Аз, грешният Иван

Заглавията, влезли в библиотеката или пристъпящи към нея

Аз, грешният Иван

Postby Кал » Wed Oct 15, 2014 2:32 pm

Тема за романа на Николай Светлев.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Wed Oct 15, 2014 2:34 pm

Покрай номинацията в „Книгата, която ме вдъхновява“ си припомних един пространен разговор, който водихме с автора преди десетина години. Повечето мисли там са все така нужни ни:

http://kal.zavinagi.org/?p=549

(Ако искате да дадете гласа си за „Аз, грешният Иван“ – сторете го до неделя, 19-и. :))
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Tue Nov 21, 2017 9:55 pm

Тази вечер от 22:30 до 00:30 по „СКАТ“ ще излъчат повторението на „Директно за културата“ с водещ Любомир Захариев, в което сутринта гостувахме с Николай Светлев и говорихме за неговата поезия, „Аз, грешният Иван“ и „Всичкият блясък на Злото“.

До няколко дни пък трябва да качат записа онлайн – ще добавя линк тук, ако го намеря.

EDIT: Ето и записа от предаването.
Last edited by Кал on Thu Nov 23, 2017 6:18 pm, edited 1 time in total.
Reason: +

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Mon Aug 03, 2020 7:58 am

В Гудрийдс Dimana wrote:Здравейте четящи хора,

Чудя се какво повече ви допада - български автори или чужди?

Аз лично нямам много наблюдения върху модерните родни творби и бих приела препоръки.
Български автор, който ми допада е Георги Господинов и смея да кажа, че съм изчела всичко, което е написал. Мартин Колев ми беше колега и поради тази причина съм прочела и неговите книги, но те са, сякаш, за тинейджъри.

Та, вие какво четете от родните ни автори?


Кал wrote:Трите български книги, които са ми оставили най-траен отпечатък, са „Слънце недосегаемо“ на Николай Теллалов, „Аз, грешният Иван“на Николай Светлев (която скоро ще се появи в ново издание) и „Време разделно“. И трите ми дават осезаемото чувство, че раста, докато ги чета.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Fri Aug 28, 2020 1:51 pm

Мой отзив:

Една от най-силните родни книги, които съм чел – рамо до рамо със „Слънце недосегаемо“ и „Време разделно“ – понякога даже по-концентрирана, разтърсваща и общочовешка. И много българска – толкова много, че дори космополитът у мен не може да не почувства трепета на националната гордост. (А преводачът – да не се ядосва за съвършената непреводимост на „Иван“...)

Покрай номинацията в „Книгата, която ме вдъхновява“ си припомних един пространен разговор, който водихме с автора преди десетина години. Повечето мисли там са все така нужни ни:

http://kal.zavinagi.org/?p=549

Добавка от август 2020 г.: Докато я препрочитам за новото издание, което подготвяме с Човешката библиотека, си набелязвам любими моменти:

~ Николай Светлев е единственият български автор, за когото се сещам да обръща внимание колко двойнствена, сложна и смесена е вярата ни:
Още от невръстно сополиво хлапе усещах обаче, че не съм като останалите и не мога да спасявам като тях само тялото си. Те също го усещаха и като ме виждаха такъв замаян и отнесен, страняха от мен и ми се подиграваха. А понякога ме замеряха с камъни, дюдюкаха и крещяха обиди подире ми.
И на мен ми ставаше много тежко, но душата ми устояваше и устискваше по български, и не ми даваше да заплача. Дори когато вечер мама ме утешаваше скришом от татко и ми шепнеше да се уповавам на Бога, който всекиму ще въздаде заслуженото.
А какво можеше така да настървява връстниците ми срещу мен, като аз само исках да знам защо? Защо расте тревата, защо водата тече отгоре надолу, а пък се вдига после в облаците, защо се раждат хората и защо умират?
Но в Скрино имаше само двама човека, с които можех да говоря по тези въпроси. За жалост, те пък не се понасяха помежду си.
Единият бе селският поп Драган, който пиеше вино като триглав змей, но понеже пасях и неговия добитък, ме изучи криво-ляво да сричам и пиша на новата ни азбука. И макар да бях невръстен, ставаше ми страшно понякога, като проумявах каква велика сила е скрита в писанията Божии.
Същите страшни тръпки ме побиваха, когато се срещах и с другия – едноокия езически колобър дядо Темар, който живееше вдън джендемите страховити, в една ужасяваща пещера. За него говореха, че може да се превръща във вълк, да лети като сокол и да пълзи като змия. Но пред мен никога не бе правил нищо такова, само ме гледаше с огненото си око и когато отговаряше на въпросите ми, не мърдаше устни, а аз всичко чувах. Един ден не се сдържах и го запитах:
– Кажи ми, дядо Темаре, защо ти не си като другите хора, а имаш само едно око по средата на челото?!
– Ех, мъниче Оване, нима и ти си като другите хора, дето гледат, а не виждат?! Та аз имам седемдесет и седем очи! – отвърна той и аз чудодейно се озовах в яките му ръчища на една педя от чудовищното му лице.
– Гледай, гледай сега в окото ми и какво виждаш?
Виждах лудите дълбини на света как бляскаха в седемдесет и седем рубинови зеници, събрани в една. Неземна сила струеше от тях и напираше да ме помете в ада на езичеството.
– Не зови напразно Неговото име, защото и аз съм Негово творение, както си и ти, мъниче, защото Бог е един! – И това го каза не благочестив християнски свещеник, а изродът човешки Темар, отритнатият от света колобър на Тангра.
После той ме пусна от ръцете си, също без да усетя, а от пещерата тозчас изпълзя огромният смок Варен, следван от черния вълк Куртю, който беше едър колкото магаре.
Знаех какво трябва да направя, защото го бях сторвал десетки пъти. Яхнах могъщия врат на Куртю, Варен се уви около тялото му и с три скока само се озовахме в долчината, дето пладнуваше кравето стадо на половината Скрино.
И от висините като камък падна соколът Догу, който вардеше кравите, докато аз говорех с Темар.
След това смокът Варен изсука всичкото мляко от виметата на дванадесетте крави на попа Драган – изду се като беломорски мях. През това време Куртю виеше първобитната си вълча песен, а Догу му пригласяше с пронизителните писъци на предвкусваната радост.
Защото те не бяха обикновени животни, както не бе обикновен и господарят им. Те всичките се хранеха само с мляко и през зимата гладуваха по четири месеца, без да умрат.
Когато смокът Варен допълзеше горе до пещерата, увиваше се гальовно около Темар и първом нему вливаше с раздвоения си език тънка бяла струйка в ощърбавялата уста, а после го правеше и с останалите.
Тази своя храна споделяха по братски, като най-малко оставаше за сокола Догу, който бе най-дребен.
И винаги пиеха млякото на попа Драган, а другите крави не закачаха и за мен това бе магия някаква. Как така Христос Вседържителя не види, че неговото мляко отива в гърлата на гнусните твари и еретика неверен.
Привечер, когато връщах стадото към село, кой знае как виметата на поп Драгановите крави бяха по-напращели от тези на другите добичета. И аз пак се чудех на тая нова магия – как старият ни български бог Тангра дава, ей така, своето мляко на челядта на Христовия служител?!


~ А тая сцена е толкова мила...
О, Яна, Яна, Яна!
От теб разбрах величието на човешката душа, когато тя е озарена от силата на любовта. Не онази любов към благия Христос и всемогъщия Бог Вседържител с техния Свети Дух, а любовта между грешните човеци.
Вие как си мислите, чедца мои, че дори да е на десет години, не може човек да хлътне безпаметно в бездната на любовта и да стори в нейно име невиждани чудеса? Пред които помръква примерът на древните герои…
Вярвайте, това става и във вашите времена, както ставаше, когато аз бях дете. Както е било, откакто свят светува. Защото човешката любов и саможертва в името на любимия Човек е най-правият път към лоното на Бога и живота вечен.
А първия път, когато видях Яна в греховните времена на моето детство, тя бе гола-голеничка като диво животно. И се плацикаше сам-самичка в един бисерен вир на синьоструйната Струма. Смееше се с пълно гърло от радост, бронзовото ѝ телце се рееше като мряна рибка из кристалните води, а косата ѝ приличаше на мокра златна коприна.
Аз я гледах скришом, затаил дъх зад крайбрежния шубрак, и усещах, че присъствам на някакво страховито тайнство. Защото за пръв път в живота си виждах голо момиче и всичко бе толкова хубаво. Краката ми бяха омекнали, сърцето ми биеше, сякаш бях качил с тичане целия Руен. А очите ми бяха заковани в прекрасните очертания на незнайното самодивче.
Но и Бог гледаше отгоре и ми повеляваше да не се крия така в грях. Трябваше да събера всичката си прехвалена смелост, за да се изправя в цял ръст и да не се поддавам повече на скритото изкушение.
А тя, като ме съзря, нито писна, нито хукна да бяга, само се изправи в топлата августовска река и попита чисто по детски:
– Ти кой си, малки юначе?!
Аз стоях като треснат от гръм, защото без срам и свян, а с невинност Божия тя се приближаваше към мен и миг преди да хвана протегнатата ѝ ръка, успях да смотолевя някак:
– Амчи, аз съм Иван Говедарчето от Скрино, паса кравите… тук… тъдява…
– Колко си смешен и целият си вир-вода от пот… – изкиска се тя.
А то потта ми бе от срам и неловкост и всичко онова, което омайваше главата ми преди малко, се бе изпарило. И бях глътнал и ума, и дума.
Аз, безстрашният, непобедим воин.
– А аз се казвам Яна, ела, де, влез да се изкъпеш и ти! – Тя вече ме дърпаше към водата, а пък на мен ми се щеше направо да се удавя.
– Ама теб не те ли е страх да се цамбуркаш сама така тука?! – най-искрено се облещих. – А от мен поне не те ли е страх?
– От теб ли да ме е страх, че ти целият трепериш, брей, как го измисли! А и аз не съм сама тука, само да свирна, голям зор ще видиш…
Тук вече аз се ядосах и на нея, и дваж повече на себе си и рекох:
– Свирни, де, само преди това гледай да не те напляскам по голото дупе!
А тя се усмихна лукаво и взе че свирна.
Тутакси иззад близката скала изскочи със страховит вой огромният черен Куртю и ако някой друг бе на мое място, сигурно щеше да се насере от страх, но аз въздъхнах с облекчение.
– Куртю, Куртю, ела насам, батьовата! – викнах колкото ми глас държи, и безстрашното чудовище на Темар прецапа вира и ме близна ласкаво по бузата.
– Ей, ти да не си Ован, дето дава на дядо Темар мляко? – погледна ме с възхищение Яна.
– Нали ти казах, че съм Иван Говедаря, само дядо Темар ми вика Ован, както е по старите ни обичаи.
– И аз ще ти казвам Ован, така пò ми харесва…
– Ти да не би да си езичница?
– И като съм езичница, какво, нали всичко си имам! – фръцна се тя, както си беше гола-голеничка, и на мен очите ми отново се превъртяха навътре. – Хайде, събличай се, християнино, и ела да си играем във водата…
– Срам ме е… – заопъвах се аз, но много ми се искаше да цамбурна във вира, толкова беше жежко.
– И от какво да те е срам, че имаш пишка ли? То и Куртю има, и магарето има, и биковете имат, пък не ги е срам…
Тогава се сетих за онази история за Адам и Ева в Рая, преди грехопадението, когато не ги било срам да ходят голи. И всичките ми християнски терзания тупнаха на брега на Струма, заедно с конопените ми гащи.
А водата бе ласкава, като милувката на мама, като блажено послание от Божиите уста, като предчувствие за вечна благодат.
Ах, така се плискахме и гмуркахме двамата, така се щипехме и гъделичкахме, че щяхме да се изподавим от смях. И всичко се бе отдалечило и стопило. И аз не бях момче, а тя не бе момиче, а моите нещастни крави кой знае къде вълците ги ядяха.
Най-накрая, когато устните ни вече бяха сини от студ и пръстите на ръцете и краката ни се бяха сбабичосали от водата, припълзяхме като два гущера на припек върху отсрещната топла скала.
– Олеле, Оване, гладна съм като вълк, от три дни съм при дядо Темар, но той нищичко не кусва, а и добичетата му нищо не ядат, та аз само малини и боровинки нагъвам…
Слава Богу, помислих си, добре, че поне тя не пие мляко от устата на смока Варен. И без да кажа ни дума, прецапах отново реката, взех си дрехите и торбичката и потеглих назад до скалата.
А Яна се бе вече облякла в дълга власена риза и седеше, прегърнала колената си. Куртю бе проснал огромната си глава до нея и примигваше сънливо.
Бръкнах в торбичката, извадих комата ръжен хляб и бучката сирене и ги подадох на Яна:
– Нà, яж, аз през това време ще се облека.
– Така си по-хубав, Оване, само дето пишката ти е много смешна.
– И на мен твоята ми се видя много смешна…
И двамата се разсмяхме от все сърце, както могат да се смеят само децата.


~ Романът все така успява да ме издига – нагоре, нагоре, нагоре...
– Дай ми Златния камък, Кана Субиги! – протегна към него Баян Магесникът треперещи от вълнение ръце.
Симеон бръкна в пазвата си и извади проклетата златна топка, която обърна живота ми наопаки. И тогава за пръв път я видях в кървавите отблясъци на обредния огън. Тя висеше във въздуха и се въртеше чудодейно и с равна скорост между дланите на колобъра.
– Какво виждаш между ръцете ми, Оване? – бе неговият въпрос.
– Кръгло парче злато, незнайни… – отвърнах аз.
– Не, Оване, това е златният образ на нашата Земя, такава, каквато се вижда от дълбините на небесата…
– Че тя земята е плоска, а не кръгла! – не се сдържах аз.
– Иди тогава горе и я виж сам с очите си! – прошепна вдъхновено върховният колобър.
И внезапно огън неземен избухна от окото на сокола върху главата му.
И тялото ми остана в недрата на свещената скала Мадара, а взорът ми, не, очите ми литнаха на възбог! И първо видях като птица отгоре бялото каменисто плато и човешките градежи, които приличаха на черупки сред мощта на естеството и стихиите. После и те се изгубиха в неразличима мозайка, виждаше се само златното на нивята и зеленото на горите. Но този полет нагоре нямаше край.
Надигаше се взорът ми още по-нависоко и Земята вече не бе равна пита, а огънато от Божията ръка разноцветно гумно. А и въздухът също се виждаше като синьо сияние по изкривения хоризонт.
Ала щом влязох във вечния мрак, тя, родната, изскочи пред мен цялата. И наистина бе като едно огромно кълбо, което се крепеше в нищото на Мрака и Хаоса. И светеше с животворна бледосиня светлина. И това го виждах с очите си, и бе истинското Божие или Сатаново творение, а не онези дивотии, дето ги разправяше поп Драган, или онова, което проповядваха многоучените мъже в Преслав.


(После става още по-интересно... но ще почакате да пуснем пълния откъс в блога на ЧоБи. ;))

~ Темар е поредният персонаж-„мост“, свързващ едната вяра и другата, земното и небесното:
Станах и извих врат към небесата, дето сред могъщите Мадарски канари бе изваян в нерушимия камък в цял ръст и на кон великият кан Аспарух, първият наш владетел отсам Дунава.
Аз гледах от ниското на яркия зимен ден, а той ме гледаше от висините на историята като истински Победоносец. Но копието му не бе забито в устата на дракона, а в сърцето на сразения ромейски лъв и вкамененият поглед на владетеля ми казваше:
– Аз направих за България каквото трябваше, а ти, Оване, направи това, което можеш според силите си! Казах!
– Чу ли го, Оване, чу ли го? – изкряска соколът.
– Чух го, дядо Темар, чух го! Докато съм жив, само това ще чувам и няма да ме спре ни съблазънта човешка, ни злато и сребро, ни силите на Горната и Долната земя, ни гневът на властващите, ни лукавството на подлите. И тук аз, християнинът, за пръв и последен път се кълна в Тангра, че ще постигна онова, което обещах на каменния ни Баща!
– Сега мога да си ида, мъниче Оване, отивам си завинаги, споменавай ме с добро, юначе! Не забравяй старата, но крепи и новата вяра и ще пребъдеш във вечните векове, единствени синко мой духовни! – писукаше с все по-отслабващ глас соколът и накрая разпери в последно усилие криле, скочи от главата на Баян Магесника и падна безпомощно в снега пред нозете ми.
А снегът започна да дими и да се изпарява. И плътта на сокола изчезна чудодейно, а на нейно място остана да грее с чернотата си небесният белег на българите:

ıYı


– Знакът на Тангра, Знакът на Тангра, Знакът на Тангра! – ревнаха в един глас колобрите и седем пъти се поклониха на слънцето.
– Този път няма да се върне под никакъв образ – Всевиждащият и Вездесъщият го прибра при себе си; ако ти е мъчно, плачи за дядо си Темар, Оване, ние няма да те гледаме – рече накрая Баян Магесникът и заедно с колобрите ми обърна гръб.
Но сухи бяха очите ми за дядо Темар. Може би защото такава е човешката порода – комуто си сторил несправедливо зло, не можеш да го преглътнеш, дори и да видиш, че той ти е правил добро. Пък даже това да е пред грозния лик на смъртта. Ето сега, когато от черния мой ангел-пазител Темар остана само един отпечатък в снега, не можех да изпитам жал към него. И напук на всичките ми християнски всемирни любови, все повече се ожесточавах и гневът клокочеше в сърцето ми.
Защо така си устроил този свят, Господи, че човекът не може да познае враговете си? Не може да приласкае с необятно сърце приятелите си. Не знае кой ще плаче над гроба му с очите на истинската скръб и кой ще се подсмива със сатанинско черно задоволство.
Дядо Темар си отиде с моето име на уста, макар и гадина хвърковата, но ме е обичал от бездънното си сърце. Защото кой в предсмъртния си час няма да е блажен да бъде сред най-близките си същества, а аз, аз, несретният, с какво му се отплатих?
И легнах втори път по очи в снега под свещените скали и завих отново. Заплаках като диво животно, но не за прекрасния дядо Темар плачех, а за собствената си юродива и грешна душа. За себе си виех и се гърчех в мъките на неполученото покаяние, което вече нямаше от кого да поискам.
– Стани, стани, Оване, с всеки мъж веднъж в живота се случва това, стани, синко, трябва да те отведа при княза! – прегърна ме Баян Магесникът.
И аз усетих, че той не беше сега Кана Боила колобър, а човек, дето изпитва състрадание към човека.
Чак на следващия ден пристигнахме в Преслав, защото яздехме бавно не заради преспите, а заради слабостта ми. Когато зърнахме манастира в Патлейна, трепна сърцето ми и потегли натам, но Баян поклати глава и каза:
– Наредено ми е първо при Диценг да те заведа, да се облечеш в пълната бойна одежда, а след това веднага при княза, пък после каквото искаш ще правиш. Но като те гледам, едвам се държиш на коня, как ще се явиш пред нозете на владетеля? Мислех да ти го дам накрая на раздяла, но ще го сторя сега. – И той бръкна в пазвата си и извади кристално шишенце с форма на дракон. – Това е последният дар на дядо Темар за теб. Вътре има осем капки от Златното вино на българите. Ако човек изпие само една капка – всяка болест или слабост отминава, изпие ли седем наведнъж – безсмъртен става, но не и за насилствената смърт. Сега ще изпиеш една капка, а останалите седем – каквото искаш ги прави, твои са си…
Сторих каквото ми нареди, и пак чудната сила нахлу в мен, сякаш от Бога пратена. Скрих безценното шишенце и не се сдържах да запитам:
– Кана Боила колобре Баяне, защо самият дядо Темар не е изпил капките от Златното вино и сега щеше да е между нас?
– Ех, Оване, млад си още, синко, та не можеш да си представиш какво страшно проклятие и тегоба може да бъде безсмъртието телесно!
– А ти самият безсмъртен ли си?
– Не съм, Оване, и няма да бъда – такъв като мен, дето бърка в човешките души, не бива да се чувства безнаказан…
И той дума не промълви повече. И това бе най-великият последен урок, който научих, преди аз самият да стана Учител на стадото си.


~ Сочна родна психология...
Прислоних се при петте големи камъка на левия бряг на Искъра. Камък да ми е възглавето, а пък тревица храната. И така поминувах в молитви и бдение. Исках да се пречистя, преди пак да ида да проповядвам сред людете и да търся истината за себе си и за Бога.
И както се молех непрестанно, при мен почнаха да идват пастирчета от цялата Курилска мера, а и от съседните села. Присядаха покрай стадата си и попиваха жадно Словото.
А мълвата за мен достигна и до възрастните селяни, ала от това нищо човеколюбиво не се случи.
Една сутрин, както се молех край камъните, ме заградиха от всички страни десетина свирепи шопи, в бели носии и овчи кожуси връз голи гърди:
– Те ти ли си бил дивио поп, леле-мале, мека ти глава?! – попита застрашително водачът им, който бе едър като мечок.
– Леле, бате, он ни краднал от млекото, ега го скаса беса, он ги е успивал децата, та да крадне от назе! – ритна ядно друг от шопите една малка кратунка, в която децата ми бяха оставили десетина глътки козе мляко.
– А върви съга, напрек и нагоречка, каде село, там че те питаме, там че те тепаме, на майкя ти у газа че те увираме! – рече мечкоподобният и ме подкараха като див звяр към Курило.
Пак ли тази простотия, Господи, тази тъма египетска, тази неизтребима злоба? Кога ще отвъргнеш горчивата чаша от стадото си?! Можех на пух и прах да ги стрия, но в главите им дървени можех ли Вярата и милосърдието да вкарам?
На мегдана в Курило се бе събрало мало и голямо, сякаш сватба щеше да става. Голямо село, хубаво, а нито църква, нито поп имаха.
Обградиха ме отвсякъде, а мечкоподобният започна да ги насъсква:
– Те го тоя, дето ужким е поп, а ви подяда стоката и успива децата, да му даят све. От вази, от устата ви да крадне! Кой е най сиромах, пръв да почне да го тепе…
Надигнаха се мъжищата и сграбиха шопските си сопи, та да ме попилеят по нашенски. Ала тогава се вдигна страховит детски писък от вси страни. И милите ми пастирчета, дечицата Божии, всичките до едно се промушиха през бялата тълпа и се накачулиха по мен като жив щит.
– Бегай да бегаме, отче Йоане, оти тука че ти е гробо! – пискаха жаловито гласчетата им.
И аз, какво да правя, вместо отново кръвник да ставам, търтих да бягам с тях към Искъра.
И цялото село ни гонеше, щото така си мисли народът, когато някой бяга, значи е виновен и най-малкото един здрав пердах му се полага.


~ Ако се блъскате в понятието „духовно его“:
Още като дете тръпнех, щом зърнех чукарите на приоблачната ѝ грамада. Ах, толкова велика е Рила планина, че дори народът го беше страх да пее песни за нея, та камо ли някой да припари в страховитите ѝ усои!
Докато човешките страсти ме бишкаха по цялата ни огромна Родина, сънувал съм нощем и Струма, и върхарите на Руен, и Витоша, въздигнала се над Средец. Но Рила, ах, Рила, никога не съм я сънувал!
Щом голямото е извънмерно голямо, човекът престава да мисли, че може да го обладава и да се съизмерва с него. Докато самият човек не порасне достатъчно.
Аз обаче не просто бях пораснал, аз бях готов да стигна до края, заради Истината.
Каквато и да е тя.
Затова хора не ми трябваха, напук на всичките Свети Отци и Първоучители на Светата църква. Те всичките ужким бяха се отрекли от земното, а пък все наставления за хората оставяха, как да живеят праведно и какво да правят и не правят.
Тази е най-сладката лъст и най-дяволското изкушение, да бъдеш духовен наставник над другите. И да им бъркаш в душите, да ги въртиш и месиш по волята си, без страха на оръжието, а само със силата на мисълта.
Ала на мен и това криво огледало не ми трябваше.
Сега, българино Оване, грешнико Иване, християнино Йоане, сам в душата си ще гледаш и тя няма да ти е огледало, нито криво, нито право. Защото в лоното на мрака няма светлина, ако ти сам не си я въздадеш.
Ако можех да стана наставник на себе си, то тогава бих бил достоен да бъда Учител на другите.


~ И все пак, как да съчетаем старото с новото? Има ли оправдание? А причина?
Под нас бе страховитата бездна на Въртоп и колкото повече доближавахме края на земната твърд, толкова по-яростно стискаше десницата ми Лука. На метър от ръба го пуснах и той веднага клекна в детски ужас, защото пропастта теглеше към себе си.
– Страх ли те е, синко?
– Страх ме е, отче!
– Страх те е заради това, което виждаш с очите си, а сега още повече ли те е страх? – рекох аз и стъпих с босите си пети на самия ръб, а пръстите и половината от стъпалата ми висяха вече над нищото.
– Недей, недей, отче Йоане, ще ми се пръсне сърцето! – пищеше юношата.
А аз се обърнах с лице към него и с гръб към бездната и стъпих този път на ръба само с върха на пръстите си.
– Значи те е страх от това, което виждаш, а не те беше страх, когато искаше да се скопиш?
– Ох, нищо не знам вече, нищичко, само се махни оттам, отче мой, миличък!
Но аз не се махнах, а вдигнах тоягата високо над главата си с две ръце и започнах да се огъвам назад през кръста, докато небето изчезна от погледа ми. Докато бездната на Въртоп стана небе за очите ми, а тоягата подпъхнах под петите си. Мислех да постоя така до мръкване, в дълбоко самовглъбение и отречение, но Лука, когото вече не виждах, налетя като вихрушка. Сграбчи ме през кръста и двамата се изтъркаляхме на кълбо върху топлата скала, а не в ада на пропастта.
– Защо го направи, нали те беше страх, синко, страх те беше дори да припариш до ръба?
– Нищо не усетих, отче, страхът да не те загубя победи моя страх…
– Ето, ако така възприемаш и Страха Божий, то тогава ще можеш да надвиеш Сатаната, дори в сънищата си!
– Кой те е научил на това, отче, та то никъде не е писано в Светите книги?
– Когато бях царски хранен човек, така в саракта се упражняваха джамачиите. Диценг ни караше да стърчим по зъберите на Преславския пирг, да провираме лъковете през краката си и така да уцелваме хвърлено във въздуха кокоше яйце. И още много други неща ни учеха там старите джамачии, но стократно повече знаеха колобрите на Тангра, в които още е жив Духът на Праотечеството.
– А всичко това не е ли езическо и скверно, отче Йоане?
– Езическо е, синко, но не е скверно и грешно, щом може да помага на Христовата вяра. Та нали в Божиите заповеди е казано: почитай майка си и баща си, за да си добре на този свят. И какво, ние да се откажем от предците си ли, които са били Учители на света още преди да процъфти Христовата вяра!


~ „Иван“ беше и първата книга, която ми обърна внимание, че „Златен век на българската държава“ не е равнозначно на „Златен век на българския народ“:
Будувах цялата нощ и молех Всевишния да опрости греховете на великия Симеон. Да приюти изтерзаната му душа в Чистилището, защото той не беше нито за Рая, нито за Ада. Молех Господа наш да отвъргне наказващата си десница от пределите на нашето царство и да сподоби с мир и утешение изстрадалия ни народ.
И виждах и чувах как хиляди хроми и сакати, слепи и недъгави, гладни и опропастени, вдовици и сирачета, плачеха и се молеха воединно с мен за грешната душа на нашия цар, който бе постигнал земното си величие сред реки от кръв, както се полагаше на родените властници.
А човекът, ученият, богословът и граматикът, строителят и философът, моят приятел и брат Симеон бе само като някакъв небивал сън и сянка, простряла се над земята ни изпод призрака на Неизтощимия воин.
Затова, като си отиде – земята ни също въздъхна с облекчение.
Подви опашка Злото, защото народите вече бяха уморени.
И мир настана над кръстопътя на света, където Изтокът и Западът се прегръщаха в едно.
Бленуваният и изстрадан мир.
Но нямаше победени и победители.
Мирът идваше заради умората и беше тежък като събуждане след смразителен кошмар.
Кой луд от лудите и грешен сред грешниците бе нарекъл това време Златен век?
Царството ни се ширеше на три морета, но душите и телата на хората се свираха в по три миши дупки, та да устискат на това величие.
Старото бе разклатено до дъно, но и устоите на новото се клатеха отчаяно, защото кой строи нов зид върху свлачище?


~ Сцената, в която Иван, Калин-Добротин и Яна се събират, е... ммммммм. Среща. И извор.

Ето, не могат да спрат да текат...

~ Най-най финалното откровение – тия последни два-три абзаца – идва все толкова изневиделица, колкото и при първото ми четене. Даже се изкушавам да питам автора какво/кого е имал предвид... но пък елементът на мистерия ми се нрави. Мистерията е братовчедка на мистиката. ;)
Last edited by Кал on Mon Sep 07, 2020 12:33 pm, edited 1 time in total.
Reason: ... финито!
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Mon Sep 14, 2020 10:26 am

„Апокрифът за тайната на Златния камък“ – откъси

Кал wrote:Приятели (:

Завърнахте ли се в света на делниците? А онлайн? ;)

Ако сблъсъкът с ежедневния живот ви е дошъл премного, каним ви на
сблъсък с един живот без капчица обикновеност:

https://choveshkata.net/blog/?p=8509

Ако го припознаете като свой – пишете ни! Пишете на приятели! И
продължавайте да търсите чудеса и да ги сътворявате – нине, присно и
вовеки веков!

Амин,
ЧоБи: Кал)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Wed Sep 23, 2020 10:53 am

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Tue Oct 06, 2020 12:08 pm

Електронно издание

Приятели (:

„Аз, грешният Иван“ – алтернативното житие на свети Иван Рилски, което
задава съвсем съвременни въпроси за ролята на властта в света... и не
само ;) – излезе и в електронен вид:

https://choveshkata.net/blog/?p=8560

А хартиената версия се появи още миналия месец.

На 19 октомври е празникът на светеца и с автора Николай Светлев
подготвяме премиера на това второ допълнено издание. Веднага щом
уточним мястото, ще ви пишем.

А дотогава четете и мислете, и споделяйте.

И Бъдете,
От ЧоБи: Кал)))
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Tue Oct 06, 2020 4:18 pm

Покрай дискусията, която водим в ЧоБи, си нахвърлям някои по-неочевидни размисли за книгата:

- Образът на Калин е практически безполезен за реалистично опознаване на „злото“ в човешките отношения. (По същия начин, по който са безполезни орките във „Властелина“.) Единственият полезен негов елемент е Калиновият стремеж към власт. В това отношение най-полезен обаче е образът на цар Симеон. „Иван“ беше първата книга, която ме замисли, че Симеон всъщност е изградил „великата“ българска държава на гърба на българския народ, съсипвайки стотици хиляди семейства с грандоманските си войни.

(Но не зная защо романът има толкова пренебрежително отношение към цар Петър, който не води никакви войни и дава 40 години покой на народа да се възстанови.)

- Тесни ли са дефинициите ни за „стоплящ текст“?

„Иван“ не просто ме стопля, докато го чета. Той ме разгаря. Кара ме да се чувствам жив – подклажда искрата на вътрешната ми сила.

Кара ме да се чувствам жив, докато ми показва на какво е способен човешкият дух – с тайните умения на колобрите, но и с всяко от стъпалата по Лествицата. Със самопревъзмогването на Иван, когато се сблъсква с най-низшите наши прояви. Със самоосъзнаването на Иван, че няма на какво да научиш другите дотогава, докато не го научиш за себе си. (Значи, до вечността?)

Кара ме да гледам с нови очи – и искрите на новото – мястото си в тая България. Кара ме да си мисля какви сме били всъщност; а какви още можем да бъдем.

А докато гледам децата Яна и Ован, направо си се усмихвам. И ми е топло.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby брръм » Wed Oct 07, 2020 9:30 pm

Кал wrote:
(Но не зная защо романът има толкова пренебрежително отношение към цар Петър, който не води никакви войни и дава 40 години покой на народа да се възстанови.)


Оо, нека да опитам да дам отговор тук! Горе-долу всяка масова/касова книга, или поне повечето, имат нужда от конфликт. Или поне го търсят, като (една от) опорните точки на историята си. Конфликтът кара зрителя/читателя да тръпне в очакване и интерес. "Добрите" ще спечелят ли? А "лошите" ще се оттеглят ли достойно? Макар да не е единствения начин да се закотви читателския/зрителския интерес, това е от по-преките такива. Войната е просто едно доста очевидно изражение на иначе мъглявата категория "конфликт". Дали наистина това е мислил Н. Светлев като е писал тази книга, не знам, но може от там да идва. Четейки учебник по история, човек не се замисля обикновено за цената на завоевателните войни на ниво 'общество' или 'семейство'. И ако не се замисли, не е далеч повърхностния извод, че цар Петър и целокупната българска държава са си седяли на дупето, градили са разрушени части от тогавашна България, и са близали рани от победоносните Симеонови войни, 'щоту им е свършила издръжливостта временно :)

User avatar
брръм
 
Posts: 147
Joined: Sun Feb 18, 2018 3:38 pm
Has thanked: 339 times
Has been thanked: 278 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Wed Oct 07, 2020 11:45 pm

Не, в случая определено не е това. Цялостното отношение на романа е остро против войната. Затова и цар Симеон е показан като такова чудовище в онези етапи от живота си, в които решава да завладява Константинопол (безумна амбиция, имайки предвид, че по онова време населението на България е два милиона, а самият Константинопол – един; да не говорим на колко невъзможно за обсаждане място се намира).

И щом е против войната, логично е да е за миролюбеца цар Петър. Но Петър е показан като поредния властолюбец, който се домогва до благословията на светеца с изцяло користни цели...

(По-горе стана ли ясно, че „Иван“, като повечето книги на Светлев, е книга против властта и властолюбието?)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby eli » Sat Oct 10, 2020 12:10 am

Кой е правил оформлението на корицата през 2000?
Your message contains 48 characters. The minimum number of characters you need to enter is 141.
eli
 
Posts: 274
Joined: Sat Feb 04, 2012 9:14 pm
Has thanked: 10 times
Has been thanked: 241 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Mon Oct 12, 2020 11:25 am

Към Приятелите на ЧоБи Кал wrote:19 октомври: Премиера на „Аз, грешният Иван“

Приятели (:

Другия понеделник заповядайте на премиерата на най-новата ни книга,
ако сте в София:

https://choveshkata.net/blog/?p=8571

Авторът ще бъде с нас и е обещал да отговаря на всичките ни неудобни въпроси. :P

А до тази събота ни потвърдете, ако ще идвате – местата са ограничени.

Зареждаща седмица,
ЧоБи: Кал)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Mon Oct 12, 2020 11:53 am

И медиен анонс:

Драги приятели и колеги:

Ще сме ви благодарни, ако разгласите вестта за новото издание на Човешката библиотека и неговата предстояща премиера.

Като илюстрация може да ползвате корицата на романа:
https://choveshkata.net/blog/?page_id=7370

Тя е дело на Людмил Веселинов.

Размислящи дни,
От екипа на Човешката библиотека: Калин Ненов

~

Двадесет години след първото си издание, романът „Аз, грешният Иван“ от Николай Светлев излиза в нов, допълнен вариант, като тридесет и четвърта книга в поредица „Човешката библиотека“:

https://choveshkata.net/blog/?p=8560

„Аз, грешният Иван“ предлага алтернативен поглед към светеца Иван Рилски и поставя редица съвременни въпроси: за въздействието на властта върху живота ни, за цената на самоусъвършенстването, за двоякия, сложен характер на вярата по българските земи. „В съдбовните перипетии по пътя към недостижимостта се убеждаваме, че не отшелничеството води до светостта, а добротата трябва да се търси в самия живот“ – отбелязва редакторът Любен Дилов в отзива си за романа. Първото издание на „Аз, грешният Иван“ е отличено с наградата на публиката за най-добра фантастична книга на 2000-та година.

Още от невръстно сополиво хлапе усещах обаче, че не съм като останалите и не мога да спасявам като тях само тялото си. Те също го усещаха и като ме виждаха такъв замаян и отнесен, страняха от мен и ми се подиграваха. А понякога ме замеряха с камъни, дюдюкаха и крещяха обиди подире ми.
И на мен ми ставаше много тежко, но душата ми устояваше и устискваше по български, и не ми даваше да заплача. Дори когато вечер мама ме утешаваше скришом от татко и ми шепнеше да се уповавам на Бога, който всекиму ще въздаде заслуженото.
А какво можеше така да настървява връстниците ми срещу мен, като аз само исках да знам защо? Защо расте тревата, защо водата тече отгоре надолу, а пък се вдига после в облаците, защо се раждат хората и защо умират?
Но в Скрино имаше само двама човека, с които можех да говоря по тези въпроси. За жалост, те пък не се понасяха помежду си.
Единият бе селският поп Драган, който пиеше вино като триглав змей, но понеже пасях и неговия добитък, ме изучи криво-ляво да сричам и пиша на новата ни азбука. И макар да бях невръстен, ставаше ми страшно понякога, като проумявах каква велика сила е скрита в писанията Божии.
Същите страшни тръпки ме побиваха, когато се срещах и с другия – едноокия езически колобър дядо Темар, който живееше вдън джендемите страховити, в една ужасяваща пещера. За него говореха, че може да се превръща във вълк, да лети като сокол и да пълзи като змия. Но пред мен никога не бе правил нищо такова, само ме гледаше с огненото си око и когато отговаряше на въпросите ми, не мърдаше устни, а аз всичко чувах. Един ден не се сдържах и го запитах:
– Кажи ми, дядо Темаре, защо ти не си като другите хора, а имаш само едно око по средата на челото?!
– Ех, мъниче Оване, нима и ти си като другите хора, дето гледат, а не виждат?! Та аз имам седемдесет и седем очи! – отвърна той и аз чудодейно се озовах в яките му ръчища на една педя от чудовищното му лице.
– Гледай, гледай сега в окото ми и какво виждаш?
Виждах лудите дълбини на света как бляскаха в седемдесет и седем рубинови зеници, събрани в една. Неземна сила струеше от тях и напираше да ме помете в ада на езичеството.
– Не зови напразно Неговото име, защото и аз съм Негово творение, както си и ти, мъниче, защото Бог е един! – И това го каза не благочестив християнски свещеник, а изродът човешки Темар, отритнатият от света колобър на Тангра.
После той ме пусна от ръцете си, също без да усетя, а от пещерата тозчас изпълзя огромният смок Варен, следван от черния вълк Куртю, който беше едър колкото магаре.
Знаех какво трябва да направя, защото го бях сторвал десетки пъти. Яхнах могъщия врат на Куртю, Варен се уви около тялото му и с три скока само се озовахме в долчината, дето пладнуваше кравето стадо на половината Скрино.
И от висините като камък падна соколът Догу, който вардеше кравите, докато аз говорех с Темар.
След това смокът Варен изсука всичкото мляко от виметата на дванадесетте крави на попа Драган – изду се като беломорски мях. През това време Куртю виеше първобитната си вълча песен, а Догу му пригласяше с пронизителните писъци на предвкусваната радост.
Защото те не бяха обикновени животни, както не бе обикновен и господарят им. Те всичките се хранеха само с мляко и през зимата гладуваха по четири месеца, без да умрат.
Когато смокът Варен допълзеше горе до пещерата, увиваше се гальовно около Темар и първом нему вливаше с раздвоения си език тънка бяла струйка в ощърбавялата уста, а после го правеше и с останалите.
Тази своя храна споделяха по братски, като най-малко оставаше за сокола Догу, който бе най-дребен.
И винаги пиеха млякото на попа Драган, а другите крави не закачаха и за мен това бе магия някаква. Как така Христос Вседържителя не види, че неговото мляко отива в гърлата на гнусните твари и еретика неверен.
Привечер, когато връщах стадото към село, кой знае как виметата на поп Драгановите крави бяха по-напращели от тези на другите добичета. И аз пак се чудех на тая нова магия – как старият ни български бог Тангра дава, ей така, своето мляко на челядта на Христовия служител?!


„Аз, грешният Иван“ излиза както в хартиен, така и в електронен вариант. Като останалите издания на Човешката библиотека, електронната версия се разпространява без дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Премиерата на романа ще се проведе на 19.10.2020 г. от 18 ч. в галерията-книжарница на агенция „София Прес“ на ул. „Славянска“ 29 в София. Авторът Николай Светлев ще разкаже за по-малко известни страни от живота на Иван Рилски, а читателите ще имат възможността да си купят романа с отстъпка и автограф. Входът е свободен, но местата са ограничени. Организаторите молят гостите да носят предпазни маски.

За повече:
https://choveshkata.net/blog/?p=8560


(Да, пратил съм го с линк към грешната корица. :( Специално благодаря на медиите, които са я сменили.)

Разпращайте и слагайте линкове тук, ако ви отразят някъде.

Отражения:
- knijnikrile.wordpress.com
- radiovox.bg
- diaskop-comics.com
- kulturni-novini.info
- az-jenata.bg
- scifi.bg
Last edited by Кал on Tue Oct 20, 2020 6:20 pm, edited 7 times in total.
Reason: +отражения

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Tue Oct 13, 2020 10:54 am

Анонс за приятели онлайн:

19.10.: Премиера на „Аз, грешният Иван“ в ново допълнено издание

Приятели (:

Двадесет години след първото си издание, романът „Аз, грешният Иван“ от Николай Светлев излезе в нов, допълнен вариант, като тридесет и четвърта книга в поредица „Човешката библиотека“:

„Аз, грешният Иван“ – Николай Светлев

Image


Още от невръстно сополиво хлапе усещах обаче, че не съм като останалите и не мога да спасявам като тях само тялото си. Те също го усещаха и като ме виждаха такъв замаян и отнесен, страняха от мен и ми се подиграваха. А понякога ме замеряха с камъни, дюдюкаха и крещяха обиди подире ми.
И на мен ми ставаше много тежко, но душата ми устояваше и устискваше по български, и не ми даваше да заплача. Дори когато вечер мама ме утешаваше скришом от татко и ми шепнеше да се уповавам на Бога, който всекиму ще въздаде заслуженото.
А какво можеше така да настървява връстниците ми срещу мен, като аз само исках да знам защо? Защо расте тревата, защо водата тече отгоре надолу, а пък се вдига после в облаците, защо се раждат хората и защо умират?
Но в Скрино имаше само двама човека, с които можех да говоря по тези въпроси. За жалост, те пък не се понасяха помежду си.
Единият бе селският поп Драган, който пиеше вино като триглав змей, но понеже пасях и неговия добитък, ме изучи криво-ляво да сричам и пиша на новата ни азбука. И макар да бях невръстен, ставаше ми страшно понякога, като проумявах каква велика сила е скрита в писанията Божии.
Същите страшни тръпки ме побиваха, когато се срещах и с другия – едноокия езически колобър дядо Темар, който живееше вдън джендемите страховити, в една ужасяваща пещера. За него говореха, че може да се превръща във вълк, да лети като сокол и да пълзи като змия. Но пред мен никога не бе правил нищо такова, само ме гледаше с огненото си око и когато отговаряше на въпросите ми, не мърдаше устни, а аз всичко чувах. Един ден не се сдържах и го запитах:
– Кажи ми, дядо Темаре, защо ти не си като другите хора, а имаш само едно око по средата на челото?!
– Ех, мъниче Оване, нима и ти си като другите хора, дето гледат, а не виждат?! Та аз имам седемдесет и седем очи! – отвърна той и аз чудодейно се озовах в яките му ръчища на една педя от чудовищното му лице.
– Гледай, гледай сега в окото ми и какво виждаш?
Виждах лудите дълбини на света как бляскаха в седемдесет и седем рубинови зеници, събрани в една. Неземна сила струеше от тях и напираше да ме помете в ада на езичеството.
– Не зови напразно Неговото име, защото и аз съм Негово творение, както си и ти, мъниче, защото Бог е един! – И това го каза не благочестив християнски свещеник, а изродът човешки Темар, отритнатият от света колобър на Тангра.
После той ме пусна от ръцете си, също без да усетя, а от пещерата тозчас изпълзя огромният смок Варен, следван от черния вълк Куртю, който беше едър колкото магаре.
Знаех какво трябва да направя, защото го бях сторвал десетки пъти. Яхнах могъщия врат на Куртю, Варен се уви около тялото му и с три скока само се озовахме в долчината, дето пладнуваше кравето стадо на половината Скрино.
И от висините като камък падна соколът Догу, който вардеше кравите, докато аз говорех с Темар.
След това смокът Варен изсука всичкото мляко от виметата на дванадесетте крави на попа Драган – изду се като беломорски мях. През това време Куртю виеше първобитната си вълча песен, а Догу му пригласяше с пронизителните писъци на предвкусваната радост.
Защото те не бяха обикновени животни, както не бе обикновен и господарят им. Те всичките се хранеха само с мляко и през зимата гладуваха по четири месеца, без да умрат.
Когато смокът Варен допълзеше горе до пещерата, увиваше се гальовно около Темар и първом нему вливаше с раздвоения си език тънка бяла струйка в ощърбавялата уста, а после го правеше и с останалите.
Тази своя храна споделяха по братски, като най-малко оставаше за сокола Догу, който бе най-дребен.
И винаги пиеха млякото на попа Драган, а другите крави не закачаха и за мен това бе магия някаква. Как така Христос Вседържителя не види, че неговото мляко отива в гърлата на гнусните твари и еретика неверен.
Привечер, когато връщах стадото към село, кой знае как виметата на поп Драгановите крави бяха по-напращели от тези на другите добичета. И аз пак се чудех на тая нова магия – как старият ни български бог Тангра дава, ей така, своето мляко на челядта на Христовия служител?!


„Аз, грешният Иван“ предлага алтернативен поглед към светеца Иван Рилски и поставя редица съвременни въпроси: за въздействието на властта върху живота ни, за цената на самоусъвършенстването, за двоякия, сложен характер на вярата по българските земи. „В съдбовните перипетии по пътя към недостижимостта се убеждаваме, че не отшелничеството води до светостта, а добротата трябва да се търси в самия живот“ – отбелязва редакторът Любен Дилов в отзива си за романа. Първото издание на „Аз, грешният Иван“ е отличено с наградата на публиката за най-добра фантастична книга на 2000-та година.

Най-радостните мигове от юношеството ми бяха с добичетата безсловесни и с Яна, която неведомо откъде цъфна в пещерата на дядо Темар, когато бях на десет години.
О, Яна, Яна, Яна!
От теб разбрах величието на човешката душа, когато тя е озарена от силата на любовта. Не онази любов към благия Христос и всемогъщия Бог Вседържител с техния Свети Дух, а любовта между грешните човеци.
Вие как си мислите, чедца мои, че дори да е на десет години, не може човек да хлътне безпаметно в бездната на любовта и да стори в нейно име невиждани чудеса? Пред които помръква примерът на древните герои…
Вярвайте, това става и във вашите времена, както ставаше, когато аз бях дете. Както е било, откакто свят светува. Защото човешката любов и саможертва в името на любимия Човек е най-правият път към лоното на Бога и живота вечен.
А първия път, когато видях Яна в греховните времена на моето детство, тя бе гола-голеничка като диво животно. И се плацикаше сам-самичка в един бисерен вир на синьоструйната Струма. Смееше се с пълно гърло от радост, бронзовото ѝ телце се рееше като мряна рибка из кристалните води, а косата ѝ приличаше на мокра златна коприна.
Аз я гледах скришом, затаил дъх зад крайбрежния шубрак, и усещах, че присъствам на някакво страховито тайнство. Защото за пръв път в живота си виждах голо момиче и всичко бе толкова хубаво. Краката ми бяха омекнали, сърцето ми биеше, сякаш бях качил с тичане целия Руен. А очите ми бяха заковани в прекрасните очертания на незнайното самодивче.
Но и Бог гледаше отгоре и ми повеляваше да не се крия така в грях. Трябваше да събера всичката си прехвалена смелост, за да се изправя в цял ръст и да не се поддавам повече на скритото изкушение.
А тя, като ме съзря, нито писна, нито хукна да бяга, само се изправи в топлата августовска река и попита чисто по детски:
– Ти кой си, малки юначе?!
Аз стоях като треснат от гръм, защото без срам и свян, а с невинност Божия тя се приближаваше към мен и миг преди да хвана протегнатата ѝ ръка, успях да смотолевя някак:
– Амчи, аз съм Иван Говедарчето от Скрино, паса кравите… тук… тъдява…
– Колко си смешен и целият си вир-вода от пот… – изкиска се тя.
А то потта ми бе от срам и неловкост и всичко онова, което омайваше главата ми преди малко, се бе изпарило. И бях глътнал и ума, и дума.
Аз, безстрашният, непобедим воин.
– А аз се казвам Яна, ела, де, влез да се изкъпеш и ти! – Тя вече ме дърпаше към водата, а пък на мен ми се щеше направо да се удавя.
– Ама теб не те ли е страх да се цамбуркаш сама така тука?! – най-искрено се облещих. – А от мен поне не те ли е страх?
– От теб ли да ме е страх, че ти целият трепериш, брей, как го измисли! А и аз не съм сама тука, само да свирна, голям зор ще видиш…
Тук вече аз се ядосах и на нея, и дваж повече на себе си и рекох:
– Свирни, де, само преди това гледай да не те напляскам по голото дупе!
А тя се усмихна лукаво и взе че свирна.
Тутакси иззад близката скала изскочи със страховит вой огромният черен Куртю и ако някой друг бе на мое място, сигурно щеше да се насере от страх, но аз въздъхнах с облекчение.
– Куртю, Куртю, ела насам, батьовата! – викнах колкото ми глас държи, и безстрашното чудовище на Темар прецапа вира и ме близна ласкаво по бузата.
– Ей, ти да не си Ован, дето дава на дядо Темар мляко? – погледна ме с възхищение Яна.
– Нали ти казах, че съм Иван Говедаря, само дядо Темар ми вика Ован, както е по старите ни обичаи.
– И аз ще ти казвам Ован, така пò ми харесва…
– Ти да не би да си езичница?
– И като съм езичница, какво, нали всичко си имам! – фръцна се тя, както си беше гола-голеничка, и на мен очите ми отново се превъртяха навътре. – Хайде, събличай се, християнино, и ела да си играем във водата…
– Срам ме е… – заопъвах се аз, но много ми се искаше да цамбурна във вира, толкова беше жежко.
– И от какво да те е срам, че имаш пишка ли? То и Куртю има, и магарето има, и биковете имат, пък не ги е срам…
Тогава се сетих за онази история за Адам и Ева в Рая, преди грехопадението, когато не ги било срам да ходят голи. И всичките ми християнски терзания тупнаха на брега на Струма, заедно с конопените ми гащи.


Повече за „Аз, грешният Иван“ открийте тук.

Романът излиза както в хартиен, така и в електронен вариант. Като останалите издания на Човешката библиотека, електронната версия се разпространява без дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, редактори, коректори, художници и оформители.

И ако търсите подарък за приятели читатели – вижте как да им подарите е-изданието с наша помощ. Може и с посвещение от автора. ;)

Заповядайте на премиерата на 19.10.2020 г. от 18 ч. в галерията-книжарница на агенция „София Прес“ на ул. „Славянска“ 29 в София. Авторът Николай Светлев ще разкаже за по-малко известни страни от живота на Иван Рилски, а романът ще се предлага с отстъпка и автограф. Входът е свободен, но местата са ограничени – пишете ни, ако ще идвате. Домакините ни молят да носим предпазни маски.

Размислящ октомври,
Кал и По-желалите


Започвам да разпространявам по сайтовете, форумите и социалните мрежи, където хората ме знаят. Давайте и вие. :)

И отбелязвайте тук къде пускате линкове – да не дублираме усилия.

Моите са:
- forum.chitanka.info
- bghelp.co.uk/forums
- www.teenproblem.net/forum
- shadowdance.info/forum
- sf-sofia.com/forum (Вальо)
- Goodreads групите Bulgaria Reads и Bulgaria
Last edited by Кал on Wed Oct 14, 2020 8:57 am, edited 1 time in total.
Reason: ... финито!
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times

Re: Аз, грешният Иван

Postby Кал » Tue Oct 20, 2020 6:20 pm

В коментар към вестта за книгата в SciFi.bg Кал wrote:Мерси за разгласата!

Ако някой иска електронното издание... всъщност има ли някой, който да не знае как да си го поиска? :)

За премиерата да споделя, че за първи път виждам родна книга да продава 75 бройки в рамките на два часа... :-О Николай си има публика. Само дано стигне и до по-новите ни поколения. В тия бурни времена, когато преосмисляме отношенията си със и към властта, „Иван“ гори като факел. Или оня фенер на Диоген. ;)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11601
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9067 times
Has been thanked: 7222 times


Return to Книгите

Who is online

Users browsing this forum: CCBot and 0 guests