(Въпреки че хъсът ми малко се поуталожи, като разбрах, че Дилейни е бил по-млад от мен, когато е писал това есе. Нали така?)
И направо не мога да повярвам, че все още не сме я зачекнали тая тема, в прав текст...
Кал wrote:Лично на мен разделението "идеи", "структура", "стил" (има и други елементи) ми върши работа, когато редактирам художествен текст. Примерно в писателските работилници или книгите на "Светлини сред сенките". То ми позволява на всеки етап да си съсредоточа вниманието върху един обозрим аспект от текста.
Когато вниманието ми порасне още и мога да възприемам текстове холистично и омниплексно (термин от "Реквием за Хомо сапиенс" на Зиндел) - ще се откажа и от това деление.
А по въпроса за деленията:Nouns are like linguistic iceboxes that freeze a flowing, liquid reality.
иReality [...] at every level from photons to philosophical fancies to the consciousness of living organisms was fluid [...]. To break apart and confine this reality into separate categories created by the mind was foolish and futile, much like trying to capture a ray of light inside a dark wooden box. This urge to categorize was the true fall of man [...] the infinite became finite, good opposed evil, thoughts hardened into beliefs, one's joys and discoveries became dreadful certainties, man became alienated from what he perceived as other ways and other things, and, ultimately, divided against himself, body and soul.
Все Зиндел. Тия цитати ги има и на български, в "Падналите богове". Аха, ето:Според Стария отец съществителните имена са като лингвистични хладилници, които замразяват течащата действителност. В резултат от използването на съществителни за обозначаване и ограничаване на всички аспекти на света, символът съвсем лесно може да се сбърка с действителността, която представлява. Това е втората основна философска грешка, която фравашите наричат „малката майя“[1]. Тази грешка трудно може да се допусне на мокша, защото функцията на съществителните почти изцяло е изместена от глаголите, както и от временното и гъвкаво натрупване на прилагателни. Например прилагателното за звезда може да е „ярка-бяла-постоянна“, докато човек може да мисли за свръхнова като за „сияйна-прекрасна-умираща“. Не съществува правило, конкретизиращо броя на тези прилагателни. Всъщност човек може да образува невероятно дълги и точни (и красиви) концепции чрез умело натрупване на прилагателни едно след друго като наниз мъниста. В описанията си на света поклонниците на мокша са ограничени единствено от силата на възприятието и поетическата си дарба.
иВ срещите с учениците си Стария отец често ги предупреждаваше за онова, което разглеждаше като фундаментална философска грешка на човека: възприемането на света като разделен на индивидуални и отделни неща. На всичките си равнища, казваше той, от фотоните до философските фантазии и съзнанието на живите организми, действителността е течна и тече навсякъде като огромна блестяща река. Глупаво и напразно е да разделяш на части и ограничаваш тази действителност в отделни категории, създадени от ума — това е все едно да се опитваш да уловиш лъч светлина в тъмна дървена кутия. Тази склонност за категоризиране е истинското падение на човека, тъй като веднъж започнало, завръщането към здравия разум не е лесно и естествено. И напълно неизбежно, безкрайното става ограничено, доброто се противопоставя на злото, мислите закостеняват в разбирания, радостите и откритията се превръщат в ужасни уверености, човекът се отчуждава от онова, което възприема като други начини и други неща, и накрая разделя самия себе на тяло и душа.
Trip wrote:Относно цитатите на Калин - струва ми се, че човек не може да се научи да събира както трябва без първо да се научи да разделя (стига да не забравя, че после трябва да събере): затова не се коси, че трябва да гледаш на нещата в различни категории
На мен лично обаче това като че ли ми е някак по-трудно. Малко ми е трудно например да обсъждам "герой", преценката ми за който авторът иска примерно да я обвърже с описанията на природата около него. По-накратко - ами ако описанието на "героя" (сиреч, впечатлението, което книгата ни създава за него) е 70-80% индиректно?
В една книжка за писането на Джон Гарднър (автора на Грендел) има следното упражнение -опишете мъж, загубил сина си във война, който наблюдава сграда. Не споменавайте сина или мъжа. Целта според мен е именно да се упражнява взаимосвързаността на текста (който е най-малкото общо кратно във всяка една литературна творба).
За да се върна пак на разделението "идеи", "сюжет", "герои" и прочие - всяко от трите споменати е продукт на стилови решения. Идеята на един разказ може да бъде прокарана в полемичен диалог, а ла Достоевски. Може да бъде прокарана посредством това, което описва авторът, посредством това, което е избрал да НЕ описва или само да загатне, може да си проличи от езиковия регистър, който е предпочел, от начина, по който разсъждават героите му/той самият (аналитично/мечтателно-метафорично/афористично/нещо друго). За мен всичко това е метод на структуриране. Той може да е полусъзнателен, но никога не е изцяло ПОД- или изцяло СЪзнателен. За мен това е стилистичният почерк и аз не мога да го разчета, освен ако не обвържа нещата в едно цяло - или поне не се опитам.
Кал wrote:Когато се работи с частен, конкретен текст, не ми е особено трудно. В упражнението на Гарднър например на първата фаза (идея, история, образи) ще си изясняваме какво точно се е случило с мъжа и сина му, как се чувства той в избрания момент, каква е сградата, какви асоциации би могла да извика у точно този мъж... - неща, които после може и въобще да не влязат в текста.
Втората фаза (структура - в смисъл на "как сглобяваме големите части от текста, каква гледна точка използваме, какво ще покажем и какво не....... тука има доста елементи и съм сигурен, че "структура" е поредната заблуждаваща дума-обобшение ) общо взето е зададена от самия Гарднър - поглед към сградата, от очите на мъжа, без мисли/вътрешен психологизъм (предполагам) и задължително без спомени. (Пак се извинявам, че пропускам куп неща - тези "фази" всъщност са итеративни процеси, в които преработваш текста толкова на брой пъти, колкото усетиш, че нещо не се е получило както го искаш.)
Третата фаза (стил - в смисъл на "думите на ниво фраза - уместни или неудачни, излишно многословни или необходимо многословни, въздействащи сами по себе си или прозрачни, .......") е най-близо до това, което правят типичните български редактори. Разбира се, тя е неразривано свързана с предните те (и подсказвана от тях). Но имам доста примери как сме променяли страшно много изказа, без да пипаме идеята или структурата - "Упражнения по стил" на Кьоно е класическият.
(Това, разбира се, е един възможен път. Имам и друг много любим - в който в хода на писането авторът си изяснява предистория, особености на образите и т.н., които не е обмислял предварително.
Имам само едно твърдо правило в подхода към писането и то е: Към мястото, на което искаш да стигнеш, водят безброй пътища. *смея се*)
Моите проблеми почват, когато се опитам да изведа принцип, приложим за голям брой различни текстове... Както казах на Рол след края на дискусията, тая недоверие към обобщенията. Но пък обичам да чета хора, които ги извеждат и доказват.
Трип wrote:Kaкто казваш, описаното от теб е един възможен път. Но аз имах предвид, че чрез описание на ОБСТАНОВКА, човек, пишейки това упражнение, описва ГЕРОЙ и СЪБИТИЕ. Как се делят тия трите при това положение?
Иначе последователността на "решаване" на тая задача може да е всякаква.
Не мога да визуализирам как промяната на изказа няма да промени структурата и идеята. Пример?
Кал wrote:Не съм сигурен дали те разбирам правилно, но -
В описания от мен процес и трите - обстановка, герой, събитие - се уточняват :
а) кои да бъдат - във фаза едно;
б) как да се покажат - във фаза две.
Фаза три кусури детайлчетата.Не мога да визуализирам как промяната на изказа няма да промени структурата и идеята. Пример?
Тъкмо "Упражненията по стил" - една и съща случка, разказана по 50 начина.
Е, може да се каже, че някои от вариациите имат за цел да разсмиват читателя, т.е. стилът/изказът всъщност променят другите елементи (само че трябва да си изясним "цел" и "идея" като термини...)
Такова едно упражнение е за на живо. Ако се мъча да го описвам и уточнявам с подробности, ще откараме до утре...
Трип wrote:"Кои да бъдат" не описва обаче какви "са" Условието на задачата дава етикетчета. Процесът работи с тях. Даденият резултат, какъвто и да е, вече (би трябвало да) е хомогенно и уникално цяло.
За мен процесът на писане работи с много по-дискретни елементи от процесът на четене - читателят може да говори за сюжет, герои и идея, но някак не си го представям като особено плодотворен начин на мислене, докато човек пише. Поне при мен нещата действат много по на дребно. Дълго или късо изречение? Реплика ли след това описание или действие? Нов параграф? Колко дълъг в сравнение с предния? ОткАчена метафора ли тук или нещо по-праволинейно? Ритъмът на тези дискретни елементи според мен движи един писател доста по-силно от кой да е предварително щрихован герой/събитие/идея. Затова сума ти предварителни намерения заминават на боклука, когато човек седне с белия лист/екран пред себе си.
Кал wrote:Това е по-подробно описание на загатнатия от мен друг път: "в хода на писането авторът си изяснява предистория, особености на образите и т.н., които не е обмислял предварително". Ако се напъна да си вкарам в някаква статистика личните писания - сигурно ще се окаже, че и при мен преобладава.
При редакцията обаче (и особено за по-дългите текстове, които тепърва имаме да ги учим и аз, и ти ) трите фази се оказват наистина полезни в борбата с чувството "Леле, толкова е сложно, как сега да се измъкна?" Спасявай се на парче, авторе. Не се мъчи с всичкото наведнъж.
За "кои" и "какви" бях убеден, че ще настане каша . Нищо, процесът си работи даже и без да мога да го опиша ясно. Не сме го закостенили до наука.
Трип wrote:Ами тези фази, доколкото са съотнесени към неща като "герои" или "сюжет", са въдица, а "героите" и "сюжета" са кукичките. Те могат да бъдат и други неща - по-общо казано, "течението на мисълта" (да не се бърка с идея). Ако щеш, някои неща се усещат и осмислят на музикален принцип. Но е факт, че при редакция човек не може да чопли всичко наведнъж.
За "кои" и "какви" имам предвид, че - напук на Платон - мисля, че играта на сенките по стените на пещерата е също толкова важна, колкото и формите на нещата, които ги хвърлят и които в случая с това упражнение са "баща, загубил сина си във война, гледа сграда". Ако приемем, че такова нещо като "форми на нещата" въобще съществува.
Кал wrote:А какво имаш предвид под "музикален принцип"?
По възприятието ти за сенките и формите мога само мъдро да добавя Si Non Confectus, Non Reficiat, девиза на Лорд Ветинари.
Трип wrote:Музикален принцип = (горе-долу) Съотношение между елементи + Мотиви (motifs)
Всичко това е равно на Симетрия (или красива/интересна Асиметрия).
Съотношението между елементите го описах малко по-горе. Изборът на Октавия Бътлър приблизително 75% от обемите на романите й да се състоят от спекулативни разсъждения на този или онзи герои в тази или онази ситуация е избор на съотношение. Логично, с това е съобразен и методът й на описание на обстановката, който в общия случай се свежда до изброяване на характеристики на околната среда, релевантни за оцеляването/адаптацията на героите към тях.
От същите тези герои (като светоглед и характер) бихме могли да получим изключително различно впечатление, ако съотношенията бяха различни. Това е доста грубо тяхно обобщение, разбира се, такива мини-съотношения се срещат във всяко произведение на литературата.
Мотивите са символичната плетеница, която литературното произведение предлага. Образи/събития/, подобни един на друг, или съставени от предишни образи, или съставки на предишни образи, или повтарящи се фрази, или противоречащи си такива. И така нататък.
Тези мотиви, понеже разчитат на образи в голяма степен (и може би на второ място - на "твърдения", тип философските спорове в писанията на Стругацки и въобще на авторите от руската школа), в голяма степен изграждат етическото измерение на творбата, понеже и тези "твърдения" (които може да са цели комплекси от размишления, не е нужно да са от типа "А е Б"), и образите разчитат на запознатостта ни с извънезиковата реалност и с нашето тълкуване на това какво се случва в нея и какво значат нещата, дето се случват в нея.
Съотношенията между елементите също имат връзка с това етическо измерение, но в по-пряк смисъл, струва ми се, градят отношението ни към физическите лица и обстановка в творбата - което е по-първична реакция от осмислянето на нейните етически пропорции. Церебралните създания в романите на Бътлър следва да се възприемат по-различно от мелодраматично-героичните такива в романите на Ериксън, който също ползва големи буци размишления, но структурира и самите тях, и обграждащите ги елементи много по-различно. Съзнаването на тази част от "музикалния" принцип за мен е по-важна от разни мъглявини като "достоверност на характерите" и "близост до читателя" и тем подобни.
Между другото, това са разни напълно свободни размишления и нямам представа дали след час няма да съм несъгласен с тях
......
Кал wrote:exPesho wrote:Калине, ще ми бъде много любопитно да видя как ще редактираш по тази твоя методология произведенията на Итало Калвино да речем?
С това ме подсети за друго полезно правило в редактирането:
Няма универсален редактор - такъв, който да може да е полезен на всеки един автор. Авторът сам избира кой редактор му пасва.
Сега конкретно по Калвино:
Нека допуснем, че е жив. Нека допуснем, че си е избрал точно мене за редактор. Нека допуснем, че текстът му не е завършен - той самият усеща, че нещо не му достига.
Аз лично не виждам нито една причина да не се съберем с него и да обсъдим всяка от трите фази. Теб какво те смущава?
(Чел съм му Se una notte d'inverno un viaggiatore и La formica argentina, на италиански. Първото ме забавлява значително, но втори път не бих го чел. Второто му помня само заглавието.)
...
Още една важна добавка: Задачата на редактирането, за което говоря аз, е да потърси как един текст да стане още по-въздействащ. То не съвпада с литературната критика - която би могла да говори много дори по кратък текст. При нас наблягаме на слабостите и начините за "подсилването" им. И особено силните места, де - да има баланс. Затова завършените текстове не са особено благодатни за дискутиране.
Сега остава да ни остане време за посъбиране на още мисли... Ееееех, празници. Как пак ставате пълници...