Копнеж за корица на „Как спасяваме света“ (до 15.04.)

Рисуващи (и четящи) приятели (:

Следващото издание в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде антологията „Как спасяваме света“. Тя събира текстовете, отличени в Копнежа за растящо творчество през 2015-а, и е замислена като по-малка сестричка на „За спасяването на света“. Младите автори сами решаваха какво да вложат в „свят“ и как да подходят към „спасяваме“. „Свят“ означава целият ни Космос – но и всяко живо същество. Спасяваме природата; или някоя общност; или отношенията ни с другите; или ценностите, заради които си заслужава да живеем. Понякога дори „спасяваме“ – със закачка, смигване и смушкване…

Гласим антологията за края на април, в електронно и (ако има интерес) хартиено издание. И ѝ търсим корица. 🙂

Копнеж
за корица на „Как спасяваме света“

Копнежът е отворен към всички творци на възраст до 27 години (включително). Затова, когато ни пращате предложенията си, включете в писмото и датата си на раждане.

Корицата ще краси и електронното, и евентуалното хартиено издание. Ако ни разрешите, ще публикуваме предложенията ви и в галерията ни.

Формат:

Окончателните размери на хартиената корица ще бъдат:

• лицева част: 117 (ширина) на 165 (височина) мм;
• задна част: 117 (ширина) на 165 (височина) мм;
• гръбче: 9-11 (ширина) на 165 (височина) мм.

Предвидете по 5 допълнителни милиметра от външната страна (тоест отгоре и отдолу навсякъде; отдясно в лицевата част; отляво в задната част). При отпечатване на книгата те се обрязват.

Резолюция на изображението: 300 dpi.

От същия файл (лицевата част) ще направим и електронната корица. Тя ще е с ширина 500 пиксела и височина 700 до 750 пиксела, резолюция 72 dpi.

(Това не означава, че трябва вашите предложения да са толкова големи в оригинал, само ви дава представа как ще изглеждат накрая.)

Изпращайте ни jpg, gif или tiff файлове.

Внимание! Ако сканирате предложенията си, използвайте формат, който запазва яркия контраст (при някои jpg например се размазват контурите). За да се уверите, че всичко е наред, увеличете (zoom) сканираното изображение на поне 200% и вижте дали там, където има рязка граница между различни цветове (например: черно до бяло), не са се получили „размазани“ (в примера: сиви) пиксели. Ако това ви затруднява: сканирайте в tiff формат; или помолете някой по-опитен приятел да ви помогне при сканирането.

Брой предложения:

Няма ограничение. Все пак предпочитаме една прекрасна корица пред две просто хубави. 🙂

Задължителни елементи и условия:

1. Лицевата част трябва да съдържа заглавието: „Как спасяваме света“ и (на отделен ред) думата „Антология“. Изборът как да изглеждат и да ги разположите е изцяло ваш.
2. Върху гръбчето разположете „Как спасяваме света“. Ориентирайте целия надпис по такъв начин, че да се чете нормално, когато оставим готовата книга легнала с лицето нагоре. (Тоест: думата „Как“ да е по-близо до горния ръб.) В долната част оставете „въздух“ от 2 сантиметра (там ще добавим емблемата на Човешката библиотека).
3. Не включвайте никакви други текстови елементи; ние ще ги добавим накрая.
4. Не слагайте рамки или отчетливи контури на границите между лицевата част, гръбчето и задната част, както и по външните им ръбове. Винаги са възможни размествания или проблеми при обрязването, с неестетически последствия.
5. За задната част предвидете място за анотация на книгата (текстът, който ѝ служи като „визитка“ пред читателите). Тук има усложнение: още не знаем дали  текстът ще заема половината задна страница или цялата, или нещо междинно. Най-добре предложете такова изображение, което пасва на анотация с произволна дължина. (Така или иначе, в случая е по-важна лицевата част.)
6. Специално за тази корица не искаме: да преобладава черното; или тъмните, убити цветове; или смръзващите гами. Ние сме Човешката библиотека. Имаме критерий „топлота“. 😉
7. Разбира се (… нали се разбира? :), копнеем корицата да отговаря на съдържанието. Пишете ни (на poslednorog маймунка gmail точка com) да ви изпратим текстовете. Част от тях още са в процес на коректура – но са достатъчно завършени да ви дадат зрителна представа.

Техника:

По ваш избор: пълноцветна живопис, черно-бяла графика, снимков колаж… ваш избор. Наистина.

Досега не сме имали проблем да отпечатаме каквото и да е. (Освен със съответствията в цветовете на екран и на хартия, ама това е стара болежка на хартиения печат. 😀 )

Внимание! Ако използвате чужди творби като елементи във вашата (например в снимков колаж): първо си осигурете писмено разрешение от авторите им. И ни го препратете.

Насоки (които не бива да спъват творческия ви устрем 😉 ):

~ Избягваме рамките. Стараем се да ги чупим, всъщност. 😀

~ Избягваме правоъгълниците – и ъглите въобще.

~ Примираме за красиво рисуване. (Но знаем, че то иска повече време.)

Срок: 15 април 2016 г.

Пращайте предложенията си на poslednorog маймунка gmail точка com.

Награди:

Художникът на най-харесаната корица ще получи възнаграждение от поне 50 лева. Точната сума ще се определи от броя платени бройки (електронни и хартиени):

– Ако са до 250, наградата остава първоначалните 50 лв. Художникът ще ги получи веднага след обявяване на резултатите от Копнежа (към края на април).

– За всеки пет платени бройки над 250 към наградата се добавя още 1 лв. Този допълнителен хонорар се плаща на художника в края на всяка календарна година (през декември).

(Успехът на изданията ни зависи от всички ни – автори, художници, редактори, читатели… Затова каним всички ви: помагайте с разгласата. Добрата читателска дума е най-могъщият разпространител. 🙂 )

Художниците на всички харесани корици ще получат по три електронни книги от поредица „Човешката библиотека“ – по техен избор. (Даже и да не ни разрешите да ви публикуваме в Галерията. 😉 )

Ако имате въпроси, питайте.

И сътворявайте. Така също си спасяваме света. 🙂

~

А междувременно…

Пак до 15 април подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

– хартиени бройки от антологията и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Как спасяваме света“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от включените текстове.

Създава ли ви порив за спасяване? 😉

~

Чуждо съзнание

Адриана Пенчева

Вратата се отвори с жужене.
Тя изскимтя и пропълзя в далечния ъгъл. Сви се и скри лице в коленете си, точно преди онези двамата да влязат.
– Дявол да те вземе, Янковски, не можеш ли да направиш нещо? Тъпо животно…
– Сър, устичаите са хуманоидни същества! Поведението ѝ е напълно…
– Добре, разбрах. Просто я накарай да ти покаже къде са се скрили дървесните ни приятелки. На Земята жизнените им сокове се харчат като топъл хляб.
Тя стисна очи, достатъчно силно, така че зад клепачите ѝ да избухнат светлини. Понякога това спираше образите. Понякога. Но пак ѝ бяха забили острия предмет в крака и образите не искаха да се махнат.
Усети натрапчивото присъствие на другия в ума си и опипващите му въпроси, докато той търсеше проход към потока от образи. Тя изстена и прехапа устната си. Кръвта потече по брадичката ѝ.
– А! Май открих нещо, сър. Приличат на горите в източния департамент. Виждал съм ги само на холо-изображение. Голяма колония изглеждат. Ох!!!
– Какво? Опасни ли са? Възможно е да готвят отбрана, не знаем как общуват и дали не са научили за подготвената атака!
– Не, не, сър. Просто понякога е трудно да изолирам чувствата на проводника. Сър, трябва да прекъсна! – Шумно поемане на дъх. – Т-това беше неприятно.
– Справи се по-бързо от миналия път. Явно серумът действа.
– Сигурно, сър. Ако разрешите, след смяната ще посетя амбулаторията.
– Разбира се, Янковски, добра работа. И прати техниците да я почистят. Не можем да я оставим да се въргаля в собственото си повръщано. Ние не сме животни.
– Разбрано, сър.
През полуотворените си очи видя как краката им изчезват. Последва жужене и вратата се затвори.

Янковски се стовари на кушетката за прегледи. Не можеше да спре да трепери.
Доктор Кей включи сканиращия робот и диаграмите светнаха в червено.
– Не ви ли предупредих да не използвате тази част от мозъка си, сержант? Докладът до началниците ви явно не е свършил работа!
Янковски кимна машинално. Нямаше смисъл да казва, че всички доклади за началниците минаваха през него. Какво ако един се е загубил във входящата документация?
Спринцовката се заби в ръката му и миг по-късно треперенето намаля до поносимо ниво.
– Ще мога ли да продължа да работя?
– Не, няма да можете – тросна се докторът. Сбръчканото му лице се заглади, като видя изражението му. – Дайте си почивка поне три седмици. Следващия път няма да се разминете само с инжекции. Свалете си ризата.
Янковски се подчини. Знаеше, че ще му се наложи да влезе в чуждото съзнание поне още няколко пъти през следващите дни. Защо да разбива илюзиите на добрия доктор?
– Имате ли проблеми с тези? Болки? – Пръстите на доктор Кей палпираха синкавите паяжинообразни ивици по гърдите и стомаха му.
– Не. Само някой-друг спазъм през нощта. – И кошмари. Непрестанни, невъобразими кошмари. Но не можеше да вини за тях мастилените ивици. – Открихте ли на какво се дължат?
Доктор Кей не вдигна очи от гърдите му.
– Провеждаме още тестове.
Провеждаха тестовете четвърти месец.
Янковски стана и се облече. Пръстите му се заиграха с горното копче на униформата, преди да се осмели да попита:
– Е, докторе, колко ми остава?
Лекарят изключи сканиращия робот. Ушите на сержанта забучаха от възцарилата се тишина.
– По-добре не крийте и следващия ми доклад.

Стаята му приличаше на килия.
Всички стаи имаха смътна прилика с помещенията на задържаните, с тази разлика, че на персонала му се полагаше привилегията да притежава лични вещи. Неговите се състояха от очукано антично радио, което не работеше, и един камък, донесен от старата Земя.
Просна се на твърдото легло и глътна две от хапчетата, дадени му от доктор Кей.
Понякога, невинаги, но понякога, приликата с килиите долу бе достатъчна, за да навлезе в мислите на устичаята. Често не можеше да отдели собствените си мисли от нейните.
Дарбата му не беше нещо, за което началниците му говореха. Назначиха го веднага след завършването на Академията, с обещания за кариера и неизследвани колонии. А след като полковникът разбра, че не е просто поредният парашутист, му възложи проучването на устичаите.
Янковски разтърка очи. Откакто я бяха докарали „за проучване и анализ“, както се бе изразил полковник Рафт, не му се събираха и осем часа спокоен сън. Чувстваше мозъка си като изтъркан с телена четка и продухан. Всички онези образи и съкрушителни емоции… Не знаеше дали ще е способен да се включи в „отрядите по прочистването“, ако му наредяха. Нито дали ще може да се върне долу, за да изтръгне още информация.
Лекарството го унесе и очертанията на стаята заплуваха пред очите му.

Беше част от дървото. Или дървото беше част от нея.
Животворните сокове на земята течаха под кожата ѝ, люспестата ѝ дървесна кожа, синьо-зелена, зелено-кафява, кафяво-черна. Вятърът гъделичкаше клонките ѝ, заиграваше се с листата, подръпваше цветчетата. Прииска ѝ се да го почувства по лицето си, този първи топъл полъх за сезона.
Отдели се от сковаващата прегръдка на корените, първо лицето, едната ръка, другата ръка, после тялото, а накрая краката. Избра си един от по-здравите клони, настани се на него и разтърси коси. Освободени, плитките се спуснаха надолу, увивайки се около младите вейки, галейки ги, хранейки се. Отвориха усти и изсъскаха одобрително.
Тя погали една плитка-змия и получи доволно близване от сцепеното ѝ езиче. Усмихна се. Вдигна лице към обливащите я лъчи.
„Хранете се, растете, живейте.“
Една по една околните ѝ сестри наизлизаха от своите дървесни домове, вдигаха лица и пиеха светлината.
Острото бръмчене преряза тихото пробуждане на колонията.
Тя отвори очи. Не можеше да види съществото, което го издаваше. Колкото и да протягаше сетивата си, не чувстваше живинка, която да жужи така настървено.
Първата прерязваща болка дойде от една от сестрите ѝ, някъде далече от нея. Викът на друга сестра завибрира през тялото ѝ. После още една. И още една.
Когато дойде нейният ред, беше паднала от дървото си, а болката ѝ бе толкова неразличима от тази на другите, че не знаеше дали вече не е посечена като тях. Чак когато ѝ отрязаха плитките, болката надделя и я пренесе в чернота като нощ.

Янковски се събуди на пода. Лицето му беше притиснато в студената настилка.
Главата му щеше да се пръсне от болка.
Обърна се по гръб и се втренчи в сивите панели на тавана, броейки малките дупки на вентилационните отвори. Беше едно от упражненията по съсредоточаване, препоръчано от доктор Кей. Избърса стеклите се вадички пот от бузите си.
Може би беше от хапчетата. Не бе успявал да навлезе толкова дълбоко, без да е в едно помещение с обекта. Разтърка лице и изстена. Обектът! Как щеше да гледа на нея като на обект, когато за един миг, час, цяла вечност, нямаше разлика между неговото и нейното съзнание? Мозъкът му беше претъпкан със спомените и мислите ѝ, с ужасната дълбаеща болка.
А дали… дали наистина беше спомен? Дали не представляваше още един от кошмарите му, подплатен с вчерашния сеанс при устичаята? Докосна мастилените ивици на гърдите си. Или болестта му прогресираше в неочаквана посока?
Алармата до леглото издрънча. Започваше нова смяна.
Янковски стана и смъкна подгизналата от пот пижама. Изкъпа се, среса четинестата си коса и облече униформа. Преди да излезе, взе флакона с хапчетата.

На практика охрана нямаше. Компютърната система автоматизираше командите, отключваше и заключваше вратите, а патрулните дежуреха само на външния периметър.
Двамата на смяна бяха от неговия курс. По лицата им се изписаха усмивки. Също като него, рядко имаха възможност да говорят с някой от старите си познати.
– Хей, Янковски! Пак ли те изпращат при горгоната? – ухили се русолявият. Доколкото помнеше, името му бе Станин.
– Обзалагам се, че ще те вкамени, погледнеш ли я в очите – додаде другият, за който бе почти сигурен, че се казва Войников.
Пълни със сълзи очи, гледащи как роботизираните резачки посичат сестрите ѝ. Янковски изфабрикува една усмивка и си я сложи.
– Все още мърдам. Ще викам за помощ, ако нещата опрат дотам.
– Да не сме балами да те спасяваме, да вкамени и нас!
Двамата се отдалечиха, за да довършат рутинната обиколка, ухилени до уши. За миг Янковски се запита какво ли е чувството единствената ти грижа да е как да избуташ досадната смяна.
Той глътна три хапчета и въведе кода за достъп, който отключваше килията на устичаята. Вратата се плъзна с жужене.
Пое си дълбоко дъх и пристъпи навътре.

Беше този, който дълбаеше мислите ѝ.
Тя се сви и си пожела да изчезне, да се разложи като онези, които не бяха оцелели, и да се прероди на друго място, някъде на слънце. Да е тънък филиз, още нямащ и една година, да чувства само земята и дъжда…
Изскимтя. Той пак беше в мислите ѝ. Този път дълбаеше навътре и навътре, към нещата, които не искаше да си спомня, към онова, което не можеше да понесе да си спомня, а той я тласкаше ли тласкаше. Не, нямаше да му покаже това, те всички така се опиваха от страданието. Посичането, не, не тогава, не, не!
И отново лежеше там сред труповете, умрели и умиращи, влажната почва, загниващите листа, мирисът на прерязани стебла, празните дървета-домове, оставени да загинат без пазителите си. А на нея ѝ отказаха да умре с тях, да се разпаднат в щедрата земя заедно, да се преродят отново.
Не усети как е скочила върху дълбаещия мислите ѝ паразит, не усети пръстите си върху лицето му, дерящи и стискащи, чу само задъханите стонове – и не бяха само от нея, този път не. Щяха да убият всички, всички. Щяха да убият всички, вече разбираше.
Ръцете му се впиха в нейните и я тласнаха назад. Тя се строполи, без сили да помръдне.
Той се изправи. Очите му бяха червени.
– Ще ти помогна. – Гласът му беше хриплив, като на птиците, свиващи гнезда в клоните ѝ, спомни си тя. – Ще помогна.

Янковски силно се надяваше да не припадне и така да провали всичко.
– Имал си да докладваш, сержант. – Полковник Рафт отдели поглед от холо-картата, за да му обърне внимание. Източният департамент! Янковски изтръпна.
– Сър, моля за извинение. Сбъркал съм.
– Какво? – Полковникът изключи изображението. – Изясни се, Янковски.
– Спомените на устичаята, сър. Извърших ново проникване в ума ѝ. Трябваше да бъда сигурен, нали разбирате. Зарових по-надълбоко в съзнанието ѝ. – Той сведе поглед. Молеше се да изглежда убедително разкаян. – Сбъркал съм. Онова в ума ѝ са били земите на север от границата. Направих справка.
– Толкова далеч? Сигурен ли си, че не бъркаш сега, сержант? – Рафт го приближи, докато не застана толкова близо, че нямаше как да не го погледне в очите.
– Да, сър. Този път съм сигурен.
Изведнъж ръцете на полковника го дръпнаха и блъснаха силно в стената.
– Слушай какво ще ти кажа, сержант. Това тук не ти е Академията. Може да си разигравал учителите както си пожелаеш. Тук обаче е реалният живот. Тук съм аз. – Ръката му го стисна за гърлото. – Открия ли още веднъж, че своеволничиш и разпитваш без мое позволение задържани, ще изхвърчиш оттук и никакви протекции и специални програми няма да те опазят! Ясно ли е? – Той го разтърси.
Янковски успя да кимне. За друго нямаше въздух. Когато ръката се отдели от гърлото му, той се задави, дишайки с отворена уста.
– И още нещо. Ако си сбъркал в четенето на мислите на онова нещо долу, ти ще заемеш мястото му! И няма да бъдем толкова мили с теб.
Полковникът се обърна и отново включи картографско изображение на таблото. Показа се карта на северния район.
– Още ли си тук, сержант?
Янковски се измъкна превит на две през вратата.

Екипът беше заминал за северната граница без него. Полковникът изрично бе настоял той да остане в базата. Превантивна мярка, така го нарече. Сигурно подозираше саботаж.
Не можеше да е по-прав. Просто не бе улучил мястото.
– Само си стой и нито звук – прошепна на устичаята. Тя почти не приличаше на себе си. Беше вкарал в килията една от резервните си униформи и с мъка я бе нахлузил върху тялото ѝ. Безизразното ѝ лице не издаваше дали е разбрала инструкциите му, затова той насочи мисълта си и нарисува образа в съзнанието ѝ. Тя трепна потвърдително, свита в ъгъла.
Янковски зае позиция зад вратата и стовари юмрук по предавателя за спешни случаи. Започна да брои.
Когато стигна до двайсет, вратата се отвори и вътре влетя Станин с извадено оръжие.
– Какво ст… – Той падна по лице, повален от удар в тила. Янковски се наведе и провери дали диша. Жив беше.
– Хайде. – Дръпна устичаята и изруга, когато тялото ѝ се огъна в ръцете му. Подхвана я под мишницата, така че да може да я придържа и да не личи, че я влачи.
Преминаха по коридорите и се качиха на основния етаж без произшествия. Полковникът беше изтеглил почти всички в ударната група и базата се охраняваше от минимален брой войници. Янковски започна да брои наум. Още десет минути, докато стигнат до хангара. Качеха ли се на някой всъдеход, нямаше кой да го спре.
– Хей! Легитимирайте се! – провикна се глас зад тях.
Янковски изруга. Обърна се и насочи оръжието си към офицера. Беше Войников. И двамата му другари бяха изтеглили късата клечка днес.
– Янковски! Какво по…
„Ще ни пуснеш да продължим по пътя си. Не си бил в този коридор. Ще минеш по него след десет минути. Сега ще се обърнеш, ще продължиш обиколката си и няма да си спомниш дори, че съществува офицер на име Янковски.“
По челото му изби пот от усилието да вложи мислите в съзнанието на Войников. Не подействаше ли, щеше да се наложи да стреля. Устичаята тихо застена, притисната в рамото му.
Измина една секунда, после още една. Очите на Войников се притвориха и той се насочи в противоположната посока. Крачеше отмерено и спокойно, сякаш нямаше друга грижа, освен да довърши смяната си.
Янковски забърза към хангарите, почти влачейки спътницата си. Нямаше представа колко ще издържи устичаята. Не искаше да рискува да влиза в съзнанието ѝ.
Когато стигнаха до хангарите, пред очите му заплуваха черни петна. Набра кода за достъп и почти блъсна устичаята в първото возило, което видя. Тя се свлече на седалката.
Двигателите избумтяха и започнаха да загряват. Той отвори един от люковете за излитане.
– Какво ти трябва, за да живееш? – извика. Ръцете му се тресяха, докато задаваше командите. – Ей, не заспивай! От какво живеете всички вие?
Почти си помисли, че я е изгубил и всичко е било напразно, когато усети чуждата мисъл в съзнанието си.
„Дървета.“
Всъдеходът се изстреля напред.

Редактира: Снежана Ташева