Малкото четене: Текстове от Копнежа

Драги другари! 🙂

За тази седмица сме ви подготвили още една порция текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Насладете се на  „364 дни до любовта… към…“ от Елка Петрова, „Вярвам в теб“ от Яна Миладинова и „Подмамените таралежчета“ от Радина Петрова.

~ ~ ~

 

364 дни до любовта… към…

Елка Петрова, 17 години

ГПЗЕ „Захарий Стоянов“, Сливен

 

Много… шоколад, бонбони, цветя, плюшени сърчица и мечета. Това е „денят“ на любовта всяка година. Каква вътрешна потребност обслужваме с „празнуването“ на този ден?! Ден, който да ни „принуди“ да помислим за човека до нас… Човек, който във всеки друг момент е скрит зад егоизма и самолюбието си или зад захаросаната ни представа за обич. Грижата, грижата, грижата и пак грижата, която е основата на любовта – тя остава ежедневна фикция през останалите 364 дни в годината. А понякога и 365. Бизнесът отдавна е надделял! Любовта „не е пари“, но факт е огромното значение, което предаваме на един напълно комерсиален празник.

Любов без вино или вино без любов?! Опиянение или пиянство?!

Случайност, наш избор или модерна „съдба“ е довело до това днес ние да празнуваме и двата празника в един и същи ден. Денят на „любовта и виното“! И на какво още???… Още един повод за „забава“, „смях и пиене“… до „козирката“. И така, вече станаха два отлични маркетингови продукта! Малцина от нас знаят, че на 14 февруари се празнува още един празник, който не се е превърнал в изгоден пазарен механизъм. Празник, който заради своята духовност е запазил значението си, но пък, може би точно за това е забравен – денят на Константин Кирил Философ. Личност, живота на която би трябвало всеки от нас да познава и поне веднъж в годината да уважи. Разбира се, това е твърде неизгодно за търговците! Както всеки друг комерсиален празник и 14 февруари се е превърнал в техен личен празник – ден, осигуряващ им цяла година спокойствие, удоволствие, повод за „празнуване“. Тъжен е не само фактът, че са се изменили възгледите, разбиранията и ценностите ни, а също и това, че сме се отчуждили от самите себе си! Не само сме се „откъснали“ от корените си, но ни трябват и специални дни, за да се погледнем – „влюбени“, пияни или… и двете.

Не е необходима анкета, за да разберем, че свикваме да честваме не смисъла, а самия празник. И съвсем скоро, дали ще е „ден на влюбените“, Трифон зарезан, Мишинден или друг повод за ядене, пиене, а сега и ходене по моловете – вече няма да има никакво значение. Важното е „да става купон“ – за младите, и да не се работи – за по-възрастните. Тръгнали по този път – на бавно изчезващи личности и същностни празници, като празника на Константин Кирил Философ, на поява на все „по-оригинални“ (заради търговското им съдържание!) празници, за жалост ще стигнем до… нищото! Ще се обезличим до там, че всеки ден, в който напълно ще сме забравили своите духовните празници, ще „празнуваме“ нечии други такива. Вместо 3 март – Prise de la Bastille – 14 юли. Вместо 22 септември – Independence Day.

И така, това е 14 февруари! Денят, който чакахме от 364 дни насам! Всяка една година…

~ ~ ~

Вярвам в теб!

Яна Миладинова, 17 години

Математическа гимназия „Константин Величков“, Пазарджик

 

Вяра е уповаване в идея, представа, конкретен човек или религия. Тя е това, което помага на хората да продължат напред въпреки трудностите. Дава им сили. Не, нямам предвид суперсили като на Фантастичната четворка или Батман, а морални сили. В повечето случаи психиката е по-важна, защото, колкото и да е физически силен един човек, ако няма решителност, морал и вяра в себе си, никога няма да победи в играта, наречена живот.

Вярвам. Колко лесен глагол, а означава толкова много – подкрепа, стимул. Мотивиран, човек е способен на всичко, за да осъществи мечтите си, а когато е подкрепен от близките си, той е наполовина успял. Всички наши действия са подбудени от някое скрито желание да успеем, но ако не вярваме, че ще стигнем до крайната цел, защо изобщо да си правим усилията да започнем нещо. Тук идва ролята на вярата. Първо, човек трябва да повярва в себе си, да усети с всеки нерв и с всеки импулс в тялото си, че е готов да поеме риска в името на това, че след миг може да усети вкуса на победата. А когато някой му каже „Вярвам в теб!“ , той е още по-мотивиран да успее и да стигне до край.

Вяра. Надежда. Любов. Част от тази етична Св. Троица, вярата е едно от най-силните чувства на света. Заедно с надеждата и любовта прави един човек непобедим. На всеки от нас му е познато чувството на нежност и топлина от грижите на семейството. Когато усетиш милувката на майка си и разбереш по изражението й, че тя вече е горда. Когато погледнеш в очите на любимия човек и осъзнаеш, че той духовно е с теб, сякаш невидима сила се зарежда по вените ти и си готов да направиш и невъзможното, за да не ги разочароваш. Това е силата на вярата. Да ти напомня, че е там, когато си на път да се откажеш. Да ти докаже, че си достатъчно силен, за да дръзнеш и успееш. Да ти покаже любовта на околните и тяхната надежда, която са възложили на теб. Да ти разкрие тайните на необятното и непознатото, но и да ти вдъхне кураж да ги опознаеш. Това е вярата.

Вярата никога няма да ни изостави. Тя е вътре в нас. Независимо че на моменти забравяме за нея, тя ни напомня, че съществува. Докосва сърцето и предизвиква плаха усмивка на лицето ни, защото знаем, че сме успели. Постигнали сме желаното и сме доволни от себе си. Важно е човек да повярва в себе си и после да очаква помощ от другите, защото само и единствено той може да си помогне. И когато остане сам, наранен, а може би и загубен в собствените си размисли, вярата е тази, която остава с него и му дава надежда, че утре слънцето отново ще изгрее и ще му донесе шанс за по-добър живот . И макар да не я виждаме, можем да я усетим, защото тя е като въздуха. Невидима, но необходима ни, за да оцелеем!

~ ~ ~

Подмамените таралежчета

Радина Петрова, 7 години

ОУ „Христо Смирненски“, Пазарджик

 

Една сутрин Ежко излязъл със своите ежлета, за да си търсят храна, че скоро идвала зимата. Ежко отишъл навътре в гората, а ежлетата сами започнали да търсят ябълки. Гората била хубава, есенно-златиста и слънчева. Това била Вълшебната гора – в нея не валял дъжд, не се случвало нищо лошо. Тя била управлявана от Ная – феята на хубавите неща и на щастието.

На другата сутрин ежлетата тръгнали пак за ябълки, но се изгубили в края на гората – в тъмно, страшно и ветровито място, ни луна имало, ни слънце, всичко било потънало в мрак. Там живеел Вълчо – до хълм, зад дървена врата. Тази част на гората управлявала една зла фея на мрака – всички я наричали Мрачната Лидия. Тя била много страшна. Лидия била господарка на Вълчо. Тя му заповядала от магическата си сфера:

– Вълчо, едни ежлета са се загубили в Мрачната гора, отиди да ги намериш!

Вълчо и рекъл:

– Добре!

Срещнал ежлетата и ги подмамил:

– Здравейте, ежлета!

– Здравей, г-н Вълк! – отговорили те.

– Ей там, на края на Мрачната гора, има една много мънинка полянка със сладкиши хубави и има една принцеса – Сладкодъвка, която ги управлява. Можете да вкусите от тях!

– Добре, благодарим, г-н Вълк! – казали ежлетата.

Те отишли на полянката, но там нямало сладкиши. Имало мрачна поляна, където била дървената врата на Вълчо. Той живеел зад тази врата, нямал къща, само врата. Донесъл той ежлетата пред Мрачната Лидия и ги изял.

Като се върнал Ежко, не ги намерил във Вълшебната гора. Ежко търсил, търсил ежлетата, но не ги открил и заплакал. Дошла мама Ежка и попитала:

– Къде са ежлетата, татко Ежко?

– Няма ги, избягали са…

– Това е работа на Вълчо и злата фея Лидия! – отвърнала мама Ежка. След това отишла на края на Мрачната гора, разпорила с острите си бодли корема на вълка и извадила ежлетата. Те били малко поомачакни, с извадени игли, но мама Ежка им запълнила бодлите, че с тях наболи отвътре вълка. Мама Ежка му затворила корема и всички му казали:

– Сега ще си направим пищно тържество с теб, ако обещаеш да си добър!

– Е , обещаваш ли да си добър? – попитали ежлетата.

– Обещавам! – отвърнал вълкът.

Татко Ежко дошъл и след това освободили Вълчо и си направили пищно тържество в тяхната къща. Яли, пили и се веселили три дни. А Мрачната Лидия се ядосала и се превърнала в черен облак завинаги. След това вятърът издухал облака и го изпратил вдънгори, а Мрачната гора станала светла и хубава като Вълшебната гора.

Край.