В подготовка „За спасяването на света“: Малкото четене

Приятели,

Добре дошли в „Малкото четене“ – и в случая, надничане в  следващата книга в поредица „Човешката библиотека“!

Тя е антологията „За спасяването на света“ с 48 фантастични текста, всеки от които – на голяма тема, с важно търсене и силата да ни размисли, развълнува, даже… да ни промени?

Подготовката ѝ върви с пълна пара вече месеци. Сега, след като имане и избрана корица, на дневен ред са:

• до 30 ноември събираме последните По-желали.
  „По-желалите” са онези читатели, които вярват, с ум и сърце, че една книга заслужава да влезе в поредицата. Ако желаете да по-желаете „За спасяването на света“, пишете ни.
• на 4 декември се очаква излизането на е-антологията.

И разбира се, продължаваме да се вълнуваме как тя – и електронна, и хартиена – ще стигне до вас. : )

Вие може да ни помогнете с предварителни поръчки и разгласа. А и като я опознаете – през откъсите, които публикуваме всяка седмица.

~ ~ ~

 

С ловка маневра машината ни се включи в руслото на кипяща магистрала. Левсианските автомобили бяха много по-разнообразни от нашите. Наистина не може една и съща кола да обслужва костенурка и слънчоглед, слон и глухарче. Над асфалтовите ленти планираше калейдоскоп от аеролети. На кръстовищата имаше регулировчици-октоподи в антигравитационни хидрокабини. Главоногите оперираха чевръсто с пипалата си; от време на време пускаха мастилена завеса, за да си починат. Аварийни екипи отнасяха катастрофиралите апарати с водачите им. Шумът беше невъобразим; при други посещения бяхме узнали, че мнозинството граждани се оплакват от сензорни недъзи: прилепите оглушаваха, кучетата се прощаваха с изящния нюх, орлите ослепяваха. И макар домакините да общуваха чрез телепатия, трябваше вече да внушават не нормални гласове, а викове, крясъци, вопли; дори класическият любовен шепот изчезваше.

Излязохме на един от най-важните и красиви булеварди.

Той бе сравнително тесен – девет автоплатна, три за пешеходци. Някога го пресичала бързоструйна рекичка, окована в корито от елегантен виненочервен камък. Полека-лека тя престанала да отразява небето, плъзнала мудна, превърнала се в каша. Тогава я покрили с плочи, та да сторят място на още две платна, и продължили метрото. Станциите в тоя участък, кой знае защо, ги нарекли „Ароматни“.

Като гипсови релси по булеварда се простираха ивици земя с трева и дървета. Според божура – почти всички дървета в централен Воркон.

Ала сега не свистяха автомобили, не гърмяха камиони, не пърпореха летателни мотори. В почтителна близост до ивиците се трупаше огромна тълпа левсианци. Щяхме да присъстваме на рядко зрелище.

Какво само смешение! Сън! Карнавал! Сякаш рогът на Природата се беше пропукал точно над описвания булевард. Тук бяха и най-малките, и най-големите твари и растения – достойни граждани на мегаполиса. Стада рижи вълци, бухали с черни очила, антилопи-албиноси, бръснати лъвове и глигани; жирафи, чиито шии приличаха на пищни лехи, защото върху тях се бяха настанили хиляди любопитни цветя; таралежи с окапали бодли, аскетични леопарди, жребци без глас, всякакви породи кучета, щрауси с изкуствени крака, кълбета змии. Имаше, разбира се, и обикновени дървета, застанали самотни или на групи. По клоните им висяха намръщени лемури, преобличаха се хамелеони, гнездяха птици, пъплеха гъсеници. Хоботите на слоновете образуваха дебели куки; отгоре им сивееха снопчета билки, мъхове, склерозирали лишеи. Левитираха, блестяха, смътно ухаеха плодове и зеленчуци. Хвърчаха риби, молюски, земноводни, обкръжени със специалните си течни кортежи.

Внезапно ни заля буйна телепатична вълна на изумление, хищен страх и надежда. От долния край на булеварда се зададоха няколко масивни булдозера. Те се приближаваха бавно, а ние съзерцавахме ивиците. Там мъждукаше бледа тревица, хаотично се мяркаше плешива пръст с баграта на нашата плът, от нея се възправяха познатите структури на дървета. Видяхме шепа девойки, четирима-петима мъже, малко деца, малко юноши. Бяха предимно от европеидната раса, но личаха единици от негроидната и монголоидната, колоритни смески. Дървесата източваха спокойно своите тела, протегнали глави към слънцето. Едно дърво бе седнало. Водачите ни обясниха, че някога то било право, ала неизвестно защо почнало да прикляка и градските органи по „озеленяването“ му подложили мраморен постамент. Вгледахме се по-внимателно: дървото заемаше позата на Роденовия мислител! И твърде напомняше на него – същите напращели от сила форми, монолитна глава. Разяждано от болест, тялото му като че беше излято от зеленясал бронз, всред който светеха тъмни зелени очи, непривично големи и печални. Казаха ни, че той размишлява така отпреди стотина години, когато пред прадядовците на днешните автомобили е тичал левсианец с тромба.

Булдозерите се управляваха от носорози. Първият булдозер спря до тънкокрако момиченце. Другите машини продължиха и се заковаха всяка пред някаква жертва. Изведнъж стана толкоз тихо, че се чуваше даже гукането на гълъби и шумоленето на лози. После първият булдозер проточи стоманени щипища. Започваше изкореняването на дърветата по булеварда. Напоследък в района се случили много катастрофи, загинали видни личности и строителният компютър на Воркон изплюл заповедта.

Щипките обхванаха момиченцето за талията, потеглиха. Върху златистите му крака потече кръв, ръцете се отпуснаха безсилно, от очите му закапаха сълзи. Носорогът натисна педала и почвата трепна, освободи стъпалата на плячката.

Не само във Воркон, но навсякъде из Левса растяха дървета, осъдени да не вкусят от мъдрата старост. Човек все очаква тези момченца и девойчета да скочат, да се затичат с радостни викове. Чудесно би било в далечния космос да общуваме с дръвчета, които едва се различават от нашите деца!… Булдозерите обаче си гледаха работата.

 Из „Братята от Левса“ – Александър Карапанчев (включен в „За спасяването на света“)