Лятото е към своя край, текстовете от Копнежа за ученическо творчество – също. За предпоследно ви представяме: Ивайла Тодорова с „Чуждото е без пари“ и „Някакво червило“, Борислава Миткова с „Да гаснеш бавно“ и Божидар Русев с „Междупланетно приятелство“.

Ивайла Тодорова, 18 г., СОУ „Екзарх Антим I“

ЧУЖДОТО Е БЕЗ ПАРИ

Ако сте такива хора,
срам ме е, че съм човек!
Ще изляза от отбора,
а пък нямам четвърт век.

Осъзнавам се на време,
че сте всичките крадци,
кой каквото свари – вземе,
чуждото е без пари…

Вие дърпате конците,
но животът дърпа вас!
Няма как да се спасите
от върховната му власт…

НЯКАКВО ЧЕРВИЛО

Само някакво червило,
по лицето друго няма.
А в очите й – бесило,
даже изкопана яма…

Само някакво червило
и сърце така студено,
пред което е безсилно
чак желязното ти его…

Само някакво червило
и жена от яд пияна…
Днес дошла е да убива,
но врага защо го няма?

 ~ ~ ~

ДА ГАСНЕШ БАВНО

Борислава Миткова, 17 г., ПГ „Проф. д-р Асен Златаров“, Видин

Пианото на бащата на Алек беше един от онези големи и черни лъскави инструменти, които можеха да се видят само по телевизията и по време на концерт за класическа музика. Но нито пианото, нито Алек бяха в някоя зала. Момчето се намираше в просторната всекидневна, цялата обзаведена в стил от епохата на кралица Виктория, с една-единствена светлинка, идваща от запалената камина. Всъщност, цялата къща беше като музей на викторианската епоха, което всяваше плашещо усещане както в слугите, така и в самия Алек. Майка му обожаваше изкусните мебели, килимите, портретите и старовремските камини, така че кой бе той, за да и отнеме удоволствието от всичко това? Тук-там можеха да се видят леки белези от присъствието и на баща му, като това пиано например. Алек осъзнаваше, че не е дори и наполовина толкова талантлив като баща си, който го бе учил да свири на пиано, когато бе толкова малък, че едва достигаше клавишите с малките си пухкави ръчички. Баща му беше един от онези хора на изкуството, които умеят да свирят, пеят, рисуват и пишат поезия. Алек бе сигурен, че ако не беше катастрофата, която отне живота му и този на майка му, той щеше да се прочуе надлъж и нашир със своите невероятни способности. Дните, след като научи за катастрофата, бяха едни от най-ужасните в живота му. И въпреки че се опитваше да забрави, всяко нещо в тази къща му нашепваше за присъствието на любящите му родители. Но най-лошо беше, когато погледът му попаднеше върху пианото. Този инструмент беше пропит с толкова много спомени, че те причиняваха истинска, физическа болка на Алек. Но той продължаваше да свири, не само защото баща му бе пожелал така, но и защото харесваше изкуството.

Днес се бе почувствал зле. Усещаше всяко мускулче в тялото си изтощено до крайност, главата му пулсираше бясно, а гърлото му бе толкова пресъхнало, че чувстваше езика си подут и грапав като шкурка. Накрая, след дълга вътрешна борба със самия себе си, Алек се предаде и погълна няколко от хапчетата, грижовно скрити под една от дъските на пода. Когато съзнанието му се избистри от болката, той почувства порив на горчивина и раздразнение заради слабостта си. Но когато потърси най-добрия си приятел Ник, който беше като отдушник за яростта, която той таеше към самия себе си, той, разбира се, не бе там. Отново бе излязъл, въпреки късните часове на нощта, оставайки след себе си единствено миризмата на скъп афтършейв. Така че Алек отново се върна във всекидневната и се настани на ниската пейка пред пианото. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Остана така, заслушан в тихото пукане на огъня, след което бавно изпусна въздух от ноздрите си и нежно положи пръсти на студените клавиши. Плъзна несигурно пръсти и оттам се понесе тиха и лека мелодия, която бавно заглъхна. Щом и последният звук беше погълнат от нощния въздух, ръцете на Алек се задвижиха по клавишите отново, само че този път много по-уверено. Пръстите му сами намираха правилните места, тъжната мелодия отекваше в главата му, още преди да докосне инструмента. Беше свел глава и леко притворил очи, миглите му пърхаха лудо. Музиката, в началото тиха и бавна, се извисяваше и ставаше все по-бърза и по-бърза, като изцеждаше всяка капчица енергия, която му беше останала. Когато изсвири и последната нота, бялото му лице беше станало на червени петънца, гърдите му се повдигаха бясно и по челото му бяха избили капчици студена пот. Това беше мелодията, с която баща му бе спечелил сърцето на майка му. Баща му бе безнадежден романтик, купуваше красиви цветя или малки подаръчета на жена си дори и за най-малкия повод. Изненадваше я с неочаквани ваканции и приятни вечери, далеч от натоварването и стреса, получен от постоянната работа. И всичките тези малки изненади винаги завършваха с тази мелодия, която Алек беше научил още от малък. „Някой ден и ти ще свириш тази мелодия на жената, която обичаш, точно като мен“ – повтаряше баща му всеки път щом видеше сина си на пианото. „Но това никога нямаше да стане“ казваше си Алек от няколко години насам. Нямаше смисъл да се самоизмъчва. Идеята, че някой ден някой може да обича умиращо момче като него, бе достатъчно болезнена… И невъзможна. Той много добре осъзнаваше този факт и затова нямаше нужда да се заблуждава. Той просто щеше да умре. Някоя вечер щеше да легне в голямото си пухено легло и на сутринта нямаше да отвори очи. И най-странното бе, че тази така потискаща мисъл не го плашеше, напротив – радваше го. Радваше го, че ще дойде ден, в който няма да се налага да се бори със самия себе си и с пристрастеността към глупавите лекарства, които не го лекуваха, а само удължаваха болката му. И както винаги ставаше, сега когато бе така уморен, съзнанието му се понесе нагоре по стълбите към неговата стая и по-точно към онази разхлабена дъска на пода, къде бе скрит неговият път към смъртта. Той стисна силно зъби, лицето му се изопна от напрежението. Ръцете му обхванаха ниската пейка на пианото и се впиха в дървото отдолу толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Останал така за няколко дълги минути, той изглеждаше като някоя гръцка статуя. Беше жалко, че красота като неговата се погубваше с всеки изминал ден. Лунните лъчи влизаха през прозореца и огряваха едната част от лицето му в бяло, докато другата част бе оцветена в червено от бурния огън в камината. Изумрудено-зелените му очи бяха широко отворени и вперени невиждащо някъде в далечината. Тялото му бе изправено и напрегнато като струна. Всичко това му придаваше неземно красив вид. Но цялата тази илюзия се изпари, когато с едно рязко движение той стана и се доближи до леко открехнатия прозорец. Студеният и свеж въздух влизаше и докосваше косата и лицето му толкова нежно, както той докосваше клавишите на бащиното пиано. Бе стиснал здраво очи и се бе вкопчил в тази единствена мисъл: „Някой ден и ти ще свириш тази мелодия на жената, която обичаш, точно като мен“. Понякога се питаше какво ли щеше да стане, ако някоя вечер придружи неразумния си приятел Ник, който често си спечелваше по някой и друг шамар заради острия си език, на някое от неговите партита? Дали там, сред гъмжилото от хора, той няма да зърне някое момиче, което ще стои кротко в някой ъгъл и ще го наблюдава с любопитство? Дали нямаше да се сприятели с нея и в последствие нещата да потръгнат? Сигурно не беше невъзможно всичко това да се случи. Но имаше едно нещо, в което той бе напълно сигурен – това щеше да бъде една мимолетна връзка. А той не искаше такава, не и след като бе видял любовта между родителите си, спокойствието и разбирателството, което ги обгръщаше. Искаше любов, като тази, описана в романите… Прониза го остра болка и нуждата от лекарството му се засили. Той стисна здраво рамката на прозореца и се наведе застрашително много напред. Опитваше се да държи мислите си далеч от онова малко коварно шишенце, но беше толкова трудно. В такива моменти, които напоследък ставаха все по-чести, той се питаше защо просто не вземе всичките наведнъж. Защо просто не свърши като такъв, какъвто бе – просто един пристрастен към лекарствата 17-годишен тийнейджър. Защо трябваше да живее живот два пъти по-дълъг, но два пъти по-тежък? Чувстваше се като една голяма свещ, чийто огън едва-едва тлее. Той просто гаснеше бавно… Но тогава се сещаше за всичките си роднини, слугите, с които в течение на времето се беше сприятелил, и най-вече за приятеля си Ник. Какво щеше да прави той без него? Беше един от онези хора, които буквално живееха за мига – беше див, егоцентричен, весел и толкова окрилен от живота си, че когато човек се доближеше до него, усещаше енергията, струяща от всяка клетка в тялото му. Алек не можеше да му го причини, не можеше да отнеме тази усмивка от лицето на приятеля си. Той въздъхна примирено и с тежки стъпки се върна на пианото. По пътя хвърли един изпълнен с несигурност и копнеж поглед към вратата, но успя да накара тялото си да седне на пейката и ръцете му отново се задвижиха по клавишите. Отчаяно много му се искаше Ник сега да е тук при него, за да изслуша мъката му… И тогава чу как бравата се накланя и вратата се открехва тихо. Заля го вълна на облекчение, една плаха усмивка се появи на лицето му, но той продължи да свири.

– Рано се прибираш. – промълви той след секунда.

Но последва само тишина, нещо ужасно не в стила на приятеля му. Алек спря да свири, отпусна ръцете си и се обърна леко намръщен. И замръзна. На прага на вратата не стоеше приятеля му, както той очакваше. Бе някакво момиче, застанало несигурно и оглеждащо стаята със светнали очи. Щом видя, че Алек я гледа, тя също прикова погледа си в зелените му очи. Бе облечена по пижама,  a русата й коса бе разбъркана, сякаш току-що бе станала от леглото, сините й очи гледаха с любопитство стоящото пред нея момче. „Тя е дъщерята на готвачката“ – сети се Алек след миг. Ник го бе предупредил, че тя ще отседне в къщата за няколко дни. Но не му бе споменал колко красива е, нито как от нея се носеше приятен аромат на жасмин и индийско орехче, каращо напрегнатите му и изопнати за лекарството нерви да се отпуснат.

– Аз… извинявай, че те събудих… – започна той несигурно, а момичето пред него се усмихна лъчезарно, карайки нещо в него да трепне.

– Няма проблем. Аз съм Даяна. – отвърна тя и се приближи с плавни стъпки, протягайки нежната си ръка напред.

–  А… Алек.

Момчето стисна ръката й и усети топлината, която идваше от нея. И когато тя се усмихна още по-широко, той почувства как и върху неговите устни също разцъфтява усмивка. И въпреки че преди малко човекът, който бе копнял да види, бе Ник, сега неочаквано осъзна колко много се радва, че не вижда приятеля си, а някой друг.

~ ~ ~

МЕЖДУПЛАНЕТНО ПРИЯТЕЛСТВО

Как марсианците излязоха наяве и се запознаха със земляните

Божидар Русев, 13 г. , 42 ОУ „Хаджи Димитър“, София

Далече от Земята, макар и да е нейна съседка, се намира Червената планета – Марс. Там живеят марсианците, наричани още хепити*. Те приличат на мечета, но имат още рога, три очи и могат да говорят. Всъщност, те имат свой език, но всеки индивид притежава и специален аудио-преводач. Когато говорят чрез това устройство, се чува глас, превеждащ на необходимия език. Марсианците са винаги весели, радостни, усмихнати и оттам произхожда и другото им название – хепити. Освен това, те винаги носят щастието със себе си. Имат и някои специални способности – когато поискат, могат да станат невидими. Домовете и сградите около тях също могат да не се виждат от хората, ако те пожелаят това. Хепитите обаче не могат да скрият нищо от представителите на своя вид.

През 1963 година марсианците правят всичко на своята планета невидимо, за да не разберат хората, че на Марс има живот. Тогава е изстрелян първият съветски безпилотен космически апарат, който има за цел да изследва Червената планета. Хепитите били много стеснителни и срамежливи и се страхували да не бъдат разкрити, защото въобще не приличали на земните хора. Този страх ги държал дълго време невидими. През това време те започнали да научават много неща за планетата Земя, за които нямали никаква представа. Били любопитни и много дружелюбни. Интересували се от земните науки астрономия, география, биология… Интересен им се струвал и животът на нашата планета – често заедно обсъждали как например може да се помогне за опазването на земната природа, мира и други интересни теми. Хепитите искали да споделят своите идеи с хората, обаче се срамували от тях, защото били различни.

Изследвайки небесните тела, веднъж техният радар отчел астероид, насочен към планетата им – Марс. Кръстили го A2013D. След подробно проучване техните специалисти установили, че е много голям, че ще удари Червената планета и че имат на разположение няколко месеца, за да се спасят. Хепитите се уплашили, чудели се какво могат да направят. Учените им се опитвали да разрешат възникналия проблем. Минали няколко седмици, а вече марсианците имали готовност да изстрелят ракета срещу астероида, която трябвало да се разбие в него и да го унищожи. Опитът се оказал неуспешен, тъй като ракетата се взривила, изминавайки първите си километри. Всички жители на червената планета се отчаяли, а специалистите продължили своята работа. Ден след ден се извършвали нови и нови опити, но нито един от тях не изпълнил възложените му очаквания.

Междувременно на Марс се приземил марсоходът Кюриосити, изпратен от Земята. Той кацнал в кратера Гейл. Хепитите разбирали все повече, че няма да се справят сами с разрушаването на опасния астероид A2013D. Те чувствали, че не могат да останат скрити завинаги. От другата страна, земните хора имали все по-голям интерес към новото и непознатото. Задачата на марсохода била да открие дали преди е съществувал някакъв живот и дали продължава и до днес. Иначе хепитите били много сръчни и изобретателни. След като разбрали за пристигането на „Кюриосити“, поставили на обсъждане много въпроси. В крайна сметка било взето решение, че трябва да излязат от прикритието си и да осъществят контакт с хората от планетата Земя. За повечето това било нещо ужасяващо, страшно и много, много опасно. Други мислели, че това е много добър избор и началото на нещо велико. Специалистите също изразили своето мнение и казали, че е най-добре да изобретят и прибавят микрофон към новопристигналия апарат. След дълги часове работа те успели да го монтират. Все още не били много притеснени, защото продължавали да бъдат невидими.

Изведнъж в централата на Националното управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство на Земята пристигнало аудио-писмо. То съдържало послание на хепитите за помощ и казвало, че астероид приближава тяхната планета. В писмото молели да им изпратят координати, на които е удобно няколко марсианци да отидат, за да се срещнат с представители на Земята и да обменят информация.

След като проверили достоверността на информацията, и разбрали, че е истинска, от НАСА били смаяни. Дългогодишните търсения на извънземни цивилизации най-после се увенчали с успех… и те били под носа ни – на най-близката планета. Тогава учените си спомнили предсказанията на някои писатели от миналите векове за живот на Марс… След като помислили, решили, че наистина трябва да изпратят координати с място за среща на марсианците. Веднага получили отговор, ново аудиописмо, че хепитите ще пристигнат съвсем скоро. От НАСА направили изявление до хората от планетата Земя, че вече официално е установено съществуването на извънземен живот. Те отрекли всякаква опасност от вероятно нашествие и обяснили каква е ситуацията. Повечето жители на Земята приели факта спокойно, а някои нямали търпение да разберат как изглеждат новите приятели от Червената планета и да научат подробности за тях. След ден марсианците пристигнали на точно указаното място и се срещнали с учените, отговарящи за тази мисия. След дълъг разговор специалистите от Земята решили да помогнат за унищожаването на опасния астероид и предложили основните действие да се извършват на нашата планета, защото нашата техника е по-мощна. Освен това решили, че трябва да се съберат най-добрите астрономи от двете планети. Хепитите приели всичко, защото желаели да спасят планетата си.

След седмица на същото място се събрали най-успешните астрофизици от Марс и Земята. Те търсели отговор на въпроса какво би могло да бъде спасението от астероида. Предлагали се най-различни идеи. В крайна сметка изобретението било наречено „Лазероид“ и можело да разрушава астероиди от далечно разстояние по предварително зададени координати. Относно построяването и вътрешното устройство на новото изобретение – всичко било уточнено. Оставало само да се изработи. Това щяло да се извърши в централата на НАСА.

Лазероидът бил изработен бързо, защото опасността наближавала. Трябвало само да се зададе местоположението на астероида. Тази задача изпълнил най-известният физик марсианец, който предложил и идеята за новия инструмент. Бутонът за унищожение бил вече натиснат и скоро се разнесъл оглушителен трясък – астероидът бил разбит. Съвместната мисия на двете цивилизации била успешна. Всички хепити и земни жители се радвали и празнували. Важното било едно – Червената планета е спасена. Марсианците предложили на хората да останат приятели завинаги и сложили началото на свободните пътувания между Марс и Земята. Разбира се, предложението било прието и всички се радвали на грандиозното междупланетно приятелство.

Това бил добър урок и за Земните жители – обединени заедно, можем да постигнем дори и невъзможното.

* хепити – от английската дума happy – радост, щастие.