Приятели (:
Продължаваме да подготвяме новото издание на „Последният еднорог“ – с още по-сресан текст, още повече илюстрации и, за първи път, електронен вариант.
Целта ни е да се продадат поне 700 бройки – електронни или хартиени. Как да помогнете?
- Предварителни поръчки: до 22 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.
Засега не ни пращайте парички; ориентировъчно, електронното издание ще струва 3 лв., а цената на хартиеното ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс… но не сега; ние ще ви потърсим, като наближим заветните 300). - Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
- Какво още – вие какво друго бихте предложили?
Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.
И чакаме новите еднорози на 27-и. 🙂
~
Из „Последният еднорог“
Питър С. Бийгъл
Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева
Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев
Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев
Бикът леко пристъпи към еднорогата, вече не преследвач, а повелител, който я водеше с тежестта на присъствието си. Тя тръгна пред него, кротка, послушна. Той я последва като овчарско куче, насочвайки я към назъбената кула на крал Хагард и към морето.
– Ах, моля те! – гласът на Моли сега се ронеше. – Моля те, не е честно, не може да бъде. Ще я откара при Хагард и никой няма да я види повече, никой. Моля те, ти си магьосник, няма да му позволиш.
Пръстите ù се впиха още по-дълбоко в ръката му.
– Направи нещо! – Тя изхлипа. – Не му позволявай, направи нещо!
Шмендрик напразно дърпаше вкопчените ù пръсти.
– Нищичко няма да направя – процеди той през зъби, – докато не ми пуснеш ръката.
– О – възкликна Моли. – Съжалявам.
– Така можеш да спреш кръвообращението, да знаеш – сурово рече магьосникът.
Той разтри ръката си и пристъпи няколко крачки напред, на пътя на Червения бик. Застана там със скръстени ръце и вдигната глава, макар че тя клюмваше от време на време, понеже бе много уморен.
– Може би този път – чу го Моли да си мълви, – може би този път. Никос казваше… какво казваше Никос? Не помня. Толкова време мина.
В гласа му имаше странна, стара печал, която Моли не бе чувала никога преди. Сетне веселието изригна като пламък, докато казваше:
– Е, кой знае, кой знае? Ако не е този път, навярно мога да го накарам да бъде. Поне тая утеха имаш, приятелю Шмендрик. Веднъж да не виждам как можеш да оплескаш нещата повече. – И той се засмя меко.
Понеже бе сляп, Червеният бик не забеляза високата фигура на пътя, докато почти не я сгази. Тогава спря, душейки въздуха; в гърлото му се надигаше буря, ала люлеенето на огромната му глава издаваше объркване. Еднорогата спря заедно с него и дъхът на Шмендрик секна, когато я видя тъй покорна.
– Бягай! – викна ù той. – Бягай!
Ала тя и за миг не вдигна поглед от земята, към него или назад към Бика, или настрани.
При звука от гласа на Шмендрик ръмженето на Бика се засили и стана по-заплашително. Изглежда нямаше търпение да се махне от долината заедно с еднорогата, и магьосникът си помисли, че знае защо. Зад извисяващото се сияние на Червения бик той виждаше две или три мъждукащи звезди и предпазливо загатване за по-топла светлина. Зората бе близо.
– Не обича дневната светлина – рече си Шмендрик. – Струва си да го запомня.
Още веднъж викна на еднорогата да бяга, но единственият отговор бе рев като барабанен бой. Еднорогата се стрелна напред и Шмендрик трябваше да отскочи от пътя ù, иначе щеше да го прегази. Бикът я следваше отблизо; сега я насочваше стремглаво, тъй, както вятърът – рехавата, разкъсана мъгла. Мощта на преминаването му повдигна Шмендрик и го захвърли другаде, премятащ и търкалящ се, за да не бъде сгазен, с ослепели от шока очи и пламнала глава. Той си помисли, че чува писъка на Моли Гру.
Издрапвайки на едно коляно, видя, че Червеният бик е отвел еднорогата почти до началото на горичката. Ако можеше само още веднъж да се опита да избяга… ала тя принадлежеше на Бика, не на себе си. Магьосникът я зърна за миг, бледа и изгубена между бледите рога, преди дивите червени плешки да я скрият от погледа му. После, олюляващ се и отмалял, победен, той затвори очи и остави отчаянието си да закрачи през него, докато се пробуди нещо, което веднъж вече се бе събуждало. Той извика високо, от страх и от радост.
Какви думи изрече магията този втори път, така и не разбра. Напуснаха го като орли и той ги остави да си отидат; и когато последната отлетя, празнотата се втурна обратно с гръм, който го хвърли по лице. Толкова бързо стана. Този път знаеше още преди да се вдигне, че силата е била и вече не е.
Отпред Червеният бик стоеше неподвижно и душеше нещо на земята. Шмендрик не виждаше еднорогата. Той се завтече толкова бързо, колкото можеше, но Моли първа се приближи достатъчно, за да види какво души Бикът. Тя захапа пръстите си, като дете.
В краката на Червения бик лежеше млада девойка, изсипана на малка купчинка от светлина и сенки. Бе гола и кожата ù имаше цвета на снега в лунна нощ. Нежна, разчорлена коса, бяла като водопад, се спускаше почти до кръста ù. Бе заровила лице в ръцете си.
– О – промълви Моли. – О, какво си направил?
И, забравила всякакви опасности, се втурна към девойката и коленичи до нея. Червеният бик вдигна огромната си сляпа глава и бавно я завъртя към Шмендрик. С изсветляването на сивото небе сякаш сам се свиваше и избледняваше, въпреки че още димеше, яростно ярък като пълзяща лава. Магьосникът се запита какъв ли е истинският му размер или цвят, когато е сам.
Червеният бик отново подуши неподвижната фигура, разклащайки я със смразяващия си дъх. После без звук препусна към дърветата и се изгуби от поглед с три гигантски крачки. Шмендрик го видя за последно, когато преваляше ръба на долината: вихрещ се мрак без форма, червеният мрак, който се вижда, щом затвориш очи от болка. Рогата се бяха превърнали в двете най-остри кули от безумния замък на крал Хагард.
Моли бе положила главата на бялото момиче в скута си и повтаряше шепнешком:
– Какво си направил?
Лицето на момичето, спокойно в съня и почти усмихнато, бе най-красивото, което Шмендрик някога бе виждал. То едновременно го нарани и го стопли. Моли приглади странната коса и Шмендрик забеляза на челото, над и между очите, малък, изпъкнал знак, по-тъмен от кожата наоколо. Не бе нито белег, нито синина. Приличаше на цвете.
– Как така какво съм направил? – тросна се той на стенещата Моли. – Просто я спасих от Бика с магия, ето какво направих. С магия, жено, със собствената си истинска магия!
Чувстваше се безпомощен от радост – едновременно му се искаше да танцува и да не помръдва; отвътре го разтърсваха ридания и речи и в същото време нямаше нищо, което искаше да каже. В крайна сметка се разсмя лудешки, прегърна се сам, докато изохка, и се простря на земята до Моли, когато краката му не издържаха.
– Дай ми плаща си – нареди Моли.
Магьосникът сияеше насреща ù, примигвайки. Тя се протегна и грубо смъкна парцаливия плащ от раменете му. После го уви колкото можа около спящата. Девойката светеше през него, както слънцето – през листа.
– Без съмнение се чудиш как възнамерявам да я върна в подобаващата ù форма – поде Шмендрик. – Не се чуди. Силата ще дойде при мен, когато имам нужда от нея – поне това знам вече.
Той импулсивно сграбчи Моли и прегърна главата ù с дългите си ръце.
– Но ти беше права – провикна се, – права беше! Тя е там и е моя!
Моли се отскубна от него, с една зачервена буза и две смачкани уши. Девойката в скута ù въздъхна, престана да се усмихва, извърна лице от изгрева. Моли каза:
– Шмендрик, окаянико, магьоснико, не виждаш ли…
– Какво? Няма нищо за виждане.
Но гласът му изведнъж бе станал рязък и предпазлив, а в зелените очи изплуваше страх.
– Червеният бик дойде за еднорог, затова тя трябваше да се превърне в нещо друго. Ти ме помоли да я преобразя – както те тормози сега?
Моли поклати глава немощно, като старица.
– Не знаех, че смяташ да я превърнеш в човешка девойка – каза тя. – По-добре да я беше…
Тя не довърши и отмести очи от него. Едната ù ръка продължаваше да гали косата на бялото момиче.
– Магията избра формата, не аз – отговори Шмендрик. – Един мошеник може да избира между тая или оная измама, но магьосникът е носач, магаре, което води господаря си където е нужно. Магьосникът извиква, но магията избира. Ако е превърнала еднорог в човешко същество, значи не е можело да се направи друго.
Лицето му бе пламнало в трескав делириум, от който изглеждаше още по-млад.
– Аз съм носител – пропя. – Аз съм обиталище. Аз съм вестител…
– Ти си идиот – яростно го пресече Моли Гру. – Чуваш ли ме? Магьосник си, истина е, но си глупав магьосник.
Девойката се опитваше да се събуди: дланите ù се свиваха и се разперваха, клепачите ù пърхаха като гургулича гръд. Докато Моли и Шмендрик я гледаха, тя меко изстена и отвори очи.
Бяха по-раздалечени и по-хлътнали от нормалното, тъмни като морските дълбини; и озарени, като морето, от странни, проблясващи създания, които никога не излизат на повърхността. Еднорогата можеше да бъде превърната в гущер, помисли си Моли, или в акула, охлюв, гъска, ала очите ù някак щяха да издадат промяната. „Поне на мен. Щях да разбера.“
Девойката лежеше неподвижно и очите ù я търсеха в очите на Моли и Шмендрик. После, с едно-единствено движение, се изправи на крака, а черният плащ се свлече върху скута на Моли. За миг се завъртя в кръг, вторачена в ръцете си, вдигнати високо до гърдите ù и непотребни. Тя се клатушкаше и влачеше крака като маймуна, която изпълнява номер, а върху лицето ù бе изписано глуповатото, озадачено изражение на жертва на шега. И все пак не можеше да направи нито едно движение, което да не е красиво. Вклопченият ù ужас бе по-красив от всяка радост, която Моли бе виждала, и това бе най-ужасното в него.
– Магаре – каза Моли. – Вестител.