Въпреки опитите на Вселената да осуети нашите възвишени намерения (разбирайте часове наред борба с непостоянен интернет), ние не се предадохме и днес ще имате удоволствието да четете още от Копнежа за ученическо творчество: „Духчето Ото и неговите малки тайни“ от Раян Иванов, „Мръсната река“ от Мария Георгиева и „Животът на една капчица“ от Николай Иванов.
Духчето Ото и неговите малки тайни
Раян Иванов, 11г., ОУ „Никола Йонков Вапцаров“, Разград
В едно малко и спокойно градче, наречено Бад Ейлсер, живееше едно неспокойно момиченце. Веднага ще се запитате защо неспокойно? Поради простата причина, че беше изплашено от създанията, за които й разказа брат й. Той я заплашваше, че ако му пречи или не прави това, което й казва, ще извика всички чудовища (духове, върколаци, вещици…) и те ще я изядат. Тези думи не й даваха покой в малката и страшна стаичка, в която единствено блестеше нейното пръстенче. В този миг от него изскочи едно бяло същество.
– Здравей! Аз съм духчето Ото – веднага каза бялото същество.
– Защо излезе от пръстенчето ми? – изговори малкото момиченце със заекващ и изплашен глас.
– Спокойно, това е тайна – отговори бялото същество.
– Но, но, но, но!
– Няма да те нараня, успокой се. Виждам, че имаш хубава стая.
– Но ти си от онези създ…
Преди да се изкаже докрай, духчето я прекъсна и рече:
– О, мислиш, че съм тук по заръка на брат ти?
– Да, поне така предполагам.
– Вярваш, че аз съм страшен. Спокойно – повтори духчето и допълни – не съм страшен. Ако е трябвало, досега щях да те изя… Сега искам да ти покажа, че аз всъщност не съм страшен, нито пък приятелите ми, за които явно ти е разказал брат ти.
– Всъщност той само ми каза, че са лоши и страшни.
– О, така ли било? Сега ще ти покажа, че това не е истина. Преди това искам да попитам как се казваш?
– Казвам се Шери, а ти странно човече? – попита го тя с малко повече доверие.
– Аз съм Ото. Хайде сега да тръгваме, защото нямаме много време.
Ото хвана момиченцето за малката, нежна ръчичка и те изчезнаха като торта на рожден ден. В този миг се озоваха на непозната за Шери улица.
– Хайде сега да започваме – прошепна на ухото й Ото.
– Добре – отговори тя с леко хихикане (може би хихикикаше, защото й беше смешно духче да й шепне).
– Виждаш ли ето този голям вълк? Той се нарича върколак, но е голям добродушко. През деня помага на хората да пресичат улици и забавлява децата. Става приятел с тях и играе на гонешка. Също може да носи фризби и то много добре, но помни – не му взимай кокала, защото се дразни.
– А той не плаши ли хората с тази голяма козина? – попита Шери.
– Е , той става върколак само през нощта.
– А не го ли наричат през деня с друго име, няма ли си?
– Разбира се, че има. – побърза да й отговори Ото и допълни – Той се казва Върколак Върколаков.
На Шери това й се стори много странно и смешно име, но за да не обиди Ото и Върколак Върколаков, тя не каза нищо.
– А ето и Баба Яга; сигурно си чувала за нея?
– Да – отговори Шери.
– А знаеш ли, че без нея нямаше да има Хелоуийн?
– Но аз обичам Хелоуийн.
– Виждаш ли, и тя не е страшна. Даже без нея щеше да бъде много скучен животът.
– Разбирам!
– Сега нека да ти покажа елфчето Томи. То всъщност е едно от многото елфчета.
– А как помагат те на хората? – побърза да попита Шери от любопитство.
– Те дори помагат повече, отколкото трябва – подчерта Ото. Правят дъгите толкова красиви, а слънцето толкова ярко. Сменят още сезоните и без тях нямаше да можем да живеем, а брат ти ти е казал, че са лоши. Хайде да тръгваме.
– Но няма ли още хубави създания като теб? – разочарова се Шери.
– Има, но ще ти ги покажа друг път.
След този момент Шери отново беше в леглото, а Ото изчезна.
Шери спря да се страхува от думите на брат си и лично се запозна с чудните създания Върколак Върколаков, Баба Яга, повечето от елфите, но по-важното беше, че тя вече имаше приятели, които да я пазят от неверния мрак.
~ ~ ~
Мръсната река
Мария Георгиева, 10 г. , СОУ „Н. Вапцаров“, Царево
Аз съм шаранът Кевин. Живея в река Ропотамо. Водата,в която плувам, е чиста и бистра. Като погледна нагоре, виждам дори слънчевите лъчи. Всички животни – птички, зайчета, сърнички, пият от нашата вода, поздравяват ни и си отиват. В реката растат красиви водни лилии.
Аз имам много приятели – мряната Габи и белицата Кики. Понякога при нас идва морският кефал Рико. Той ни разказва за морето, за своите приятели, за игрите им. Но един ден ни донесе лоша новина. Морето се замърсило. Някакво черно и мазно петно плувало по повърхността. Някои риби се доближили до него и пострадали. Хората били виновни за това петно.
Всички се изплашихме. Ами ако и при нас се случи, как ще си играем? Животът в реката се промени. Станахме неспокойни. Постоянно се оглеждахме.
Един ден с моите приятели решихме да си поиграем на криеница. Мряната Габи броеше. Аз се скрих зад големия камък. Малката белица Кики търсеше къде да се скрие и изведнъж изпищя. Аз излязох от скривалището си. Кики беше ранена. От едната й перка течеше кръв. Огледахме се и видяхме консервната кутия, която я беше разрязала. Реших да й помогна, но се оплетох в найлонови торбички. Започнах да се задушавам. „Помощ!“ Никой не ме чуваше. Напрегнах всичките си сили и успях да се освободя. Погледнах нагоре и видях сърничката Бени. Тя често идва до реката. Обича да пие от бистрата вода. Сега се наведе, но щом я видя, се отказа и се върна обратно в гората. Аз едва успях да се промуша между боклуците и да се спася.
Едва сега разбрахме, че това са направили хората. Изхвърлили са боклуците си във водата – в нашия дом.
– Хора, спрете!
Ние, обитателите на реката, ви молим: Не замърсявайте нашия дом!
~ ~ ~
Животът на една капчица
Николай Иванов, 10 г. , СОУ „Н. Вапцаров“, Цапево
Аз съм малка планинска капчица. Родих се в планината, под върха, заедно с много мои сестрички. Първото нещо, което видях, беше чистото синьо небе, зеленината наоколо и свежестта на планината. Мечтаех си за весели игри с моите посестрими, за танц върху камъчетата, за игра с блестящи слънчеви лъчи. Ние се гонехме, слънцето ни галеше, а ние се криехме от него, за да не изчезнем, да не се изпарим. Събрахме се доста сестрички и решихме да тръгнем на разходка. Тръгнахме надолу по склона и образувахме поточе. След няколко завойчета срещнахме друго поточе. Събрахме се с него и продължихме надолу. По пътя към нас се присъединиха малки и големи поточета. Минавахме през старите странджански гори, пълни с цветя. Те ни поздравяваха и махаха с клонки. Животните се навеждаха и утоляваха жаждата си, защото пиеха от нас – от бистрите странджански води.
Постепенно се превърнахме в пълноводна река. Пътят ни минаваше през градове и села.
Изведнъж на пътя ни се изпречи желязно чудовище, сътворено от човека. То бълваше черно-сива мазна течност. Тя постепенно погълна моите сестрички. Сега идваше към мен, ужас, страх ме е, искам да избягам, а не мога.
Помооооощ! Кой ще ми помогне? Край, изчезнах. Наоколо стана тъмно.
Изведнъж пред мен се появи стена, в нея отвор. Къде съм? Попаднах в ново чудовище. То отделяше мръсотията и водните капки отново ставаха блестящи. Бистри, те потегляха свободно и бързаха към нови приключения. Отново се събрахме с моите сестри, огледахме се как сме чисти и красиви. Хванахме се за ръце и образувахме бистро поточе. Сега разбрах, че хората се грижат за нас. Те искат бистри и красиви поточета, защото ние сме извор на живот.
Latest posts by Илка (see all)
- Малкото четене: Текстове от Копнежа за Растящо творчество - 22 август, 2014
- Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество - 8 август, 2014
- Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество - 25 юли, 2014