Жената, която търсеше любовта
Ивинела Самуилова
Представят: Калин Ненов и Невена Стоянова
Тези дни съм човекът, който търсеше и продължава да търси любовта. С Ади, главната героиня в романа на Ивинела Самуилова, имаме само две разлики: тя идва от книга, аз – от живота; аз търся в книгите, тя – в живота.
Дали търсенията, които с Нев сме подбрали по-надолу, ще ви срещнат с находки и за вас самите?
А знаете ли, че „Жената, която търсеше любовта“ е първата книга, отличена като „Носител на всенародната любов“ в Копнежа ни за човечни книги?
Ади, явно все нещичко си намерила… 😀
Кал
„Все такива ги върша – помисли си тя. – Заставам с гръб и очаквам животът да ме потупа по рамото, за да се обърна към него. А той пък защо ли да го прави?… Има толкова други, които са се втурнали насреща му с възторг, без колебание… Няма да ги разбута с лакти, я, за да се занимава с мен…“
– С какво се занимаваш? – полюбопитства мъжът.
– Ами… писателка съм… (…)
– Биеш ли мъжа си ? – попита изненадващо дядото.
Ади пак се засмя.
– Не, трябва ли? – отговори тя с въпрос.
Сега той се разсмя.
– Баща ми казваше, че ако поет или писател бие жена си, нищо хубаво не може да напише. Сигур същото важи и за жените.
Все още широко усмихната, Ади каза:
– Има една женска молитва – не знам коя е авторката, но със сигурност е препатила доста: „Господи, моля те, дай ми мъдрост, за да разбирам мъжа, любов, за да му прощавам, и търпение към неговото настроение, защото, Господи, ако поискам сила, ще го бия до смърт“.
– Виж, чедо… – започна старецът. – Искам да ти кажа нещо много важно. За да стане това място райска градина, а не да се превърне в дива пустош, някой трябва да свърши много работа. Да, то е пълно с живот, с багри и благоухания и тази жизнена сила е даденост, но градината не може сама да се оплеви, нито да се оформи, нито да се подкастри… Всичко това го върши градинарят. Знам, че ако сложиш едни до други тази живителна енергия и моите мотики, торби с тор, ножици и тъй нататък, ще ти се стори неуместно да сравняваш пищната красота на живота с тези грозни и мъртви предмети. Никой не мисли за работата на градинаря, когато люлякът му замирише, нали? Всеки би се възторгнал от природата. И би бил донякъде прав! Ако този живот, с който небето и земята са ни благословили, го няма, какво бих могъл да сторя аз? Напразно бих се трудил. Но него го има и колкото и да е малък моят дял, той е незаменим – аз съм посадил семената и съм попречил на бурените да задушат цветята, и съм подтикнал всяко от тези растения да даде най-доброто от себе си. Разбираш ли? А понякога, ако годината не е добра, ако няма дъжд, ако нападнат разни вредители, трябват още повече грижи…
Мъжът замълча за момент. Ади само леко кимна. След малко той продължи:
– В Библията пише, че когато Бог посадил градината си, поставил човека в нея да я обработва и да я пази. По същия начин, когато ни е дал дара на любовта, той е сложил нашата воля за градинар. В сравнение с живителния плам на любовта, волята изглежда нещо толкова студено и прозаично, колкото и една мотика. И ако този плам го няма, напразни ще са усилията на волята. Има ли я обаче любовта, тя има нужда от своя градинар. Защото иначе градината ѝ ще заприлича на онези омагьосани, обрасли с тръни, непроходими гори от приказките.
– Навремето в село имаше една хубава мома, която се залюби с едно наше момче и му пристана. Баща ѝ обаче хич не го харесваше, отиде и си я прибра насила. Не знам как, какви връзки намери в новата власт, но я изпрати във Франция, където тя по-късно се омъжи за французин. Много рядко си е идвала през годините, но мъжът ѝ се споминал преди две години и тя решила да се прибере в село. Тук обаче среща някогашния си възлюбен – и той вече вдовец. И дето викат хората, че „старата любов ръжда не хваща“, тяхната пламна отново след 50 години. Нашата мома обаче, нали е вече французойка, решила да го учи на френски мурафети. Той, горкият, издържа геройски уроците по танго, някакво си там фондю ли е, какво ли е – не знам, той обясняваше, че го карала да си боде пръжките с шишове. Даже се научи да се обръща към нея с „ма шери“, да ѝ говори на „вие“ и да ѝ целува ръка.
Обаче един ден човечецът пристига в кръчмата, поръчва една голяма мастика, изпива я на екс, после си вика втора – гаврътва и нея, и чак на третата успя да дойде на себе си и да ни разкаже какво се е случило. Та значи, след всичките префърцунени глупости, бабичката най-накрая решила да му „пусне“, ама казала, че не ще дивашки селски изпълнения, а иска изтънчена френска любов и ще го учи на поза „69“.
– Вие, мон шери, ще си сложите главата между моите нозе, а аз – между вашите – инструктирала мадам. Той, завалията, малко притеснен, ама мераклия, се съгласил, за да не изпусне момента. „То, вика, голямо наместване падна, дорде си сгънем кокалите.“ И таман се нагласили, мадам здраво се изпърдяла. „Аз, вика, направо ще умра от смях, а пък и смърди. Дърпам се, вика, настрана да ставам, ама тя като ме замоли: „О, мон шери, ескузе моа, стана случайно, да пробваме пак, сивупле…“. И аз, вика, се съгласих, какво да правя.“ Таман пак се наместили с триста зора и бабата – ррръъъц, отново яка пръдня, направо щяла да го издуха. „И аз, вика, тоз път скочих и направо започнах да се обличам.“ Тя пак го замолила: „Ама, мон амур, мон шери, сивупле, чакай, защо си тръгваш?“. А той: „Ама ти, вика, трябва да си ненормална да мислиш, че ще остана и за другите 67“.
– Виж, чедо – наистина започна той, вече със сериозно, но все така ведро и добросърдечно изражение, – разказвам ти тези глупости не само за да те разсмея. Не знам какви проблеми имаш с мъжа ти, но понякога всичко, което ни е нужно, е просто една хубава порция здравословен смях. Аз ти казах и сутринта – хората са станали страшно сериозни! Като погледнеш сърдитите им физиономии, направо ти се смразява кръвта. А той, човек, ако не умее да се смее, как ще умее да обича? Не можеш да обичаш, ако сърцето ти е бучка лед. Смехът е път към любовта – той топи напрежението и разсейва яда.
Ади кимна мълчаливо. Възрастният мъж продължи:
– Не бива да вземаме тялото много насериозно. Като гледам сега какво внимание се обръща на тези въпроси – що реклами, що приказки са как да не се изложи един мъж в леглото. И където да отвориш – пълно с инструкции и обяснения как се прави любов. Няма да се учудя, ако хората, от страх да не сбъркат, си лягат с ръководства за секс. А като ги гледам по телевизията как сериозно обсъждат тези въпроси… Все едно са на литургия. Сякаш сериозната физиономия е равнозначна на морална дезинфекция… Аз пък си мисля, че Бог нарочно е създал тялото такова – да ни подвежда, да ни излага, да ни разсмива, за да не подхождаме към това, което се случва под чаршафите, като към най-важното. Защото направим ли го – отместваме поглед от най-важното, което е и истинското тайнство – самата любов. Не е добре човек да не разбира от майтап и да не носи на шеги, чедо, не е…
Четвърта песен на любовта
Душата ми приличаше на долнопробна кръчма,
в която се събират кварталните пияници
и давят в алкохол мъката си по пропилените възможности
да тръгнат след поривите на сърцата си.
Криех страха да обичам в алкохолното опиянение,
което ми даваше куража, че мога да надмогна себе си,
но светът се олюляваше още при първата крачка.
Този, когото търсех, влезе в кръчмата и изля чашата ми,
подкрепи с ръка тялото ми и насочи стъпките ми към вратата.
Заведе ме до извор и ме облива, докато изтрезнях напълно.
Каза, че любовта не е делириум на ума, а сърце, осъзнато в себе си.
– Във всички ни е запечатан Божият образ [– каза монахинята –] и ние нямаме заслуга за това – това е дар. Пътят към Него обаче, който е и пътят на любовта – трябва да извървим сами – всеки своя път. Едни го вървим като Негови невести, други трябва да го извървите чрез брачната любов. Знам, че не е лесно, чедо. Даже не знам кое е по-трудно: да вярваш в Бог, Когото никога не си видяла, или да вярваш, че този обикновен човек до теб, когото виждаш всеки ден, е същият онзи, когото някога си видяла като неповторим, единствен, различен от всички останали? Нужна е силна вяра, че видяното веднъж е по-истинско от онова, което виждаш ежедневно; че онова, което другите никога не са виждали и което дори за теб, в много моменти от брачния ви живот, остава напълно невидимо, е по-достоверно от видимото…
Още любими откъси – във форума ни.
Книгата е подходяща за читатели на: 12+ години
Препоръчват ви я и: Мирослав Моравски, Невена Стоянова
Ако ви хареса, опитайте и: „Да пробудиш драконче“, „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“, „Да си жена“, „Светлоглед“, „Кривата на щастието“, „Докосвания“
Може да намерите „Жената, която търсеше любовта“ в добрите книжарници или направо от издателство „Хермес“. Ние имаме бройка за свободно четене в Общественото крило на Човешката библиотека.