Още откъси от “Дивна”, предстоящия роман на Валентина Димова и клуб “Светлини сред сенките”.

Правилата за гласуване са тук.

Този път ви каним и да станете По-желали за “Дивна”.

По-желалите, кратичко казано, са онези човеци, убедени (с ум, сърце и тяло 🙂 ), че книгата заслужава да бъде издадена и да стигне до нови читатели (и приятели). Ако искат, те могат да участват в дооформянето и разпространението й… но за това по-нататък.

Ако откъсите, които публикуваме тук, не са ви достатъчни да решите – пишете ни (имейлът на Човешката е в линка най-горе вдясно) да ви пратим целия текст.

Ако поискате да сте По-желали (По-желаете ;)) – пишете ни името и фамилията си. Срокът е 10 май (неделя).

Ако вече сте По-желали – записали сме ви. 🙂

~ ~ ~

Дивна го гледаше изпитателно, сякаш искаше да проникне в мислите му.

“Защо го прави… Всички ме зяпат така. Защо?” – запита се той.

– Тук сте в безопасност. – Тя приближи и се усмихна. – По някое време ще се появи и брат ми… Висок, влиза като “освободител”, ще го познаете. Близнаци сме, но не си приличаме много… даже хич. Казва се Стас.

Тризнаците отвърнаха на усмивката й, но Ли остана сериозен.

– Цветна мъгла! – обади се Питър откъм леглото с глас, който звучеше с няколко тона по-бодро отпреди малко.

– Какво става тук? Кои са тези деца?! – Братът на Дивна нахълта като мълния и изглеждаше също толкова застрашителен. Тризнаците се скупчиха от лявата страна на Дивна, а Ли застана от дясната. – Верелински! – театрално прибави близнакът. – Трябваше да се досетя, че има ли бъркотия, ти си някъде наоколо!

– Всеки е специалист в нещо – отвърна Питър.

– И не смей да го приближаваш! – Филип беше извадил нов флакон, зареден с цветна мъгла, и го държеше насочен срещу Стас, с показалец върху бутона.

Братът на Дивна се разсмя и огледа хлапетата. Очите му се спряха върху лицето на Ли.

– Да-м… момче си. Е, добре… Ще ви помоля да не ме биете много, все пак сте ми на гости. – Той вдигна ръце, продължавайки да се смее. – Дивна, кажи им да седнат някъде. Аз съм със слабо сърце, а и умирам от глад… Всъщност направо ще повикам “кухнята” с четири горещи шоколада за децата и някакви сладкиши…

Стас се обърна към кухненския робот.

– Сега е моментът да прегърнете един мъртвец, запазил присъствие на духа – включи се Питър.

Тризнаците и Ли се разсмяха и побързаха да се настанят около него. Стас си дръпна едно столче на колелца и докато “кухнята” поднасяше горещите напитки, въведе ново желание: леден тонизиращ коктейл за “възрастните”.

– Шейкър? – Погледна първо Питър, а след това сестра си. Никой от двамата не отказа. – Опасният отровен газ се оказа нелепа шега. – Стас прехапа долната си устна в пресилено удивление. – Готов съм да се обзаложа, че всички виновници за инцидента са в тази стая.

– Четиринайсет точки при Отровата! – Питър вдигна чашата си. – Добро начало за бъдещ историк.

Тризнаците и Ли се спогледаха.

– Ще си говорим за училище – подхвърли Филип. – Гадост!

– Аз не мисля, че имам какво да кажа по темата. – Дивна се огледа напрегнато. – Ако това ще ви успокои, в Академията съм пълен провал… Мисля, че не ми пука кой знае колко.

Ли се усмихна одобрително.

– И се хвали с това!

Стас подхвана разговор с Лиа и Ина за гащеризоните им, които според думите му бяха подходящо облекло за пакостници, а Питър заобсъжда с Филип химическия състав на цветната мъгла. Филип се оплакваше, че при последния експеримент получило временно увреждане на зрението.

– Виждах четворно…

Питър разроши косата му.

– Ако се наложи, ще преспите тук, а утре сутринта ще ви измъкнем в суматохата. – Дивна внимателно оправи няколко непокорни кичура от косата на Ли. Той трепна, но не отблъсна ръката й. – Утре е събота – денят за родителски посещения. Никой няма да ви обърне внимание, защото покрай родителите идват и по-малките братя и сестри на студентите.

Ли кимна и започна да оглежда стаята.

– Искаш ли сладки? Или още шоколад? – предложи Дивна.

– Има ли нещо люто? – тихо попита Ли, а след като видя изненадата, изписана на лицето й, добави с дяволита усмивка. – Много люто!

Дивна разбра и кимна заговорнически. Минута след това всички освен тях кашляха и се давеха със зачервени очи. “Кухнята” им беше доляла питиетата по поръчката на Ли.

– Шейкър за истински вампири – смигна Питър на Китаеца, когато успя да успокои кашлицата си.

– Това ти е за “май е момче” и за сладките и горещия шоколад – смееше се Дивна, сочейки брат си. – Пък и за всичко останало, което наговори преди малко!

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Кал Колосор разтри лениво челото си, усмихна се на младата жена, отпусната в креслото срещу него, и повдигна чашата си.

– Вода с много лед?! – каза дамата. Червената й рокля прошумоля съблазнително, когато се надигна, за да поеме чашата от ръката на координатора. Повдигна я към светлината, разсмя се тайнствено и отпи, впила поглед в лицето на Колосор.

– Артемис… – сладостно въздъхна той. – Трябва да си вървиш. Имам много работа.

– Уважавам трудолюбивите момчета, Кал – бавно изрече Артемис. След това приближи, обви пръсти около шията му и спря поглед върху строгото му чело. Колосор притвори очи в очакване на целувка, но тя докосна с показалец устните му и добави: – Не се преуморявай!

Той отвори очи и срещна изправения й гръб, по който се спускаше водопад от черни коси. Артемис излезе с грациозна походка и остави след себе си смесено усещане за леност и блаженство.

– Напомни ми колко добре се чувствам, след срещата с личния ми олигофрен – обърна се координаторът към големия екран, вдясно от себе си. Девствената природа, напираща да нахлуе в кабинета му, се смени с едно русокосо подобие на Артемис, което за разлика от нея не бе покрило прелестите си с никаква дреха.

– Заповедта е въведена – издекламира приятен механичен глас.

– Ще те видим после как ще ми въведеш прекрасното настроение върху отегчението, което Хил сее навсякъде около себе си… – Колосор завъртя креслото към другата врата, зад която от известно време чакаше Харисън Хил. – Да те чуем и теб – измърмори, натискайки отварящия бутон.

– Господин Колосор… – Хил се опита да преглътне раздразнението от дългото чакане. – Носех важна новина, която може да ни доведе до Рейнстон…

– Носеше?! – хладно го пресече координаторът. – Ако идваш да ми съобщиш, че си изпуснал новината някъде отвън, ще се наложи да те отпратя, за да си я търсиш.

Хил се смути. Не разбра дали Колосор е доловил недоволството му, но предпочете да подмине конфузията.

– Наемникът се провали, господин Колосор, следователно не му платих нищо. Позволих си да използвам малка част от определените за него кредити… – Той се ухили угоднически.

– Да чуем! – любопитно изви вежди Колосор.

– Намерих едно много свястно момче – Леч. Беден и болен, чудесна комбинация! Той е от онези хлапета, които наричат себе си трошачи, но е готов да ни съдейства. Твърди, че не знае дали Рейнстон се крие в мегаклуба им, затова го поощрих допълнително с намек за много по-добро възнаграждение, ако си отваря ушите…

– А за какво му даде изобщо кредити, след като за момента не знае нищо важно? – раздразнено го прекъсна Колосор. – Изгубихме повече от месец, Хил! Хлапетата са живи и ненаказани, а аз държа да знам за какво прахосвате всеки мой кредит…

– Знае нещо, което ще ни свърши по-добра работа от смъртта на Верелински – доволно се ухили Хил. – Любимците на трошачите са някакви съвсем ситни хлапета – тризнаци. Леч твърди, че всички в мегаклуба ги обичат, спомена и за някакво китайче, което върви в комплект с тях… Господин Колосор, ако ми позволите да намеря по-надежден наемник…

– Не позволявам! – отново го прекъсна Колосор.

– Те са съвсем малки – упорстваше Хил. – Ще ги ликвидираме много лесно. Ако подплашим трошачите с нападения на техен терен, сами ще ни предложат услугите си. Сред тях е пълно с мизерници. Те са хитри и ще усетят на кого трябва да подшушнат тайните си, за да не загазят всички. Не нарушаваме нито един закон и хващаме Рейнстон… Южният координатор ще си трае, защото едва ли има желание да насочи вниманието на всички федерации към прецедент като мегаклуб на станция, предназначена за висше учебно заведение!

– А твоят прегладнял нещастник Леч ще те преследва за още и още кредити, защото храната е необходима всеки ден. – Колосор замислено потри брадичката си. – Всъщност имаш право, но тези деца си падат по истински екшъни… Току-що си спомних нещо, което ще свърши по-добра работа от цял отряд наемници. При това няма да похарчим нито един кредит!

илюстрация към Дивна

~ ~ ~

Госпожица Пуасон се страхуваше. Атентатите в Южните станции ставаха все по-често явление. Деца убиваха деца. Деца убиваха майките, бащите, братята или сестрите си. А училищните ръководства бяха длъжни да потулват случаите на насилие, за да не прераснат в епидемия. През последните няколко години подобни случаи в тяхната Академия нямаше и това й се струваше странно. Не намираше логично обяснение за такова спокойствие, а неведението я изпълваше с ням ужас.

Старата асистентка въздъхна на пресекулки при спомена за срещата си с последното дете-убиец, което изпратиха тихомълком на станцията за душевноболни. Все още сънуваше празните му сиви очи, безизразни като метални топчета, едрото му луничаво лице, сплетената в строги плитки жилава черна коса. Дебели груби плитки, тежки като стоманени въжета… Имаше нещо нечовешко и зловещо в това малко момиченце, макар на пръв поглед да й се бе сторило обикновено дете от новото поколение. Деветгодишна хладнокръвна убийца, застреляла сестра си и майка си в гръб по време на едно от посещенията в Академията.

“Добре, че не се разчу! – потръпна тя. – Беше ги застреляло в главите, за да има повече кръв… Обясни, че раните от лазерен пистолет не са достатъчно ярки… Да, беше казало “не са достатъчно ярки”, ако не пръснеш мозъка на някого… Всичко е от атентатите!” Тя спря по средата на коридора, за да си поеме дъх и да разсее доколкото може тежките мисли. “Тази гадост започна още на Земята, но тук ще ни довърши… Всеки ден говорим или слушаме за смъртта, срещаме се с нея, децата ни полудяват…”

Не за първи път изпита облекчение, че самата тя няма деца.

илюстрация към Дивна