Приятели (:
Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.
До 8 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:
- хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
- да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.
По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.
~
Спомени от заешката дупка
Заешката дупка е най-доброто скривалище, понеже няма начало и край. Някои дори не са сигурни къде започва наистина, и ако заекът влезе – значи това е началото. После може да не излезе същият заек, а дори да излезе нещо друго. Понякога заешките дупки изчезваха и на тяхно място цъфваха гербери и брюкселско зеле, което някому приличаше на заек или поне на усмивката му.
„Днес поздравих някого, а той не ми отвърна. Предполагам, че е глътнал таралеж. Само и единствено когато някой е глътнал таралеж, не отвръща на поздрав. Въпросът е дали е заседнал добре и има ли смисъл да се вади. Таралежите остават дълбоко в нас, щом се наежат. Може би този се бе наежил.“ Зайо почеса ушите си. Всъщност често го правеше мислено. Над тях се мъдреха чифт слънчеви очила и шапка идиотка. Под тях бе нахлузил жълт комбинезон, открояващ се сред лехите.
Сега се връщаше от бране на брюкселско зеле, от местата, където преди са били заешки дупки. Всъщност то не ставаше за ядене, дори и за съзерцание, и Зайо си мислеше дали не е добре да го подари на Зайка-някоя си вместо гербери. Последните гордо бяха щамповани на комбинезона му в негатив и приличаха на живи. Зайо се носеше на пет сантиметра над лехата с кошница брюкселско зеле, докато стигна до езерцето. От него излезе Птицечовката, която бе грозна, но учтива. Тя посочи към кошницата. Зайо веднага ѝ я връчи, като уви зелето в букет и въздъхна. Пред него изникна образа на Зайка-някоя си. Птицечовката обидено нахлупи кошницата на главата си и потъна в езерото.
Зайо се запъти през гората, която бе подвита от тежестта на старите дъбове. От нея се носеше миризма на сърнешка плахост и влажен мъх. Зайо остави страхливото си кожухче на едно дърво, с пожеланието да го вземе на излизане. Сега малко потреперваше, но се топлеше с букета от брюкселско зеле за Зайка-някоя си. Чу се бухане и две жълти очи го засякоха в сумрака. Без да се замисля, Зайко свали комбинезона си и дари острата човка на бухала с цвета на герберите. „Има нужда от нещо красиво“ – рече си той. Бухалът набързо прекрои оранжевата дреха в риза с къси ръкави, като на излитане метна на чело и слънчевите очила на Зайо. „Ех, сигурно отива на изток“ – помисли си с тъга заекът, защото бухаловото пляскане напомняше разбиване на морски вълни.
Пред къщичката на Зайка-някоя си той се спря. Не знаеше откъде да влезе, защото входът се местеше, според желанието му да дари целия букет от брюкселско зеле на Зайка-някоя си. Докато се колебаеше, редица мравки заградиха пътя му и започнаха да си прехвърлят зелчиците от краче на краче. Зайо стоеше и се чудеше, а междувременно букетът му се стопи. Заедно с него се изгуби и гледката към входа на Зайка-някоя си. Сега там имаше чудни брюкселски зелки и една леха оранжеви гербери, които им правеха сянка.
Зайо се почеса по главата. Убеди се, че това е трудно с шапка, свали я и се запъти към лехата. Там започна бавно, сякаш търсейки входа, който допреди малко бе пред очите му, да реди брюкселски зелки в шапката си. За да си пази сянка, изплете венец от гербери над ушите си, който ухаеше свежо. Толкова свежо, че сега лапите на Зайо се носеха на седем сантиметра над земята. Увлечен, той продължи да събира, а някъде от гората, с вика на бухала се носеше шепотът на потръпващото му кожухче, което го чакаше…