Представяме: Вълкодав (на Мария Семьонова)

Вълкодав

Представя: Илка Чечова

 

Защо да не тръгна на поход
и на подвизи да не се посветя,
защо да не странствам с години,
щом имам къде да се прибера?

Защо да не вдигна платната,
за да откривам далечни страни,
щом го има туй щастие земно –
бряг роден, затулен от гъсти мъгли.

Защо да не дрънкам оръжие,
за да се сражавам за нечия чест,
щом някому аз съм потребен,
щом чака от мен някой вест?

(…)

Прочетох го, когато бях на петнайсет или шестнайсет.

И оттогава ми е любим.

История за смелост, неочаквано приятелство и обичта-двигател.

Книгата разказва историята на Вълкодав – последния представител от рода на Сивите песове, който, след като успява да избяга от дългогодишна каторга в Скъпоценните планини, решава да извърши единственото, което го е крепяло през всичките тия години къртовски труд, а именно – да отмъсти на злосторника за смъртта на семейството и клана си. След като това е сторено, Вълкодав смята, че е изпълнил житейската си мисия, но неочаквана среща с изтерзано момиче (на име Ниилит) и немощен старец (който впоследствие се оказва вещ знахар) го кара да преосмисли намерението да сложи край на живота си. И двамата имат нужда от помощ. А той може да им я даде. Така Вълкодав, вече отговорен за три същества – като броим най-добрия му още от пещерите приятел – Прилепчо, осъзнава, че още има смисъл да остане.

По-натам, благодарение на уменията му в рядко бойно изкуство – канкиро – на Вълкодав е възложена важна мисия – да прекара невредима кнесиня Елена до годеника й, чак до другата, далечна област. Бракът има за цел да скрепи мира между тях. Кнесинята обаче е очарована от простотата и човечността на своя спътник, който, макар и да не умее да говори красиво, върши красиви дела. Ще послуша ли нашият герой шепота на закопнялото за ласка сърце, или ще остане верен на дълга си?

Това не ще издам. 🙂

Повествованието – динамично още от първата глава, увлекателно, вълнуващо. Очите ти парят, затварят се, аха да заспиш, ала не можеш! Държи те в напрежение и хем те трогва, хем вдъхновява. Освен заради разчувстващото приключение, „Вълкодав“ прочетох и заради свързаността ми с руския народ. От страниците, по съвсем ненатрапчив начин, читателят научава за културата, обичаите, традициите на братята славяни в езически времена. За мен книгата е олицетворение на славянската душа въобще. Става ми топло и уютно от чисто битовите картини на девойка, която сплита в косите си мънисто, или от споделената рецепта за ягодов пестил. А боровете мога да усетя как миришат на смола; виждам ги пред очите си как се полюшват – древно и приглушено.

Всяка следваща глава започва с песен, мелодична и прочувствена – да похвалим авторката, чиято поезия не отстъпва на прозата – която съдържа подсказка за това какво предстои.

Разбира се, за стиховете следва да отдадем дължимото и на преводачите – Валерия Полянова и Васил Велчев. Езикът е богат, изпъстрен с по-архаични и колоритни думи – така, както подобава, за да се пренесем във времето на Вълкодав. Думи вехти, но превити от товара на значенията си.

Дъждът, пришпорван от камшика на вятъра, оросяваше в здрача подгизналите поляни, тихо шепнеше над гробищата, пазени от брезите, и поливаше покритите с чимове покриви на малкото горско селце. В селцето живееха вяни от рода на Петнистите елени.

В една глуха предутринна доба набъбналата от влагата врата на дома за гости се отвори и оттам крадешком надникнаха двамина. Навън нямаше жива душа! Двамата излязоха в двора и предпазливо тръгнаха покрай стената. Нищо не предвещаваше лош късмет: на разсъмване доверчивите Елени не ще намерят и следа от онези, които бяха пуснали да пренощуват заради лошото време. После някой ще надникне за нещичко в склада и ще намери опразнените сандъци. Хората, видели с очите си вянските бродерии и мъниста, обещаваха за тях планини злато. Само че да ги изтъргуваш от вяните беше не по-лесно, отколкото да пазариш техните девойки за робини.

А, да, в складилището май спяха децата на гостоприемните стопани. Не е голяма пречка! Децата няма дори да гъкнат…

Но крадците не успяха да стигнат до мястото, което си бяха набелязали. Отпред, сред влажната мъгла внезапно пламнаха злокобно две ярки светлинки. После небето бе разкъсано от първата за тази нощ мълния. Пред вратата на складилището, сякаш за да закрие някого с мускулестото си тяло, стоеше куче. Грамадно, едро колкото голям вълк. С яки гърди. И смайващо страховито. Кучето не лаеше, дори не ръмжеше, но козината му бе настръхнала като четина, а от озъбената му паст стърчаха остри като ножове зъби.

Двамата врели и кипели мъжаги и общо взето големи куражлии не помнеха как са се озовали задъхани там, откъдето бяха дошли, и как с мокри, треперещи ръце бяха щракнали резето. Когато престанаха да дишат като охтичави, направиха опит да се сетят защо са брали толкова страх. Голяма работа, някакво си псе!… После се сетиха и тръпки ги полазиха. ОЧИТЕ. Те не бяха налетели на обикновено псе. Страшният сив звяр имаше ЧОВЕШКИ ОЧИ.

Беше ми тъжно, когато стигнах до последната страница. Гледах да отложа малко края, но той дойде – съвсем в хода на нещата. Защо се привързах към героите? Защото са истински. За известно време станаха част от живота ми – така, сякаш да бяха от плът и кръв – сядах на масата с тях, заспивах с тях, болеше ме с тях. И ми беше толкова пълно и пастелно. Представях си дори какво би било, ако Вълкодав, моят фаворит (има си хас!), вземе че дойде в нашия свят. Такъв, какъвто си е – див и белязан, мълчалив, но наблюдателен, силен, корав, но с добро сърце… Какво бих му казала, каква ще ме запомни той…

Не мина много и установих, че не ми остава нищо друго…

освен да подхвана и втората част. 🙂 А какъв беше възторгът ми, когато научих, че има цели пет!

Ще съградя къща… За него и Ниилит. Ще се изкачим до горното течение на Светин, там, където е същинският корен на вянското племе… И точно там ще издигна къщата.

Има ли място по света, където може да се построи дом, без да се бои мъжът на излизане, че в негово отсъствие ще нахлуят врагове, за да грабят и палят? Където не замерват малките кученца с камъни, а при среща в гората красивата мома поздравява без капка страх непознат? Където цъфтят ябълкови дървета и зреят малини, шуми вековна борова гора, а по скалите се стичат с кристален звън леденоструйни ручеи…

~ ~ ~

Подходяща за: 13 +

Препоръчват ви я: Илка, Констанца, Калин

Можете да закупите от: сайта на издателство „ИнфоДАР“