Вкусно ли ви беше? 🙂

Дано имате място за още, защото ви сервираме следващите няколко ордьовъра от Копнежа за ученическо творчество: „Коледари“ и „Морски спомен“ от Мария Иванова, „Една мечта“ от Иван Догазанов, „Азбучни мисли и спомени“ и „Бронирано сърце“  от Ралица Петракиева.

~~~

Мария Иванова, 10 г.,
СОУ „Цанко Церковски“, Полски Тръмбеш

Коледари

В тиха зимна вечер,
светла засияла,
Коледна звездичка
е навред огряла.

Струпаха се всички
весели дечица
и хорце извиха
дружно за ръчица.

Коледари пеят
вредом по къщята.
С щастие и радост
сгряват ни сърцата.

Морски спомен

Чайка бяла прелетя
над детето край морето.
Весело го поздрави
с водни капки по нослето.

Чудни замъци на плажа
се издигат до небето.
Корабче до тях плува
и поклаща го морето.

Лято топло и горещо
бързо, бързо отминава.
Само морски спомен вечно
в нашите сърца остава.

~~~

Една мечта

Иван Догазанов, 14 г.,
ПГСА, Пазарджик

 

Някога в Париж живеело едно бедно и дрипаво момиче. То прекарвало по цял ден из бляскавите и изкусителни улици на града на любовта. Вечер се връщало в сиропиталището, където с другите малки същества тръпнели в очакване на семейство, което ще дойде, за да ги вземе и приеме за свои деца.

Малката Лиза обичала своя дом. Била на три годинки, когато родителите й я изоставили в мрачното и студено сиропиталище. Лиза мечтаела един ден да дойде някое щастливо семейство, което щяло да я обича. Малкото момиченце било принудено да проси и краде, за да има с какво да си купи нещичко, което си е харесало по бляскавите витрини. Всеки ден Лиза с часове гледала предлаганите шоколади, торти и всички други изкусителни, но и скъпи неща. След седмица идела Коледа…

В един мразовит ден Лиза отново просела из парижките улици, изпълнени както със смях, така и с тъга. Вечерта момичето решило да отиде до близката църква и с последния си грош да купи свещичка и да я запали с надежда. Като стигнала пред църквата, Лиза отмаляла, тя силно се развълнувала от чувствата, които събудила у нея старата сграда, изпълнена с толкова много тайни, желания и молитви. След като влязла вътре и погледнала красиво изписаните икони, Лиза се разплакала и поискала от Бог едничко нещо – на Коледа да има семейство.

Дошъл дългоочакваният празник. На този ден Лиза била толкова щастлива, че нищо не можело да я разстрои. Тя тръпнела в очакване цял ден, но той отминал без искрица надежда, за жалост. Лиза си казала, че е сама в този свят, обречена на бедност и мизерия, че никога нямало да усети отново уюта на бащиния дом и семейната любов. Точно в този момент в сиропиталището дошло едно семейство, което не можело да си има деца. Мъжът и жената поискали да си осиновят детенце. Възпитателките събрали всички малки душици в една стая. Влязло и семейството. От всички деца то избрало Лиза – малко момиче, но с толкова силен плам в очите.

Оттогава Лиза заживяла в заможното семейство, но никога не пожелала да се нарече богата, защото богатството не се измерва в това дали имаш пари или не. Имането за нея било това, че тя вече имала семейство и дом.

 

Вярвайте в Господ! Той съществува!

~~~

Ралица Петракиева, 16 г.,
ПМГ „Академик Никола Обрешков“, Разград

 

Азбучни мисли и спомени
(акростих)

Аз, спомням си,
бях много малка и
всички ми казваха: „ Учи,
гдето и да идеш, знанието ще ти трябва“.
Дълъг е пътят на познанието,
единствено упоритите могат да го извървят.
Животът е кратък,
знанието е вечно.
Истина са говорили всички.
Когато пораснах, осъзнах правотата.
Липсата на знания е като бездънна яма,
мъчим се да излезем от нея,
но всичко е прекалено трудно.
Опитът е единственото нещо, което ни калява,
подтиква ни към нови крачки и победи.
Радостта от тези успехи е кратка,
сладостта им е последвана от горчивина.
Трудно е да уредиш живота си.
Условията са много,
филмите, в които живеем – също.
Хващаме се за най-малкото нещо, а
цветовете на живота оставяме след себе си.
Човек е устроен сложно.
Шепите си пълни с блага:
щастие, любов и радост, но
ъгълче в душата му остава неогрято от слънчев лъч,
южен вятър там не духа,
яростта царува в тази част от човешката душа.

 

Бронирано сърце

Обгърнато в ледена броня,
завито под дреха от спомен,
заспало под вятъра гробен,
сърцето говори с духа си поробен.

Железният дух погребва сърцето
във златен ковчег от злоба и страх,
във струна от вопъл и демонически смях.

Желязната броня от слабост и грях,
от болка и злато, от спомен и страх
говори със своето ехо в сърцето.

Пулсът пак бие,
но сърцето се крие
под було от прах на цветя,
умрели в знойна мъгла.