Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

  1. Предварителни поръчки – пратете парички по начините тук: 4 лв. за е-книга или 12 за х-нига.
  2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
  3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви. 🙂

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов

ХАНДЖИЯТА

 

Името ми е Карш. Не съм лош човек.

Не съм и особено добър, макар че в занаята съм що-годе честен. Смел пък въобще не съм – ако бях, щях да стана някакъв войник или моряк. А ако можех да съчиня песен даже като оная небивалица за трите жени, дето някой ми я приписа, е, тогава щях да съм песнописец, бард, понеже определено нямаше да ме бива за друго. Обаче това, за което ме бива, е това, което съм, всичко, което съм. Карш ханджията. Дебелакът Карш.

Сега разправят глупости за мен, откакто ония жени бяха тук. Откакто се пръкна оная песен. Сега съм пълна загадка, човек от никъде; сега се приказва, че всъщност съм бил войник, че съм обиколил света, видял ужасяващи неща, вършил ужасяващи неща, сменил името и живота си, та да се скрия от миналото. Глупости. Аз съм Карш ханджията, като баща си, като баща му, и единствената друга страна, която съм виждал, е фермерската земя около Шаран-зек, където съм роден. Но живея тук от почти четирсет години, а „Харпунът и секачът“ държа от трийсет, и всички го знаят, до последния. Глупости.

Момчето ми доведе ония жени да ме тормози, естествено, или пък просто да ме забаламоса да не забележа забежката му подир оная пеперудено-акълеста Маринеша. Надушва странностите – поне това е прихванал от мен – знаел е, че ония трите не са каквито изглеждат и че не ща да имам нищо общо с такива особи, независимо колко плащат. Обичайната пасмина пияни фермери на път за Лимсатския панаир ми стигат. Само е трябвало да ги насочи към манастира на седем-осем мили на изток: Сенчестите сестри, както им викаме. Но не, не, той трябваше да ги домъкне пред вратата ми, барабар с лисицата. Барабар с лисицата. Проклетата лисица също е в песента.

Когато влязоха в двора, се показах – тъкмо бях търкал стъклариите и глинариите сам, понеже няма на кой друг да ги поверя наоколо – огледах ги едно хубаво и заявих:

– Пълни сме, конюшните, всичко, съжалявам.

Както ти казах, не съм нито смел, нито алчен, просто човек, който цял живот е въртял къща за странници.

Тъмнокожата ми се усмихна.

– Рекоха ми друго.

Бях чувал такъв акцент преди, много отдавна, а между моя праг и земята, където говорят така, има два океана. Момчето се плъзна от седлото ѝ, оставяйки коня помежду ни, и с право. Тъмнокожата рече:

– Трябва ни само една стая. Имаме пари.

Не се и съмнявах, колкото и мръсни и оръфани да изглеждаха – всеки ханджия, който чини нещо, узнава такива работи, без да му мисли, точно както разпознава бедите, щом пристигат с молба да преспят под покрива му и да хапнат от овнешкото му. Освен това момчето ме беше изкарало лъжец, а аз съм инат.

– Имаме няколко празни стаи, да, но те не стават за вас – рекох, – последната зима дъждовете се просмукаха в стените. Опитайте в манастира, или идете в града, ще имате избор между десетина хана.

Каквото и да си мислиш сега, бях прав да излъжа и пак бих го направил.

Обаче втория път бих се справил по-добре. Тъмнокожата още се усмихваше, но ръцете ѝ, сякаш в нервен тик, зашариха по дългия бастун, който носеше през седлото. Палисандрово дърво, много хубаво, такова нещо тука не правим. Извитата дръжка се извъртя четвърт оборот и четвърт инч стомана ми смигна бодро. Жената даже не погледна надолу, докато казваше:

– Ще вземем каквото имате.

И не стана ли точно така?