Цитатите, които ни създадоха

[Кал]

Свещеникът го прочита и благославя:

– Амин. Да бъде! – И ми разказва с усмивка колко се радва. Той вярвал в мен и се стараел да ми помага, защото силите, които се крият в човека, не всякога могат сами да решат към добро ли да се насочат или към зло...

Ако ни слуша някой, ще рече, че Аристотел напътства младия Александър.

Но в думите на отеца има много истина: понякога е достатъчно да внушиш на някой младеж, че е достоен за велики дела, за да тръгне той да ги извършва. Пък ако постоянно го убеждаваш, че от него нищо няма да излезе, онзи трябва да е инат над инатите, та да се втурне да ти доказва обратното.

...

Омръзнали са ми съвети, които биха били полезни за съветващия, не и за мен. Пък и каква е тая мода – да се предлагат безплатни съвети по повод и без повод? Е, имат много ум – раздават. Изглежда, умствената дейност е малоценна, щом всеки пръска плодовете на ума си така...

[Кал]

Я я гледай леля ми! И продължава!

– Да живееш, значи да се приспособяваш към действителността! Времената, когато се употребяваха груба сила и саморазправи, отминаха. (...) Разпределението му не е изтекло, изключен е, не може да се върне на работа с тоя атестат...

Но моята зам.-леля добива войнствена осанка:

– И какво? Да стане една мижитурка? Да отиде да моли да го приберат отново, да прави поклони на директора, да си изкриви душата зарад някакво разпределение и някакви пари, които трябва да върне? Аз съм готова да ги платя тия пари, няма да позволя да осакатяват съзнанието на един млад човек. Някога ние с тебе зъзнехме в онези изтъркани палтенца, промъквахме се през стоборите след полицейския час и вярвахме, че ще дойде времето, когато „Ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя“. Застреляха мъжа ми на границата. А той какво пазеше там? Полята, заводите и мирния живот? Не, Райно. Пазеше хората. Без хора защо ни са полята и заводите? Много лесно се говори така изобщо - да пазим хората. А щом опре до отделния човек, ставаме разсеяни, та трябва чрез жалби във вестниците да ни подсещат. Аз Братан няма да ти го дам. Аз съм се лишила от единствената си дъщеря, дето си зароби младините да служи на голямата наука из Дубно и Новосибирск, и вместо да се люби, да си създаде дом и деца, укротява някаква плазма, за да даде нова енергия на човечеството. А аз тука самотувам и като срещна приятелките ѝ с децата им, и като ме попитат: „Как е Косара, не се ли е оженила още?“, ми иде да им кресна: Не се е оженила зарад вас, за да могат внуците ви по-бързо да летят до Луната...

Моята зам.-леля млъква задъхана.

А леля ми, мрачно спокойна, променя дори тембъра на гласа си:

– Разбирам те, Лиляно. Винаги има хора, които се жертват, защото вървят първи. Но той – и тя ме сочи - от тях ли е? Извършил ли е нещо полезно? Той си обогатява културата, издига се като личност, а дава ли нещо на обществото?

Ама че леля съм си имал! Аз нали винаги я виждам надвесена над мен като квачка, откъде ще предполагам, че тя като ми угажда и ме отглежда, очаква от мен да се отплатя на обществото.

[Кал]

Леля погалва ръката ми.

– Колко радости съм имала с тебе.

– А сега – само неприятности.

– Не, Братане. Но знаеш, аз нямам по-близък от тебе. И все ми се иска всичко да ти върви по мед и масло.

– Тоест – по релси. Няма да е така, лельо. Както го усещам, ще ми се случва и да падам, и да ставам, но ще гледам да си изпълня предназначението. Защото ми се струва, че всеки човек си има някакво предназначение, щом се е появил в точно тоя момент, с точно определени физически и умствени качества. Та ще гледам да си употребя качествата по предназначение.

[Кал]

– Мислеше, че пия само чай? И че съм се втурнала да променям света чрез възторзи, ентусиазъм, доклади и събрания.

– Пий каквото ти харесва. И променяй света както ти е угодно. А на мен искам да разясниш според какъв морален кодекс едно общество като нашето допуска, щото някой си да може да лиши някого от работа, от правото да се учи, дори – да обича.

– А ти откъде идеш? Чужденец ли си? Не живееш ли в това общество и не си ли отговорен за всичко, което става в него? Или мечтаеш да се вдигнат червените ескадрони, да пометат гадовете и веднага, на момента да настъпи вечната правда? И милионите да се прегърнат, да се радват на труда си и да се обичат като братя.

– Защо тогава разказваше спомени на леля ми?

– С нея се говори така. А с тебе – съвсем другояче, щото аз от тебе чакам да обезвредиш Белите лебеди, от тебе и от връстниците ти.

– Излиза, че и двете с леля ми виждате в мое лице вашата бодра смяна. Това, което вие не сте дооправили, аз трябва да го свърша.

– А кой друг? – войнствено светват очите на Лиляна.

Вдигам си чашата и се прибирам в стаята.

Лиляна почуква, внася пишещата машина, наглася я точно на мястото ѝ, обръща последния лист от моята шахматна фантазия и прочита с интонация на обвинител:

Ход на черната дама:

– Ние отдавна сме престанали да употребяваме в говоримия език думите: доблест, благородство, саможертва, чест. Кои думи са ги заменили?

Аз вземам листа от ръцете ѝ.

– Лиляно, остави ме.

– Ще те оставя. А за лека нощ ще ти кажа нещо общоизвестно и вече почти неупотребявано: И над най-тъмните облаци слънцето свети.

И аз, неохотно и с насмешка към себе си, задавам отдавна забравен въпрос:

– Лиляно, какво е според тебе името на Слънцето?

Тя, радостно изненадана, че съм се посъвзел, изрича тържествено:

– Слънце. И друго име не му трябва, тъй както на децата не им трябва име, когато казват „мама“.

Аз никога не съм произнасял тази дума. Може би затова търся имена на Слънцето.

Но не ми прилича да се самосъжалявам. По-добре – да поработим.

„Пък да ти кажа и друго, комит Братане, човек е като молец. Свие се в някое халище на топло, гризе, гризе, наяде се. И тогава или му иде сила да хвръкне, или стопанката просне халището на слънце и го умори.

– Излиза, че Слънцето убива.

– Убива тоя, дето не си е дал зор да хвръкне. А всекиго Господ е сподобил със сила, ама ние нали сме залисани да гризем...“

Та тъй, Сидер Адаме, залисани сме. Гризем. Забравяме за силата, която ни е дадена. Който не полети, Слънцето го убива. Слънцето не жали какавидите.

Какво съм аз? Какавида. Чувствам се притегнат отвсякъде, мъчително опитвам да пробия пашкула. Не трябва да пропусна мига, когато е възможно да полетя. Не искам да погреба моята сила. Дрехите ми като че ли са отеснели, таваните на тая къща са ниски...

Все още не е късно. И улиците са дълги.

[Кал]

— Там… там имаше винаги деца и аз прекарвах цялото си време с деца, само с деца. Това бяха децата от селото, цял орляк деца, които ходеха на училище. Не че ги учих; о, не, за това си имаше учител Жюл Тибо; да речем, помагах им в учението, но повечето си прекарвах времето между тях и целите ми четири години минаха така. И не ми трябваше нищо друго. Всичко им казвах, нищо не криех от тях. Бащите и роднините им ми се разсърдиха, задето децата в края на краищата не можеха да минат без мене и все се трупаха около мене, а учителят дори ми стана най-големият враг. Мнозина ми станаха там врагове, и то все заради децата. Дори Шнайдер ме кореше. И защо толкова се бояха? На детето може всичко да се каже — всичко; винаги съм се чудил колко зле големите познават децата, а бащите и майките дори собствените си деца. Нищо не бива да се крие от децата под предлог, че са малки и че е рано за тях да знаят. Каква тъжна и злополучна мисъл! И колко добре самите децата забелязват, че бащите им ги смятат за много малки и неспособни нищо да разберат, когато те всичко разбират. Големите не знаят, че детето може да даде извънредно важен съвет дори по най-мъчния въпрос. О, Боже! Когато ви гледа една от тези хубави птички, доверчиво и щастливо, просто ви хваща срам да я излъжете! Аз ги наричам птички, защото няма на света нищо по-хубаво от птичката. Впрочем мене ми се разсърдиха всички в селото главно поради един случай… а Тибо просто ми завиждаше; отначало той все клатеше глава и се чудеше как така децата разбират всичко от мене, а от него почти нищо, а след това почна да ми се присмива, когато му казах, че ние двамата няма да ги научим на нищо, а по-скоро те ще ни научат. И как можеше да ми завижда и да ме клевети, когато сам живееше сред децата! В контакт с децата душата се лекува…

[Nameless]

Не бих рекла чак създали ме цитатати, но нека кажем, силно въздействащи, както и силно въздействали ми, особено наскоро тези от "Играта на Стъклени Перли". Нямам навик да записвам цитати, а съм чела твърде много неща, затова сега давам малка извадка от това, което все пак съм си записвала поради една или друга причина.

"Ад", Данте

Съдбата е капризно същество:
потребно е да бъде изменчива,
да сменя неуспеха с тържество.

О сляпа алчност, о гняв безрасъден,
пришпорвате ни в кратките ни дни,
за да ни давите в света отвъден!

"Чистилище", Данте

Небето ви зове: край вас кръжи
то с вечните си хубости, а вие
сте впили поглед в земните лъжи;
Всевиждащият затова ви бие.

"Рай", Данте

Тя малко ме търпя такъв свенлив
и почна със такова умиление,
че даже в огън бих горял щастлив.

"Клетниците", Виктор Юго

Когато човек пътува, той непрекъснато се ражда и умира. Редуват се светлини и сенки. След всеки проблясък - затъмнение. Гледаш, бързаш, протягаш ръце, за да уловиш мимолетното. Всяко събитие е все едно завой по пътя. И едва опомнил се, ето те стар. Сепваш се: пред тебе мрак. Черният кон на живота ти е спрял внезапно своя бяг.

Във файтона - ледена тишина. Мариус, неподвижен, с отпусната на гърдите глава, сякаш чакаше само ковчега. Жан Валжан напомняше сянка, а Жавер бе сякаш камък. Случайността беше събрала злокобно трите трагични символи на неподвижност: труп, призрак и статуя.

Не е страшно да умреш. Страшно е да не живееш.

"Играта на Стъклени Перли", Херман Хесе

Защо няма съвършен ред, няма избавление от познатите заблуди! Защо все отново и отново човек трябва да се преборва с едни и същи грешки и да изтръгва едни и същи бурени!

Истината се преживява, не се преподава.

Който разглежда историята, според мене трябва да носи в себе си най-трогателна детска вяра в систематизиращата сила на нашия ум и методите ни, но освен и въпреки това да изпитва уважение пред необозримата истина, реалност и неповторимост на събитията. Да се занимаваш с история, драги мой, не е шега и безотговорна игра. Да се занимаваш с история, изисква предварително да знаеш, че си се устремил към нещо невъзможно, но все пак необходимо и крайно важно. Да се занимаваш с история, значи, да се оставиш на хаоса и въпреки това да съхраниш вярата си в реда и смисъла. Това е много сериозна задача, млади човече, а навярно и трагична.

Но са може би прекалено удивителни, премного красиви, те са толкова красиви, че човек едва ли може да ги наблюдава, без да се страхува за тях. Не е удоволствие да се мисли, че те, както всичко, някога ще трябва да загинат. И все пак трябва да се мисли за това.

И от портретите на живелите в миналото Кнехт познаваше подобно изражение, по ликовете на някои учени или хора на изкуството се четеше една трогателна, полуболезнена, полусъдбовна печал и усамотение, и безпомощност.

Оправдано е да се твърди, че поначало на земята всеки човек би могъл да разкрие душата си пред всеки друг, но също и да се твърди, че на света изобщо няма двама души, между които да е възможно истинско, безкрайно дълбоко откровение и разбирателство — първото е толкова вярно, колкото и второто.

Духът е благотворен и благороден само когато е подчинен на истината; щом й измени, щом се откаже от страхопочитанието пред нея, стане ли продажен, огъва ли се за нечия угода, вече понася в себе си като възможно дяволското, което е много по-лошо от първичното, инстинктивно животинското, което винаги и въпреки всичко запазва нещо от невинността на природата.

[Тарикат ХХ ранг]

Първото от книга, което изобщо ми хрумва, е: "За своето милеем", девизът на Атр(е)идите от "Дюн" на Франк Хърбърт. Особено любим цитат, мисля, че лека-полека ми стана нещо като собствен девиз. Не нарочно, просто често ми минава през ума, а и наистина открих, че действително съм започнал да милея за хора и неща, които смятам за свои.

[Лъч]

„Вътре в теб има едно място на покой, едно светилище, където можеш да се оттеглиш по всяко време, за да бъдеш себе си.” Херман Хесе в „Сидхарта”

„Това светилище е простото съзнание за комфорт, което не може да бъде смутено от шумотевицата на събитията. Това място не пази спомена за никакви травми и не съхранява болките.” Дийпак Чопра

Когато се докоснем до това състояние, до своята същност, ние достигаме до Мъдростта, Душевния мир, Радостта, Блаженството…

Това не означава, че трябва да отречем егото си и това, което притежаваме в момента – тяло, ум, красота, имущество, професия, умения, опит.

Те са част от нас, но НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ИДЕНТИФИЦИРАМЕ с тях и да не оставяме те да ни водят, a да ги водим ние.

Търсим извън себе си късчета удоволствие или себеосъществяване, одобре­ние, сигурност и любов, а носим в себе си съкровище, в ко­ето не само че е включено всичко това, но и то е безкрай­но по-голямо от всичко, което светът може да ни даде.”

Тази наша изначална същност е ЛЮБОВ:

„Когато погледнете друго човешко същество и усетите силна любов към него или когато съзерцавате красотата на природата и нещо във вас откликне силно,
затворете очи за миг и почувствайте същината на тази любов и красота в себе си,
като неделема от вас, от истинската ви природа.
Външната форма е мимолетно отражение на онова, което вие сте в дълбоката си същност.
Затова любовта и красотата не могат никога да ви напуснат, за разлика от всички външни форми.” Екхарт Толе

Ето и пълната страница: http://sebepoznanie.com/duhovnost/whoami/

(отново: кажете, ако не е това подходящата тема:- )

[Тарикат ХХ ранг]

Стивън Кинг, "Сейлъм'с Лот":

- Ще възразите ли, ако ви помоля да вземете със себе си светена вода и късче причастие?
- Тук вече навлизате в коварните дебри на теологията.
- Защо?
- Засега няма да отхвърля молбата ви. И трябва да подчертая, че на мое място някой по-млад свещеник навярно би приел почти веднага, без никакви колебания. Те приемат църковните одежди не буквално, а символично - като жезъла и пернатата корона на шамана. Младият свещеник сигурно би ви сметнал за луд, но ако с малко светена вода има начин да облекчи лудостта ви, значи всичко е наред. Аз не мога така. Ако тръгна да изпълня молбата ви по делничен костюм и не нося под мишница нищо освен забавно книжле, всичко си остава между нас. Но ако тръгна с причастието... тогава съм представител на светата католическа църква, готов да изпълни онова, което смята за висш дълг на своя сан. Тогава съм земен наместник на Христа. Може и да съм жалко подобие на свещеник - понякога си го мисля наистина - малко изтормозен, малко циничен, а напоследък и страдащ от липса на... как да го нарека? вяра? самочувствие?... но все още вярвам дълбоко във величавата, мистична и върховна мощ на църквата, която стои зад мен, затова потръпвам при мисълта, че мога лекомислено да приема молбата ви. Църквата не е просто торба с идеали, както си въобразяват младоците. Тя е нещо повече от духовен скаутски отряд. Църквата е Сила... а човек не бива лекомислено да прибягва към Силата. Разбирате ли? Жизнено важно е да разберете.
- Разбирам.
- Сигурно знаете, че през настоящия век цялостната представа на католическата църква за злото претърпя коренна промяна. Известно ли ви е защо?
- Заради Фройд, предполагам.
- Отлично. Католическата църква още в началото на двайсети век се сблъска с една нова представа - зло с малко "з". И дявол, който не е червено рогато чудовище с остра опашка и раздвоени копита, нито пък змия в райската градина... макар че последното е великолепно психологическо сравнение. Дяволът, според Евангелие от Фройда, е гигантска колективна амеба, нашето общо подсъзнание.
- Като представа звучи доста по-внушително, отколкото разни рогати таласъми и демони, надарени с толкова чувствителни носове, че да се разбягват от една по-якичка пръдня на някой запечен духовник.
- Внушително, разбира се. Но безлично. Безжалостно. Недосегаемо. Пропъждането на Фройдовия дявол е също тъй невъзможно, както и сделката на Шейлок да се отреже фунт месо, без да капне кръв. Католическата църква бе принудена да преосмисли целия си подход към злото - бомбардировачи над Камбоджа, войни в Ирландия и Средния Изток, убийства на полицаи и бунтове в гетата, безброй отделни злини връхлитат всеки ден над света като облаци кръвожадни комари. Църквата се изнизва от старата си шаманска кожа и се превръща в социално активна, социално осъзната организация. Градската дискотека засенчва изповедалната кабинка. Причастието свири втора цигулка в борбата за граждански права или благоустройство на кварталите. Църквата се опитва да стъпи и с двата крака на земята.
- И на тази земя няма нито инкуби, нито вампири, а само пребити деца, кръвосмешение и насилие над природната среда.
- Да.
- А вие ненавиждате това, нали?
- Да. Мисля, че това е светотатство. По този начин католическата църква обявява, че Бог не е мъртъв, само мъничко е изкуфял. И с това навярно отговорих на въпроса ви.

***

Злото не бе изчезнало, но днес то се разиграваше под яркия, бездушен блясък на луминесцентните улични лампи, неоновите реклами и милиардите стоватови електрически крушки. Генерали планираха стратегически въздушни атаки под скептичното сияние на променливия ток и всичко бе излязло извън контрол, като детско автомобилче от вехт сандък, летящо по надолнището без спирачки: аз само изпълнявах заповеди. Да, вярно, чиста истина. Всички сме войници и просто изпълняваме онова, което е записано в уставите. Но откъде идват заповедите в крайна сметка? Отведете ме при своя командир. Но къде е щабът му? Аз само изпълнявах заповеди. Народът ме е избрал. Но кой е избрал народа?

Много на място.

[Лъч]

Промъквам се с едно кратко, но известно цитатче от Алберт Айнщайн:

Logic will get you from A to B. Imagination will take you everywhere.

[Лъч]

The Highest Thought is always that thought which contains joy. The Clearest Words are those words which contain truth. The Grandest Feeling is that feeling which you call love. Joy, truth, love.

Най-висшата Мисъл винаги е мисълта, която съдържа радост. Най-ясните Думи са думите, съдържащи истина. Най-великото Чувство е чувството, което наричаш обич. Радост, истина, обич.

и

Your world would not be in its present condition were you to have simply listened to your experience. The result of your not listening to your experience is that you keep re-living it, over and over again. For My purpose will not be thwarted, nor My will be ignored. You will get the message. Sooner or later. I will not force you to, however. I will never coerce you. For I have given you a free will — the power to do as you choose — and I will never take that away from you, ever.

Вашият свят не би бил в сегашното си състояние, ако просто бяхте послушали изживяването си. Резултатът от не-чуването на вашето изживяване е, че продължавате да го изживявате отново и отново. Така е, защото целта Ми няма да бъде осуетена и волята Ми няма да бъде пренебрегната. Вие ще получите посланието. Рано или късно. Аз обаче няма да ви насилвам. Никога не ще ви накарам насила. Защото съм ви дал свободна воля — силата да правите онова, което изберете — и никога няма да ви я отнема, никога.

[Кал]

Лъче - понеже идеята на тази тема е да открием нови книги чрез цитати от тях (както пише в първия ѝ пост) – да, добре ще е да отделиш вдъхновяващите мисли без конкретен източник в отделна тема.

А какво би подразнило кого... не е наш избор и наша работа. Да?

[negesta]

Направени сме ние от сънища,
и сън отвред обгръща тоз малък наш живот.
"Бурята"

*
Има по земята и небето неща, Хорацио,
които нашата нещастна философия
дори не е сънувала.
"Хамлет"

Приемането на себе си е основата на моралния проблем и същността на цялостния светоглед. Да нахраня гладните, да простя обидата, да обичам врага си (...) - това несъмнено са големи добродетели. ... Но какво ще стане, ако открия, че най-малкият сред тях, най-бедният сред просяците, най-наглият сред всички престъпници, самият враг - че всички те са в мен и че самият аз се нуждая от собствената си доброта - че самият аз съм врагът, който трябва да бъде обичан - какво да правя тогава?
Modern Man in Search of a Soul, in K. Wilber "The Spectrum of Consciousness"

- ...Тогаз беше друго. По платото цъфтяха цветя, а мостът беше камък, проснат над поточето. Щото бях влюбена.
- Значи наистина се променя според погледа? - изненада се Агнес.
- Ти не се ли убеди на свой гръб? Ще се смаеш колко висок и разклатен е мостът, ако си се вкиснала.
- Питам се колко ли висок е бил за Баба...
- Момиче, може и облаци да са минавали отдолу (...)
"Захапи за врата"

[Лъч]

Ей сега ще ги преместя в нова тема. Нев, твоите какво да ги правя?

[negesta]

Мести ги там, където трябва да бъдат, ако е необходимо:) Имат си автор, но съм го сложила в края на цитата, защото не зная как да е в началото /blush:)
Мм.. и мога да добавя име на книга, да. Но първите три могат спокойно да отидат в новата тема

[Кал]

Да – споменавайте и книгите, моля.

(Няма значение къде и как. )

[Лъч]

Мести ги там, където трябва да бъдат, ако е необходимо:) Имат си автор, но съм го сложила в края на цитата, защото не зная как да е в началото /blush:)

Виж ето тук.

Мм.. и мога да добавя име на книга, да. Но първите три могат спокойно да отидат в новата тема

А можеш ли да добавиш името/имената на книгата/-ите и също така първите три цитата да ги преместиш в, например, тази (новата) тема: viewtopic.php?f=2&t=582 ?

Виж бутона "Edit" горе вдясно в коментара ти.

[negesta]

Благодаря, Лъч.
Мога да преместя почти всички, ако тук в тази тема трябва да остане само художествена литература?

[Кал]

Може да е всякаква литература.

Точните имена на книгите ни трябват, за да може да си ги намерим (самите книги), ако цитатите от тях ни грабнат.

[AllyVRK]

по-продължение на темата за Фантазиийците. Пък по някое време може и да го преведа, но е лесничко за разбиране.
наскоро една приятелка беше постнала това:

from "Extremely loud and incredibly close":

When Dad was tucking me in that night and we were talking about the book, I asked if he could think of a solution to that problem.
“Which problem?”
“The problem of how relatively insignificant we are.”
He said, “Well, what would happen if a plane dropped you in the middle of the Sahara Desert and you picked up a single grain of sand with tweezers and moved it one millimeter?”
I said, “I’d probable die of dehydration.”
He said, “I just mean right then, when you moved that single grain of sand. What would that mean?”
I said, “I dunno, what?”
He said, “think about it.”
I thought about it. “I guess I would have moved a grain of sand.”
“Which would mean?”
“Which would mean I moved a grain of sand?”
“Which would mean you changed the Sahara.”
“So?”
“So? So the Sahara is a vast desert. And it has existed for million of years. And you changed it!”
“That’s true!” I said, sitting up. “I changed the Sahara!”
“Which means?” he said.
“What? Tell me.”
“Well, I’m not talking about moving that one grain of sand one millimeter.”
“Yeah?”
“If you hadn’t done it, human history would have been one way…”
"Uh-huh?”
“but you did do it, so…?”
I stood on the bed, pointed my fingers at the fake stars, and screamed: “I changed the course of human history!”
“That’s right.”

[negesta]

— Кой съм аз? — пита Императора.
Сядам пред него. Тъмния Дайвър в мен мърмори нещо за излишно разтакаване, за необходимостта проблемите да се решават без колебание.
Но аз сега нямам право да слушам този глас.
— Защо престана да убиваш? — питам аз.
Той мълчи, сякаш подбира думите. Думите от бедния си запас, от това, което е чул от възбудените, хвърлящи се в боя геймъри, от техните караници и заповеди…
— Не искам.
— Защо?
Императора се опитва да каже нещо. И замира. Може би у него просто няма думи, които биха могли да обяснят всичко. Не му се е удало да ги чуе.
И тогава той просто се усмихва. Смутено, виновно, объркано.
Какво се е случило, когато той се измъкна след нас в опаката страна на Дийптаун, в сивия, размит свят на информационните потоци? Какво е видял, чул, разбрал?
Може би само това, че светът не се свежда само до града и градината, където той е длъжен да убива и да бъде убиван?
Те са във всички нас. Яростта и омразата. Агресията и страха.
Без тях също не може — никак.
Но има още нещо, и навярно то е по-силното. Ако оживялата програма разрушава заложените в нея инстинкти. Ако тя не отвръща на удара с удар.
Ако програмата пита: „Кой съм аз?“.
Ставам и хващам Императора за ръката. Той послушно става, въпросително ме поглежда.
Не бива да се извършват необратими постъпки. Но нали и с тях някой трябва да се занимава?
— Сега — изричам аз. — Почакай…
Това не е в неговата власт. Засега. Ще дойде миг, когато всичко ще е във властта му.
Дори времето, вероятно.
Побутвам стената на двореца, побутвам я с дланта си, и стената се разрушава. Зад нея не е императорският дворец, зад нея е Дийптаун. Пристъпвам, Императора също прави крачка.
Стоим върху хълм и градът е пред нас — всичко е като на длан. Заобиколени от някакъв парк, един от стотиците паркове в Дийптаун.
— Това е светът — казвам аз. — А светът е любов.
— Това е светът — повтаря Императора, и в очите му се появява светлина. — А светът е любов.
— Ето, виждаш ли колко е просто всичко? — изричам аз. Усмихвам се, и правя крачка встрани. Време ми е. Не трябва да се казва всичко. — Бъди щастлив! Живей!
— Кой съм аз?
На него все не му дава мира този най-важен въпрос. Кой е той… А аз кой съм? Имам ли аз кого да попитам?
— Мисля, че знам, но ти търси отговора сам. Така трябва!
Бившият Император на „Лабиринта“ кимва, колебливо се оглежда. И прави първата крачка.

[negesta]

- Колкото повече се приближаваме към играта – казах аз, - толкова повече се вживяваме в нея и загубата започва да ни се струва трагедия. Но загубата е трагедия само за играещите, Дики, само когато забравим, че играем шах, когато забравим защо го играем, когато започнем да мислим, че нашата шахматна дъска е единствената.
Той ме гледаше с внимание.
- Колкото повече забравяме, че това е игра и ние сме играчите, толкова по-безсмислен става животът за нас. Но земният живот е подобен на бейзбола и фехтовката – щом играта свърши, ние си спомняме... О, та аз играех заради удоволствието от играта!
- Значи, когато забравя - каза той, - трябва само да се издигна над дъската и да погледна от горе, така ли?
Аз кимнах.
- Сигурно на това са те научили самолетите – каза той.
- Научила ме е височината. Издигам се тук и гледам от горе множество шахматни дъски по целия свят.

[frog]

Андрей Платонов - "Чевенгур".
За тази книга ли преподавателката каза, че в нея всичко е... всичко се изплъзвало. Тъкмо разбереш нещо и...
Не знам за тази ли беше. Ама то какво има да се разбира?![spoiler]За бога! Нима "бекярин" означава bachelor, unmarried man; celibate [/spoiler]Но заявявам, че до момента буквално, БУКВАЛНО всяко изречение ме разбива и едва ли не постоянно съм ококорена, само степента е различна.

Той не погледна бекярина - умрелите не са за гледане; макар че Захар Павлович познаваше един човек, рибар от езерото Мутево, който разпитваше за смъртта мнозина и се измъчваше от любопитството си. Този рибар обичаше рибата не толкова като храна, а като особено същество, което навярно знае тайната на смъртта. Той показваше на Захар Павлович очите на мъртвите риби и говореше: "Гледай каква мъдрост! Рибата стои между живота и смъртта и затова е няма и гледа безизразно; телето, дето е теле, и то мисли, а рибата - не, тя вече всичко знае." Рибарят с години съзерцаваше езерото и си мислеше все едно и също: колко е интересна смъртта.

Мога да продължа, но не се знае още колко ще поискам да ви напиша... Нямам време за, кхм, цялата книга.

Аризонска мечта (за първи път гледан на компютъра ми с толкова удивително френско озвучаване, че вярвах как оригинално са го създали на френски):

This is a film about a man and a fish. This is a film about the dramatic relationship between man and fish. The man stands between life and death. The man thinks, the horse thinks, the sheep thinks, the COW thinks, the DOG thinks. The fish doesn't think. The fish is mute. Expressionless. The fish doesn't think cause the fish KNOWS... everything.

[Кал]

Ако не бяхме нещо повече от неповторими същества, всеки от нас наистина би могъл да бъде изличен от света с един пушечен изстрел, тогава не би имало смисъл да се разказват истории. Но всеки човек не е само той самият, а и неповторимата, съвсем особената, във всеки случай основна и забележителна точка, в която явленията на света се пресичат само веднъж по един начин и никога вече. Ето защо историята на всеки човек е значима, вечна, божествена, ето защо всеки човек, докато живее и изпълнява волята на природата, е чудесен и достоен за всяко внимание. У всекиго духът е приел облик, у всекиго страда рожба човешка, у всекиго бива разпънат на кръст един Спасител.

[Кал]

– Зная – започна той сдържано, – това е стара история. Само не взимай думите ми сериозно! Но искам да ти кажа нещо: тук е една от точките, при които много ясно може да се види слабостта на тази религия. Отнася се за това, че като цяло Бог от Стария и Новия завет е една наистина отлична фигура, ала не е това, което всъщност трябва да представлява. Той е доброто, благородното, бащинското, красивото, също и възвишеното, сантименталното – съвсем правилно! Но светът се състои и от другото. И всичко останало просто се приписва на дявола, една ненакърнена половина от света, завършена част, бива скривана и смъртно премълчавана. Точно както те прославят Бог като баща на всеобхватния живот, а целият полов живот, върху който се крепи битието, просто убийствено премъчават и доколкото е възможно, го обясняват като дело на дявола и греха.
Нямам нищо против, че се почита Бог Йехова, ни най-малко. Но мисля: трябва да боготворим и смятаме за свято всичко – целия свят, не само тази изкуствено отделена, официална половина! А тогава би следвало заедно с богослужението да имаме и дяволослужение. Това бих намерил за правилно. Или би следвало да се създаде бог, който да включва в себе си и дявола и който не трябва да затваря очи, когато на света се случват най-естествените неща.

Знаех това от преди, от друга, нехудожествена книга. Но Хесе май е хронологически първият автор, който го е казал.

[Кал]

Едва сега ми се отдаде да разбера Писториус, да съградя пред себе си цялата негова мечта. Мечтаел да стане пастор, да възвести нова религия, да даде нови форми на извисеност, на любов и обожание, да сътвори нови символи. Но той нямаше такава мощ, нямаше такава мисия. Беше вгнезден твърде топло сред вече станалото, познаваше твърде точно отминалото, знаеше твърде много за Египет, за Индия, за Митра и за Абраксас. Любовта му бе свързана с картини, каквито Земята вече беше виждала, и при това дълбоко в душата си сам добре знаеше, че новото трябва да бъде непознато и различно, да извира от свежа земя, а не да бъде загребано от сбирки и библиотеки. Негов дълг навярно беше да помага на хората да тръгнат към себе си самите, както бе направил с мен. Да им даде нечуваното, да им даде новите богове, не му бе отредено.
(...) Нямаше никакъв, никакъв, никакъв друг дълг за събудения човек освен един – да търси себе си самия, да бъде непоколебим в себе си, опипом да върви напред по своя собствен път, все едно накъде води. (...) Често ме бяха занимавали представи за бъдещето, бях мечтал за роли, които би следвало да са ми отредени, може би на поет или пророк, художник или нещо друго. Всичко това нямаше значение. Не бях на този свят, за да съчинявам стихове, да проповядвам, да рисувам (...)! Всичко това се явява спонтанно и покрай другото. Истинската професия за всеки бе само една – да стигне до себе си самия. Той можеше да завърши като поет или луд, като пророк или престъпник, това не беше негова работа, дори в края на краищата и значение нямаше. Неговото дело бе да намери собствената си съдба, не някоя произволна, и да я развие в себе си, напълно и несломимо. Всичко друго беше половинчато, опит за изплъзване, бягство назад към идеалите на масата, приспособяване и боязън пред собствената душа.

– Общността - каза Демиан – е нещо хубаво, но това, което виждаме да разцъфтява навред, съвсем не е общност. Тя ще възникне отново само върху взаимното опознаване на отделните личности и след известно време ще преобрази света. Това, което сега съществува като общност, е само създаване на стада. Хората тичат един към друг, защото се страхуват един от друг, господарите за себе си, работниците за себе си, учените за себе си! А защо се страхуват? Човекът изпитва страх само когато е вътрешно раздвоен. Те се боят, защото никога не са познали себе си. Общност само от хора, които се страхуват от непознатото в себе си! Те всички чувстват, че законите, по които живеят, вече не са верни, че се водят по стари скрижали и нито религиите, нито нравствеността им, нищо не е съобразено с това, което ни е необходимо. (...) Долавям, че ще има противоречия, те ще се разразят, повярвай ми, ще дойдат скоро! (...) Този свят, такъв, какъвто е сега, иска да умре, иска да загине и ще загине.
(...) навярно и ние ще загинем! Разбира се, могат да бъдат убити и такива като нас, само че няма да свършим. Около това, което ще остане от нас, или около тези от нас, които надживеят всичко, ще се съсредоточи волята на бъдещето. (...) А после ще проличи, че волята на човечеството никога и никъде не може да бъде еднаква с тази на днешните общности, държави и народи, обединения и църкви, но че това, което природата изисква от хората, е вписано в отделния човек, в теб и мен. То е било у Исус, било е и у Ницше. Когато днешните общности рухнат, ще се отвори място само за тия важни течения, които, естествено, всеки ден могат да изглеждат различно.

[Кал]

[През войната] можах да видя мнозина – някои от тях умираха редом с мен, – по усет стигнали до схващането, че омраза и гняв. убийство и унищожение не са свързани с обектите. Не, обектите, също както и целите, бяха съвсем случайни. Прачувствата, и най-дивите, не се отнасяха до врага, кървавите им деяния бяха само едно излъчване на вътрешното, на раздвоената душа, която искаше да бушува и убива, да унищожава и умира, за да може да бъде родена отново. Една огромна птица се бореше да се измъкне от черупката на яйцето, а яйцето беше светът и светът трябваше да рухне в развалини.

... Не бях гледал войната така. А всъщност... е близо до онова, което вярвам и съм усещал.

Но в същото време... е и далеч. Трябва ми Данло...

[negesta]

Гледаме се един друг. Погледът на Тъмния Дайвър е съвсем истински, човешки. Очите са огледало на душата. В неговите очи аз виждам себе си.
Но това са фалшиви огледала. ...
— Да — кимвам аз. — Вярвам ти. Само дето знам едно нещо… което ти не знаеш.
Тъмния Дайвър върти чашата в ръце. Поклаща глава.
— Блъф.
— Светът на отраженията е лепкав и жесток… — изричам аз. — Не. Не е блъф.
Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…
Стена. Не гума, а камък.
Аз не мога да изляза от дълбината, докато Тъмния Дайвър е до мен. И това не е случайно.
Ти вървиш из гората и попадаш на стена. Твоите действия?...
Тихо е. Много тихо. Кръчмата наоколо започва да се топи. Светът се забулва от мъгла. Сива мъгла, обратната страна на Дийптаун.
Светът, където всъщност живее Тъмния Дайвър.
Моето всесилно отражение. Оживялата броня. Копие на душата ми, направено в момент на болка и страх, тъга и самота.
Било ми е и хубаво, и лошо в дълбината. Било ми е хубаво — и аз съм поглъщал радостта си, събирал съм я до дъно, изтребвал съм я докрай. Било ми е лошо — излизал съм. Оставяйки бронята си насаме с тъгата. ...
Тъмния Дайвър мърда глава, неловко, сякаш нарисуваната дреха го стяга. Разбирам какво иска да направи.
Да избяга.
Както аз избягах от него.
— Повече няма да те изоставям… — произнасям аз и докосвам рамото му.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Дъга в зениците му.
Сивата мъгла се разпада на разноцветен сняг. Шлемът е тежък… прекалено тежък за нарисуваното ми тяло.
Подлагам дланта си и улавям снежинка. Взирам се в мъничкия сияещ кристал.
Там сe въртят цифри, безкрайни цифри, които аз не разбирам.
Там плуват лица, безкраен поток от лица, които не ми е писано да видя.
Стоя сред дъгоцветен снеговалеж, насред виелицата, която някой оцветява, черпейки цветове от неизчерпаема палитра.
— Повече няма да те изоставям.
И Тъмния Дайвър в мен потреперва, когато падащият на парцали цветен сняг преминава през нас.
Истински сняг в истинския Дийптаун.

[Кал]

Въобще колко нощи сме си говорили за книжлето. Например как най-големият кеф беше това, че четеш нещо за някого, а в същото време се отнася за тебе. Забелязал съм много отдавна – и другите също, – че книгите винаги са натъпкани с едни такива тиквеници, които въобще не ме интересуват. Ама хич. Или с разни дъртаци, които си нямат сериозен кахър, та си измислят всякакви щуротии. Или пък (най-често това!) с разни префърцунени господинчета, за които можеш да си помислиш, че изобщо не ходят по нужда. Добре де, викам си аз, щом са толкоз интелигентни, защо все за тях трябва да пишат? Не е ли по-правилно да се пише за нас – барабите и копелдаците, – белким ни дойде акълът, та да станем и ние по-свестен народ? Каква нужда имат ония баровци от книги? Те знаят всичко, много са умни и благородни, все едни честни такива – могат да минат и без допълнително обучение. А ние? Да мрем ли? Или да чистим каналите и да си траем?

[Лъч]

'I thought you didn't like to believe anything. Don't your Fravashi teach that "beliefs are the eyelids of the mind"? That one should put aside all beliefs?'
'Yes,' Danlo said, still smiling, 'including the belief that one should put aside all beliefs.'

— Мислех си, че не вярваш в нищо. Твоите фраваши не учат ли, че „вярванията са клепачите на ума“? Че човек трябва да се откаже от всички вярвания?
— Да — все още усмихнат потвърди Данло, — включително от вярването, че човек трябва да се откаже от всички вярвания.