Малкото четене: Текстове от Копнежа

Лятото се изнизва (не го слушайте Калин, на него все му е горещо :)), авторите зреят и копнеят– творчески. Есенно настроение ни навяват листата на Елван Накиб – „Бейовото дърво“, Катерина Чобанова – „Живот без дрога“ и Петя Петрова – „Липса“.

Бейовото дърво

Елван Накиб, 15 г., СОУ „Никола Йонков Вапцаров“, Бенковски

„Най-сетне пристигнахме“ – казах си. Вървях бързо, но все се оглеждах наоколо и се чудех на красотата на планините. Мама беше зад мен и се опитваше да ме настигне. Бях взел повечето багаж, но изобщо не ми тежеше. Чувствах се лек – като перце. Въздухът, който дишам, бе свеж, усещах чистотата му. А песните на птиците се задаваха ту от едното дърво, ту от другото, та се чудех коя по-напред да слушам. Чувствах се свободен, жив единствено тук – в Родопите!

Нямах търпение отново да видя баба си. Тя живееше на хълма. Там имаше едно малко селце. Съвсем бе отдалечено от големите градове. Там беше съвсем друго, един различен свят! Вечер, когато времето е хубаво, се събираха на една ливада. Носеха храна, чоплеха тиквени семки и разказваха истории. Това бе най-хубавата част. Разбира се, не седяха на тревата, „постеляха дюшеци“, както казва баба. Предишните години, когато се изкачвах по хълма, толкова се изморявах, че заспивах в скута на баба.

Къщата на баба бе двуетажна с голям двор. Имаше малки прозорчета, бледочервен покрив и тесни стълби, които водеха на втория етаж. Цветът й бе сив на пръв поглед, но когато се приближиш, усещаш, че някога е имал бял цвят. С времето поройните дъждове промили варта, с която била намазана. Тука повечето къщи бяха от кал и кирпич, но в тях вече хора не живееха, бяха полурухнали. Едва няколко, в които живееха хора, бяха направени от тухли, и то без колони и плоча.

Оставих чантите на двора и тичешком влезнах вътре. И ето очакваният момент, тя беше там! Като ме видя, широко се усмихна и кафявите й очички се напълниха със сълзи. Прегърнах я и я целунах по двете бузки. Бръчките по лицето й не скриваха нейната красота. Имаше едно необикновено сияние на лицето, дори когато плаче. Не след дълго и мама дойде. Двете споделиха колко си липсваха една на друга.

Харесвах кухнята на баба. Към края на деня заедно приготвихме баница. Сетне тя извади една малка тиква, разряза я на няколко парчета, сложи захар върху тях и ги метна във фурната. Знаеше, че много харесвам това. Разказваше ми, че като е била тя малка, нейната баба й приготвяла такова, но без захар и това й е било любимото ядене. Баба ми разказваше много истории. Понякога трагични, понякога весели. Разказваше ми как баща й й е давал цяло левче, когато продавали тютюна и как понякога нямали нищо за ядене, та събирали лапад.

Същата вечер започна да вали. Мама ме подканваше да си легна, но аз се инатях и не исках, защото всички хора от селото се бяха събрали у нас. Там бяха Хасан ага с жена си, вдовицата Фатма, старата инге Хафизе и много други. Пиеха чай, приказваха и ядяха от тиквата. Аз се бях гушнал до баба. По едно време старата Хафизе и баба започнаха да шушукат. Не разбрах какво си казаха, но другите май се бяха досетили. Казаха „Хайде де, хайде разкажи!“. Тогава баба започна да разказва:

„Беше планинско село, живееха малко хора. Не можеха да си вдигнат главата от работа. Жени, деца, всички работеха до един, освен една стара женица – баба Хатидже. Тя се беше преместила тук от големия град. Там имаше син и внуци, но не й беше добре там. Имаше си болест жената, постоянно с лекари, та си е казала по-добре на село да умра, отколкото в града да живея. Веднъж се разболя тежко. Пристигна внукът й – черноокият Мустафа. Веднага отиде при баба си, прегърна я. Нейните очички се насълзиха. Точно тогава една жена се появи и каза:

– Бре хора, какво сте се събрали тука?! Ако й е дошло времето да си тръгне, цял панаир човеци да доведете, пак няма да я спасите!“

Тъкмо Мустафа да си отвори устата, някой каза:

– Де да можехме да я отървем от смъртта, но докато е тука, ще правим всичко, за да се чувства по-добре.“

Всички млъкнаха. Това беше гласът на Бехие! Тънката като игла, нежната като роза Бехие.

На следващите дни тя пак идваше да види Хатидже. Един ден започнаха да приказват с Мустафа. Говориха дълго и дойде време Бехие да си тръгне. Точно тогава момчето взе едно цвете и й го сложи зад ухото. Не след дълго се разчу, че Бехие и Мустафа се обичат. Но това не беше приказка, та всичко да върви наред. Бехие бе хубава, както казах и много момчета я искаха. Едни й обещаваха разкошен и спокоен живот, други пари, трети чак я заплашваха. Пък имаше един, син на някакъв богаташ, чорбаджи, заплашваше нея и момчетата, които я искаха за жена. Хайърсъзин беше, напиваше се и се сбиваше всеки ден. Веднъж отишъл при Мустафа, наговорил му едни неща, казал му, че той добро няма да види, ако не остави Бехие. Но Мустафа не бил страхливец и казал:

– Прави каквото можеш, но няма да ни разделиш.

Минало време, момчето и момичето се оженили. Живеели на село, работели и били щастливи. Не след дълго им се родило дете – момиченце, красиво като ангел.

Веднъж Мустафа решил да иде до града, да свърши някои работи. Когато се върнал вкъщи, не можал да намери Бехие и детето. Разтревожил се и отишъл да пита съседа. Казали му, че е отишла на гости у майка си. Тогава решил и той да иде, било му мъчно за тях. Тръгнал през прекия път, без да подозира, че там е синът на чорбаджията, хайърсъзинът. Той бил пиян и седял под едно дърво. Мустафа минал покрай него, без да го види, било е почти тъмно. Тогава пияницата станал от местото си и му викнал:

– Хеей ти, Мустафа! Помниш ли какво ти казах преди време, че ти добро няма да видиш, ако вземеш Бехие. А ти какво направи! Не ме послуша, Мустафа, не ме послуша. Сега ще си платиш!

Без да успее де каже и дума Мустафа, хайърсъзинът се нахвърлил върху него. Сбили са се. По това време едно овчарче ги гледало отдалече, като видял, че се бият, отишъл да каже на хората. Но докато дойдат, вече било късно. Пияницата имал нож и наръгал Мустафа. Той паднал на земята и кръвта изтекла по пътечката. Сетне убиецът го влачил до едно местенце, където имало много дървета един до друг. Оставил го под най- голямото дърво, наречено Бейовото, защото бил засаден от един бей. Покрил го с шума и избягал.

Докато хората дойдат, докато пратят хабер на Бехие, се зазорило. Мъжете от селото търсели Мустафа дълго. Бехие била една жена сред тях. Накрая открили кървавите следи, които водят до Бейовото дърво. Бехие тичешком отишла до дървото, премахнала шумата и видяла кървавото тяло на Мустафа. Сетне припаднала, закарали са я у дома. Не успяла да види лицето на любимия си, преди да го погребат, не успяла да го целуне за последно, за което й тежало най-много. Но цял живот тя не спряла да го обича, не се е омъжила повторно. Живяла с неговия спомен…“

Толкова каза баба. Всички бяха с насълзени очи. Единствено тя гледаше в точка, без да мърда, все едно беше свикнала да чува историята. Следващите дни разказваха и други неща, но нито едно не ми направи впечатление, както тази. Когато дойде време да си тръгнем, баба извади една стара снимка от сандъка си и ми я даде. На снимката имаше едно младо момиче. Слабичка, стройна и красива, като Бехие. Но откъде имаше баба нейната снимка? След няколко секунди вече разбрах. Баба всъщност беше Бехие! А Мустафа беше моят починал дядо, за когото никой не ми беше разказал нищо досега. Погледнах към нея, а тя вече плачеше и без да казва нещичко, само поклати леко глава. Сега разбирам защо когато разказваше баба, не плачеше, а гледаше в точка. Тя всъщност бе свикнала не да чува историята, а да живее в тази история.

На тръгване минахме през друга пътека с мама. Тогава тя ми показа едно огромно дърво. Нямаше нужда да питам, бях се досетил защо ми го показа. Това беше Бейовото дърво…

~ ~ ~

Катерина Чобанова, 18 г., СОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, Асеновград

Живот без дрога

(есе)

Седя до теб, приятелю, а ти си замислен и невиждащ. Осъзнаваш, че целият ти живот е една голяма заблуда. Струва ти се толкова труден и нечестен. Страдаш от дискриминация от своите „приятели“, в чиято компания така копнееш да се впишеш. Искаш да си като тях… да правиш това, което те искат и правят. Чувстваш се сам и изостанал от т.нар „модна“ тенденция. Ежедневието ти се струва сиво и искаш малко да прибавиш друг нюанс към него. Но не ми обръщаш внимание. Омаян си от „онези“, които са едно нищо, от „онези“, чиято единствена цел е да поемат „вълшебните“ вещества, които за тях са всичко – успокояват ги, отделят ги от света… убиват ги. Изпаднал си в дълбока бездна от чувства, които са се объркали в главата ти до такава степен, че започваш да се съмняваш в мен, в приятелката ти от детството, която толкова много те обича. Съмняваш се във всичко около теб. Дори в самия себе си. Депресията те обладава, ден след ден, нощ след нощ… и тогава… какво?! Вместо да намериш алтернативно решение на проблема, вместо да споделиш с някого, ти посягаш към шкафа на бюрото ти… Върху него е нашата снимка с надпис: „За да сме близо, когато сме далеч!“. До нея е онази снимка, на която сме в гората и написахме на едно дърво: „Приятелството ни ще оцелее отвъд времето и пространството!“. Но ти сякаш не ги виждаш. Отваряш шкафа и взимаш белия прах, който т.нар. ти приятели са ти дали. Изсипваш го на бюрото. Изглежда така, сякаш снежинки падат от небесата в чудна зимна нощ. Правиш две тънки линии… и хоп… озоваваш се в друг свят.

Този нов свят се оказва привлекателен, но измамен; красив, но пагубен. В началото попадаш в измерение, което е наситено с прекрасно-нежни цветове. Те разказват различни истории. Там има любов и романтика, музика и танци, спокойствие и светлина. Попаднал си в една Утопия, към която искаш да се връщаш отново и отново. Върнеш ли се в реалния свят, посягаш към следващата доза, която понякога може да е последната ти, защото нямаш търпение да отидеш там – в твоя свят. Това се оказва новото ти ежедневие – пушиш, смъркаш, боцкаш се… изпадаш в най-различни състояния, а когато излезеш от тях… искаш още и още…

Но изведнъж всичко се променя… Този утопичен свят, който си създал във въображението си, се сгромолясва с пълна сила и ти попадаш в НИЩОТО… а там, драги ми приятелю, там… тлееш в забрава. Опитваш да се измъкнеш, но е прекалено късно. Тялото ти копнее за поредната доза, а съзнанието ти го успокоява – „Така ще е по-добре. Помниш ли колко хубаво ни беше?“. Но онова ангелско спокойствие и детско безгрижие, което чувстваше в началото, започва да се заменя с безпокойство, страх, забрава – една дяволска действителност, която сломява духа ти. Нямаш сили да се пребориш, нямаш подкрепа, нямаш любов… нямаш абсолютно нищо… или поне ти така си мислиш. До теб съм! Виж! Но дори до теб да има хиляди хора, които ги е грижа за теб, ти просто не ги виждаш… гледаш през тях като през призраци… за теб не съществува никой и нищо – само дрогата и целта, която преследваш: как да си набавиш следващата доза. Точно тогава започват истинската болка и страдания за теб. Има болка! Само болка! А след време спира да ти пука, че те боли…

Забиваш поредната спринцовка, вкарваш я подкожно, забиваш я с лекота и „финес“, венозно, защото така ефектът е по-бърз, моментален…

Гледам те, приятелю… Погледът ти е празен, гледаш ме, но не ме виждаш. Държа ледените ти ръце, но ти блуждаеш между световете, без да можеш да разбереш къде съм аз, кой свят е истинският, в кой свят трябва да живееш… А може би вече си избрал смъртта? Или живееш, умирайки? Погледни ме! Стисни ръката ми! Върни се при мен! Избери света без дрога!

За жалост мозъкът ти изгубва усещането за всичко, което е било преди, дори за илюзорно красивите неща, които изпитваше в началото на този път – пътя на дрогата, пътя заникъде. Сега мозъкът ти, а и самото ти тяло, дори сетивата ти са „гладни“, изтощени, страдащи. Нощите ти станаха безкрайно дълги. Дори луната за теб е различна – няма го онзи романтичен блясък, който те караше да мечтаеш, който ти така обичаше. Тя е сива и мрачна като самата ти душа. Светлината на деня, а и в самия теб – изчезва… Слънцето сякаш изгасва пред очите ти. Целят ти живот се изменя пред очите ми, а аз сякаш съм безсилна да ти помогна. Животът ти е в ръцете на пагубната ти страст. А би трябвало да е в твоите? Искаш ли да си върнеш хоризонта, мечтите, цветовете, но не онези илюзорните, а на истинския живот, където те чакам? Ще ми позволиш ли да прогоня нощните ти агонии, да стопля сърцето ти, да спася душата ти?…

Живей, приятелю! Избери живот без дрога. Избери красив и ясен ден, а не тъмна, мрачна и студена нощ! Избери вярата в себе си и в собствените си сили, а не примамливата, мимолетна „наслада“, която те убива така бавно и мъчително! Аз ще съм до теб и ще ти подам ръка, за да излезеш от пропастта.

Виж, приятелю, колко е красив днешният ден, колко нови неща можеш да видиш и научиш. Виж колко много усмивки има за теб, колко много любов има за теб, колко много спокойствие и верни приятели има за теб!

Виж, приятелю!

Отвори очи!

Независим бъди!

~ ~ ~

Хайку

•••

Съзнанието
е творец безграничен,
с него горя.

•••

Отварям очи,
гледам в тъмнината –
пълнолуние.

•••

Настана вечер,
кръглата луна изгря.
Търся себе си.

•••

Последна сълза,
слънчева усмивка.
Настъпи изгрев.

•••

Мигновен танц
изгаря и застива:
Съществуване.

•••

Любовта е тук.
Омраза я погубва.
Шизофрения.

•••

Дъждът танцува.
Сляп е човекът. Мълчи!
Чадърът – зрител!

~ ~ ~

Липса

Петя Петрова, 17 г., ПГИЧЕ „Митрополит Андрей“, Търговище

Лятото наближаваше с бясна скорост. Беше периодът, наречен от учениците: „умирай трудно“ – времето на безкрайни изпити, контролни, оформяне на срочни и годишни оценки. Всички вече брояха оставащите дни и се надяваха това лято да бъде изпълнено с най-красивите и незабравими моменти. Морски вълни, горещ пясък, авантюри и много музика и танци.

Поредният очаквано-горещ учебен ден.

Часът – 7:10.

Класната стая – все още празна.

Слънчевите лъчи игриво се промъкваха през щорите и се опитваха да дадат живот на сивата стая.

Приближаващи стъпки.

Натиснатата брава и последвалото оглушително скърцане на отварящата се врата огласиха целия коридор. Влязох в стаята с чаша кафе от автомата в ръка (макар да беше съставено и от кафе, и от чай, защото машината много ме обичаше), оставих с трясък тежката раница и седнах бавно на стола. Последваха дъжд от недоспали прозявки. Огледах празното пространство и дълбоко въздъхнах – чувството на самота отново се беше настанило в сърцето ми, бавно тактувайки познат ритъм. Дори и пълна с ученици, тази стая винаги беше празна за мен.

Постепенно стаята доби обичайния си облик. Чуваха се в големи дози закачки, викове и смях. Всичко беше както обикновено – различни стилове музика се носеха от ъгъла на стаята, клюки и усърдно четене на уроци . Аз се бях свила на чина си и не разговарях с никого, а само бавно отпивах от горещото ароматно чаено кафе.

– Нека тази вечер да пием заедно, беше ми адски самотно снощи. – Надежда разроши косата ми и доволна усмивка огря лицето й.

– Престани с тези глупости вече! – рязко я отрязах.

– А ти спри да се впрягаш, щом са глупости! Е, готова ли си за днес?

– Цяла нощ учих, не съм мигнала. Не знам дали ще се справя. – сконфузено отговорих аз.

– Всеки път така казваш!

– Е да, но този път е много по-сериозно. Знаеш, че ако не се справя, не мога да кандидатствам за стипендия.

– Всичко ще бъде наред. – намигна ми тя.

Изведнъж някой ме бутна с такава сила, че почти забих нос в чина.

– О, зубърче, к`во става? Домашното ми готово ли е?

– Да, да, всичко е приготвено.

Камен беше бунтар с отрицателно IQ, който ежедневно ме тормозеше за домашни. Той и неговата банда бяха известни из цялото даскало като горди притежатели на няколко провинения – наводняване на втория етаж, намазване на учителския стол с кисело мляко, според тях разбира се – достойни за „Оскар“ истории.

Минаха три учебни часа. Аз все повече се притеснявах за наближаващото изпитване по български. През междучасието някой отвори темата за бягство от следващите часове. Групата на Камен беше много навита и започна да уговаря всички. Някои бяха подкупвани с цигари, други от страх да не пострадат се съгласяваха, а трети просто нямаха мнение и се движеха с тълпата. Аз от кои бях? От четвъртата група и в повечето случаи бях сама.

– И к`во, да избягаме от българския? Забрави, ще ме остави, никак не ме обича. – каза Ани, хвърляйки едно асо на „масата за белот“.

– Пука ли ти? Ще ни пусне да минем, надали му се занимава с нас цяло лято… Ох, тази спирала, пак се размаза! – обади се едно от момичетата, които прилежно се гримираха на потрошеното огледалото.

– Остана ни само един проблем… – каза Камен и все едно по учебник, всички „бягащи“ погледнаха към мен и Надя.

– Не, аз ще остана, само този път! Не мога да изпусна, учила съм цяла нощ. – нервно казах аз.

– И аз оставам, трябва да ме оформят. – подкрепи ме Надя.

– Такива сте бъзли! Да не мислите, че даскалите обичат подмазвачи? Че ще ви оставят по-високи оценки, защото не сте избягали?

– Няма да избягам, Камене! Помниш ли как миналия път учителят по математика даде изненадващо контролно и ни провали плановете? За какво трябва да бягаме, само проблеми си създаваме!

– Айде стига си се правила на интересна! За какво се цепите? Проваляте целия колектив! – развика се Камен.

– Не, ние не се цепим. Кога сме били колектив? В бягствата ли само сме? А когато става въпрос за учене, за старание, защото тези оценки са ни важни, тогава кои се цепят? Просто ни омръзна да се съобразяваме вечно с вас, а вие да не ни уважавате. Винаги сме насреща, когато нямате домашно, помагаме ви, подкрепяме ви. Какво получаваме? Обиди и обвинения. Нито веднъж не се сетихте да ни повикате, когато излизате всички. – Надя беше включила на високи обороти.

– Остави ги, виж ги какви са задръстени! Дори не знаят, че тези толкова важни оценки няма да им трябват, защото никъде вече не искат диплома за кандидатстване! – присмя се една от белотаджийките.

– По-добре замълчи, дори не знаеш за какво ни трябват. – успях да кажа през зъби аз, преди да са ми потекли сълзи.

– Сега остава да отидат и да кажат на учителя, че бягаме. Няма да се учудя. – извика Камен, блъскайки вратата с крак на излизане.

Първият звънец би. Нямах много време за мислене. Трябваше да реша дали искам съучениците ми да ме харесват, да ме търсят, дори само за домашни, или да остана с чиста съвет, да постигна това, за което се старах цяла година. Исках родителите ми да се гордеят с мен, самата аз да съм щастлива от постигнатия успех – все пак малко хора ставаха стипендианти, а аз имах възможността. Имах мечти, които исках да реализирам и мислех всяка нощ преди да заспя. Желания, които пишех на малки листчета и давах на вятъра да ги отнесе със себе си. Но ако останех… Тогава съучениците нямаше да ме търсят, за да излизаме или просто да споделят нещо преживяно. А те всъщност правеха ли го сега? Дали бягството ми го гарантираше? Не знаех какво да направя. За момент дори ме обзе страх, колебаех се. Имаше ли правилен избор? Какво трябваше да направя, за да са доволни всички? Въпросите се биеха в главата ми и нито кофеинът, нито звука от ритната врата ми помогнаха да намеря правилния отговор. А ако просто оставех нещата сами да се наредят? Може би тогава всичко ще бъде нормално, ще имам много приятели, ще излизам вечер с тях и ще бъда истински щастлива, както никога не съм била. В един момент Надя ме бутна по рамото и ме дръпна.

– Хайде, ще минем и ще разкажем за ситуацията на учителя. Спокойно, те няма как да разберат.

Класът – „екип“ дружно се изнесе от класната стая, а ние с Надя се отправихме към учителската. Не знаех дали това е правилното решение. Учителят по български беше любим на мен и на повечето ученици в училище, но не и на тези от моя клас. Никой не можеше да обясни как го правеше, но когато той обясняваше нещо, все едно разказваше най-интересния игрален филм, в който той имаше главна роля, както и всички присъстващи в учебния час. Рисуваше, играеше, пееше, омагьосваше ни с прости думи, но казани по специален начин. Правеше часовете увлекателни и запомнящи се, беше интересна и много интелигентна личност, с която можеше да говориш с часове на абсолютно всякакви теми. Отдалеч с Надя видяхме, че той тъкмо излизаше от учителската, видя ни и дойде при нас. Нещо беше различно в него. Липсваше небрежната походка, усмивката и термосът в ръка. Погледът му бе изпълнен с тъга. Тъга, която се настани и в моя поглед, без да я каня.

– Господине, много съжаляваме, но съучениците ни избягаха, и … ние… такова… – заговорихме двете едновременно.

– Нищо – прекъсна ни той – вървете.

Той се завъртя бавно, вдиша тежко, все едно имаше бетонни плочи вместо дробове, и влезе в учителската стая. Беше различен, усещах това.

Вечерта седнах уморена пред компютъра, разглеждах стари снимки, припомнях си мигове, отдавна отминали. Дните, в които не спирах да се усмихвам, рядко се срещах с тъгата. Усетих, че почти бях заспала върху клавиатурата и точно в момента, преди да го изключа, видях десетки публикации във facebook : „Ще ни липсвате, господине“, „Никога няма да ви забравим“, „Съжаляваме за глупавите постъпки, които правихме“. Веднага се обадих на Надя, в главата ми връхлитаха една след друга мислите. А Надежда вдигна и каза само: „той е починал“ … и затвори. Седнах бавно на леглото, забила празен поглед в стената, и обвинявах себе си за случилото се, обвинявах съучениците си. Всички ние не заслужавахме вниманието и знанията, с които той ни заливаше ежедневно. Убихме желанието му да бъде наш преподавател в момента, в който избягахме. Ние бяхме виновни… Студени и изпълнени с болка сълзи потекоха по лицето ми. Нямаше връщане назад. Пред очите ми оживяха отново моментите, в които бяхме заедно. В едни се смеехме, в други той ожесточено ръкомахаше и се караше на някого, разговорите пред автомата за кафе, неуспешните му опити да ни обясни нещо… Сълзите бяха все по-настоятелни и все по-бързо се ронеха от очите ми. Трябваше да остана! Трябваше … Да … Остана…

Сутринта всичко беше сиво и тихо. Тълпа от ученици вървеше към гробищата, всички в черно и с алени карамфили в ръце. Аз и класът ми. За първи път заедно в едно нещо. Това ли беше цената?