Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

  1. Предварителни поръчки – пратете парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
  2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
  3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви. 🙂

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

ЛИЗОНЖЕ

 

Е, трябваше да почнеш направо с краката. Казах ти, любов моя, никога не помня имена, само репликите си. Както инякое и друго историческо събитие, като краката на онова дете – такива сладки дълги крака, на практика се опираха о земята от двете страни на смешното сиво конче, на което доязди в живота ми. Беше един от онези моменти, за които веднага, на мига, разбираш, че ще те съпровождат вечно: изтърквам аз вчерашния грим от клетото си старо лице (о, много благодаря, тъй мило) над кацата с дъждовна вода, дето е до бараката за дърва – и изведнъж онези ми ти крака, точно на долния край на пешкира ми. Надигах пешкира – ей така, бавно, видиш ли – а онези свидни крака просто продължаваха ли, продължаваха, чак до раменете му. Само кокал и хрущял, бедното дребосъче, рошав като кончето си и ни шепа излишна плът и по двамата. Моят собствен живот, струва ми се тъй често, се свежда до безкрайно пътуване в безкраен кръг, от толкоз отдавна, от колкото се помня – което на практика ще рече от началото на света – но като огледах него, разбрах, че всичките изминати от мене мили накуп нямаше да се приравнят и на частичка от пътуването на това момче. Поназнайвам едно-две неща освен актьорството, смея да твърдя, каквото и да са ти разправяли.

Е, погледнахме се и се погледахме, и можехме да си стоим така и до днес, ако не бях проговорила. Мисля си, че те просто се бяха спрели в онзи двор, двамата, че и на него, и на коня му, не бе останала ни стъпка, мисъл и надежда повече – напълно им липсваше инерция, нали разбираш, а това е определено най-лошото, което да ти се свърши, вярвай ми. Очите му бяха живи, но си нямаха представа защо – в тях нямаше нищо освен живот, нищичко. Виждала съм животни да гледат така, но не и хора. Живот в саксия, смея да кажа.

Какво казах ли? О, нещо съвсем нелепо; ще ме хване срам да си го спомня. Нещо от сорта на „Що не вземеш да ме разпознаеш другия път, ей“ или „Откъдето ида, да зяпаш някого толкова дълго значи, че трябва да се ожените“. Нещо толкова глупаво или по-лошо – няма значение, защото не бях довършила, когато той просто се строполи от гърба на кончето си. Взе да се килва, тъй да се каже, да се килва тихичко на една страна, и продължи, докато не се озова на земята. Успях да го хвана, да го подпра до кацата с дъждовна вода и да му наплискам лицето. Е, в това нямаше нищо необичайно– колкото време не съм прекарала по един или друг път, репетирайки една или друга пиеса, е отишло да накарам един или друг мъж да се надигне и да си обърше устата. Гнусно прахосничество, ако речеш да се позамислиш.

Не че тази не беше доста хубава уста, пък и лицето. Селско лице, или поне някога е било такова – самата аз съм родена в чифлик, някъде до нос Дайлий, разправяха ми. Преместили сме се на следващия ден, та не мога да съм сигурна, естествено. Той отвори тъмни селски очи след малко, погледна право в моите и каза „Лукаса“. Съвършено спокойно, като да не беше припаднал току-що от глад и изтощение. Истинските хора понякога ми идват в повече.

Е, това име вече го знаех като своето, и доста по-добре, отколкото исках, да ти река. Достатъчно съм стара да не ме е срам да си призная, че съм прекарала толкова нощи, колкото всяка друга глупачка, в слушане как някой мънка и вика името на някоя друга до сутринта. Но изборът си е бил мой, нелеп или не, което е значително по-различно от това да се будиш всяка нощ, без изключение, почти две седмици поред, понеже онова момче Росет се върти в съседната конюшня и каканиже: „Нятенери… Лукаса, сладка Лукаса… о, Лал… о, Лал…!“ Нито обсъждането на проблема с него, нито събуждането му с ритник даваше резултати – той пак скачаше с песен на уста сутрин, докато ние останалите изглеждахме все повече сякаш сме прекарали цялата нощ правейки онова, което той сънуваше. Тръгнаха приказки за убийство. Аз бях против, но с колебания.

– Лукаса излезе с приятелите си – казах. – Може да се върнат довечера, утре, нямам представа. Седи тук, а аз ще ти донеса нещо за ядене. Не мърдай, стой където си – разбираш ли ме? – Защото не можех да съм сигурна, схващаш ли? Не можех да съм сигурна дали онези непоносимо тъмни очи въобще ме виждаха. – Стой тук – казах и после хукнах да намеря Росет.

Той не е лошо момче, всъщност, като изключим онази негова мания, която съм сигурна, че досега е надраснал, ако е жив. Веднага отиде да задигне някакви остатъци от снощната вечеря (които щяха да бъдат нашата вечеря днес – системата на Карш за хранене на гостите в конюшнята) и дори се сдоби с чаша доста изветряло пиво. Междувременно аз присвоих малко зърно за коня и една туника от раклата с гардероба ни: онази, която аз самата нося в „Двете дъщери на лейди Вига“, където съм предрешена като мъж половината представление. Вече не я играем много, освен ако някой не я поръча, та предницата беше на практика чиста, като по чудо.

Когато се върнах, Росет вече наливаше супа в нашия дългокрак бездомник с една лъжица, а няколко души от трупата се мотаеха наоколо и задаваха въпроси. Той не обръщаше внимание на никого от тях, но ме заговори веднага щом ме видя:

– Приятели. Колко?