Приятели (:

В момента приключваме подготовката на алманаха ФантАstika 2019, който издаваме съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Нали сте виждали предишните? 🙂

Внимание! До 20 януари ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате хартиени бройки от алманаха и колко. Този път ще определим тиража изцяло по предварителните поръчки. Това значи, че ако не си го поръчате сега, по-късно вероятно няма да има как да си го купите.

Обемът на „ФантАstika 2019“ ще е цели 460 страници, включително 90 цветни и общо над 200 илюстрации. Цената му е 25 лева.

Електронно издание не се предвижда скоро.

В  този брой на „ФантАstika“ ще представим всички разкази, които отличихме във втория конкурс „Изгревът на следващото“.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси от един от тях.

~

Експериментът „Гъливер“

Димитър Желев

Зеленина. Море от поляни, чиито вълни се издигат и запенват в снежни върхове. Тюркоазени езера, сгушени в прегръдката на полегнали върби и горди борове. Безветрие, изпълнено с аромати.
Зеленина. От онази в спомените. Погълнатата от бетон, поругана, унизена зеленина.
– От дете не съм виждала подобно нещо – промълви Омниа. – Тревата достига чак до хоризонта.
Министър Кагава вдигна поглед от недовършената си реч и огледа пейзажа над очилата.
– Изглежда преминаваме през небезизвестния Парк за тераформиране на професор Прайд.
– Мисля, че видях кенгурова мишка край онзи бряст! – вълнуваше се младата асистентка. – Доколкото си спомням, са изчезнали в началото на двайсет и първи век.
– Прайд възстанови някои животински видове посредством генетични експерименти. – Кагава погледна към часовника си, дар от Върховния княз на Япония. – Наближаваме. Паркът е построен непосредствено преди Конкордия.
Ято слънчеви прилепи се гонеше сред крушова градина до релсата. Лъчите се стрелкаха от крилете им право към записките на министъра.
– Не съм идвала в този град преди. Казват, че е различен.
– Не е за вярване, че датчаните разрешиха на професор Прайд да го построи, за да си играе на учен. Не разбирам целта му. Странеше от политиката като дявол от тамян, а изведнъж покани лидерите на Обединените народи в измисления си свят. Убеден съм, че търси купувач на глупавите си изобретения. Науката не е нищо повече от бизнес, от мен да го знаеш!
Омниа забеляза светещата в ухото на министъра червена лампичка – телефонно обаждане. Чернокожият японец леко кимна, с което светлината се превърна в зелена.
Докато политикът спореше с главния секретар на Гибралтар за подводните сонди за кристална слюда, Омниа жадно попиваше палитрата от възродена природа в предградията на Конкордия. Скоро електроносачът им достигна колона от магнитни танкове, които изчакваха стадо овце да пресече релсата. На автопилота се наложи да спре по-рязко от очакваното. Датчиците му бяха отчели движение наблизо. И наистина – до тях овен с червени очи разравяше тревата с копито и предизвикателно въртеше рога. Електроносачът изпрати пронизителен сигнал към потенциалната заплаха. Овенът се дезориентира, отстъпи и побягна към останалата част от стадото. Мускулите му излъчваха могъща прелест, когато се обърна за последно към колоната. Министър Кагава продължаваше да спори за слюда.

Постепенно всички министри, президенти, князове, шейхове, племенни председатели и други правителствени представители заеха местата си в огромния полукръг, обърнат към подиума на заседателната зала. Индианците напуснаха. Албиносите дискретно се оттеглиха на въздушни платформи в сенките на прораслите в стените клони. Всички зачакаха.
Ала подиумът продължаваше да стои празен.
Тъкмо когато Омниа потърси с въпросителен поглед министър Кагава, стената пред тях ги обля с мека светлина. Прегърбена фигура изпълни екрана. Около седемдесетгодишен мъж с живи и мъдри очи се обърна към тях и разтегли тънката мрежа от бръчки на лицето си в усмивка. Спокоен, плътен глас изпълни залата.
– Здравейте, дами и господа, скъпи гости! Удоволствие е за мен да ви приветствам в моя град. Надявам се, сте се насладили на гостоприемството и уюта на иновативните кътчета на Конкордия!
Костюмираните фигури пред Омниа станаха нервни. Бяха очаквали професор Прайд да води конференцията на живо. Отсъствието му беше обида.
– Както знаете, раждането на тази неповторима люлка на знанието е резултат от рядката дружба между дипломация и наука. – Беловласият учен намигна. – Затова смятам, че нашият дом е най-подходящият домакин за ежегодната среща на Обединените народи…
Омниа забеляза странно раздвижване около себе си. Заместник-министърът на търговията на Зеландия се държеше за стомаха, а до него канадският опекун на малолетните започна да хлипа тихо. Самата Омниа почувства непоносима тъга, която не подлежеше на рационално обяснение.
– Слез при нас, Прайд! – провикна се Кагава. Други го последваха. Вълнението в залата нарастваше.
– Какво става?! – объркана, запита синеока асистентка от Тунис.
Гневните викове заглушаваха Прайд, който не им обръщаше внимание. Омниа се досети, че слушат запис. Достигнали до същото заключение, всички в залата постепенно притихнаха, за да чуят какво има да им каже професорът.

– Оставям ви на спомените на Гъливер – прошепна професор Прайд, преди екранът да замре в тъмнина.
Омниа плачеше. Объркването ѝ бавно преминаваше в непоносима скръб по загубени близки. Сякаш мъката физически се беше просмукала в залата: чувстваше я как витае във въздуха, как се стича по стените и се излъчва от лампите по купола.
Стенание и писъци се надигаха около нея. Един след друг хора хукваха към вратите, ала нито една не се отваряше. Стрелички политаха, когато някой не издържаше. След което мъката отново се увиваше около гърлото и страданието се подновяваше. Явно планът беше ужасът да е безкраен.
Омниа падна на колене. Беше ѝ жал за горките деца, за отишлите си без време техни родители и за целия свят, тръгнал към ада по пътеката на алчността. Започна да пълзи край гърчещи се в локви от сълзи тела. Четири забрадени фигури от мисията на Арабската империя се молеха, хлипайки, на своите килимчета. Секретарят на Гибралтар дереше слепоочията си до кръв. Кагава седеше на стола си с широко отворени очи, втренчен в нищото. Омниа ги подминаваше без ясна идея накъде се е запътила. Изход от болката нямаше. Бе трудно за вярване как е възможно едно дете да носи в гърдите си толкова много мъка. Като него, и Омниа беше изгубена, самотна и уязвима. Кървеше без рана, пищеше без глас.
Лея. Мисълта за малката ѝ сестричка я натъжи още повече, но успя да пробие оловната броня на безпомощността и ѝ даде сили. Омниа трябваше да се върне при Лея. На всяка цена.