Откъс от „Непоискано добро“, следващия роман в поредица „Човешката библиотека“. Предишната част е тук.

~~~

Прибра кредитите в зелено-виолетовата кутия.

„Четиридесет сребърни кредита!“

Бяха добри пари. С тях можеше да си купи маркова блузка от „Мултимага“.

„Всеки друг би го направил. Дори Марко.“

Не разбираше защо хората се интересуват толкова много от дрехите си. Тя залагаше на цветове, които отразяваха настроението ù или ù помагаха да се почувства по-добре. Виолетовото и зеленото бяха вътрешната ù същност. Жълтото и оранжевото я пробуждаха, сякаш ù даваха живот, а кафявото я успокояваше.

„Кафяво и зелено, като гора…“

Очите на Етиен имаха толкова много цветове. Майка ù казваше, че човек говори с очите си.

– Леона! – Баща ù стоеше в рамката на вратата и я гледаше строго.

– Да.

Кутията с кредитите се завъртя в ръцете ù. Леона прецени, че ако се втурне да я крие сега, ще направи впечатление, каквото и да измисли. Тя я постави в скута си и разпери ръце срещу баща си.

– Искам да поговорим…

„Пак ли?“

– …за Мила.

„Ха, а аз си мислех, че си се притеснил за мен.“

Усети горчивина в слюнката си и това я ядоса.

– Разбирам, че ти е трудно да я приемеш. Били сме само двамата…

– Не винаги – прекъсна го Леона.

– Аз съм възрастен човек, Леона, имам…

– Страсти?

– Потребности – уточни баща ù. Леона усети как той се мъчи да потисне напиращия гняв.

– Тя е глупава и превзета! – заяви с вирната брадичка момичето. – Не може да ми бъде майка… Другото не ме интересува.

Тя стисна кутията и се хвърли по корем на леглото си.

– Няма да ти стане майка. Време е да пораснеш!

Баща ù стана. Леона чу как излиза от стаята ù, как вратата се плъзга зад гърба му.

– Да! – прошепна тя и изпъна палци.

„Върза се, че отношенията му с тъпата Мила ме дразнят.“

Зачуди се дали това, което върши е правилно. След всеки разговор с баща си изпитваше вина. Чувстваше се така, все едно е направила нещо много лошо. Все едно се е омърсила.

„Той уби мама! Не го знае, но той я уби. Позволи им го!“

Тя вдигна очи към светлия таван. Изобразяваше ефирно синьо небе, осеяно с бели облачета. Стените бяха жълти, мебелите, леглото и завивките също. Оранжевото се прокрадваше тук-там, за акцент. В него се преплиташе и зелено. Бяха избрали визията на стаята с майка ù. Тя я научи, че всичко е важно. Цветовете, усещанията… Повтаряше ù, че сам Господ е променил живота на тази планета. Отворил е сетивата на тези, които „имат очи да видят“. После са се намесили хората.

„Доста от оцелелите след две и дванайсета са били телепати… Какво е станало с тях? Мама не знаеше… може би не е било, може би тя просто… искала е да бъде така. Защо го… чувствам така?“

Леона включи стената срещу себе си. По първи канал вървеше забавно предаване, по втори – комедиен сериал, трети предаваше новини. Тя се заслуша за момент. Говореха за някаква авария в четиридесет и седми сектор.

„Това е трето ниво… Тези от втори клас. Невменяемите!“

Четиринайсет годишно момче с шейната на баща си…

„Пет жертви и трима ранени. На кой му пука!“

Леона изключи стената. Зачуди се каква е функцията на родителите. Гражданите от клас едно бяха тези, които притежават по-висок интелект, но нима тя не дължеше своя клас на майка си?

„Мама говореше с мен за всичко. Живота, хората и дори това за класовете, полицаите и бунтовниците… Не разбирах, но сега знам. Бунтовниците са хората, които търсят истината. Мама беше бунтовник! Беше като Етиен. Можеше всичко…“

Не се запита откъде знае, че Етиен може всичко. Това винаги си личеше.

Леона стана и се втурна навън. Тичаше нагоре и нагоре по стълби и коридори. Колкото повече приближаваше ниво едно, толкова по-бързо биеше сърцето ù. За момент си помисли, че може да полети. Някой ден. Съвсем наистина.

Кодът на баща ù… Щеше да върши работа, докато той я разкриеше и го сменеше.

„Няма да стане, докато е с Мила!“

Тя се усмихна. Беше стигнала до старата врата служеща за връзка между нивата. Натисна бутона вдясно от изхода и премина в прашния коридор от другата страна. Тук не почистваха всяка сутрин.

„А ни дели само врата.“

Леона опипа стената над главата си, за да открие капака, който трябваше да отвори. Намери го лесно. Клавиатурата на скрития терминал показа черните си бутони.

„73446“ – набра Леона и вратата се плъзна безшумно, правейки ù път към есенната гора.

Етиен!“

Тя пусна нишките на мисълта си на воля. Почти докосна съзнанието му, но връзката се разпадна. Опита пак. Този път се закачи.

Не съм в опасност, Етиен! Отвън съм и искам да поговорим… Важно е! Ще остана около два часа на полянката, до дерето.“

Тя спря, но все още усещаше връзката. Пое си дъх. Съзнанието му излъчваше светлина. Беше необятно като океан и волно като пролетен вятър.

Етиен… моля те, ела!“

Леона падна по гръб в шумата и облаците над нея се завъртяха. Чувстваше се лека, сякаш беше започнала да се издига. Тук винаги се чувстваше така.

– Мама казваше, че Господ е разум, който е навсякъде и във всичко… Има го във всеки от нас – прошепна Леона. – В тази гора… в това небе… Усещам го!

Майка ù казваше още, че Вселенският разум не е като човека. Той не обича като човека и не иска като него.

„Марко се цупи толкова често. Харесва ме, знам го, но всяка дума може да го обиди или предизвика, ако не е в настроение… Всички около мен са такива, дори татко.“

Леона се отказа да мисли. Отпусна се и позволи на сетивата си да се слеят с въздуха и листата, с камъните и тревата. Усещаше ги по начина, по който някога усещаше майка си. Както сега усещаше Етиен. Понесе се в опияняващо безвремие. Пърхането на птиците се смеси с пулса на сърцето ù. Сякаш носеше птица в гърдите си. Мъничка, шарена птица.

– Здравей, Леона!

Тя отвори очи и видя главата на Етиен в облаците. Днес тъмните му къдрици изглеждаха като ореол на светец, а той се усмихваше съвсем по човешки.

– Дълго ли ме чака?

– Дойде бързо. – Леона се повдигна и Етиен слезе на земята. Той приседна до нея.

– Не би ме повикала, ако не е важно.

Говореше естествено и сериозно. Никой възрастен, никой младеж, не говореше така с едно дете.

– Всъщност исках да те видя… но има и важно… – прошепна Леона. Той положи ръка на гърба ù. Стори ù се, че дланта му я обхваща цялата. Като щит.

– В училище има едноо… обучение. Трябва да хванеш бунтовник. Просто бот… Дават четиридесет сребърни кредита за това.

– Знам – каза Етиен.

– Добра съм! – Леона срещна очите му. Бяха светлокафяви и отразяваха цвета на пуловера му. – Искам да давам тези пари за твоята група… движение… Ти си част от нещо, нали?

– Леона!

– Не го приемай погрешно! – настоя тя. – Не ми отказвай! Един ден… Когато решиш, че ме искаш, аз ще дойда при вас. Телепати не се раждат всеки ден. Аз ще съм полезна, Етиен! Пък и мога да се грижа сама за себе си.

Той я прегърна.

– Не зная какво да кажа.

– Просто приеми!

– Приех те от мига, в който те видях. Ти си най-редкият скъпоценен камък, който съм срещал, Леона! – Той се засмя, а тя извърна глава, за да вижда лицето му. – Моята група е от млади хора. Всички са от клас едно. Интелигентни, търсещи и недоволни, като теб. И не се тревожи за възрастта си. Имаме дори бебе… Алекс, той е невероятно момченце. Прилича на малко слънце и по същия начин се горещи. Само на две годинки е, трябва да го видиш!

– Бебе! – Леона се повдигна. – Обичам бебета! Те са… толкова…

– Не са замърсени, все още. – Етиен зарови пръсти в косата си. – Казах ти, че съм скаут, а не бунтовник и това е така. Аз живея в седми сектор. Родителите ми са богати. Уча в института по авиация в сектор двадесет и едно… Все обикновени неща.

– Значи не спиш в гората?! – възкликна Леона.

– Не… разбира се, че не. От това няма полза. – Той въздъхна. – Полицаите хващат и убиват бунтовниците. Повечето от тях наистина са… не са много умни. Голяма част са хора от клас две. Трябвало е да са в другия клас, но животът ги е изтласкал на дъното. Глупаво е, знам. Но животът е дар, Леона! Не можем да се жертваме просто така.

– Скаутите…

– Водим се скаути… Катерим изкуствени стени в залите. Правим акции… спортни турнири. При авария в някой сектор помагаме доброволно. „Алианс Сикрет“ не ни приема като врагове. Просто наивници, които може да ползва за черната работа.

Тя сведе глава.

– Не се разочаровай! Ако искаш, можеш да ми дадеш твоите кредити. Ще ги пазя за теб. За времето, когато решим да действаме.

– И това е нещо – отрони тя. Той погали косата ù.

– Интересна прическа!

– Не по-малко от твоята. – Леона го погледна изпитателно. Не откри лъжа, нито прикрити мисли. Беше чист и откровен, до дълбините на съзнанието си. Как беше възможно това?

– Можеш да ме провериш. Никой не дава пари на доверие – подкани я той. – Искам да ми вярваш, за да си спокойна.

– Аз ти вярвам – каза тя. – Още преди да проверя. А това… скоро ли ще го направим… Нещото, което планираш?

– Там, отгоре – той посочи небето – има някой, който е избрал роля за всеки от нас и момент, тази роля да бъде изиграна. Не знам кога ще дойде нашият момент, но ми се струва, че ще започне скоро.

Тя го гледаше и попиваше думите и чертите му с всичките си сетива. Без да мисли. Така, както я бе учила майка ù. Той говореше като майка ù. Споменал беше Бог, посочил го беше, но не в циничен виц, както правеше баща ù, не с отрицание, както беше в училище, а с вяра… Не, не беше онази фанатична вяра на хората, които наричат себе си религиозни.

„Алианс Сикрет“ ги нарича сектанти!“

Етиен го беше казал естествено, като нещо, което просто си е така.

– Благодаря ти, че дойде!

– Винаги, когато е толкова важно, ще идвам – каза Етиен. – Добре е да се срещаме тук. Долу може да ни видят. Това ще породи въпроси, съмнения…

– Искам да запомниш тези числа! – сети се Леона. – 73446… кодът на баща ми. Не зная как излизаш ти, но това е сигурно. Ако някога се прецака, аз първа ще разбера и ще ти кажа по моя начин. Иии… излизай само през терминалите на клас две. Не ги проверяват, иначе отдавна да са ме хванали.

Той я прегърна, целуна я по челото и се усмихна.

– Много по-сигурно е от хакнатите кодове, да. Благодаря, Леона! Ще го ползвам много внимателно.

– Само ти! И го повтори! – Тя сграбчи ръката му.

– 73446, само аз. В противен случай ще те изложа на опасност. Прекалено ценна си, за да позволя да си навлечеш неприятности.

– Мислиш го наистина – каза тя.

– Как разбираш? Четенето на мисли е невъзможно – вдигна вежди той. – Чувал съм, че това е улавяне на моменти, състояния… Можеш да ми предадеш нещо дума по дума, но аз не съм телепат и не мога да ти отговоря.

– Има души, които са като бездна – каза Леона. – Дълбоки и тъмни… Други са като ледена пързалка. Плъзгаш се и падаш. Понякога наистина боли. Има топли души… Става ти топло, ето тук. – Тя докосна стомаха си. – Децата, най-малките, са като свежа вода. Потопя ли се в нея, се чувствам… чиста. А бебетата! Знаеш ли защо обичам бебета? Те са… сякаш не са от тук. Не мога да го обясня, нито да го разбера, но са по-висши…

– Толкова добре го каза.

– Твоята душа е като тази гора… Не, като небето над нас, като снимките на космоса… Такава душа имаше само мама.

– Аз не съм телепат. – Етиен изглеждаше смутен.

– Не си… Мисля, че си нещо много повече.

~~~

Помогнете ни, като:

– гласувате за предпочитана корица – тук

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.