Точно така, не сте се объркали! 🙂
Една седмица, два пъти от Копнежа за ученическо творчество. Оставете се да ви изненадат Милена Борисова с „Ти ни трябваш и днес, Апостоле!“, Валентин Василев с „Изгубеният град“ и Цветан Ганев с „Асансьор към небето“.
Ти ни трябваш и днес, Апостоле!
Милена Борисова, 16 г., Перник
Не зная как да се обръщам към теб, нито дали имам съвест, за да го направя, но едно нещо знам със сигурност – жив си, Апостоле, в сърцата ни, и докато някой помни славната ти история, ще бъдеш жив! Днес, Дяконе, пак сме „поробени“ и ми е мъчно, както на теб ти беше тежко и нетърпимо, така и на мен.
Тежко ми е, Апостоле, тежко ми е! Тежко ми е да гледам старци и деца да се „борят“ за територия около кофите за смет. Тежко ми е, че почти всеки баща изоставя жена и деца, но не за да се бори за свободата на родината, а за да я напусне – да търси чужд хляб в чужда държава. Тежко ми е, че хората живеят като мишки и си мълчат, нямат нищо против. Тежко ми е, че всеки ден загиват хора, но не в битки за свободата на родината, а по пътищата, в дискотеките и навсякъде. Хората са станали толкова агресивни и изнервени от робството на мизерията, че се избиват – син убива баща си, брат – брата убива, напълно непознати се убиват… избива се народът сам, Апостоле, и ме боли… много ме боли! И знам, че ти единствено можеш да ме разбереш, ти и всички знайни и незнайни българи, които са загинали за свободата, защото са имали същата тази нетърпимост към робството, както и аз. Трябваш ми, Дяконе, трябваш ми да възродиш самочувствието на българина, да го мотивираш и събудиш, защото целият ни народ спи и бездейства. Не мога да понеса факта, че сама не мога да направя нищо. Тъжно ми е, че те разочароваме, Апостоле, защото без да те питам, знам, че това не е България, за която си се борил и за която си умрял, това не е Свободата, която си искал. Не искам да знам, че не можеш да почиваш спокойно в незнайния си гроб, защото те боли от угасналите искри на надеждата и несбъднатите мечти. И аз не искам да живея така. Помогни ми, Апостоле! Не мисля, че имам правото и съвестта да говоря за делата ти и всичко, което си направил за България, само мога да се надявам да се родят още хора като теб, защото надеждата умира последна, а и както е казал Панайот Хитов: „Хора като Левски се родиха от обстоятелствата и пак обстоятелствата един ден, когато потрябват, ще ги родят, защото ако българката в робство е раждала такива синове, тя ги ражда и ще ги ражда и през свободния живот!“
Аз тайно се надявам, че ти ще чуеш тези думи и ще ми помогнеш, защото ние българите отново имаме нужда от теб, както преди няколко века! Аз вярвам в теб, Апостоле, повярвай и ти в мен и ми помогни! И за финал ще си позволя да цитирам едно от най-силните стихотворения, които съм чела:
„Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.“
~ ~ ~
Изгубеният град
Част първа
Валентин Василев, 9 г.,
ОУ „Св. Климент Охридски“, Бургас
Имаше изгубен град в Африка. Двама братя, които се казваха Бени и Итън, тръгнаха да го търсят.
– Какво правиш с тази скала? Тази скала е гореща! – каза Итън.
– Нормално за скалите. Една скала не е чак толкова гореща. Има нещо странно. Хайде да вървим! – отвърна Бени.
Двамата братя тръгнаха към неизвестното, към неизбежната среща с Изгубения град. Може би там щяха да намерят някакво съкровище или пък едно невероятно приключение, или пък среща с непознати светове, или пък хора… Никой не знаеше…
– Ааааа, коя си ти? – попита Бени.
– Казвам се Мария – отговори девойката, която изникна от нищото.
– Как ти казват накратко? – попита любопитно Итън.
– Можете да ми казвате Мими!
– А ти накъде си тръгнала? – полюбопитства Бени.
– Към Изгубения град. А вие?
– И ние сме тръгнали към него. Искаш ли да вървим заедно? С компания се върви по -лесно, а и ще ни разкажеш нещо за себе си.
– Добре, съгласна съм, но се стъмва! Не е ли опасно да вървим в тъмното?
– Да, така е. Ще трябва да си намерим място да пренощуваме.
– Може да се наложи да си построим някакъв подслон.
В далечината те забелязаха някаква сянка, сякаш приличаше на разрушена къща… Приближиха се до нея и видяха, че това е някаква странна сграда, сякаш отчупена като бисквита. Но все пак ставаше за подслон на трима другари, търсещи чудния свят на изгубения град.
– Струва ми се, че ще има буря. Добре, че намерихме този подслон –изплашено каза Мими.
– Не се притеснявай, ти си с нас, а и трябва да измислим нещо за хапване – успокои я Итън.
Изведнъж пред тях изникна трапеза с всякакви вкусни неща: плодове, пити, вкусни баници, сирена… Дори това не ги учуди. Това пътешествие се очертаваше да бъде изпълнено с многобройни чудачества, та дори и това да се появи от нищото трапеза с храна. Какво ли още ги чакаше…
– Трябва да запалим огън да се сгреем – каза Бени.
Двамата братя излязоха навън да потърсят някакви клони и дърва за огрев. Не след дълго се върнаха и успяха набързо да приготвят огнище и запалиха огъня, който стопли всички. Седнаха около трапезата и похапнаха здраво.
На сутринта видяха, че наблизо до подслона имаше река, която течеше наобратно. Но и това не ги учуди. Решиха да потърсят вода за пиене, защото водата от реката беше със странен вкус. Решиха да последват реката по нейното течение и да стигнат до пещерата, от която извира тази река. Не знаеха защо така си мислеха, но от къде може да извира една река, ако не от пещера…
Тримата другари тръгнаха по течението на реката. Вървяха, вървяха, вървяха… изведнъж пред тях изникнала като по чудо пещера.
– Вие двамата вървете за вода, а аз ще остана пред пещерата да пазя – каза Итън на Мими и брат си.
– Добре, а ти внимавай!
След малко Мими и Бени излязоха от пещерата и донесоха вода, но тя беше много малко.
– Това успяхме да намерим! Съвсем малко е!
– Малко, средно, няма значение. Трябва да ни стигне – каза Итън.
– А какво е това? Някаква палатка. Мисля да я вземем. Явно не е на никой. Може би е оставена за нас? – каза Бени.
Взеха палатката и отново тръгнаха към своята цел. След около два часа пред тях се появи отново от нищото още една девойка.
– Ти пък коя си? – Извикаха и тримата в един глас.
– Аз съм Каролина! Но можете да ми казвате Кари.
– Само не ни казвай, че и ти си тръгнала към изгубения град?
– Ами как познахте? Точно натам съм тръгнала.
– Хайде да вървим заедно. Дружината става още по-голяма. Така по-лесно ще вървим и ще си помагаме в трудностите – каза Бени доволно.
Четиримата пътешественици вървяха доста часове, но тъкмо да се отчаят от тишината и неизвестното, и пред тях изникна нова пещера.
Влязоха смело в пещерата, но изведнъж видяха, че са заобиколени от леопарди. Бяха стотици, хиляди…
– Вижте там, в средата! Там има един леопард, който ни гледа сякаш иска нещо да ни каже. Може би това е добър леопард, който ще ни спаси и ще ни посочи пътя за излизане – извика Мими изплашена.
– Да вървим към него, може би ще ни пази от другите леопарди – тихо изстена Кари, която беше ужасно изплашена.
– Ама този леопард всъщност спи. Трябва да го събудим, да обикаля с нас в тъмното и да ни посочва пътя.
– Трябва да успеем да излезем извън тяхната територия и тогава ще сме спасени. А друг път трябва да внимаваме с тези пещери. Никога не се знае какво ще има вътре в тях – каза смело Бени.
Успяха да събудят добрия леопард, който цяла нощ стоя до тях и ги пази от другите животни.
– Имаме само още пет минути да излезем от обсега на леопардите и ще сме спасени – каза Итън.
Те видяха, че другите животни се събуждат лениво от съня си, но…
– Твърде късно е, заобиколени сме от зверовете! Дано нашият добър леопард има магическа сила, с която да държи далеч от нас другите!
– А, ама той наистина има такава сила! Вижте, леопардите ни заобикалят, въпреки че ръмжат доста страшно… Можем да стоим, без да се страхуваме!
– Закъде си се разбързал, Итън? – каза Кари.
– Как закъде? За някъде.
– И къде е това някъде?
– Ами искам да отидем до изгубения град и да се върнем по домовете си.
– Тази вечер аз ще бъда пазач на групата, но трябва да намерим нещо за ядене на леопарда – каза Бени.
– Какво ще му дадем да яде? – попита Кари
– Как какво? Те ядат месо. Само месо може да го нахрани.
– Абе ти колко имаш по география? – попита Мими.
– Четири минус – отговори Бени. – Защо питаш?
– Ами така. За нищо. Просто питам.
Отново се появи трапеза пред тях от нищото, дори имаше месо за леопарда. И отново успяха да намерят подслон. Природата или нещо друго им помагаше. На сутринта решиха, че преди да продължат по пътя си, трябва да дадат име на леопарда, който ги следваше, без да се страхува от тях, а и те не се страхуваха от него. Приеха го за другар и решиха, че не може новият им другар да е без име.
– Да го кръстим Лил! Мисля, че това име много му приляга! – радостно възкликна Мими.
– Какво ще кажете?
Леопардът доволно кимна с глава и се поклони. Всички започнаха да викат името му:
– Лил! Лил ! Лил!
Леопаордът Лил стана и тръгна напред. Всички решиха да го последват. Те решиха, че той ще ги заведе до изгубения град. Той спря, започна да копае дупка с лапите си. Нашите герои решиха и те да го последват в това. Започнаха и те да копаят дупка в земята с ръцете си. Пред тях се показа една пръчка.
– Това няма да е обикновена пръчка, щом Лил ни показа къде да копаем. Може би е вълшебна? – каза Кари.
– Ами да я вземем със себе си тогава. Ох , омръзна ми да съм винаги прав за всичко! – възкликна Бени.
– За какво си прав? Ти винаги казваш, че си прав за всичко! И аз съм прав. По всяко време съм прав, а не ти! – отговори ядосано Итън.
– Спрете, не се карйте. Ама вие сте братя. Как може така? – викнаха и двете момичета.
– Не вървяхме ли много, прекалено много?! Може би трябва да се върнем! – каза Бени. – Какво толкова специално ще има в този Изгубен град?
– Може би нищо специално няма да има, но чух, че е много красив. Аз си мисля, че в него ще има нещо специално, но ако пък няма, ще се снимаме в него, ще ни дадат пари и награда за това, че сме стигнали до този Изгубен град – каза въодушевено и някак замислено Мими.
– Ето че отново се стъмни и ние пак трябва да си търсим подслон. Омръзна ми това. Тази вече аз ще дежуря. Имам чувството, че ще бъде много опасно- каза Итън.
– Ей, Бени! Не мога да заспя – каза Мими.
– Защо? Защо не можеш да заспиш? – попита Бени.
– Защото като бях съвсем малка една сутрин се събудих и видях, че у дома няма никой и ужасно се уплаших от това. И оттогава ставам много рано, за да мога да вия своите родители, преди да отидат на работа и за да не се страхувам самичка в тъмното – отговори Кари.
– Ставайте всички! – извика Бени.
– Защо?
– Защото докато ви пазех, заспах и сънувах пръчката ни. Дайте ми един камък и ще видите.
Итън му подаде един камък и тогава всички видяха, че камъкът се е превърна в магнит.
– Чакайте, ако сънят ми е верен, значи лесно ще открием Изгубения град. Е, освен ако нямаме лоши сънища. Лошите сънища са верни. Лоши сънища ще имаме, ако имаме лоши дни.
– О, дано сънувам Феникс!
– Ама откъде се взе този океан? Чувате ли как реват вълните? Ще ми се да поплувам в него.
– Ако е опасно? Зная, че си добър плувец, но все пак?
– Спокойно братле, нали знаеш, че съм много добър плувец, а и вижте колко е красиво! – каза доволно Бени.
– Това ми прилича на вулкан. Не, не е вулкан! Някаква много странна скала. Виждам някакъв проблясък да минава по нея, като от електрически вълни.
– А този водопад пък откъде се взе? Даже изстрелва към нас струи вода, сякаш ние се появихме от водата, а не той отникъде. Това е невъзможно. Нещо странно става тук. Това тук е в друго измерение. Ако сме в друго измерение, защо на картата пишеше, че е в Африка? Там беше началото. Но къде ще е краят? Ще отнеме повече от месец или година.
– Година?! – извика Мими.
– Зависи колко бързо ще вървим. Тъй ще да е. Година!
– Откъде знаеш?
– Знам!
– И откъде?
– А ти вечер спиш ли?
– Да, а как иначе!
– Ами така е, щом спиш, няма да може да стигнеш бързо!
– Чакайте! А къде е оная пръчка, дето я намерихме?
– Ето я.
– Дай ми я за малко!
– На земята виждам друга пръчка. Я да видим, ако ги допрем, какво ще стане!
– А, съединиха се от само себе си. Прилича на голяма вълшебна пръчка.
– Вълшебни пръчки не съществуват.
– Отново настана вечер и отново трябва да си търсим подслон. Имам чувството, че само това правим. Лягаме, ставаме, лягаме, ставаме, а кога ще стигнем целта си… никой не знае.
– Трябва да съберем сили все пак за утрешния ден. Кой знае какво ли ни чака?
На сутринта всички се събудиха едновременно и чуха как Лил (ако си спомняте, по-нагоре ви запознахме с Лил-леопарда) проговори с човешки глас на Бени:
– Мисля, че Итън харесва Мими!
– Не, не е вярно. Ние сме само приятели – тихо каза Мими.
– Но и Итън не знае, че и ти го харесваш – отново проговори Лил.
– Много странно!Имам чувството, че в началото беше по-лесно. Май ще има пълнолуние и имам чувството, че нещо ще се случи точно по пълна луна.
– Да, и животните проговориха!А, вижте!Скорпион! Удря с жилото си по земята, но не ни напада.
– Откакто съм станал, се опитвам да разбера какво става, имам някакво странно усещане, но не мога да разбера.
– Ще разберем какво става!
– Но как?
– Не се знае, но ще разберем!Все отнякъде ще разберем.
– Смятам, че трябва да плуваме по реката. Всички ли можете да плувате?
– ДА! – отговориха в хор всички, дори и Лил.
Вече никой не се учудваше на говорещия леопард.
– Да тръгваме тогава!
– Знам една тайна! – каза тихо Каролина.
Нашите герои я погледнаха учудено и спряха внезапно, преди да се хвърлят в реката и я погледнаха в очакване.
– Изгубеният град има брат-близнак!
– Искаш да кажеш, че има втори Изгубен град?
– Нарочно не ви казах. Иначе нямаше да ме вземете със себе си. А аз се чувствам толкова самотна сама.
– Ама ти нямаш мозък! Ти с колко завърши? – викна ядосано Итън.
– С пет! Защо питаш?
– Аз пък завърших с шест! Колко е пет по пет?
– 25.
– А четири по пет?
– 20.
– Ще спрете ли с това? – ядоса се и Бени.
– Да! – отговориха Итън и Каролина.
– Тръгнали сме нанякъде!Боже, не стойте така. Това е детинско от ваша страна.
– Той е прав!Но трябва да тръгнем, като все пак направим една крачка към целта си! – обясни Итън важно, сякаш разбираше всички неща на света.
– А, супер! Сега и заваля.
– Нали и без това ще се намокрим, нали ще плуваме по реката?
– Хайде да тръгваме!
/Следва продължение…./
~ ~ ~
Асансьор към небето
Цветан Ганев, 19 г.,
СОУЕЕ „Св. Константин-Кирил Философ“, Русе
Младен се прибираше от лекции по обичайния за него маршрут. Жегата беше убийствена. Студентът нямаше излишни пари за такси, затова реши да ускори темпото. В съзнанието му се въртеше идилистичната картина на неговата мрачна стая със спуснатите до долу щори. В нея нямаше климатик, нито пък вентилатор, но всяка алтернатива беше по-добра от стоенето на открито. Слънцето се надсмиваше садистично над хората, които бяха дръзнали да напуснат домовете си по пладне. Лъчите му падаха перпендикулярно на земната повърхност – сянка почти нямаше.
Младен, облян целия в пот, стигна заветната цел. Победоносно бръкна в левия си джоб и извади ключовете за входната врата. Пред нея стоеше някакъв възрастен човек, който сякаш чакаше някого или просто си беше забравил ключовете. Студентът не се впечатли особено, защото в блока живееха предимно старци и ключозабравянето беше техният редовен номер. Младен отключи вратата и с поглед покани непознатия да влезе. Двамата се насочиха към асансьора, без да разменят и дума помежду си.
– За кой етаж сте? – попита младежът.
Отговор не получи. Старецът беше усмихнат, но погледът му беше празен. „Май доста го е напекло слънцето тоя.“ – помисли си Младен.
– Добре, господине. Аз съм за седмия етаж. Имате ли някакви възражения?
Отново мълчание. Студентът натисна копчето за седмия етаж и асансьорът тръгна. Младен за пръв път се вгледа по-внимателно в странния си съасансьорник. Обувките му бяха различни – едната черна, другата кафява. Дори възлите не бяха същите. „Странна работа.“ – помисли си Младен. Старецът гледаше с огромно любопитство копчетата, предпазната решетка и мъждукащата лампа, прикрепена с тиксо. „Тоя май за пръв път стъпва в асансьор… Не, това е невъзможно. Човек на неговите години…“
Седми етаж. Младен отвори вратата и излезе. Старецът тръгна след него.
– И вие ли живеете тук? Не съм ви виждал преди.
Въпросът за пореден път остана без отговор. „Отказвам се.“ – каза си младежът и отключи вратата на апартамента си. Събу кецовете си и се обърна да затвори. Тогава установи, че старецът го е последвал вътре. В първия момент Младен искаше да фрасне един на този нахален дядка, но безобидният вид на стареца го отказа от това намерение.
– Нещо ли искате, господине?
Възрастният човек започна да бръщолеви някакви пълни безсмислици. „Очевидно е луд. Това обяснява всичко. Сигурно има някакви роднини в този блок.“
– Някого ли търсите?
Старецът кимна утвърдително. Той искаше да каже нещо, но не можеше. Младен го подкани с жест да излезе и тръгна след него. „Как да го оставя сега. Очевидно сам няма да се оправи.“
– Елате, ще ви помогна. Само ми обяснете кого точно търсите, бавно и спокойно, така че да ви разбера. Окей?
– Отивам при шефа. – отвърна напълно ясно старецът.
– Шефа? Какъв е този шеф? Вашият шеф или…?
– Шефа, бе момче, не го ли знаеш?!
– Господине, живея тук на квартира, никого не познавам… Кажете ми някакво име, за да мога да проверя в…
– Ти ли няма да го знаеш?! Ха-ха. Всички го знаят, момче. – прекъсна го лудият, който искрено се смееше.
– Ако искате, ще питам хазяйката. Тя може да знае нещо по въпроса…
Старецът се обърна, без да каже нищо, и тръгна да се качва по стълбите. Младен се ядоса и затръшна вратата.
– Ама и аз какъв съм будала… За какво ми беше да се занимавам с него?! Само си изгубих времето! Да му се не види…
Той имаше важен изпит и се впусна в проучване на конспекта и правене на пищови. Минаха часове, но за студента това бяха минути. По едно време усети неистов глад. Не беше ял от вчера. В хладилника нямаше нищо и Младен се реши да отиде до близкия магазин. Слезе пеша по стълбите, като си мислеше за странната случка по-рано. Отвори входната врата и видя голяма навалица. Там беше и хазяйката му. Младен не се интересуваше особено от случващото се, но все пак се направи на загрижен.
– Какво е станало тук, бабо Тотке?
– Някакъв старец скочил от последния етаж.
– Горкият човек… Сигурно го познаваш.
– Ами! Там е работата. Никой не го е виждал преди!
Младен си проби път през тълпата, за да види трупа. Възрастният човек лежеше безжизнен по гръб на цимента. Нямаше и следа от кръв. Ръцете му бяха изпънати встрани, а на лицето му беше застинала последната усмивка. Погледът на Младен, кой знае защо, спря отново върху обувките, които бяха различни.
Latest posts by Илка (see all)
- Малкото четене: Текстове от Копнежа за Растящо творчество - 22 август, 2014
- Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество - 8 август, 2014
- Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество - 25 юли, 2014