Приятели (:
Първо, напомняме, че този април е месец за живи срещи. Следете специалната тема във форума ни. Днес например ще откриете покана от нас към вас за 14 април. 🙂
Второ, продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.
Целта ни, както обяснихме, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.
Как може да ни помогнете вие?
- Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
- Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 😀
- Какво още – вие какво друго бихте предложили?
Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.
А сега…
~
Из „Песента на ханджията“
Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Невена Стоянова
НЯТЕНЕРИ
Момчето ни наблюдаваше скришом, като излязохме онова утро. Помня, че това ми се стори странно. У Росет нямаше нищо потайно, що се отнася до нас: носеше обожанието си, както птица – перата си, и то го красеше и окриляваше, както перата.
Другите не го видяха. Щях да кажа нещо по въпроса, но Лал яздеше напред, напявайки си една от онези нейни дълги-предълги, изумително немелодични песни; а колкото до Лукаса, не мога да ви опиша как присъствието ѝ променяше дори миризмата ми и насъскваше косъмчетата по тялото ми едно срещу друго. Сега знам защо, разбира се, но тогава можех само да предполагам, че е от твърде дългото отбягване на нормална човешка компания.
Коркоруа е най-близкото до истински град, което ми се е изпречвало в онази дива северна земя. Хората от големия град едва ли ще го сметнат за нещо повече от преразраснала се сергия за зарзавати, ярка плетеница от кръгли дървени къщурки покрай сухите дерета, които минават за улици и пътища. Къщите са повече, отколкото ти се струва отначало: има повече коне отколкото волове, повече лозя и овощни градини отколкото поля за оран и повече кръчми от всичко останало. Сервират вино, което издава колко е изтощена почвата, но правят интересно бренди от мъничките си бледи ябълки. Мисля, че с времето човек може да го хареса.
Жителите на градчето са в общи линии набити и изглеждат още по-дребни сред дивата щедрост на собствените им планини и небе, но носят нещо от същата неподправена дивост, което понякога ме ободрява. Родих се в такава земя – макар да ме отведоха на юг като дете – и знам, че повечето северняци държат вратите на душите си залостени и измазани с хоросан, та да обърнат естествената си топлина навътре сред вечната зима. На тези хора трябва да вярваш не повече, отколкото на други – и по-малко, отколкото на някои – но мога да ги харесвам като брендито им.
Пазарището не подхожда на града и все пак е градът, наистина, след като сигурно е търговският център на цялата провинция. Според Росет е отворено целогодишно, което се среща рядко дори при по-мек климат; и определено е единственото, където знам да продават меднотъкания плат, който правят само в западен Гакари, до нареденото щайга връз щайга лимбри – онзи ужасен зъботопящ захаросан плод от Шаран-Зек. Продават дори най-добрите камлански саби и брони, а такива изделия често няма да намериш и в самия Камлан, толкова се търсят. Аз лично си купих кама оттам, на срамна, но почти справедлива цена.
Изравних се с Лал, докато прекосявахме града в тръс (да го заобиколиш до главния път ти отнема кажи-речи два часа, което никой не си даде труда да ни каже в началото). Рекох ѝ:
– Северняците не понасят лимбри. Не го бях виждала на север от Сиритангана, досега.
Преди да опозная Лал, най-често вземах смеха ѝ за изненадано изпъшкване или въздишка.
– Наистина винаги е изпитвал отвратителна страст към тая гадост. А и харесва такива места, обикновената прашна и кална земя на фермери. Знаеш ли някога да е живял за дълго в истински град?
– Когато ме прибра, живеехме в задната част на рибарски дюкян в Торк-на’Оч – казах аз. Лал изкриви лице: Торк-на’Оч се слави с опушената си риба и нищо друго. – Може да го няма – додадох – но е бил тук, и то неотдавна, подсказва го всичко. Може да ти е пращал сънища, защото ще те намерят най-лесно в скитанията ти, но аз години наред бях на едно място и на мен пишеше писма. Още ги пазя. Идваха от тук, от Коркоруа – той описваше пазарището и вида на хората и дори ми каза каква е къщата му. За това не може да греша. Не може.
Тонът ми трябва да се е повишил, понеже Лукаса се обърна на седлото си и ме зяпна с онези нейни светли очи, които бяха винаги широко отворени и сякаш виждаха не мен сега, а мен тогава, онова мен, надничащо иззад рамото ми през времето.
– Вярвам ти – каза Лал – но не можеш да намериш къщата, а обиколихме два пъти всичко между пазара и летните пасища. Сега се водя по прищявката на Лукаса обратно до старата червена кула, както предложи ти, защото не знам какво друго да правя. Ако там не намерим следа от него, ще се върна в хана да се напия. Отнема ми много дълго да се напия, та трябва да почна отрано.
Нямаше какво да ѝ отговоря. Млад търговец улови стремето ми, като протегна кафез с пойни птици; друга търговка дърпаше юздите на Лукаса и врякаше за копринени фусти на безценица. „Две почти на цената на една, девойче – сладка преспа дипли, през която да изгази любимият!“ Лукаса не я и погледна. Последвахме Лал покрай редиците колички със зеленчуци, лъкатушехме в редица между продавачите на вино и сергиите, отрупани с овча кожа и разчепкана вълна – от време на време конете ни се спираха заради навалицата и страха да не стъпчат някое от хлапетата, които врещяха и се вряха между краката им – докато отляво не се откри тясна павирана уличка и ето ги овощните градини и белия път, отвеждащ към жълтите хълмове. Тогава оставихме конете да потичат. Беше приятен ден и си потананиках.
Когато Лал дръпна юздите си, почти бяхме стигнали хълмовете и виждахме къщите, които вече бяхме претърсвали два пъти, повече или по-малко със съгласието на обитателите им. Тези тук са по-големи от жилищата долу в града, предимно дървени като тях, с изключение на редките каменни или тухлени имения. Придържат се обаче към облите форми, с боядисани високи сводести тавани, от които приличат малко на бухнали бухти. И също като бухтите са твърде блудкави за вкуса ми: един следобед в тази уютна закръгленост, да не говорим за седмица, и закопняваш за стрехи, фронтони, гребени, ръбове, ъгли. Естествено, планините отвъд навярно предлагат достатъчно острота, чак до пресита. Поглъщат твърде много от небето, дори от това разстояние, и снегът не ги смекчава: по жилестите им страни като слюнка блести лед. Приличат на грамадни глигани.
Лал докосна рамото на Лукаса и рече:
– Днес си не само наш спътник, но и водач. Върви напред, ще те следваме.
Каза го с премерено безгрижие, но в очите на Лукаса се появи такъв ужас и погнуса, че и Лал, и аз се извърнахме бързо да видим каква опасност ще да ни дебне. Когато пак се обърнахме, Лукаса вече я нямаше; навлязохме дълбоко сред хълмовете, далеч отвъд първите къщи, преди да я стигнем.
Предната нощ ми беше уморено и раздразнително, затова и предложих да се върнем в червената кула, преди всичко като ядна шега. Лал не бе дала на Лукаса нито заповеди, нито посока, но тя отби от пътя по единствената пътека, която би я отвела там, сякаш я знаеше отдавна. Като наближи мястото, тя забави коня си толкова, колкото на пазарището в Коркоруа. Очите ѝ бяха празни, а устата ѝ зяпаше – във владения, където изкуството им се тачи, някои водотърсачи изглеждат така, когато следват мириса или усещането за вода до там, където тя не би могла да бъде. Зад мен – дишането на Лал, бързо и плитко.
Червената кула беше толкова порутена, колкото може да е една сграда, без да падне, но щеше да се откроява по същия нелеп начин сред тези сурови сиви планини дори всяка тухла да ѝ беше на мястото. Тази страна я кара на издръжливост, на приведени и добре увити глави: грандиозното имение тук е просто препечена бухта; крепостта е престояла, корава като камък бухта. Една кула – кула с външно стълбище, прозорци на всеки завой и каквото трябва да е било обсерватория на върха – твърдо принадлежи на южните приказки, на нощи и земи, където звездите всъщност се виждат достатъчно дълго, та да им измисляш истории. Беше точно каквото би си стъкмил онзи нагъл, невъзможен старец. Трябваше да го проумея вчера, преди Лукаса, преди всички.
Тя слезе от коня в сянката на кулата, а ние се промъкнахме подире ѝ – поне го чувствах като промъкване, някак, с оня застинал ден и нейните бавни крачки през огромния порутен вход. Портата бе повалена и над нея се преплитаха къпинаци, но вече се бяхме убедили, че мястото е достатъчно безопасно за влизане, иначе никога не бихме я пуснали напред. Тя не обърна внимание на стълбището, а се запъти право към една вътрешна стена, отвори почти невидима врата, за която не ѝ бяхме споменавали, и заизкачва без колебание стъпалата зад нея, без да проговори, без да погледне назад.
Следвахме я мълчаливо. Лал отмяташе паяжини настрана, а аз криех лице от курешките на сови и прилепи, които Лукаса откъртваше по пътя си и които правеха стъпалата опасни. Беше също тъй дълго, уморително и миризливо качване като първия път. Често си мислех за изражението в тъмните лешникови очи на момчето Росет, докато ни гледаше сутринта и тъй ясно си ни представяше на път към чудните приключения, с които тъй усърдно даряваше живота ни. Твърде много се въртеше из главата му, и нито мисъл за собствената му земна красота – няма по-привлекателна комбинация. Сякаш ми трябваха още проблеми.
В тъмницата и Лал, и аз си ударихме главите – както преди – в неочаквано ниския таван, с който свършваха стъпалата. Не и Лукаса. Движейки се с лекота, макар да трябваше почти да се превие на две, тя се плъзна наляво тъй бързо, че за няколко мига я изгубихме в мрака. Когато си поех дъх, прошепнах на Лал:
– Независимо дали намерим нашия приятел или не, рано или късно ще трябва да ми кажеш как тя узна. Поне това ми дължиш.
Кулата, разбира се, беше с двоен градеж: твърдо тайно ядро в сърцето на ронещата се бутафория. Външното стълбище нямаше да ни отведе до площадката, където стояхме, нито дори до стаичката, където знаехме, че е отишла Лукаса. Двете с Лал бяхме прекарали целия следобед вчера да почукваме, претърсваме, обсъждаме, обмисляме – и, накрая, да кълнем и гадаем – пътя си до това помещение, а онова празно дете бе отишло право там, като да се разхождаше до вкъщи.
– Не е мое да го разказвам аз – отрони Лал. – Трябва да питаш нея.
Но тогава нямах сила да помоля Лукаса да подаде сиренето, да ми помогне да закопчая един хамут. Лал го знаеше.