Приятели (:

Следващото ни заглавие ще бъде „Аз, грешният Иван“ от Николай Светлев – второ допълнено издание.

корица на „Аз, грешният Иван“

До 3 октомври подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Хартиеното издание вече е в печатницата и го очакваме всеки момент.

По-долу ви предлагаме откъси от романа.

Апокрифът за тайната на Златния камък

Още от невръстно сополиво хлапе усещах обаче, че не съм като останалите и не мога да спасявам като тях само тялото си. Те също го усещаха и като ме виждаха такъв замаян и отнесен, страняха от мен и ми се подиграваха. А понякога ме замеряха с камъни, дюдюкаха и крещяха обиди подире ми.
И на мен ми ставаше много тежко, но душата ми устояваше и устискваше по български, и не ми даваше да заплача. Дори когато вечер мама ме утешаваше скришом от татко и ми шепнеше да се уповавам на Бога, който всекиму ще въздаде заслуженото.
А какво можеше така да настървява връстниците ми срещу мен, като аз само исках да знам защо? Защо расте тревата, защо водата тече отгоре надолу, а пък се вдига после в облаците, защо се раждат хората и защо умират?
Но в Скрино имаше само двама човека, с които можех да говоря по тези въпроси. За жалост, те пък не се понасяха помежду си.
Единият бе селският поп Драган, който пиеше вино като триглав змей, но понеже пасях и неговия добитък, ме изучи криво-ляво да сричам и пиша на новата ни азбука. И макар да бях невръстен, ставаше ми страшно понякога, като проумявах каква велика сила е скрита в писанията Божии.
Същите страшни тръпки ме побиваха, когато се срещах и с другия – едноокия езически колобър дядо Темар, който живееше вдън джендемите страховити, в една ужасяваща пещера. За него говореха, че може да се превръща във вълк, да лети като сокол и да пълзи като змия. Но пред мен никога не бе правил нищо такова, само ме гледаше с огненото си око и когато отговаряше на въпросите ми, не мърдаше устни, а аз всичко чувах. Един ден не се сдържах и го запитах:
– Кажи ми, дядо Темаре, защо ти не си като другите хора, а имаш само едно око по средата на челото?!
– Ех, мъниче Оване, нима и ти си като другите хора, дето гледат, а не виждат?! Та аз имам седемдесет и седем очи! – отвърна той и аз чудодейно се озовах в яките му ръчища на една педя от чудовищното му лице.
– Гледай, гледай сега в окото ми и какво виждаш?
Виждах лудите дълбини на света как бляскаха в седемдесет и седем рубинови зеници, събрани в една. Неземна сила струеше от тях и напираше да ме помете в ада на езичеството.
– Не зови напразно Неговото име, защото и аз съм Негово творение, както си и ти, мъниче, защото Бог е един! – И това го каза не благочестив християнски свещеник, а изродът човешки Темар, отритнатият от света колобър на Тангра.
После той ме пусна от ръцете си, също без да усетя, а от пещерата тозчас изпълзя огромният смок Варен, следван от черния вълк Куртю, който беше едър колкото магаре.
Знаех какво трябва да направя, защото го бях сторвал десетки пъти. Яхнах могъщия врат на Куртю, Варен се уви около тялото му и с три скока само се озовахме в долчината, дето пладнуваше кравето стадо на половината Скрино.
И от висините като камък падна соколът Догу, който вардеше кравите, докато аз говорех с Темар.
След това смокът Варен изсука всичкото мляко от виметата на дванадесетте крави на попа Драган – изду се като беломорски мях. През това време Куртю виеше първобитната си вълча песен, а Догу му пригласяше с пронизителните писъци на предвкусваната радост.
Защото те не бяха обикновени животни, както не бе обикновен и господарят им. Те всичките се хранеха само с мляко и през зимата гладуваха по четири месеца, без да умрат.
Когато смокът Варен допълзеше горе до пещерата, увиваше се гальовно около Темар и първом нему вливаше с раздвоения си език тънка бяла струйка в ощърбавялата уста, а после го правеше и с останалите.
Тази своя храна споделяха по братски, като най-малко оставаше за сокола Догу, който бе най-дребен.
И винаги пиеха млякото на попа Драган, а другите крави не закачаха и за мен това бе магия някаква. Как така Христос Вседържителя не види, че неговото мляко отива в гърлата на гнусните твари и еретика неверен.
Привечер, когато връщах стадото към село, кой знае как виметата на поп Драгановите крави бяха по-напращели от тези на другите добичета. И аз пак се чудех на тая нова магия – как старият ни български бог Тангра дава, ей така, своето мляко на челядта на Христовия служител?!

Най-радостните мигове от юношеството ми бяха с добичетата безсловесни и с Яна, която неведомо откъде цъфна в пещерата на дядо Темар, когато бях на десет години.
О, Яна, Яна, Яна!
От теб разбрах величието на човешката душа, когато тя е озарена от силата на любовта. Не онази любов към благия Христос и всемогъщия Бог Вседържител с техния Свети Дух, а любовта между грешните човеци.
Вие как си мислите, чедца мои, че дори да е на десет години, не може човек да хлътне безпаметно в бездната на любовта и да стори в нейно име невиждани чудеса? Пред които помръква примерът на древните герои…
Вярвайте, това става и във вашите времена, както ставаше, когато аз бях дете. Както е било, откакто свят светува. Защото човешката любов и саможертва в името на любимия Човек е най-правият път към лоното на Бога и живота вечен.
А първия път, когато видях Яна в греховните времена на моето детство, тя бе гола-голеничка като диво животно. И се плацикаше сам-самичка в един бисерен вир на синьоструйната Струма. Смееше се с пълно гърло от радост, бронзовото ѝ телце се рееше като мряна рибка из кристалните води, а косата ѝ приличаше на мокра златна коприна.
Аз я гледах скришом, затаил дъх зад крайбрежния шубрак, и усещах, че присъствам на някакво страховито тайнство. Защото за пръв път в живота си виждах голо момиче и всичко бе толкова хубаво. Краката ми бяха омекнали, сърцето ми биеше, сякаш бях качил с тичане целия Руен. А очите ми бяха заковани в прекрасните очертания на незнайното самодивче.
Но и Бог гледаше отгоре и ми повеляваше да не се крия така в грях. Трябваше да събера всичката си прехвалена смелост, за да се изправя в цял ръст и да не се поддавам повече на скритото изкушение.
А тя, като ме съзря, нито писна, нито хукна да бяга, само се изправи в топлата августовска река и попита чисто по детски:
– Ти кой си, малки юначе?!
Аз стоях като треснат от гръм, защото без срам и свян, а с невинност Божия тя се приближаваше към мен и миг преди да хвана протегнатата ѝ ръка, успях да смотолевя някак:
– Амчи, аз съм Иван Говедарчето от Скрино, паса кравите… тук… тъдява…
– Колко си смешен и целият си вир-вода от пот… – изкиска се тя.
А то потта ми бе от срам и неловкост и всичко онова, което омайваше главата ми преди малко, се бе изпарило. И бях глътнал и ума, и дума.
Аз, безстрашният, непобедим воин.
– А аз се казвам Яна, ела, де, влез да се изкъпеш и ти! – Тя вече ме дърпаше към водата, а пък на мен ми се щеше направо да се удавя.
– Ама теб не те ли е страх да се цамбуркаш сама така тука?! – най-искрено се облещих. – А от мен поне не те ли е страх?
– От теб ли да ме е страх, че ти целият трепериш, брей, как го измисли! А и аз не съм сама тука, само да свирна, голям зор ще видиш…
Тук вече аз се ядосах и на нея, и дваж повече на себе си и рекох:
– Свирни, де, само преди това гледай да не те напляскам по голото дупе!
А тя се усмихна лукаво и взе че свирна.
Тутакси иззад близката скала изскочи със страховит вой огромният черен Куртю и ако някой друг бе на мое място, сигурно щеше да се насере от страх, но аз въздъхнах с облекчение.
– Куртю, Куртю, ела насам, батьовата! – викнах колкото ми глас държи, и безстрашното чудовище на Темар прецапа вира и ме близна ласкаво по бузата.
– Ей, ти да не си Ован, дето дава на дядо Темар мляко? – погледна ме с възхищение Яна.
– Нали ти казах, че съм Иван Говедаря, само дядо Темар ми вика Ован, както е по старите ни обичаи.
– И аз ще ти казвам Ован, така пò ми харесва…
– Ти да не би да си езичница?
– И като съм езичница, какво, нали всичко си имам! – фръцна се тя, както си беше гола-голеничка, и на мен очите ми отново се превъртяха навътре. – Хайде, събличай се, християнино, и ела да си играем във водата…
– Срам ме е… – заопъвах се аз, но много ми се искаше да цамбурна във вира, толкова беше жежко.
– И от какво да те е срам, че имаш пишка ли? То и Куртю има, и магарето има, и биковете имат, пък не ги е срам…
Тогава се сетих за онази история за Адам и Ева в Рая, преди грехопадението, когато не ги било срам да ходят голи. И всичките ми християнски терзания тупнаха на брега на Струма, заедно с конопените ми гащи.
А водата бе ласкава, като милувката на мама, като блажено послание от Божиите уста, като предчувствие за вечна благодат.
Ах, така се плискахме и гмуркахме двамата, така се щипехме и гъделичкахме, че щяхме да се изподавим от смях. И всичко се бе отдалечило и стопило. И аз не бях момче, а тя не бе момиче, а моите нещастни крави кой знае къде вълците ги ядяха.
Най-накрая, когато устните ни вече бяха сини от студ и пръстите на ръцете и краката ни се бяха сбабичосали от водата, припълзяхме като два гущера на припек върху отсрещната топла скала.
– Олеле, Оване, гладна съм като вълк, от три дни съм при дядо Темар, но той нищичко не кусва, а и добичетата му нищо не ядат, та аз само малини и боровинки нагъвам…
Слава Богу, помислих си, добре, че поне тя не пие мляко от устата на смока Варен. И без да кажа ни дума, прецапах отново реката, взех си дрехите и торбичката и потеглих назад до скалата.
А Яна се бе вече облякла в дълга власена риза и седеше, прегърнала колената си. Куртю бе проснал огромната си глава до нея и примигваше сънливо.
Бръкнах в торбичката, извадих комата ръжен хляб и бучката сирене и ги подадох на Яна:
– Нà, яж, аз през това време ще се облека.
– Така си по-хубав, Оване, само дето пишката ти е много смешна.
– И на мен твоята ми се видя много смешна…
И двамата се разсмяхме от все сърце, както могат да се смеят само децата.
А тя разчупи надве хляба и сиренето и нищо по-вкусно в живота си не бях ял.
– А ти каква си на дядо Темар? – попитах все пак аз, след като се заситихме.
– Амиии… внучка съм му…
– Че той никога не е имал ни жена, ни синове, ни дъщери, как така си му внучка?
– Мен реката ми е майка, а скалата – баща, огънят ми е братец, а сърната – сестра, а оттук насетне и ти ще бъдеш мой, Оване! – нареждаше Яна.
И аз много се зачудих как ще бъда неин, като съм мамин и татков, и на Христа посветен. А тя сякаш четеше мислите ми и отвърна:
– Ако сега из гората изскочи някой звяр или човек и иска да ме грабне вдън гори тилилейски, ти какво ще направиш?
А аз мигом се огледах за сопата, ала я бях оставил на отсрещния бряг. Но усетих как силата Божия затрептя в мен като тетивата на смъртоносен лък, и ревнах колкото ми глас държи:
– Елате, де, с тия голи ръце главите ви ще откъсна, но Яна няма да ви дааам!
А тя се превиваше от смях, като ме гледаше така гол и юнашки изпъчен. Но щом видя, че лицето ми побледнява от обида, погали ме по бузата и каза:
– Е, нали видя, че си мой, Оване… а и аз… и аз съм твоя, глупчо глупави. Ако някой иска да те обиди или да ти навреди, аз също мога да се бия за теб, нищо че съм момиче. Гледай сега и мълчи!
И тя се вторачи в отсрещния бряг на богоспасяемата Струма, където се белееше моята сопа. И с ужас видях как дървото бездиханно щръкна нагоре, сякаш бе бяла змия, със свистене прелетя блесналата река и се озова, зловещо потрепвайки, в тъничките ръце на Яна. Куртю се сепна от дрямката си и озъби страховитата си морда.
– Дръж, дръж, изяж Ована! – насъска го Яна, а аз се вкамених от потрес пред това черно предателство.
Но тя бе застанала между мен и вълка и в ръцете ѝ сопата се въртеше като белезникаво ветрило. И откъдето и да напираше към мен черното чудовище с огромните зъби, срещаше свистящата стена на нейната отбрана. Стори ми се, че тази луда битка продължава часове, и постепенно започна да ме обзема едно небесно и благодатно спокойствие. Защото за пръв път в живота някой друг се биеше заради мен. Пък било то и едно странно момиче, не от Мира сего.
– Ей, ти да не би да заспа? – сепна ме звънкият глас на Яна, когато Куртю, плувнал в бяла пяна, дойде да ме близне по бузата. – Ние така само си играем с Куртю, но нали видя какво мога.
Представих си какво ли би било, ако нещо подобно ѝ се случеше наистина. Дали аз бях най-сръчният багатур в българските предели? И коя ли е тя – царската дъщеря, омагьосана като самодива, или скръбно сираче, родено и подхвърлено в пущинаците?
Аз поне си имах мама и тати, а тя какво имаше да я крепи, кой – да я храни и приласкава? Кой да бди над нея, когато е болна, кой да ѝ шие дрешки и да ѝ сплита прекрасните коси?
И вече знаех, че аз ще ѝ бъда вместо майка и баща, вместо брат и сестра. Рамото, на което да си поплаче, когато ѝ тежи нещо, и десницата, на която да се опре. Нищо че нашите Господи бяха различни.
А пък моят Бог нали всичко вижда, нейният не вижда ли и не разбира ли?
Ето, днес не ме порази гръмът небесен на Божия гняв! Не ме изпепели огънят на яростта Му, загдето надмогнах Неговите запрети и се поддадох на човешката съблазън да ти е мило някое друго човешко същество.