Приятели (:
Търсенето на корица за предстоящата ни антология „За спасяването на света“ продължава.
Продължава и търсенето на читатели. Искате ли да ни помогнете? Ние имаме нужда от съ-участието ви, сега и всеки път. 🙂 Изданията и деянията на Човешката библиотека са общностни: те имат шанс (и смисъл) да се случат само когато ги подкрепят читателите като общност.
Можете да ни подкрепите с:
- Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук. Препоръчваме: 7 лв. за е-книга.
NB! Хартиеното издание: Тиражът и цената му изцяло ще зависят от броя предварителни поръчки до края на октомври. На този етап е достатъчно да ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) колко хартиени бройки ще искате. Ще ви добавим на специален мейлинг лист. А през ноември ще ви пишем, за да решим заедно облика на изданието (твърди или меки корици, в един или два тома, на рециклирана хартия или да… :D), като ще уточним и колко излиза една бройка при всеки от вариантите.
И NB 2! Всеки, който си заяви антологията предварително (електронна или хартиена), ще бъде вписан в По-желалите: читателите, които вярват с ум и сърце, че книга като тази заслужава да излезе. 🙂 Затова молим да ни пращате и двете си имена.
(Държим да си знаем: На нас не ни трябват дарения. Трябва ни убеденост, че това, което правим, е нужно и на вас. Затова: ако искате да ни пратите по-голяма сума, просто пишете „За еди-колко си книги“. Убедени сме
, че можете да зарадвате хора около себе си.) - Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ!
(Това понякога дава много по-широк и по-траен резултат, отколкото личната „лепта“.) - Какво още – вие какво друго бихте предложили?
Пишете в тази тема – или тук в отзивите, или в пощата ни.
А ние почваме спасяването – стъпка по стъпка, страница по страница…
~ ~ ~
Умиращата ракета разора почвата, разсече тялото си в острите мечове на скалите, пропълзя няколко километра по нощната равнина и затихна. Сърцето ѝ няколко минути стягаше магнитните си мускули и като че ли успя да победи кръвта. Но пирова беше неговата победа; ослепителната кръв стопи изтощените стени, плисна навън и сърцето избухна с цялата плазмена ярост на ентропията. Озари равнината с последния си, вече несъзнателен факел и се примири със смъртта.
В тялото на ракетата още живееха отделни клетки, които агонизираха, изгубили връзката с разбития кристален мозък. Когато бледото слънце започна да се разгаря в небето, от разкъсаните тръби плъзнаха отровни изпарения, разляха се във въздуха и потекоха по равнината. Техният разяждащ дъх накара тревата да се стегне и да потъне в почвата. Храстите пожълтяха, свиха се на кълба и се затъркаляха по-далеч от опасното място. Последва ги стремителен жив килим от изплашени насекоми. Едно дърво изтръгна корените си и запълзя към хоризонта.
Когато разкъсаните вени изхвърлиха съдържанието си, ракетата започна да се разпада. Отслабналите напукани ребра не можеха да задържат титановата кожа, която с дрънчене се свличаше на плочи. В отворилите се рани все още нещо съскаше, пропукваше, понякога ярко пламваше електрически разряд. Почернелите кабели увисваха навън и разтопените им краища чукаха по обшивката.
В небето се появи птица с огромни криле, неподвижно разперени за реене в спокойния въздух. Долу ракетата бе изгорила ивица равнина. Когато птицата прелетя над нея, въздушен поток тласна крилете ѝ – ракетата все още излъчваше топлина. Птицата кацна на границата на черния кръг, насочи хобота си към оголените металически кости и изпусна облак синкава мъгла. Засъска, ракетата се покри със скреж, от нажежените части се вдигнаха облаци пара и угасиха излъчваната жега.
От гърба на птицата скочи човек.
Той се доближи до почти оцелялата предна част и почувства вътре живот. Докосна обшивката с дълги чувствителни пръсти, определи неговото място и постави върху метала малко животно, подобно на охлюв. Животното запълзя бързо. Набразди мястото, където металът беше най-тънък, после изтощено се сви в черупката си, изтърколи се на земята и заспа.
Човекът внимателно го изнесе в тревата извън изгорения кръг и се върна. Опря в корпуса свития си до бяло юмрук – металът омекна, разкъса се и се свлече навътре.
Стоя известно време, връщайки силите си – металът беше труден за преодоляване. Влезе в ракетата, стигна до кабината – стократно, хилядократно защитената кабина, оцеляла след металната агония. В деформираното кресло лежеше човек, който не приличаше на влезлия, но беше жив. Този човек бях аз.
Влезлият ме вдигна със силните си спокойни ръце и ме изнесе навън. Бях в безсъзнание; не знаех нищо. Не знаех, че съм летял дълго върху гърба на червената птица; че съм бълнувал; че човекът, който ме изнесе, е преливал в тялото ми месеци и години от своя живот… Не знаех нищо. Моето тяло беше разбито от гърчовете на ракетата. Сърцето ми понякога преставаше да бие, понякога преминаваше в трескава фибрилация, която почти не тласкаше кръвта. Част от моето подсъзнание продължаваше да поддържа живота с неприкосновените сили на организма. И през цялото време му е помагал човекът, когото не виждах и за когото изобщо не знаех.
Животът на тласъци се връщаше в мен. Постепенно преживявах цялата еволюция на живата материя. Разумът ми възникна в края на втория месец, повтори целия съзнателен живот на личността, която бях аз. И накрая, когато сметна, че се е развил до пълна зрелост, ми позволи да отворя очи.
В хладината на ранната утрин животът прогони съня. Тревата надникна навън, протегна схванатите си стъбла и ги подложи на слънцето. Дърветата се събуждаха бавно. По-младите разплитаха клоните си, а старите още шумоляха и се изправяха неохотно. Там, където бяха лежали, тревата се показа с недоволно закъснение. Няколко птици в безконтролна радост затанцуваха между облаците. Небето прибра и последните си звезди и се изпъна над главата ми, готово да закънти при най-лекото почукване.
Слънцето стана червено, оранжево, жълто, непоносимо бяло, без да помръдва от вечното си място над мен и света. Докоснах с колене равнината и чух как някъде далеч потече река. Беше времето на младата вода. Подземните океани пускаха своите подвижни филизи нагоре, където кристалните им кълнове разцъфтяваха в гейзери и потичаха без определена посока. Посрещаше ги мекият дъжд на облаците, изпращаше ги веселият шум на живота, отрупан около донеслата го вода. Ручеите, езерата, реките и малките морета се раждаха, живееха и се връщаха в земята, за да отстъпят място на новородените води през следващата водотворна година.
От върха на хълма Ушуар ме гледаше с острите си очи как тичам и се премятам в еластичната трева. Той не искаше да ме безпокои след дългия период, когато възстановявах себе си. Аз имах нужда от него и той имаше нужда от мен; но трябваше да владеем нетърпението си. За него беше по-лесно, а и той повече размишляваше над мен, докато аз го приемах стихийно, надявайки се на бързината на своя анализ.
И все пак Ушуар не издържа. Вчерашният ни разговор бе спрял в нестабилна гореща точка, когато и двамата почувствахме колко сме близо до изясняване на нашите различни понятия. Прекъсна ни само умората, която все още ме побеждаваше.
Дали е вече време? Нетърпението казва: „Да, време е, не искаш ли да тръгнеш, не искаш ли да говориш, не искаш ли да знаеш?“. Ушуар побягва, плъзга се по огледалото на тревата. Аз го виждам и размахвам ръце. Тичаме един срещу друг, разминаваме се, но той ми подлага крак. Падам, извъртам се и той се хвърля върху мястото, където бях преди секунда. Хващам ръцете му (с изненада откривам, че той е мокър до кости). Ушуар парира и ме отхвърля няколко крачки встрани.
Няколко минути се борим и преследваме, после лягаме един срещу друг и очите ни горят, а в телата се разлива почивка.
– Защо си мокър?
– Един гейзер избликна точно под моя дом – смее се Ушуар. – Сега живея по средата на езеро и сутринта го пресичах с плуване.
– Откога плуваш облечен? – прихвам аз и изстрелвам в косата му кръгло кафяво семенце. То е бодливо и Ушуар сърдито съска, докато го изскубва от гъстите джунгли на главата си.
– Бях сънен, когато излизах, не забелязах промяната и от вратата паднах в езерото.
– Добре си се освежил.
– И още как! Пресякох езерото по-бързо от твоята окаяна ракета. Не бях чувал за такова нещо – езеро на върха на хълм.
– В нашите планини има…
– В нашите също има, Витане. Само че ти правиш голяма чест на моя хълм, ако го смяташ за планина.
Най-сетне той изтръгва семенцето и го хвърля по мен. Но аз все още съм чужд тук: бодливото топче, докоснало косата ми, отскача назад и потъва в тревата.
Животът тук е активен. Няма просто пасивно присъствие и незабележимо дългогодишно изменение. Животът на Фиорин напомня за себе си непрекъснато и непривично за мен. За него съм чужд – с тревата и храстите свикнах, но дърветата продължават да се дърпат от мен, животните ме гледат с подозрение, а с хората разговарям главно чрез посредничеството на Ушуар и децата му.
Впрочем… с хората е по-сложно. Не мога да си дам сметка дали те странят от мен, или аз от тях. Тук всичко е сложно и ме изморява много. Прекалено съм урбанистичен в сравнение с тях. Твърде са различни нашите понятия – техните са емоционални, моите са рационални. В моя език има повече термини и по-малко образи; при тях е обратното. Тук всеки като че ли говори на различен език, но всички го разбират.
Освен мен.
Из „Предсмъртната или първата болка“ – Атанас П. Славов и Георги Арнаудов (включен в „За спасяването на света“)