Антологията „Как спасяваме света“ събира текстовете, отличени в Копнежа за растящо творчество през 2015-а, и е замислена като по-малка сестричка на „За спасяването на света“. До 15 април:
~ ѝ търсим корица 🙂
~ подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:
- хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;
- да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Как спасяваме света“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.
По-долу ви предлагаме един от включените текстове.
Създава ли ви порив за спасяване? 😉
~
Костенурчо с триетажната черупка
Кирил Димов
Преди много време в страната на костенурките се родил костенурчо с триетажна черупка. Всяка от черупките имала различна функция. Първата била просто къщичка, като при всички костенурки. Втората била за бързина, с нея костенурчо ставал като светкавица. Третата черупка била най-интересна, с нея можело да се лети.
Когато пораснал и станал ученик, костенурчо се почувствал много нещастен, защото бил толкова различен от другите. Никой от съучениците му не харесвал триетажната черупка. Подигравали му се, наричали го изрод и непрекъснато го обиждали и изолирали. Костенурчо обичал да учи, но намразил училището. Започнал да се скита в гората, като само четял уроците си и пишел домашните си, за да не изостане от другите костенурки.
Един ден край него минало джудже със зелена коса и брада. То се спряло при него и казало:
– Брей, каква интересна черупка имаш! Толкова е необикновена, ти сигурно си надарен с много таланти?!
– Имам някои дарби – скромно казал костенурчо. – Но не съм необикновен. Костенурките в моя клас ме смятат за по-глупав и по-лош от тях, защото съм роден толкова различен.
– Колко глупави съученици имаш! – въкликнало джуджето. – Аз също съм роден странен. Виж, всички косми по мен са зелени! За сметка на това имам много дарби. Мога да рисувам по-добре дори от хората. Мога и да откривам тайни места, странни предмети и необикновени създания като теб.
– За рисуването е добре, но другото ми се вижда ненужно. На кого са нужни странните неща? – въздъхнал костенурчо.
– Слушай какво, дълбоко в гората има едно вековно дърво. Жълъдите по него са жълти като злато и не окапват през зимата. В хралупата на това дърво живее златна костенурка, която изпълнява желания – казало джуджето. – Ако толкова много искаш да станеш обикновен, отиди при нея. Можеш да ме вземеш със себе си, защото аз пък мечтая за още дарби. Искам да съм бърз като стрела.
– Аз съм бърз като стрела, но това не ми помага – казал костенурчо. – Другите костенурчета винаги се сърдят, като играем, и казват, че не е честно да използвам дарбите си. Дори госпожите в училище ги защитават и ме наказват да изляза от играта.
– Това е несправедливо, но е глупаво да се отказваш от дарбите си заради тях – казало джуджето.
После костенурчо качил джуджето на гърба си и натиснал най-светлото петно на черупката си къщичка. Това петно било за дарбата летене. Двамата се издигнали над гората. Търсели жълто дърво, което да се отличава в зеленината. По едно време го открили. Приземили се и видели, че в дървото има голяма хралупа. Оттам надникнала синя костенурка със златна черупка.
– Колко странно костенурче! – възкликнала тя. – Твоята къщичка е най-необикновеното нещо, което съм виждала.
Костенурчо се засрамил и се почувствал много зле. Чудел се как да каже на златната костенурка, че не иска да е странен.
– Сигурно идваш, за да ти изпълня някакво желание, но и аз имам една молба – казала костенурката. – Искам да полетя с теб по широкия свят, за да го разгледам. Виждам, че имаш голяма сила и можеш да ме носиш, а и къщичката ти е необикновена.
Костенурчо се съгласил. Оставили джуджето да пази хралупата, а те отлетели. Гледали отвисоко планини и долини. Летели и над земите на хората и видели как живеят те. Костенурчо се изненадал, че и там има такива като него. Те не били с триетажни къщички на гърба, но били различни от другите и затова не ги харесвали. Запознал се с момче художник, което всички отхвърляли, защото било мълчаливо, и с едно момиче, което можело да съчини всякакви стихове, но не можело да тича бързо и никой не го приемал в игрите си.
– Виждаш ли! – казала му костенурката. – Колкото по-странни са, толкова са по-интересни.
Костенурчо пак премълчал желанието си. Когато се върнали, джуджето поискало от златната костенурка да му даде бързина, и тя му дала.
– А ти какво искаш? – попитала тя костенурчето. – Имаш право на две желания, защото изпълни мечтата ми да летя.
– Искам… – казало костенурчето и заплакало. Не можело да се отрече от триетажната си къщичка. Не искало да я загуби.
– Кажи ми какво иска сърцето ти! – подканила го костенурката.
– Да ме приемат такъв, какъвто съм – казал костенурчо.
– Скромен си, но нека така да бъде. Ще те приемат! А второто желание?
Костенурчо се замислил сериозно. Мислил дълго и накрая казал:
– Искам всички костенурки да открият своите дарби. Ако всеки разбере, че е необикновен, аз няма да се различавам с нищо от другите.
Така и станало. А костенурчо и до днес води своите приятели на дълги пътешествия с помощта на своята триетажна черупка.