Приятели (:

„Зелени разкази (ама наистина)“ е следващото издание в поредица „Човешката библиотека“. Антологията събира текстове, които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим.

Вече ви представихме предложенията, които получихме в Копнежа за корица. По-долу ще видите кои от тях По-желахме. 🙂

Ще видите и нов откъс от антологията. Този път съм избрал глас, който ще ви разсмее. И мимоходом, полекичка, без да ви се натрапва… Не, няма да го издам. Не ща да ви се натрапвам. 😀

Освен за да напомня: до 1820 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Разцъфващо четене!

бъдеща корица на „Зелени разкази (ама _наистина_)“

бъдеща корица на „Зелени разкази (ама _наистина_)

Връчваме и поощрителна награда:

Предложение за корица на „Зелени разкази (ама _наистина_)“

 

~

из „По Е-3 за 23“

Димитринка Ненова

 

Човече, ако някой ми беше казал, че точно на мен ще ми се случи, щях да му скоча като на онази дропла от десети „а“, дето се правеше на интелектуалка и набираше не знам к’ви си доброволци за не знам к’ви си екопътеки за не знам си къде на майната си. Е, аз на майтап я фраснах лекичко по челото, пък то цайсите ѝ изхвърчаха и се потрошиха на сол и… стана една дебела, и то седмица преди края на учебната година…

Абе не ме изключиха, обаче баща ми дойде в Английската за първи път, откакто сам той я е завършил преди сто години, и… кофти, яко загазих, щото бащата е капитан на кораб и осем месеца го нямаше, а изтърсакът, брат ми, точно пред него взе че проходи и всички „ох“, „ах“ и „бащичко“, а мен, откакто бебето се роди, вече никой не ме забелязва – само „дай“, „донеси“, „изхвърли“…

Пикльото бил „подобреният вариант“, пък аз съм се бил изтарикатил, пубер гаден и пъпчасал – не че го казват на глас, но аз си го знам… Е, беше ми се насъбрало, беше ми писнало и аз така, първосигнално си го изкарах на оная, дроплата, де… Майка ми – рев по цял ден, виновна, че ме била „изпуснала“, бебето квичи, а баща ми ме застрелва с поглед и аз съм в общи линии наясно, че ще ми се стъжни животът, щото, когато си е вкъщи, няма хън-мън. Те и затова от корабните агенции все него търсят за дългите рейсове – щото е бетон и думата му на две не става…

Обаче и директорката се заяде и каза, че съм на косъм и много ми се събрало, пък съм само в девети. И аз к’во – навеждам глава, сумтя и тъпча на едно място като бик… После онзи резил да се извинявам на зубърката, и то пред майка ѝ и баща ѝ. После вкъщи пет дена гробно мълчание: баща ми влиза – излиза, отива – връща се, рови в Интернет, мама гони бебето, щото то като бясно тича и пада, пада и тича, а аз – като в пандиз: без мобилен, без Скайп, без телевизор и без слушалки – чистак гол: първи Робинзон без Петкан, обаче все се ослушвам к’во ще става, щото усещам смерч и съсипня. Освен това нашите две вечери ходят някъде и се прибират късно, ама с настроение, а аз – черен роб – гледам дребния, пък на него му никнат зъби и сменям нонстоп памперси. Схващаш ли? Обаче една нощ спя и чувам „Ставай“, гледам: пет без десет, до мен раница, дрехи и мама подсмърча и шепне нещо в ухото на баща ми, а той: „Няма страшно. По-бързо, че долу чакат“. Ама кой чака? – „Ще разбереш.“ А майка ми, зациклила като грамофонна плоча, повтаря: „Слушай татко си и умната – не си бебе“. Е то е ясно, голяма мъдрост изрече, пък и се опитва да ме целува.

Аз, набрал като цирей, отварям в тъмното вратата на джипа да се тръшна на предната седалка, обаче опс – чичо ми се хили и казва: „Заето – ти си отзад“, и аз сънен отварям задната врата и… ченето ми увисва, мигам като наакан първолак и търкам очи, щото там седи онази дропла с цайсите и ми казва: „Добрутро“. И аз, а-а да тръшна вратата след себе си, обаче баща ми мята белтъци и аз сумтя, и с милион въпроса на езика, но с инат на замръзнал динозавър, мълча, и потегляме неизвестно в к’ва посока…

Половин България спах и мълчах, но най-вече слухтях к’во си говорят баща ми и чичо, и онази, дроплата – тя не била толкоз тъпа, а едни въпроси изпедепцва – да се чудиш кои енциклопедии е чела… Пък аз не съм задавал толкова въпроси на баща ми през целия си живот, а той, няма да си кривя душата, е изръшкал всички океани и морета по света и вече два пъти праща за зелен хайвер сомалийските пирати… Чак ме хвана яд, че онази става толкова гъста с родата, обаче явно само аз не знам къде отиваме, и си трая…

Спряхме, хапнахме, пикахме и пак потегляме. И аз, още съм горд, ама съскам тихо на кукумявката от десети „а“: „Ти що си тука?!“, пък тя, маха си новите цайси и ме фиксира (че тя не била толкоз грозна): „Познай“ – и се хили, обаче не гадно, ами така… нормално. И пак се возим, и тя пита ли пита, сякаш биографията ѝ е бедна. Обаче не е – щото от разговора ѝ с баща ми и чичо научавам, че тая, каката – Рени от десети „а“, спечелила конкурс и ще ходи през есента в Америка за една година, свирела на флейта, тренирала тенис и освен английския праскала немски, чешки и руски. Как стават тия работи, бе. Обаче мълча и мислено цъкам, щото минаваме покрай табелата на Плевен и аз съвсем изперквам, когато разбирам, че чичо ми трябва да се прибере сам, като си свърши работата в Берковица… После пак почивка, ядем и там, на масата в ресторантчето на прохода Петрохан, ме светват, че пеша ще се връщаме по маршрута Ком – Емине1. Моля?!

Аз не съм тъп, учил съм география на България, и то на английски, як съм, пич, обаче забивам като стар лаптоп, щото знам, че през деня минахме над 400 километра с джипа, пък пеша… айде бе, не на мен. Че аз по-дълго от нас до дискотеката пеша не съм вървял… Обаче всички сериозни и май няма майтап! Леле! Тия са изперкали…

Чичо каза: „Чао. Умната.“, намигна ми, стисна ръката на дроплата и отпраши с джипа, пък ние останахме с три раници и моето увиснало чене… Бащата обяснява просто и бавно като на чукча в мол какво предстои, гледа само мен, щото на Рени явно всичко ѝ е ясно и не ѝ е за първи път, вади два чифта дахщайнери, дава ни по едно шише вода, дъждобран и аз: „не-не“, обаче – да, и поемаме към връх Ком. Първо се перча и правя едни великански крачки, после до върха само пуфтя като парен влак и се потя като мандарин след чаена церемония и едва смогвам да псувам наум. Допълзявам двайсет минути след тях на върха и… к’во? Е, хубаво де, Ком! Чудо голямо!

Камънак, голо, един паметник на Вазов, а Рени се вживява в ролята на провинциална актриса и рецитира: „Оттук окото волно прегради не намира. / Вселената пред мене покорно се простира. / Душата гордо диша. От тия планини / умът към нещо светло, голямо се стреми“. Айде бе! Смешки! Е, хубаво, де – гледка. Е, добре, де, и слепият вижда оттук Берковица, Монтана… и половин България. Та, за к’во да ги взимам тези два камъка?! Много важно – традиция, даже няма къде да се изпикаеш… Абе още съм бесен, ама взимам два големи камънака, да си чукам главата с тях. Как пък не – ще се снимам, ама айде от мен да мине. Обаче готино е – това наум, разбира се – и мама да беше тук със ситния… Да, бе, само те ми липсват… май съм слънчасал…

И после едно спускане… на два пъти хванах Рени за грейката, щото да не се търкалят цайсите ѝ пак. Довлякохме се вечерта до хижа „Петрохан“, тръшнах се на леглото и чувам в просъница: „Утре в пет“… Да, бе, да. Обаче стана точно така и въобще ми се губят следващите три дена – усещам само мускулна треска и адска болка в гърба от раницата: това хижа „Пробойница“, някакви Тодорини кукли и скали разни Лакатнишки, хижа „Тръстена“ и мостът над Искър, дето щях да падна, тотално ми се губят. Обаче баща ми и Рени – пей сърце, въобще не ми обръщат внимание и крачат като за Великото преселение на народите.

Едва след като се събудих на хижа „Лескова“, се почувствах донякъде бял и вече можех да им покажа кой съм, обаче – ядец! Други ми разказаха играта: срещнахме едни пичове – за пръв път чух, че имало мототуристи: готини, яхнали моторите си, бичат метъл и цепят планината където им кефне – нито потене, нито зор. Обаче баща ми каза, че за да я докараш дотам, първо трябвало на собствен ход да опознаеш живота; и сякаш съм впрегатно добиче, ми нахлузи раницата и вика, че не е лесно с две момичета в групата, макар Рени да се държала като юнга на трети рейс – тя се смее, а на мен пак ми завря чайникът и казвам наум всички онези думи, на които ще науча брат ми, като проговори…

(Другото – в антологията. 😉 )


1 Туристически маршрут Ком – Емине: българската част от Европейския маршрут Е-3, символично свързваща Атлантическия океан с Черно море. – Б.а.