Приятели (:

Представяме ви новото ни заглавие:

„Аз, грешният Иван“ – Николай Светлев

второ допълнено издание

корица на „Аз, грешният Иван“

До 3 октомври подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Хартиеното издание вече е факт и може да си го поръчате от нас. Приятелската му цена е 12 лв., а коричната – 18.

По-долу ви предлагаме откъс от романа.

Апокрифът за влизането в света и неговото откриване

– Дай ми Златния камък, Кана Субиги! – протегна към него Баян Магесникът треперещи от вълнение ръце.

Симеон бръкна в пазвата си и извади проклетата златна топка, която обърна живота ми наопаки. И тогава за пръв път я видях в кървавите отблясъци на обредния огън. Тя висеше във въздуха и се въртеше чудодейно и с равна скорост между дланите на колобъра.

– Какво виждаш между ръцете ми, Оване? – бе неговият въпрос.

– Кръгло парче злато, незнайни… – отвърнах аз.

– Не, Оване, това е златният образ на нашата Земя, такава, каквато се вижда от дълбините на небесата…

– Че тя земята е плоска, а не кръгла! – не се сдържах аз.

– Иди тогава горе и я виж сам с очите си! – прошепна вдъхновено върховният колобър.

И внезапно огън неземен избухна от окото на сокола върху главата му.

И тялото ми остана в недрата на свещената скала Мадара, а взорът ми, не, очите ми литнаха на възбог! И първо видях като птица отгоре бялото каменисто плато и човешките градежи, които приличаха на черупки сред мощта на естеството и стихиите. После и те се изгубиха в неразличима мозайка, виждаше се само златното на нивята и зеленото на горите. Но този полет нагоре нямаше край.

Надигаше се взорът ми още по-нависоко и Земята вече не бе равна пита, а огънато от Божията ръка разноцветно гумно. А и въздухът също се виждаше като синьо сияние по изкривения хоризонт.

Ала щом влязох във вечния мрак, тя, родната, изскочи пред мен цялата. И наистина бе като едно огромно кълбо, което се крепеше в нищото на Мрака и Хаоса. И светеше с животворна бледосиня светлина. И това го виждах с очите си, и бе истинското Божие или Сатаново творение, а не онези дивотии, дето ги разправяше поп Драган, или онова, което проповядваха многоучените мъже в Преслав.

Защо, Господи, въвеждаш стадото си в заблуждение?! Или му оставяш то самичко да мине по пътищата на заблудата и да погине или оцелее без твоята намеса.

И щом цялата Земя стана пред взора ми толкова голяма, колкото мъжки юмрук, тя удивително заприлича по форма и очертания на Златния камък, който бе долу някъде в дълбините на Мадарската скала.

– Повярва ли сега, Оване? – попита великият Баян.

– Повярвах, незнайни…

– Погледни сега внимателно Златния камък, виждаш ли по него някъде да блести искрица колкото върха на игла?

– Виждам, незнайни!

– Наричай ме Баян, Оване! Тази искрица, която виждаш, е мястото по лицето на Земята, дето сега сме ние и нашият Златен камък. Трябва да видиш още шест искрици и да ни ги покажеш къде са. Гледай хубаво!

– Не виждам други искрици, Баяне, не виждам! – отвърнах аз и това бе истина.

– Как така не вижда, това не е истина, има ги и другите шест Златни камъка. Тежко ти и горко, кана боила колобре Баяне, ако нещо и тук си сбъркал! – хокаше ги в страшен гняв Симеон, а аз се правех, че нито го виждам, нито го чувам.

Тогава соколът на главата на Баян проговори с човешки глас и каза:

– Кана Субиги Симеоне, не се гневи, ние владеем всичките тайнства, но пак не виждаме искриците, дори и тази, която я видя Ован. Сега само той в целия свят го може, познавам го от дете и когато бях още в човешки облик, усещах, че в него се бият силите на небесните чертози. Остави ни да избистрим неговия взор. И той ще открие останалите шест камъка. И нека Тангра ни закриля, защото това никога не е било!

– Бистрете му взора както си знаете, но аз оттук няма да мръдна. И ако до три дни не постигнете желаното – прощавайте се с главите си, пък били те човешки, соколови, змийски или кучешки! – отсече той.

После приседна със зловещо изражение да чака развръзката на тази мистерия.

Ах, как ми бистреха взора проклетите магьосници! Печаха ме на живия си огън, пробождаха ме с шишове от планински кристал, източваха ми през носа цялата кръв във ведро от чисто сребро. Пускаха някакви билки и гърмящи прахове в нея и след това отново ми я вливаха през вените на врата с помощта на бодил от морско свинче. И аз оставах жив, напук на цялото човешко битие. А Симеон наблюдаваше безмълвен тези мракобеснически действия и окото му не мигваше. Така ли ме обичаше нашият прекрасен княз, когото толкова време мислех за единствения ми приятел? Нищо че не се престраших да му го кажа.

Но най-накрая и той скочи ужасèн, когато видя как Баян взе криво стоманено длето, опря го в тила ми и посегна да удари с огромен чук от жълт кремък.

– Какво правиш бе, дивако, ще убиеш моя хранен човек Иван?!

– Няма да умре той, Кана Субиги! Но това е последният начин да имаш своята мечта. Сега ще извадя част от мозъка му и ще сложа на нейно място Златния камък. И тогава той ще вижда искриците не с очите си, а с вътрешния си взор!

– А после?

– Като ти каже това, дето искаш да знаеш, ще трябва да извадя Златния камък от главата му и Ован може да умре наистина. Но може и да оцелее и да бъде юродив нещастник до края на живота си. А пък може и да си остане като хората. Никой досега не е правил туй, което ние правим, затова ти решавай!

И той, князът и ученият, философът и езичникът, човекът и звярът реши и се отрече от мен като Петър от Христа, но петлите на предателството никъде не кукуригаха.

Аз не усетих никаква болка, когато разцепиха черепа ми на същото място, дето ме бе фраснал поръчаният от Симеон и колобрите му византийски меч. Но когато влизаше и се наместваше в мозъка ми, Златният камък имаше топлината на човешка плът. И аз започнах постепенно да изпитвам неземно блаженство, сякаш той наистина бе Божествено творение!

Изгуби се мъжкото начало в мен и се смеси с женското, а човешкото с животинското, мъртвото с живото. И всяка частица от мен стана златна и мислеща с друг някакъв особен разум – хладният нечовешки разум на Създателя. Но дали това бе моят Бог, Исус Избавителя, аз не знаех. Защото Той не се обаждаше и ме бе оставил на мене си, какъвто и да бях в този миг.

И лъчистият ми взор литна по единосъщата с мен Златна Земя. И вече виждах искриците на останалите шест Златни камъка. Но това не бяха искрици, а безумни страховити светкавици, които изтичаха от земята, а не от небето.

– Виждаш ли искриците, Оване?! – чувах като от преизподнята гласа на Баян Магесника.

– Виждам светкавици неземни! – отвърна тялото ми, а взорът ми се носеше по безкрайността на тази огромна и изумителна наша Земя.

– Къде е най-близката светкавица, Оване?!

– През три планини и през морето на юг от Гърция, в една гореща пустиня, където има огромни каменни островърхи грамади, построени от човешка ръка, и великанска статуя на лъв с човешко лице.

– Това трябва да е в Египет при пирамидите, Кана Субиги! При богопроклетия Халид Ал Махди!

– Къде е следващата светкавица, Оване?

– На изток, дето Каспийското море и великата планина Кавказ се срещат.

– Там са нашите братя, балкарите, но те сега са под персийско иго и трябва да потекат реки от кръв, за да го взема! – изпъшка Симеон.

– А по-нататък има ли друга, Оване?

– Има още пò на Изток, при най-високите планини на света!

– Господи, това е северно от Индия, а дотам е стигал единствено Александър Велики! – проплака в отчаяние князът.

– И какво виждаш още, Оване? – попита гласът на колобъра.

– Виждам още три светкавици, но са на обратната страна на Земята. Първата извира на едно място в планинска долина между два безкрайни океана1, а наоколо има пак грамадни каменни постройки като при първата в пустинята, но върховете им са пресечени. Втората е много пò на юг в една огромна планина2 в непознат за нас континент. Третата извира от дъното на океана3, който е между този континент и познатите ни предели на света, но тя е най-слаба.

– Край, край, Господи, защо ме отритваш така, нима мога да се превърна на птица небесна или риба безмълвна, за да стигна и прибера наследството на предците си? И как си разпръснал нашето семе да расте в нивите на всички земи, та да не мога да го събера в един сноп… – продължаваше горко да нарежда князът.

И в този миг, чисто по човешки, ми стана жал за него. С моя помощ пред очите му се сгромолясваше безумната мечта за една Световна империя, на която той да бъде добрият и злият господар. А може би действително мечтаеше да събере в един несломим сноп разпръснатите в необята арии от българското коляно, както някога бе завещал Кана Субиги Кубрат. Но всичко това се превръщаше в непостижим и кошмарен блян. Защото силите на човека, пък бил той и велик владетел, не можеха да бъдат равни на силите Божии. Ах, Симеоне, Симеоне, каква ли буря бушува сега в лудата ти глава? Какви ли диви мъки терзаят безстрашното ти сърце? Дали пак няма да призовеш българските синове под обгърнатия в слава скиптър на царството и да потеглиш с огън и меч към Египет, към Колхида или към приказната Индия? А може би ще повелиш да построят все пак величествени кораби с платна като планини и ще заплуваш през ревящите морета и океани на Запад към неоткрития Нов свят. За да събереш като квачка всичките седем златни яйца в полога си.

Гледах прекрасното му лице и ми ставаше вече страшно, а не жал, защото той не искаше да се откаже от безумието на бляна. И премисляше трескаво дори невъзможните за човека неща. Накрая въздъхна и попита:

– Кана боила колобре Баяне, може ли така да сториш, че човек да живее под водата и да се спусне на огромни дълбини, там, дето и рибите не достигат?

А отговорът бе такъв, че отново ми секна дъха:

– Можело е, Кана Субиги! Преди Всемирния потоп, който е настанал единадесет хиляди години от наши дни назад, хората са имали летящи колесници, теглени от силата на вечен огън. Имали са и изкуствени риби от стомана, хилядократно по-твърда от нашата, с които са стигали в корема им до дъната на най-дълбоките океани. Но всичко това вече е изгубено след тържеството на Божия гняв. Не можеш да стигнеш до седмия Златен камък, който е потънал заедно с великата земя Атлан. Ной е имал в ковчега си само шест Златни камъка и толкова е завещал на своя внук и нашия прародител Зиези. И понеже Зиези го е било много страх някой злонамерен да не придобие отново велика власт над Царството земно и да последва нов Потоп или Огън небесен като Божие наказание, пръснал камъните сред синовете си. А на седмия, най-малкия, оставил вярата в Тангра, за да бъде първият ни Кана боила колобър. И така до ден днешен никой не може да открие Трите велики елмаза на знанието, в които е събрана всичката сила на света. Не ми се сърди, Кана Субиги, но и ти не можеш да сториш това.

– Защо, Баяне, та аз мога да бъда добър и благ и да дарувам народите с безмерна земна благодат?

– Може и така да е, но и ти не си вечен. А тези, които идат след тебе, дали ще са добри и благи? Може би след хиляди години, когато човеците надмогнат силата на стомаха си, ще дойде Върховното време и Знанието няма да бъде унищожително оръжие, а сечиво за добротворни чудеса. Но тогава и сами Трите велики елмаза ще възсияят, без някой да ги насилва…


1 Мексико, долината Оаксака.

2 Андите, близо до Мачу Пикчу.

3 Потъналата Атлантида.