В подготовка за „По пътя към…“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 8 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

• хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
• да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Христос в Ню Йорк

Слезе – трябваше да го направи, защото Му писна. Непрестанните вопли, клетви, викове, заплахи, плач, упреци – всичко това се сипеше Нему. Той вече не знаеше какво да стори. Гледаше отгоре, мислейки, че е създал съвършения Свят, изграден с разум, хармония и любов, ала в нозете Му се валяха само отломки.
Когато воплите станаха непоносими, Той остави трона си празен. Връз Него сега се изсипваха плачът на майките, молбите на бездетните, хулите на злите езици и алчността на банкерите. Той просто не можеше да ги понесе повече. Затова се наметна с една прокъсана куртка с щатското знаме, нахлузи дънково кепе, обу джинси и слезе на един док. Всъщност мигом се оказа там.
Присви очи в посока изгряващото Слънце. Грохотът на вълните Го заглуши, но Христос бързо свикна с него. Хубаво Му беше да чува Океана. Да усеща галенето на първите слънчеви лъчи. Христос се усмихна.
Сега никой не Го тормозеше за нищо. Разходи се по улиците. Тези хора не се различаваха много от Него. Само дето не Го разпознаваха. Минаваха покрай Него, като сянка. Някои даже страняха. Нали бе небръснат и със зелена куртка. Приличаше повече на докер или бездомник.
Прияде Му се нещо. Той се спря при продавача на хотдог и се вгледа в очите му. Онзи рече:
– С кетчуп или горчица?
Христос го гледаше дълбоко, толкова дълбоко, че чак кеят потъна в очите Му.
– И с двете.
Онзи бързо изстиска двете подправки.
Христос го гледаше.
– Какво си ме зяпнал – три долара.
– Не ме ли позна? – попита тихо Христос.
– Не, да не си ми длъжник? Аз на аванта не давам вече! – тросна се онзи.
Христос взе хотдога и бавно се отдалечи.
Докато ядеше на една пейка в парка, дечица минаха и се заиграха с куртката Му. Майките им припираха да тръгват и ги отдалечиха от Него.
После някакви гамени Го обраха. Не че имаше много пари. Той дори не знаеше откъде са се взели у Него и се чудеше как хората бяха създали цяла система за тях. Да ги имат, пазят, отнемат.
Тръгна отново. Носеше се по улиците. Очите Го заболяха от светещите табели. Чуваше реклами, звуци, викове. Нима воплите и стенанията, които стигаха до Него горе, бяха толкова силни и тук? Не искаше да слуша повече. Реши да потърси нещо, с което да се подслади.
Попроси на ъгъла на 52-ра улица и 8-о авеню. После отиде до един италианец с количка и си взе ментов сладолед. Сега той се топеше в ръката Му. Христос седна на кея и остави краката Си да висят над водата.
До него се присламчи момче със светла чуплива косичка. Той му даде да опита от сладоледа. Двамата гледаха залеза, прииждащите кораби и Статуята на свободата.
– Ти знаеш ли кой съм? – попита Христос.
Момчето кимна с блестящ поглед.
– Мило момче, не знам защо се случи така и защо това не е Светът, който проектирах. Мен ме наричат с безброй имена – Адонай, Аллах, Христос, Йеве, Буда, Озирис… Хората искат от Мен да върша ужасни неща. Заклеват ме, молят, заплашват, ала никой не се обръща към мен истински. Да поговорим за звездите, Творението, смисъла. Това ме кара да се чувствам сам, толкова сам и далечен, че понякога ми се иска този Свят да го няма.
Момчето го гледаше с отворена уста. Христос го погали по главата.
– Заради такива като теб – заради децата – давам шанс, още един шанс. – Той близна от сладоледа. – Защото си мисля, че вие ще ме разберете и дойдете при мен. Ще се забавляваме заедно, изследвайки звездите, Вселената.
Момчето се усмихна.
– Ти си глухоням, нали? – Христос махна с ръка пред лицето му.

Шумът от прибоя оглуши Питър. Той преглътна буцата в гърлото си и изрече през сълзи:
– Бл…а…года…ря.
После проследи с поглед Христа, който, връчил му сладоледа, се отдалечаваше, носейки се над вълните – зад Статуята на свободата, към залеза.

С благодарност, и поглед, вперен в Ню Йорк – София, 03.IX.2010 г.