Малкото четене: „Непоискано добро“

Откъс от „Непоискано добро“, следващия роман в поредица „Човешката библиотека“. Предишната част е тук.

~~~

– Свобода… Това очакваше, нали? Етиен, по-хитър си, отколкото изглеждаш.

– Скаутски навици. – Той ù смигна.

– Кои ще са противниците?

– Аракси и Ема – отговори Етиен. – Той е предсказуем, тя – елементарно подла.

Сградата на университета пред тях смени стъклената си фасада с облачно небе. Етиен се подсмихна спомняйки си, че съвсем наскоро учиха нещо за това.

„Било е идея на студент! Целият проект… участвал е дори в изпълнението.“

– Винаги съм го смятал за глупаво – каза той.

– Кое?

– Това отпред. Фасада с облачета, планини… Дел, разсеяна си!

– Играта се играе отвън. – Тя го погледна строго. – Не бива да ни личи, че се оправяме толкова добре там. За „Алианс Сикрет“ скаутите са просто младежи, които поддържат тялото си и мечтаят да станат пилоти.

– Уха!

– Не бива да ни личи, Етиен! – Тя стисна устни. Бяха тъмнорозови, макар да не използваше грим.

– Разбира се! – извика той. – Ще взема сгъваемата къща. Раницата е тежка, но се търпи, а къщата има всичко, дори баня… Всеки има право да носи един предмет. Това, което избереш.

– Цяла къща?

– Две малки стаи. Мисля, че са ни достатъчни. – Етиен се разсмя и я хвана за ръка. – Дел, трябва да сме популярни, за да ни последват, когато започнем.

– Някои започнаха отдавна.

– За баща ти ли… Съжалявам… – Той зарови пръсти в косата си. – Знам, че е глупаво, Дел. И баща ти го знаеше. Целият ни свят, тези измислени закони… Вече дори децата се питат какъв е смисълът от класовете. Клас едно, клас две… Определят те, когато си на седем, а ако нямаш условия, ако родителите ти не струват, на седем може да си пълен дебил, а на двайсет и седем… – Етиен разпери ръце.

– Мъртъв бунтовник от клас две.

– Питала ли си се защо… нещо не е наред. Не може винаги да е било…

Една шейна излетя от паркинга на университета и мина на пълна скорост над тях. Тук, в централната част на нивото, можеше да се лети така – подът беше дълбоко, а таванът високо. Привилегията да си от елита на клас едно.

– Къде ще съберат цялото множащо се човечество, ако мъртвите не освобождават място? – Етиен проследи шейната докъдето можа. Изкуственото небе над главите им беше сивкаво. Съвсем като истинско, когато се кани да вали дъжд. Подземният град не изглеждаше винаги така. Много по-често беше светъл и приветлив, но блясъкът му бе фалшив, като този на „Мултимага“. Създаден, за да те държи далеч от важните неща. – Цялата земя е прокопана. Живеем като къртици и също като тях сме слепи.

– Какво ще взема аз? – попита Дел. Лицето ù беше станало като небето. Тя се загледа към паркинга. – За „Дуел“? Какъв предмет да взема?

– Бутилка светлина. – Той се усмихна. – Не ме гледай така. Ползвам я от известно време. Това е едно от онези древни неща, които хората са измисляли и забравяли. Субстанция от вода, фосфоресцентни вещества, оцветител… Просто светеща вода. Наливаш я в нещо прозрачно и ето ти лампа без електрическа енергия. Ако искаш да я загасиш, прибираш съда в шкафа или връщаш течността в непрозрачната бутилка… Този път ще взема термос. Така изобщо няма да имаме светлина, ако е нужно да се прикрием.

– Аха.

– Ще кажеш, че вземаме просто вода. Нека да ги изненадаме!

– И ако разберат, че пием от изворите?

– В къщата има пречистващи филтри, можем да ги ползваме многократно – каза той. – Ще го приемат като обикновен риск. Никой няма да се сети, че знаем колко по-чиста е водата от изворите.

– Етиен, как го правиш? Всичко това…

– Просто! – Той я прегърна. – Простите неща понякога са най-добрите за нас, Дел! Искаш ли да те закарам?

Бяха навлезли в паркинга и той инстинктивно я водеше към шейната си. Няколко студенти профучаха покрай тях.

– Последен модел? – Дел го погледна с укор.

– Подарък от брат ми. – Етиен се загледа в сребристо-зелената шейна. Дори тунингът ù беше последен писък на модата. Златни куршуми, полетели като в забавен кадър. – Имам я от три дни, но ти нямаше да забележиш, ако не се бях класирал за „Дуел“.

Той надникна в синия хаос на очите ù.

– Аракси ти е по-интересен.

– Аракси е грубиян! – отсече тя. – Забелязвам го, защото ме държи нащрек. Предвидим е, но агресията винаги ме изненадва, поне в началото.

– Ще се качиш ли? – Люкът на шейната изсъска и се повдигна леко.

– Дядо настоява да използвам градския транспорт. Казва, че в първи курс е опасно да имам собствена шейна. – Тя счупи устни.

– Дядо ти не знае колко съм добър. Хайде, качвай се! – Етиен проследи гъвкавата ù походка и ловкия скок в кабината, при който косата ù се преметна от едното рамо на другото. Беше черна и блестяща, като дълбокия космос.

– Хайде! – подкани го Дел.

– Не бързаме за никъде.

 

Капитан Лестад се отпусна в креслото си. Пръстите му потропаха по плота на бюрото.

Офицерът срещу него беше мъж на около четиридесет години, добре сложен, със стойка, издаваща самочувствие.

– Явявам се по ваша заповед, сър! – отчетливо произнесе той.

– Офицер Дим, свободно. Седнете! Преглеждах досието ви. Ще бъда кратък. Имам предложение, което би могло да ви донесе повишение.

Офицерът седна на диванчето срещу него. Лицето му остана сериозно.

– Слушам ви, сър – каза все така безстрастно.

– Запознат ли сте с проекта „Непоискано добро“? – попита Лестад.

– Да, сър.

– Не само около инцидента със съпругата ви, а в дълбочина. Познавате ли целите и задачите на проекта? – Лестад следеше изражението му. Дим не трепна.

– Запознат съм в детайли, сър. Именно покрай инцидента с бившата ми жена.

– Леона Дим ви е дъщеря?

– Да, сър.

– Справя се отлично в обученията на „Алианс Сикрет“. – Лестад се усмихна тънко. – Не е добра ученичка, но е най-добрият „ловец“ във възрастовата си група.

– Да, сър.

– Ако приемете предложението ми, един ден тя би могла да ви последва. Още сега може да съдейства на „Алианс Сикрет“ с уменията си.

– Сър?!

– Съученикът ù Марко Делил е от семейство с отклонения. Малко, но все пак забележими. Дъщеря ви е близка с него, нали?

– Да, сър, доколкото ми е известно, те работят в екип.

В изражението му се появи едва доловимо напрежение.

– Делил носи косата си дълга и се облича разпуснато. Може би под негово влияние дъщеря ви си е направила старомодна прическа. – Лестад отново се подсмихна.

– Ще проуча въпроса, сър – каза Дим.

– Поставете тази задача на Леона от мое име и от името на „Алианс Сикрет“. Запознайте я с проекта. Спечелете я!

Офицер Дим изглеждаше заинтригуван и може би малко притеснен.

– Виждате ли някакъв проблем? – попита Лестад.

– Дъщеря ми е малко… сърдита ми е, сър.

Да, притеснен беше.

– Това е сериозно и ще се помирим. Тя не приема приятелката ми. Лична история.

Лестад се подсмихна.

– Вие поемате семейство Делил, дъщеря ви – момчето! – Капитанът стана от креслото си. – До два часа ще ви изпратя новото назначение на личния ви комуникатор.

– Разбрано, сър. Благодаря ви!

Офицер Дим отдаде чест и излезе с бърза стъпка. Сякаш бягаше от кабинета.

– Намерил си гадже и дъщеря му станала ловец номер едно! Това ще ми свърши работа. Ще ги изцедя до дупка и двамата.

Той се отпусна в креслото си и допря пръсти един в друг.

~~~

Помогнете ни, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.