Септември е разполовен
от първия учебен ден…

За да се настроите на есенно-действен режим, предлагаме ви да загреете с написаното от следващите трима отличени в Копнежа за ученическо творчество: „Проект за чисто бъдеще“, „Бастун и цървул“ и „Приятели верни“ от Петър Пашев; „С вкус на лято“, „Детска молба“, „Пролетна песен“, „Мартенска гора“, „Земята е нашата къща зелена“ и „Изненада“ от Венета Драгнева; „Моят град – моето бъдеще“ от Християн Трифонов.

Петър Пашев, 15 г., СОУ „Екзарх Антим 1“, Казанлък

Проект за чисто бъдеще

Много искам да мога да летя. Да полетя над земната шир и да гледам света отгоре. Ще си полегна на някой облак. А когато завали дъжд, ще сложа мрежа над света. И цялата мръсотия от дъжда и въздуха ще задържа в мрежата. Водата ще минава пречистена, като през филтър. И светът ще изглежда окъпан, освежен и щастлив като малко дете след баня.

После искам да поплувам във водата. Може да се превърна в малък сом, който ще поглъща отровите от морското дъно. С това ще се храня и ще порасна голям. Но няма да навредя на никого, защото ще съм проектиран да рециклирам отровите и боклуците, които събирам в мен, и да ги превръщам в златен пясък. Ще го разпръсквам по брега на морето, за да може децата да се ровят спокойно в него и да строят замъци.

След това искам да порасна и да мога да управлявам целия свят . С едно натискане на бутон ще превърна колите в каляски, заводите на интербази, които ще пречистват атмосферата. От чешмите ще потича спокойно напитката, която си пожелаеш. Водата ще има плодов вкус. Децата ще ядат само екологично чисти храни. Дюнери, хот-дог и разни измишльотини ще останат в историята като стресови депресанти.

Когато се замисля, всичко това може да се случи.

Опазвайки природата, ние ще живеем до 1000 години.

Но дали тогава животът няма да е скучен?

Или ще имаме време за нови проекти и изобретения?

Е, времето ще покаже!

 

Бастун и цървул

Един бастун срещнал един цървул на Женския пазар.

– Здравей! – казал бастунът. – Как се чувстваш да бъдеш вчерашни новини?

– Какво искаш да кажеш с това? – учудено попитал цървулът.

– Е, нали знаеш, че в днешно време всички използват думата БАСТУН като олицетворение на глупостта.

– Няма такова нещо! – сърдито отвърнал цървулът.

– Е как ще няма, можеш да се чуеш само от устата на някоя бабка – насмешно казал бастунът.

– Ха, та аз поне мога да се чуя, бастун такъв!

– А видя ли! И ти използваш бастун вместо цървул.

– Е да, но има ли значение? И двете означават, че си тъп.

 

Приятели верни

Обгърнах със поглед земята,
обходих със пръсти света.
Погалих небето, цветята,
опитах да сбъдна предишна мечта.

Направих хранилки за птици,
изпратих ги с вятъра южен.
Почистих всички боклуци,
значим се почувствах и нужен.

Не исках да спирам с това…
Не знаех какво да направя?!
Дървета ми кимнаха – Ела!
И тях окопах най-накрая.

Почистих боклука огромен
и мигом земята прогледна.
Дари ме със ласка за спомен,
водата изчистих, да бъде потребна.

Опитах да вдишам въздуха чист,
задавих се… беше отровен.
Автомобили и фабрики преобразих,
днес всички дишат въздух вековен.

И цялото земно кълбо
усмивки ми пращаше щедри.
Ще спра ли да върша добро?
Не! С природата вече
сме приятели неразделни!

~~~

Венета Драгнева, 13 г., ОУ „Георги Кирков“, Казанлък

С вкус на лято

Отново се намираме засмени
на онзи светъл морски бряг.
Забравили тревоги и проблеми,
със сините вълни ще пеем пак.

Ще тръгнем заедно по плажа,
със слънцето, край синьото море,
а нощем бялата луна ще се показва
и ще ни гледа от сияещо небе.

Далече от града, сред златни дюни,
в земята на игривите вълни,
намираш със вълнение, без думи
най-чудните магии и мечти,

за някои – заровени на плажа,
за други – носещи се в синьото море,
но мен ако попитате, ще кажа:
„В играта на невръстното дете.“

Тук дните се изнизват неусетно,
остава само споменът чудесен
за детските игри и за морето,
за летните мечти, за нежна песен.

 

Детска молба

Потеглихме отрано към морето
и в миг моето въображение
започна да рисува слънцето, небето,
вълните като сребърно видение.

И златен пясък, и огромни дюни,
навсякъде усмихнати лица,
и много бавно то пред мен представи
картина най-прекрасна на света.

Но ето че дойдохме до морето
и съзрях  от острите скали
единствено боклуците, които
подмятаха се в морските вълни.

И нямаше го онзи пясък златен,
и нямаше ги дюните красиви,
издигаха се чак до небесата
огромни сгради и комини сиви.

Това ли означава красотата,
вдъхновяваща художник и поет,
и тук ли ще прекарам чудно лято
на пясък от строежите зает?!

Аз моля ви, опазвайте морето,
поне заради вашите деца,
защото най-щастливо е детето,
играейки сред чистата вода!

 

Пролетна песен

Златното слънце огрява земята,
събужда я нежно от дългия сън.
Песен отново запява реката.
Зимата вече я няма отвън.

Бели кокичета, жълти лалета,
градини, отрупани с дивни цветя.
Безоблачно, ясно е вече небето.
Весела пролет, добре си дошла.

От юг ще се върнат пойните птици,
пчелите отново вън ще жужат.
Ще пеят те своята песен красива
сред клони отрупани с вишнев цвят.

Сред огромните, свежи, зелени полета
минзухарите тихо, красиви горят,
от юг ветровете пак ще повеят
и те като пламъци пак ще трептят.

Прекрасна, единствена пролетна песен
отново край нас ще звучи,
след дългата зима отново чудесен,
по-хубав и нов свят се роди.

 

Мартенска гора

Облаци бели се вият в небето.
Слънчо ни къпе в златни лъчи.
Отново разнася се тук птича песен,
зелена гората шуми ли, шуми.

През зелени листа и през клони зелени,
тук-там се мярват нежни лъчи,
погалват кокичета чашки навели
и бързо се гонят сред млади треви.

Навред се разнася мирис на младост,
бистри потоците бързо текат.
Гората кипи от вълнение, радост,
отново пчеличките тихо жужат.

По дърветата птиците вият гнезда,
все нависоко, сред буки зелени,
за да посрещнат първи те пролетта
със своята хубава, мартенска песен.

Земята е нашата къща зелена

Земята е нашата къща зелена,
гората е нейна градина,
нека запазим я ний подредена,
чиста, зелена, красива.

Нека погледнем за миг красотата,
която сама е израсла,
и знам, ще открием така на Земята
едно място свидно, прекрасно.

Нека погледнем тези дървета,
нека погалим цветята,
нека запеем с природата, нека
по-силно обикнем гората.

Нека поне за момент да си спомним
как неведнъж тук сме се спряли
и защитени от дебелите сенки
като деца сме играли.

Нека да пазим спомена вечен
дълбоко в наш’те сърца
и поклоним се дълбоко
пред нейната красота.

Земята е нашата къща зелена,
гората е нейна градина
и ако ние я пазим, аз знам, тя ще бъде
още по-прекрасна, красива.

Изненада

Татко има си мечта –
с въдицата във ръка
сам край някой гьол да дреме
неопределено време.
За рождения си ден
мама чака ден след ден
скъпа рокля и гердан,
а получи нов тиган.
Баба иска очила,
дядо – спортната кола
от известната реклама,
ала да я има – няма!
И на фона на това
ето моята мечта:
заявих веднъж пред всички,
как желая аз сестричка,
ала моята мечта
явно трудна е била…
рекламация тук няма –
с брат ме изненада мама!

~~~

Моят град – моето бъдеще

Християн Трифонов, 13 г., ОУ „Г.С. Раковски“, Варна

2104 година, Земята… Eвропа… България… Варна!

Тъжен град е меко казано. Сивите огромни здания са изпълнили като градоносни облаци по-голямата част на града и застрашително са изправили фасадите си към небето, като че ли искат да погълнат и него със сивотата си. Въздухът е тежък и едва ли би могъл да накара някого да лети от щастие. Птици – няма! Деца по улиците – няма! Дори уличните котки и кучета отдавна са намерили по-уютни местенца за своето съществуване. Тяхното място са заели купища ламарини – някои сиви като сградите наоколо, други блестят като слънца-мошеници, които мамят наивните. Ламарини на колела! Фучат насам-натам, изкашляйки своите демонични пушеци наоколо.

Земята… Европа… България… Варна… Училище… 5 клас… Залата за симулации!

Само тук на учениците е разрешено да се разхождат. Хубави чисти алеи, обградени от двете страни с вековни дървета, сред чиито листа весело чуруликат различни видове птички. Катерички подскачат от клон на клон и крайморският бриз си играе закачливо с опашките им.

„Моята баба си спомня“ – глас на момиче проехтява тъжно и като че ли угасява с него възникналото въодушевление…

„Спасиха ли си варненци морската градина…“ – сепва ме гласът на говорителката, която предава новините за протестите срещу застрояването на едно от най-големите богатства на Варна – райски остров сред огромна сивота на града – Морската градина, и този въпрос ме извежда от страшния кошмар, който изрисува преди минута въображението ми.

… 1862 година! Варна, Османската империя! На 24 май се провежда църковна служба и за първи път са почетени светите братя Кирил и Методий. По улиците, които напомнят селски калдъръми, се разхождат смешно облечени дами и господа. Каруци, теглени от красиви коне, преминават край тях и единствени нарушават тишината наоколо. Двама мъже със странни шапки с пискюли върху главите си, седят в най-хубавата сграда на градчето и обсъждат нещо:

– 10 декара за общинска градина, засадена със зеленчуци. – казва Халил ефенди, кмет на градчето. Ще ги оградим с храсти!

– Хубаво! Ще прибавим още 4 декара по-късно и ще ги засадим с вишневи дръвчета, нови овошки, липи и кестени. – добавя Саид паша, председател на местния търговски съвет…

Когато имаме нещо, с което много сме свикнали, ние не можем да си представим какво би било, ако изведнъж го изгубим! А Морската градина във Варна е точно такова нещо.

… 1881 година! Варна, България, три години след Освобождението!

Кметът Михаил Колони предлага да се създаде градска градина около театъра и приморски парк. Идеята му се възприема с присмех и недоверие от местния парламент, който отпуска една незначителна сума за начинанието. Кметът и част от обкръжението му обаче са настойчиви. Обособени са 26 декара парк и са засадени 130 дървета .

Известният археолог Карел Шкорпил, който живее във Варна, кани по настояване на общината чешкия паркостроител Антон Новак. Архитектът взима присърце възложената му задача и мястото бързо е почистено, картографирано и са засадени първите редки растения…

По прашни пътища се носят каруци. Те идват чак от от Лонгоза, Странджа, Цариград и Средиземноморието и са натоварени с ценни дървесни и цветни видове – сред тях бряст, липа, кестен, ясен и други…

2009 година, Варна, България, Морската градина, „Слънчевата алея“.

Минавам покрай паметника на този чужденец, който гражданите на града са издигнали като признание за този безценен дар, който той е оставил след себе си –Антон Новак. Покланям се и продължавам.

2006 година – „Алея на възраждането” – Ботев, Левски, Отец Паисий, Раковски… – уча се да чета по имената върху паметниците.

2004 година – „Алея на космонавтите” – ръката ми погалва борчето, засадено от ръка, която е летяла сред звездите.

2002 година – „Алея паметни за България места“ – стъпвам върху плоча в желанието си да достигна до едно красиво цвете върху тревата. Спират ме думи като Шипка, връх Вола… Думи, чиито значение ще науча едва по-късно…

„Спасиха ли си варненци морската градина…“ – сепва ме гласът на говорителката, която предава новините за протестите срещу застрояването на едно от най-големите богатства на Варна – „белите дробове“ на града.

Когато имаме нещо, с което много сме свикнали, ние не можем да си представим какво би било, ако изведнъж го изгубим! А Морската градина във Варна е точно такова нещо.

Като си помисля само – толкова много хора, голяма част от които чужденци, които са знаели, че няма да останат тук, за да се радват на „плодовете си“, са засаждали не само дървета и храсти. Основавайки този природен парк, те са засаждали Бъдеще!

А какво Бъдеще искам аз за моя град?

Земята… Европа… България… Варна… Училище… 5 клас… Залата за симулации!…

„Спасиха ли си варненци морската градина…“ – сепва ме гласът на говорителката, която предава новините за протестите срещу застрояването на едно от най-големите богатства на Варна – „белите дробове“ на града!