Приятели (:

Следващото ни издание е колективната повест в стихове „Хроники на глухарчетата“ на клуб „Светлини сред сенките“:

Хрониките на Глухарчетата - предна корица

Искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали са жертва на насилие в училище, или намират сили да се справят с „феймъсите” и „важняците” – или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи под формата на задружна история?

Може би ще ви е интересно и това как самите хлапета приемат дистанционното обучение. Как се справят с пандемията и дали всичко това ги променя към добро или ги прави лениви и безотговорни… А може би всички заедно, автори и читатели, ще научим нещо важно от тази книга.

Може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от повестта, които Кал е избрал и представил по много вдъхновяващ начин.

~ Как ни свързват различията?

Тони първи се обади:
– Знам защо сме се събрали.
Яна права е за мен,
че съм много притеснен,
знаете го, то се вижда –
за ученето ме обиждат.
Всеки с мен се подиграва,
никой май не проумява,
че за мечтите ми големи
трябват труд и много време.
– Че какви са ти мечтите?
– Засега остават скрити! –
рече Тони и отсече:
– Но ще стигна аз далече.
Знанието дава сила.
– Знание ли, майко мила!
Баба казва, че храната
дава сила на децата. –
Бобо се почеса нервно.
– Стига, хич не е модерно
да си тромав и дебел!
– Миро, май си много смел?!
Да се сбием за проверка!
– Спрете! Просто ще изперкам,
докато се разберем.
Знам го, някъде съм чел,
че щом сме толкова различни,
а пък съвсем не сме безлични,
ще сме група много здрава
и каквото ще да става,
ще се справим със проблемите.
Мисля, че си губим времето
в спорове и препирни.
Всеки слабите страни
може тук да си разкрие,
а по-силни ще сме ние,
слабостта си щом признаем.
Трудно е това, но зная,
че ще ни помогне много.
Ето, да започна мога
с нещо много унизително.
Да е ясно предварително,
че няма да ви споделя
кой ми причини това.
Зараства трудно тази рана.
Не искам и клюкар да стана.
Бях хлапе във трети клас,
по-слаб и дребен съм от вас,
трябваше до магазина
да ида. Пробвах, без да мина
край бандата от махалата,
все побойници признати,
но ме спипаха и биха.
След това ме унизиха –
гащите ми те събуха.
Виках силно и ме чуха
чак в съседните квартали…
– О, и с мен едни нахали
постъпиха като вандали –
Бобо себе си ожали,
заразказва, без да чака:
– Биха ме и мен и плаках,
но ми вкараха в устата,
(да им имам номерата!)
някакви боклуци лоши,
край блоковете, от коша,
щото всичко съм изяждал
и на всички съм досаждал.
– Е, и аз ще си призная,
малко кофти, че накрая,
без да ща, се осмелявам,
затова не обещавам
да съм ясен и конкретен…
– Миро, вечно си кокетен! –
Бобо захихика тихо.
– Срамовете си не скрихме,
Нито Тони, нито аз.
Как ще те е срам пред нас?
– Не съм бит, ни унижен,
просто съм осиновен.
Всички в махалата знаят,
те отдавна не желаят
с мен изобщо да общуват,
на заети се преструват –
изстреля Миро и замря,
целият почервеня.

~ Надолу просто си представям нашата звездица в ролята на Яна. Тя плаче също тъй… и също тъй си мечтаем да си намери добри другари – дето ще са заедно не само в игрите.

Кратка радост, а след нея –
математиката вечна.
Всеки тих е и не смее
никой да прокашля вече.
– Яна, учи ли със Тони?
Стани пред всички и кажи.
Хайде бързо, без фасони –
учителката нареди. –
Шанс ти давам да поправиш
двойките си с две задачи…
– Но, госпожо, аз забравих…
– Без да спориш, без да плачеш,
бързо идвай на дъската!
Яна стана и заплака,
и се втурна към вратата,
и избяга, без да чака
подигравки, коментари.
Виновна беше и го знаеше.
Намерила добри другари,
за ученето тя нехаеше.
– Трета двойка ще получи,
отсъствие и забележка,
и ако не си научи,
не реши ли утре нещо,
родителите ще потърся.
Предай ѝ думите ми, Тони!
Момчето тежко се навъси.
– За ден единствен как ще смогнем?
Госпожата го изгледа.
– Колко време ти е нужно?
– Седмица, за да огледаме
кои задачи са ѝ чужди
и с кои ще се оправи.
Изведнъж подскочи Миро:
– И аз мога да добавя
едно рамо, но намирам
невъзможно и без смисъл
да бързаме, за да успеем.
Две тетрадки съм изписал
задачите да овладея.
– Решено! – каза госпожата. –
Седмица и я изпитвам!
Да си събере главата,
в коридора да не скита…
Хайде, Миро, доведи я,
че няма цялата година
за тази точно разправия.
Излезе той. В класа мнозина
зашумяха, забърбориха.
Госпожата се ядоса.
– Тихо! Стига сте говорили!
Отворена съм за въпроси.
– Защо, госпожо, позволявате
на тази шматка да отлага?
– О, Петя, виж се и надявам се,
тогава няма да нападаш! –
извика Бобо, а пък Тони
ръка повдигна първо плахо.
Петя дума не пророни,
Тони ръката си размаха
и госпожата го видя.
– Какво ще кажеш, нека чуем!
– Ами единствено това –
в живота неконтролируем
шанс когато ни дадете
да се научим и поправим,
ще сторим, щем, не щем, и двете,
дори сами ще се заставим,
защото шансът задължава…
– А кой желае да е длъжен?! –
извика Бобо, без да става. –
Нали така, да се не лъжем!

(…) Класът, важняците, мълчаха,
никой дума не обели.
Изглежда бързо осъзнаха,
че нито важни, нито смели,
а само глупави били са,
защото лесно се напада.
Животът двойка им написа,
пресече пошлата наслада
от чуждото тегло нелеко.

~ Познайте дали това не е истинска случка:

Но учениците нехаеха,
в самия час игри играеха,
говореха във всички групи
и вече всеки беше в кюпа.
Отличници и хулигани
отказваха да стават рано,
в часовете съкратени
за уроци няма време.
„Това – да учим виртуално,
забавно е и уникално!“ –
Яна, в групата написа.
„Даскалът по ЗИП хартиса“ –
писа Бобо с „Ха!“ накрая.
„Бобо, ще те порицая!
Ти ли „мютна“ господина?
Няма да ти се размине!“ –
с „капслок“ му отвърна Тони.

~ Частта, в която новосформираната група отблъсва „твърде странната“ Ема, е ключово напомняне, че никой не е ваксиниран срещу големеенето и племенните принадлежности. Ех.

~ И ако някой още не е разбрал:

А всички заедно да знаят,
че колкото и да мечтаят,
без помощ, без ръка и рамо
мечтите въздух ще са само.