Приятели, продължаваме (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде втората част на „Непоискано добро от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме откъс от нея. А междувременно може да ни помогнете, като ни пишете:

– дали ще искате хартиени бройки от романа и колко.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро II“ заслужава да излезе.

Приятно четене. (:

~~~

Светлините заиграха по бялата стена. Леона се надигна първа. Рая и Джанар спяха или се преструваха, че спят.

– Момичета! Пуснаха генератора! – Тя скочи от леглото си. – Ставайте! Сънувах нещо. Беше хубаво.

– Марко Делил те отвежда на Земята с бяла шейна. – Джанар се надигна с кисела физиономия. – Днес не е ли събота?

– Четвъртата! – каза Леона. – Ден за почистване на цеха. Поне правим нещо, какво се вкисна?

„Сънувах го! Беше ли сън? Той беше като истински.“

– Мразя… дните… за почистване. – Рая се протегна и се зави през глава.

– Момичета!

– Стига, Леона! – изхриптя Джанар. – Марко тича подир теб, хубаво ти е и ти си хубава. Престани да бръмчиш наоколо. Другите хора не са щастливи, не мислиш ли?

– Щастие?! – Леона спря да се облича и седна на леглото си.

„Пет години съм доброволен изгнаник. Не мога да му предам и дума. Пет години! Той е жив и не е на Земята, но не е и тук. Знам, че ще дойде за мен. Един ден. Прави сте! Не съм нещастна. В душата ми има радост.“

– Сънувах Тони Виола! – обяви Леона. – Каза ми няколко важни новини, но не ги помня. Бяха за някого. Той също се появи в съня.

Двете момичета зяпнаха в недоумение.

– А, Тони ли? Приятел от военното училище. Той… все едно, няма да разберете.

„Каза, че сега трябва да дойдат за мен. Етиен беше там, но не го виждах ясно. Имаше и други, непознати. Етиен беше там и настояваше да дойдат!“

– Е? – Рая повдигна рамене. – Хубав ли е тоя Тони?

– Няма да ти разрешат връзка с някой от Земята – обади се Джанар. – На твое място щях да се държа прилично, за да… казах ти, Леона, хубава си. Марко те харесва, изрядни сте и може да ви одобрят. Това е животът!

– На Дели Осин ù позволиха да се омъжи за Рей – подскочи Рая. – Вече е на двайсет. Ще им дадат да си имат и дете, ако продължат така.

„Аз съм повече от изрядна. Научих се. – Леона се усмихна. – Но дете от Марко Делил? Тук?!“

Тя положи усилие да прибере косата си в плитка. Облече горнището на униформата си.

„Синьо за почистване, зелено за училище, за работа – червено, защото е голям гърч.“

– Леона! – Рая стоеше пред леглото ù облечена. Джанар вече беше до вратата.

– Да не закъсняваме! – Леона стана и изтича пред Рая. – Все пак, ако ставате по-рано, няма да сме толкова припряни. Нужно ви е търпение, не бързаме за никъде, нали?

– А?! – опули се Джанар.

– Цехът няма да избяга, имам предвид – усмихна се Леона. – И ако закъснеем малко, но се извиним, ако сме спокойни, ще ни простят, Джанар. Момичета сме! Трябва ти само спокоен дух.

– Кой ти го каза това? – сега и Рая се беше опулила.

– Един страхотен мъж. – Леона ги поведе към стълбите. – Наистина е бил красавец някога. Личеше си, като гледаш в очите му.

 

Сиво-белите стени на цеха изглеждаха чисти. Машините блестяха и Леона се усмихна, мислейки, че това почистване ще е като всички останали.

„Искат да сме непрекъснато заети“ – напомни си тя. Майка ù казваше, че така се прави открай време.

„Работа или развлечения, това ще отдалечи човека от човека.“

– Защо не и двете?

– А?! – Джанар спря до нея.

– Да яхнем подочистачките – усмихна се Леона. – И двете!

Тя се затича към машините с „глави“ като спидер и „тела“, напомнящи дебелана с пола.

– Пак момичета на подочистачките – възнегодува Солем.

– Вие си стойте на заготовката. Какво правите в нашия цех? – подвикна им Рая.

Качиха се. Джанар остана долу и недоволството обезкърви мургавото ù лице.

„Всички са недоволни от всичко.“

Леона се издигна и полетя към изхода.

– Аз ще мина халето – извика към Рая.

– Аз тук – отвърна момичето.

Халето беше широко, светло и празно. Леона сниши подочистачката, включи на почистващ режим и остави автопилота да ръководи машината. Приятното бръмчене на четките и ароматът на бор я изпълниха. Вече беше далеч от тук.

„Той е близо.“ – Леона докосна съзнанието на Етиен. Още малко и ще може да му говори. Само мъничко.

„Пет години, два месеца и осемнайсет дни“ – напомни си тя. Беше се научила да живее просто. Ученето, работата, търпението. Да изтърпиш държанието на Рая и Джанар през всичките години заедно си беше школа по закаляване на нервите. Призна предателството си пред семейство Делил. Май ù простиха. Марко я хареса отново. Той обвиняваше баща ù. Мислеше ли, че тя е тук от вина?

„А аз все още се чудя дали не предадох и баща си, отричайки се от него пред семейство Делил. Горкият, нямаше грам характер.“

Понякога ù ставаше мъчно за офицер Дим, но все още мислеше повече за майка си. Сънуваше я в стаята си на Земята. Напрегнати сънища, в които и двете страдаха, бягаха от нещо. Когато не можеше да заспи, разговаряше пак с майка си наум. Не смееше да говори с Етиен. За него само се молеше.

Подочистачката зави и Леона осъзна, че е минала половината хале. Не искаше да се връща при другите. Не обичаше да ги слуша, нито да им говори.

„Той е близо! – каза си отново. – Аз съм голяма, красива съм и обичам живота си, защото той, моят живот, е подарък. Ще му го подаря скоро.“