само подир секунда обаче бе зает да преглъща личното си оръжие и с изкълчени крайници да полита към изхода. Останалите тъпо проследиха траекторията му. Следващите секунди бяха посветени на тях. Над масата се извъртяха вихрушка от плътни шляпания, пунктир от юмручни орбити, пюре от предсмъртни викове – всичко туй беше отмерено с аптекарска точност, така че нашите герои можеха да наблюдават, без ни най-малко да пострадат.

Всичко, казано подире им, би блудкавеело непростимо.

[Кал]

Отзив в Книголандия

Доста време отне появата на следващия фантастично-фантазмологичен алманах след “ФантАstika 2008”, но времето определено не е пропиляно напразно. Типично за жанра, няма как да бъдат направени каквито и да било обобщения, изключая видимата внимателна подборка на всичко, което се е преборило с кръв и огън, за да влезе зад красивата корица. Сред страниците на “ФантAstika 2010-11” се реят планети, галактики, извънземни, човешки душевини, възможни бъдещета, невъзможни реалности…

Ще прегледам последователно някои от нещата, които ми направиха впечатление, няма как, а и едва ли е нужно, да включвам всичко налично, алманахът е наистина страхотен и ми вдъхва сериозни надежи в бъдещето на фантастиката по нашите ширини.

“Чудовището” на Алфред ван Вогт обследва идеята за свръхчовеци, погубени от невиждана катастрофа и върнати към живот от извънземна цивилизация, която си няма и идея какъв трън в задника си вкарва. Честно казано, далеч по-логично и банално щеше да е земляни да откриват подобни извънземни, но смяната на гледната точка действа доста освежаващо.

“Пладне. ХХІІ век” на Аркадий и Борис Стругацки са откъси от негов роман и по характерния за двамата Велики начин смесват миналото и бъдещето в едно шантаво настояще. В единия откъс имаме нанотехнология, развиваща се на бившо бойно поле от Втората световна война – кофти решение, а в другия екзпозиция на огромен набор отстрелян чуждоземен дивеч, сред които май се спотайват и неживотни…

“Ортодокс” – първата част от романа на Григор Гачев ме разсмя искрено, доколкото обичам да чета блога му и здравата гавра с религията ми дойде идеално, макар че целия сюжет с малките деца ми дойде наивистичен, но написан и развит с мерак. Любопитно ми е продължението, определено!

В рубриката “Български фантасти” има портрет на Александър Карапанчев, както и неговия “Разказ за тишината, или Стапен Кройд”, който ОТКРОВЕНО е с един от най-оригиналните сюжети, които са ми попадали от много време насам – категорично фантастика на световно ниво, барната, обмислена, развита и силна. “Приказка за поета” е много сладка антисоц творба, в която една туптяща творба не може да се провре през битовизираното творчество на разни галеници на времето. “Вавилон” ми натежа митологично още в началото и само я прехвърлих, нямам определено мнение. “Приказка за изобретателите” е пък страхотна кръгова творба, в която една след друга фантастични мерки на учени се стремят да съхранят природата или поне някои нейни черти. Има и още няколко добри творби, но ще оставя място и за другите.

“Кървави криле на кръвожадни птици” от Красимир Георгиев – чудовищно силен разказ, смесващ извънземните теории за тласък на човешката цивилизация с твърде човешката агресия и религиозна лудост. Действието се развива в университет в Индия, в който нахлуват терористи и вземат заложници, докато една лекция трябва да бъде довършена…

“Военен астроном” на Валентин Д. Иванов има адски интересна идея за тунели в пространството, водещи към далечни галактики, които май не са това, което изглеждат.

“Афузел” на Пламен Глогов е красив фентъзи разказ с класическа структура и завършек.

“Три приказки” от Любомир Николов-Нарви показват, че в народните предания има още много хляб и далеч не всичко е вече публикувано и познато.

След “литературната част” следват още куп чудеса, свързани с юбилея от раждането на Станислав Лем, критика (позитивна) на неговото творчество, както и един размазващ негов разказ - “Съкровищата на крал Бискалар” - в типично недостижим стил.

Алманахът продължава със страхотни илюстрации, сред които има и на Петър Станимиров (“Вдъхновено от Стивън Кинг”), естествено.

Следва пространен преглед на излезлите български фантастични книги 2010–2011 от Дилян Благов и др., който е доста шарен – има лични мнения, има доста спойлване, има и немалко копи-пейст за запълване на мястото, Но научих за доста заглавия, които не бях и чувал.

Нещо лично за мен и Книголандия - Емануил Томов и “Защита на критиката”, който пространно анализира ролята на външната оценка за произведенията, нейните силни и слаби страни. Разказ за живота и смелостта на един забравен писател – Евгений Харитонов, осмелил се през текста на фантастична творба да криткува съветския строй пред самия Сталин.

Следва поезия (благоразумно подмината от моята прозаична душа), някои готини писания за различни автори и алманахът се гмурва в анализ на филми и сериали с фантастично измерение – прелюбопитно четиво, особено като са разкритикували религиозното пропадане на иначе нелошия “Боен кораб “Галактика” и нахвалили моя фаворит “Еврика”.

По-натам място заемат няколко публицистични писания, които са прелюбопитни, но не искам да ви ги преразказвам, авторите си знаят работата. После идва малко досадно помпане на национална гордост през технически изобретения от хора с нашенски гени, малко мистично-езотерични-научни факти “без научно обяснение” – защо, защо защитавате нелепицата хомеопатия?!, - както и още шашмотевини, облечени в прозрачни медийни одежди, които направо ми развалиха вкуса от целия алманах – толкова ли няма сериозна наука, граничеща с невъзможното, та трябва да се дъвчат гълъби на Ной, призраци, чудодейни.

Обезателно обърнете внимание на последните хумористични разкази, които си имат история и всичко, пък и са нелоши, макар и доста усложени в стремежа си да пародират колкото се може повече неща. С малко редактиране обаче това може да стане изключителна книга!

Не пропускайте и смехорията “Присмехулник за убиване: Ще има ли извънземни в Рая?” на Манол Глишев, поучително е да се прочете за желанито на църквата да покръсти всяка раса, която има неблагоразумието да се изтърси насам…

[Кал]

Отзив в SciFi.bg (първа част, втора част):

Ако влизате по-отдавна в сайта ни, вероятно вече сте попаднали на място, където да се споменава нещо за „Алманах Фантастика“, ежегодно (или веднъж на две години, зависи как се падне) издание на „Човешката библиотека“, в което се обръща нужното внимание на българската фантастика. Ние се сдобихме със свой екземпляр на Фантастивала и оттогава, малко по малко, се разгръщат неговите страници. Бавно, защото в него има много неща – разкази, статии, ревюта, картини, писма – какво ли не. Това е основният плюс на алманаха – съдържанието му е изключително разнообразно и съм сигурен, че всеки ще намери нещо интересно в него. Дори някои неща да не ви допаднат, има достатъчно, което да ви хареса. А разнообразието гарантира и по-дълъг живот – една трилогия от 1000 страници, например, се чете по-бързо и по-лесно от един сборник в 400 страници, какъвто е този.

Преди да пристъпя към коментар на алманаха, отправям едно предупреждение. Той не е предназначен за масовата публика, още по-малко за тийнейджърската. Вампири, които хем са на 200, хем на 17 години, няма да намерите. Авторският кръг добре знае какво би им донесло комерсиален успех, но не се целят към него. Всъщност, самата дума „алманах“ намеква за това какво можем да очакваме – звучи като нещо архаично, древно, но претендиращо за класическо и извисено над злободневието. Именно тази дума (а и средната възраст на публиката на Фантастивала във втория му ден) ме накара да подходя с недоверие към сборника. Не знам дали това е само моя индивидуална черта, но когато ми се даде някой текст, вече определен за връх на литературата, хвален и прехвален с високопарни думи от всички претендиращи за интелигентност хора, които са попадали на него, аз подхождам с недоверие (не казвам, че за алманаха е имало такива хвалби, но определено стилът му е като в тези произведения). Най-често защото тези велики класики не ми допадат. Може би не ги разбирам – определено не съм от тези, които ако прочетат „Беше студен и мъглив ден“ стигат до анализаторски висоти на авторовото послание от типа „Денят в света на героя е студен, защото хората там са студени, хладнокръвни и отчуждени един от друг в резултат на деградацията на социума, а мъглата изразява забулването на истинските ценности от очите на изтормозените хора, принудени да живеят в едно низко и мерзко общество, потискащо човешките природа и добродетели“. Не искам и да стигам до такива висоти – искам, когато прочета „Беше студен и мъглив ден“, да знам, че на героя му е студено, има мъгла и толкова! Дразня се, когато е казано с първата цел, а всички превъзнасят автора за острата му критика към обществото само в това изречение, което всъщност демонстрира неговата гениалност и новаторство. Да, в алманаха има много такива текстове, но за щастие, в него има и много неща, които си заслужава да се прочетат и от хора като мен. Както казах, заслужава си да се прочете попринцип, защото в него има за всекиго по нещо (без феновете на тийн-вампирите).

Започваме с рубриката „Изгревът на следващото“. В него са представени три прози, които се занимават с далечното бъдеще. „Чудовището“ на Алфред ван Вогт разказва за извънземни, които идват на Земята десетилетия след като човечеството е измряло. Разказът започва с огромен потенциал – извънземните изследват планетата и започват да съживяват хора, за да разберат какво се е случило. От всеки екземпляр придобиват различни и недотам приятни впечатления за нас, но съживяването на последния им изиграва лоша шега. Вторият текст са откъси от романа „Пладне“ на братя Стругацки.

Единственият български текст в рубриката е третият – първа част от романа „Ортодокс“ на Григор Гачев. Всъщност, това е и най-интересното произведение в целия сборник! Оплетени са нишки на българската митология с научна фантастика. Главният герой е едно умно и търсещо отговори дете, което е пратено да живее в манастир. Постепенно Петърчо открива, че светът е много по-сложен, не само отколкото го учат поповете в манастира, но и отколкото сам може въобще да си представи. На откъса може да се гледа и като на отделна повест, в която героите са земни, чувството за хумор изобилства, има и мистерия, която постепенно се разкрива, зачекнати са и някои философски теми, а всичко е логично, реалистично и страшно леко и приятно за четене.

Следва рубриката „Български фантасти“, която е започната с „Портрет в 3,14 D“ на Александър Карапанчев. С хитроумно озаглавената рубрика и надъхан от „Ортодокс“, започнах да чета с очакване на нещо невероятно добро, но се оказах разочарован. Изглежда, Александър Карапанчев е от първата категория писатели, чиято височайша литература остава неразбрана от недостойната ми личност. Няма да навлизам в подробности, за да не остане някой с впечатление, че не уважавам труда на писателя – напротив. Просто той не е за мен.

В български фантасти е изявен и Красимир Георгиев с „Кървави криле на кръвожадни птици“. Писателят явно наистина се интересува от философия и индийска митология, защото за тях се говори много повече, отколкото за случващото се – атентат по време на лекция в Индия. Отново се прекалява с височайшата литература, но е интересно, защото все пак е интересно да се види какво ще стане, както и да се запознаем с екзотични култури. Фантастичното в случая са размислите за произхода на човека и за ставащото с душата след смъртта.

Валентин Д. Иванов е представен с „Военен астроном“, текст, чиято идея напълно ми убягна. Изплъзнаха ми се и метафорите в „Афузел“ от Пламен Глогов, макар и разказът да има първа награда от списание Shadowdance. Афузел и племето му живеят в пустинята. Всъщност, Пустинята с главно „П“, защото тя е отделна героиня. Афузел е влюбен в момиче, което не споделя чувствата му, и има болна майка, заради която тръгва да лови еднорози, а Пустинята постоянно му праща шепоти и видения. Кой герой на какво е метафора и каква идея изразява – не мога да кажа, но от разказчето би станал хубав филм.

По-нататък в страниците откриваме 3 приказки, събрани от Любомир Николов. В първата тайландците се учат, че парите не са всичко, във втората казаците се учат, че могат да измамят и дявола, а в Рая може да се влезе и с хитрост, а в третата гърчетата виждат нагледно приятелската саможертва. Приказките са интересни, доколкото ни запознават с културата на други народи, а не с това колко забавна може да бъде Джулия Робъртс или какъв военоначалник би могло да стане от Снежанка.

Геновева Детелинова пък пише „Приказка по действителен случай“ (откъс от която е публикуван в алманаха), където явно ще се съберат герои от няколко различни измерения. Авторката се отличава от творбите дотук със стила си, който много наподобява този на Тери Пратчет. Изградила си е различни светове и герои, които до един изглеждат много интересни, но в представения откъс липсва идея за това какъв е сюжетът. Забавно е и е приятно за четене, но трябва да стане на цял роман, където отделните глави да имат определения принос към развитието на общата история. Но определено в авторката има потенциал!

Продължаваме с децата от „Светлини сред сенките“, представени с втора част от „Аурелион – вечният баланс“. Съставителят на алманаха определя стила им като „ню уиърд / стиймпънк“, но май нито аз, нито невръстните автори знаят какво значи това. За съжаление, в откъса има твърде много герои, които явно трябва да познавам отпреди, а всичко ми се вижда много несвързано.

Следва разделът Фантастология, който започва с „обяснение в любов към полския учител“ Станислав Лем. Тази година е осемдесетата от рождението му, поради което за него е отделен общ анализ от Васил Сивов, озаглавен „За природата на фантастичното и границите на въображаемото“ (точно като литературните анализи, които четохме в училище, за да си напишем литературно интерпретативните съчинения). Макар и вероятно да е престъпление за човек, който се занимава с електронно списание за фантастика, аз не харесвам Станислав Лем. Аз виждам в „Соларис“ и представения в алманаха разказ „Съкровищата на крал Бискалар“ само измишльотини и загуба на време. Преди някой да ми се е обидил, бързам да го отдам на простотията и посредствеността си, за да продължа нататък, към интересните картини на български художници, поместени в няколко страници. И те, като прозата в алманаха, са разнообразни и строго индивидуални по отношение на това на кого какво му харесва и какво чувства и вижда във всяка картина.

„Литературна ФаКтастика“ (К-то е главно, за да обособи думата факт, а не другата, английската, за която аз също първо се сетих) ни дава някои интересни факти за „предзнаменованията“ на някои фантасти, сбъднали се наистина в една или друга форма. В края на рубриката имаме писмо от руски писател до Сталин, както и историята му – поредната тъжна съдба на творец, репресиран от комунизма. Мога само да се радвам, че съм роден 3 години преди края му и за него слушам само от по-възрастните.

„Фантастихия“ е рубрика, която възприема фантастиката като продължение на поезията с други средства. В нея с интервю и стихове е представен още един класик – Рей Бредбъри.

За отдих от сложните литературни послания е сложена рубриката „Съзвездие Кинотавър“, в която Алексей Звонарев прави преглед на киното през 2010 и началото на 2011, а Атанас П. Славов – анализ на сериалите. Както и в статията, която писателят ни подари, където разгледа сериалите от 2009, и в тази тук той запазва острия си език и екстремността в мненията си – всичко е или прекрасно, или отвратително. Най-полезното в статията му тук обаче е това, че обръща внимание на сериали, за които не сме и чували. Напомня ни се много важна истина – фантастични сериали се правят не само в САЩ, такива има и във Великобритания, Испания, Корея и тези, на които еднообразието и кражбите на стари идеи в САЩ са писнали, имат алтернатива.

Сътрудничеството между SciFi.bg и „Човешката библиотека“ обаче е двустранно – наша статия пък е публикувана в алманаха, а именно „Кога ще видим български фантастичен филм?“. На геймърите е предложено ревю на Dreamfall: The Longest Journey, а на нашата секция „Технологии“ съответстват статиите на Тихомир Димитров „За устойчивия растеж и зрелостта на човешката раса“, на Атанас Славов „Рей Кърцуайл и непостижимото“ (където има интересна таблица за сбъдналите се и предстоящите да се сбъднат прогнози на учения, като една от тях е тази, че до 100 години човекът ще е намерил начин да победи смъртта), както и публикуваните необясними до днес научни факти и интересни нови открития, за които досега само сме чели по научните фантастики.

Последната българска фантастика в този алманах е „буримето“ на Атанас Славов и Александър Карапанчев. Явно на младини, двамата са сътворили „повест-буриме“ с името „Полетът на Буриданово магаре“. За щастие, тук авторите не се стремят да бъдат височайши литератори, а просто се забавляват – а това е добре дошло за читателите от моя тип. Въпреки че отделните глави са доста несвързани, а може би и със сбъркан ред, всяка от тях е мини-разказче, което е интересно и забавно за четене. Пуснати са много шегички, а като се замисля, написаното е много напреднало за времето и мястото си.

Алманахът завършва с „присмехулник“, където са поместени писма между руската църква и Вселенската патриаршия. Руснаците питат дали светия синод приема съществуването на извънземни или не, а Вселенският патриарх отговаря. Писмата са уж реални и намекват, че руснаците са имали или смятат, че ще имат, потенциален контакт с извънземни. За съжаление, за разлика от автора на статията, аз не виждам нищо забавно в отговора, защото Вселенският патриарх иска извънземните или да се признаят като чеда на нашия Господ, или да се изтребят. Не мисля, че това представя религиозната общност в особено добра светлина.

И така, в заключение, Алманахът има хубави и лоши страни, в него са поместени хубави и лоши произведения. Но именно защото е различен, той е ценно четиво и предполага, че всеки ще намери нещо интересно за него. А самият факт, че някой се занимава и развива българска фантастика, е повече от похвален и заслужаващ поощрение.

Ако искате да си закупите алманаха, но не можете да го намерите в никоя книжарница и не ви се търси в интернет-каталозите, най-добре пишете един имейл на poslednorog–a–gmail.com

[Кал]

Прехвърлям няколко мои коментара покрай отзива на Христо Блажев в Книголандия:

Ицо, има и ФантАstika 2009, да. Но вече не се намира на хартия. (Освен ако съквартирантът ти не пази лична бройка.)

Благодарим за топлите отзиви! А за недотам топлите може ли да поспорим? (Примерно антинаучното отношение към РЕАЛНИТЕ, документирани резултати от хомеопатични лечения? )

Не препоръчвам да бързате с четенето на „Ортодокс“ в блога на Григор. Онова е нередактираната версия; в момента той подготвя разширена и здраво препипана нова редакция. Аз лично я чакам с трепет.

........

... тоя спор за хомеопатията всъщност повдига доста по-големия въпрос: Как избираме на коя информация вярваме и на коя не?

(Например: ти избираш да вярваш на твърдението „изпитания, в които не са спазвани елементарни правила за защита от фиктивни резултати“, което – знаеш – първо всъщност трябва да провериш сам. Аз съм проверявал ефекта на хомеопатични лекарства върху себе си. Да, добре, „плацебо“ и „самовнушение“, знам... но пак стигаме до етикетирането. Как ще наречеш един феномен е въпрос на: в какво вярваш.)

Нямам време да се впускам в подробности, но един от помощните въпроси, които си задавам, е: Кой има интерес да вярваме на твърдение X? (Като трябва да сме наясно, че в доста случаи ТРУДНО може да се доберем до крайното ниво заинтересовани хора. Нито пък отговорът трябва да бъде една-единствена хомогенна група хора.)

За решението на Наско Славов да включи въпросните „необяснени факти“ следва да отговори той, като съставител.

(следва продължение)

[Кал]

... Следва рубриката „Български фантасти“, която е започната с „Портрет в 3,14 D“ на Александър Карапанчев. С хитроумно озаглавената рубрика и надъхан от „Ортодокс“, започнах да чета с очакване на нещо невероятно добро, но се оказах разочарован. Изглежда, Александър Карапанчев е от първата категория писатели, чиято височайша литература остава неразбрана от недостойната ми личност. Няма да навлизам в подробности, за да не остане някой с впечатление, че не уважавам труда на писателя – напротив. Просто той не е за мен.

Петър ме подсети за няколко мои си скорошни размишления.

Сашо Карапанчев често е „писателски“ писател (a writer's writer) – такъв, от когото пишещите хора могат да се учат, например на богат език; и затова вероятно е по-интересен за тях, отколкото за, ъъъ, как го беше казал рецензентът? – „простотията и посредствеността“, демек редовия читател. [spoiler](Това е шега. Нито едно мое обобщение за каквито и да е читатели не бива да се чете насериозно. Даже като си мрънкам за липсата на квалифицирани читатели на „Приказки за Юнаци“, да. )[/spoiler]

Има например една негова върволица от миниатюри, за дъжда („Аз валя: проблясък“), която четох няколко дни – по един, максимум два абзаца на ден. Повече просто не можех да поема – сетивата ми се претоварваха, откривах, че по последния ред само съм плъзгал поглед, без да си оставя време да прожектирам картината в ума си, да поровя за скритите връзки и асоциации. (Не толкова „алегории“ – просто връзки, мостове от едни видени и усетени неща към други. Алегориите не ги обичаме масово. ) И – за свой ужас установих колко небрежен съм станал към езика, от бързане да „покрия“ повече текст. (Че каква купчина книги ме чака още...) Сашо подбира думите си една по една – също като оня изрод, „изрод“ да се чете с дълбоко уважение – Джон Клут, дето списва The Encyclopedia of Science Fiction. И ако Сашовите думи се четат по повече от *замижавам* пет наведнъж – поне едната ще изтървем. А оттам ще изтървем и останалото...

Това е бавна литература. Майната ви, Парушев и който там още вкара „бързата“ литература в Бг. Майната ти и на тебе, Интернете. Майната ми и на мене, че съм оставил да ми повлияете, ако ще за кратко.

Нещо се поразбудих, май. Простете френския ми.

Геновева Детелинова пък пише „Приказка по действителен случай“ (откъс от която е публикуван в алманаха), където явно ще се съберат герои от няколко различни измерения. Авторката се отличава от творбите дотук със стила си, който много наподобява този на Тери Пратчет. Изградила си е различни светове и герои, които до един изглеждат много интересни, но в представения откъс липсва идея за това какъв е сюжетът. Забавно е и е приятно за четене, но трябва да стане на цял роман, където отделните глави да имат определения принос към развитието на общата история. Но определено в авторката има потенциал!

То Е цял роман. Не пише ли в предговора?

Съжалявам, че откъсите от „Аурелион: Храмът“ са се сторили на Петър твърде разпокъсани. Истината е, че когато си вътре в текста (както е с мен, като негов неколкократен редактор), е наистина трудно да се прецени кое става за самостоятелно четене и кое само обърква читателя. Така или иначе, тия откъси са подбрани не за да демонстрират (a.k.a. наспойлят) историята - а за да покажат различни типове сцени (тъжна, смешна, екшън, уютна...), т.е. разнообразието в книгата.

И пак ГОЛЯМО благодаря за изчерпателния отзив! Да имахме десет такива читатели, никога нямаше да ни минава през ум въпросът „За Бога, за кого го правим тоя алманах?!“...

[Radiant Dragon]

Според мен лично авторът на рецензията за алмаха заслужава огромни похвали за куража, който е показал.
В днешно време хората много трудно намират увереност да кажат какво НЕ им харесва, което често е дори
по-важно от това да кажат какво им харесва.
Аз лично привествам негативните отзиви, там, където са в рецензията, защото е написано честно, прямо и без
предразсъдъци. Което рядко се случава в днешни времена (но се надявам да зачести).

Положителните отзиви също приветствам, да не се бъркаме. Просто те са много по-лесни за "замаскиране"
и често много по-точна оценка за личността на рецензента може да се направи на базата на отрицателното
му мнение и начина, по който е конструирано.

Да кажем с една дума за ревюто: Браво

[Кал]

И продължение на разговора в Книголандия:

... Да не се връщаме пак обаче на въпроса: в какво вярваме, аз и ти? А проверили ли сме го? :D

Тъкмо си препрочитам Зиндел – мнооооого полезен автор, точно по отношение на вярата. Тествай го:

viewtopic.php?f=25&t=341

А в дискусията под втората част от рецензията в SciFi.bg Наско е повдигнал темата „Възможно ли е да не харесваме Лем“. И сега аз ще направя шокиращо признание: На мен Лем не ми харесва. Но няма да призная кое и защо – още не... :DDD

[Radiant Dragon]

[СПАМ] А, бе, то накрая ще се окаже, че всички признават Лем за голям автор, а никой не го харесва... [/СПАМ]

[Кал]

Отзив при Григор Гачев

От 2007 г. насам този ежегодник е едно от обобщенията в България на местната (а и не само) фантастика. Разнообразието вътре е впечатляващо – българска и международна фантастика, фантастология, представяния на най-различни интересни теми… Не е точно “книга”, в смисъл едно произведение или сборник от няколко. По-скоро нещо като някогашните научно-популярни списания, които съдържаха от всичко интересно и актуално по колкото може да се побере в ограничения им обем.

Не че в него няма достатъчно интересни разкази, разбира се. Съставителите – доайенът на българското фенство Наско Славов и вездесъщият Калин Ненов – успяват да пакетират впечатляващо количество хубаво четиво. А едно от най-хубавите му неща е, че всеки брой представя по три-три и нещо неща от все още неутвърдили се български автори. (Да се изфукам – в един от броевете имаше представяне и на мои неща. )

Думата ми този път обаче е за комбинирания брой 2010-11 г. Комбиниран, защото издателите не успяха да съберат парите да издадат всяка година отделен брой. Уви, колкото добри фантасти и фантастолози са, толкова и непрактични и некомерсиални. (Ако и да се опитват да предлагат хубави неща на пазара.) За този брой има какво да се разкаже.

Първият от разделите е “Изгревът на следващото” – произведения за бъдещето. Там ще намерите чудесен превод на “Чудовището” на А. Е. Ван Вогт, приятната и (лично за мен) съвсем убедително изглеждаща утопия от братя Стругацки “Пладне, XXII век” и… поредната версия на първата глава от един роман на име “Ортодокс”. (Който тази година е речено да придобие последна версия, и евентуално да бъде издаден под някаква форма – било като електронна книга, било като хартиена, било и двете. Че да мога най-сетне да се заема по-сериозно да пиша продължението му…)

В раздела “Български фантасти” официалният представен този път отдавна се е утвърдил, но абсолютно незаслужено критиката не му обръща достатъчно внимание – финият поет и майстор на словото Александър Карапанчев. (Известен на читателите си под още неуточнен брой други псевдоними.) Пак там ще намерите три от приказките на Любомир Николов – Нарви, поредния чудесен разказ от Валентин Д. Иванов, представяне на “Храмът” на клуб “Светлини сред сенките” и още други.

“Фантастология” е посветена на годишнината на Станислав Лем – освен няколко труда за него съдържа и “Съкровищата на крал Бискалар”. В добавка са представяния на художници и графици, обзор на издадените български фантастични книги през двете години и… още любопитна и увлекателна фантастология.

А знаете ли, че има и фантастична поезия? И не е лоша. Разделът “Фантастихия” е точно за такава. Наред със задължителния Рей Бредбъри там ще откриете и Александър Карапанчев, а също така и Агоп Мелконян. Разделът “Кинотавър” пък е посветен на фантастичното кино. “Хомо Луденс” е мястото, естествено, на фантастичните компютърни игри, а “Футурум” – на футурологията. Най-сетне, “Откъде идваме” е “миналото вече не е това, което беше”, а “Присмехулник” – малко смях.

[Радо]

Калине, откъде мога да си купя Алманаха дистанционно - прочетох Ортодокс в някъкъв интернет вариант и много ми хареса (бре не би изчезнала българската фантастика - била само грижливо скрита от обикновените хорица ).

В смисъл виждам че и вие го продавате но не разполагам нито с epay нито бих поръчал и кламер през Български пощи.

А и между другото - дадох на един приятел баща му - свещеник да прочете Ортодокс - и той много го хареса

[Кал]

Ние имаме бройки – проблемът ще е как да стигнат до теб, ако твърдо отбягваш бг пощи...

Драсни един ред на мейла на ЧоБи (poslednorog в gmail), да мислим там варианти.

[Радо]

Добре ще ти пиша, но това ще стане другата седмица вторник или сряда по простата причина че в момента имам спешен разход, взел съм едни назаем и общо взето имам нула лева за всякакви харчения до другата седмица когато ще получа приходи.

До мен нещата обикновено стигат с куриер , предимно на Еконт. (...) примерно работят със фирма Спийди - пускат ми пратката с наложен платеж, аз отивам на другия ден и си я вземам. Български пощи толкова неща са ми носили смачкани на баница или станали на хармоника че съм вдигнал ръце от тях.

[Кал]

Ще го мислим с куриер – само че нека пренесем разговора в пощата, а тая тема да оставим за отзиви.

[Кал]

Отзив от bookgirl:

Прекрасен алманах! Той предлага възможността не само да се докоснем до творбите на родни и чужди фантасти, но и да се запознаем с интересни факти, да прочетем остроумно написани есета и статии (авторски и преводни), да се насладим на работите на наши художници, вдъхновени от този жанр, а също и да си изберем някоя нова българска книга, чуждестранен филм или сериал с фантастична тематика, благодарение на предложения чудесен критически обзор. Страшно ми харесаха материалите за Рей Бредбъри (мнението му за основната цел на изкуството се запечата в ума ми, а също и онова, с което сравнява писането, напълно съм съгласна : ) ) и за Станислав Лем (докато четях "Съкровищата на крал Бискалар", в главата ми звучеше една комерсиална песничка на Dadid Guetta и Sia: "Titanium"). Историята за роботи на поляка включва всичко необходимо за една вълшебна приказка: герой, отправил се на пътешествие в търсене на приключения, три подвига, които трябва да извърши и загадки, които трябва да реши. Благодарна съм, че можах да надникна за пръв път в книжния свят на Аркадий и Борис Стругацки. Защото екранизацията по техния роман "Обитаемият остров" ме разочарова и ме накара да съжаля, че не съм се заела направо с него, вместо да си губя времето с филмовата адаптация. Радвам се, че се докоснах до красотата на фантастиховете от Александър Карапанчев и на "Афузел" от Пламен Глогов (творбата не отстъпва по нищо на арабските приказки с фантастични елементи, разказвани някога от мъдри, сладкодумни пътешественици край лагерния огън ). Всеки ред от произведенията на тези двама автори-ювелири е прекрасен, нежен, ефирен и чист. Ал. Карапанчев ме впечатли и с някои необичайни асоциации (кости с цвят на ванилия и залез, приличащ на албинос), както и с образа на огненото, пулсиращо сърце, таящо в себе си най-съкровените мечти, стремления и копнежи на един млад автор, облечени в стихове. А "Приказка за калейдоскопа" ми напомни за историите на Андерсен и Уайлд. Алманахът представя и писатели, които могат да те накарат да смееш с глас. "Ортодокс" на Григор Гачев ни запознава с малкия Петърчо, който успява да подлуди цял манастир с "грешния" си навик да задава неудобни въпроси. Рошавият брат Танас, шкембестият отец Геласий, имащ се за много учен, тъпичкият готвач Иларион и отец Никодим започват да се кръстят само щом го видят. Ами Петърчо си е страшничък: гений в математиката и шаха, поставя под въпрос аксиоми и не се страхува да влезе в богословски спор (че и да обърка яко противника с логиката на разсъжденията си), лъже като професионален покерджия, майстор в измислянето на евфемизми (словосъчетанието ангелска работа е негова рожба), заспива по време на четене на някое житие, краде суджуци по време на пости и пее по-фалшиво и кръвосмразяващо от котка през пика на размножителния си период. А е само на девет годинки! Като оставим настрана смешната част (а това е доста трудно, защото непрекъснато се хилиш), Гачев се е справил чудесно и с теорията за бъдещото развитие на човечеството, какво ще ни донесе то. Голям смях пада и с "Приказка по действителен случай" на Геновева Детелинова. Имаме си вмирисан и войнствен крал, блестящ с ограничения си мозък и неограничения си страх от кралицата, бебе-принц, докарващо до кулминация всички около себе си, само като се оригне и суетен дракон с нежни и раними чувства (и лош вкус за вратовръзки). Отрезвяващо действа творбата на Красимир Георгиев. Тя започва да тече като лекция, в която са вмъкнати факти и разсъждения, свързани с индийската история, философия, религия и съвсем неочаквано се превръща в нещо съвсем друго, нещо страшно и уродливо, от което те побиват тръпки. Авторът нарочно описва подробно външността, произхода на героите, разкрива техния характер, за да те зашемети още повече случващото се с тях. Алманахът не се изчерпва само със споменатите от мен неща. Той съдържа още много стойностни, забавни и увлекателни публикации, които ще превърнат пътуването ви из неговите страници в неограничен от нищо полет на въображението.

Забравих да добавя приказките на Любомир Николов към творбите, които ми направиха най-силно впечатление в настоящия алманах. Така майсторски са написани, така сполучливо е уловена и представена народопсихологията, че сякаш историите са автентични фолклорни образци, открити в пожълтелите от времето етнографски сборници на някой изследовател-пътешественик.

~ ~ ~

Отзив от Валентин Иванов:

... За мен сравнението с OMNI (http://en.wikipedia.org/wiki/Omni_%28magazine%29) е най-точното описание на "ФантАstika". И в двете има фантастика, обикновено къси разкази, щедро смесени с научно популярни статии. И в двете публикации целта е да се предложат на читателя оригинални идеи и да се публикуват произведения, които надявам се, провокират. Според мен е справедливо и друго сравнение - с ежегодните антологии, които редактира Гарднер Дозоа, и които представят най-доброто от късата форма в англоезичната фантастика.

[Кал]

Отзив от Galadriel:

Оценка между три и четири и смесени чувства.
Хареса ми идеята за написване и издаване на един такъв алманах - събиращ както преводни произведения на класици, така и доста работи на български автори, тепърва започващи кариера на писатели или вече доказали се. Поезията беше плюс за книгата. Статиите и интервютата бяха свежи.
Минусите за мен са предимно откъм стила на някои от откъсите. "Вавилон: проблясък" беше неразбираем, незадържащ вниманието, неинтригуващ. "Приказка за далечното" беше също така монотонна. "Аз валя: проблясък" честно казано не можах да го дочета. А откъсите от Буримето дойдоха малко в повече - имаше части с... да кажем, не особено изтънчен хумор. Имаше части с оригиналничене. Имаше, разбира се и много добри попадения - но ако откъсите бяха по-малко, може би това щеше да бъде в плюс за книгата.
Най-добрите части от алманаха според мен:
- Ортодокс
- Из "Приказка по действителен случай"
- "Храмът"
- "Съкровищата на крал Бискалар"
- Рей Кърцуайл и непостижимото

[Кал]

Отзив при Велко Милоев:

(...) Тази книга тежи над 400 страници. Тежи си на мястото като издателски факт („Инфодар”). Препоръчвам я на четящите фантастика заради жанровото разнообразие и заради направената с вкус подборка от океана от четива, за който си важи (гугълирайте, ако не ви е познат) „Законът на Стърджън”.

Съставител е Атанас Славов – едно от най-добрите у нас „вещи лица” в НФ. Много чете, много гледа, много знае – както си му е редът, щом си се захванал с такава задача. А предпочитанията му са към доброто и човешкото в разказа, филма или картината. Пасват на моите „Страници за кротко четене”.

Щях да се чудя на такова огромно и на практика некомерсиално усилие – да събереш, обработиш и издадеш стотици страници текст. Да изобретяваш рубрики, да подбираш авторите, да ги търсиш и уговаряш, да мислиш за илюстрации; след възвишеното творчество – предпечатните мъки…….. и тъй до борбата с пазара. И догодина пак. Вече подготвя петия том.

Щях да се чудя, ако не знаех, че Наско го върши с мерак.

Той това прави. Това умее, идва му отвътре.

Впрочем, освен че обещават достатъчно много часове за четене, алманасите му са полезни и при избора на нова НФ книга, на филм или сериал, който си струва да си свалиш и гледаш.