Книги, автори, размисли творчески и човешки

Here be unicorns. И музика и филми, вдъхновени от човешките ни книги. И всичко, дето ви е на сърце, ама не може да се побере в ^такива^ тесни теми...

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby frog » Mon Oct 03, 2016 12:20 am

Мда. Забележителната жена на спорно забележителния Марин Бодаков. Това тази книга ли била!? Виждала съм я мечката. Май е с невероятни илюстрации, наистина.
User avatar
frog
добромет
 
Posts: 3252
Joined: Mon Nov 19, 2012 12:27 am
Has thanked: 113 times
Has been thanked: 3570 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Sat Oct 15, 2016 1:15 pm

Мария Донева - красиво споделено за книгите, които не са ни интересни.

Скучни са ни онези книги, които са далече от нас и не ги разбираме.

Поканиха ни с Евгени Черепов да открием Седмицата на четенето в един единадесети клас в Езиковата гимназия.
Аз започна ли да говоря – нямам спиране, обаче Евгени, какъвто е общителен, в един момент зададе на децата въпрос – има ли някое произведение, което сте изучавали и ви е било скучно.
А децата – красиви, сладки! Възпитани! Накрая едно хубаво момиче вдигна ръка и така отговори:
- Скучни са ни онези книги, които са далече от нас и не ги разбираме.

Приказно дете, благодаря ти за това изречение. То ми остана в ума и снощи, докато се опитвах да заспя, дойде да ми прави компания, за да си поговорим.

На нас в началото всички книги са ни далечни.

Научаването на азбуката е като да си обуеш обувките, преди да тръгнеш на път.
И после тръгваш.
Има книги като роден дом, книги като съседната улица.
Има книги като Венеция и книги като Антарктида.
Не е само това. Има книги като континенти, които никога не са съществували.
Не всички книги могат да ти станат близки.

Вярно, че някои книги идват до леглото ти, гледат те с кръгли очи, гризат ти пантофите и те молят с поглед да им обърнеш внимание.
Други книги обаче са азиатски тигри и трябва да премериш сили и хитрост с тях, преди да ти позволят да ги доближиш.
Трети са загадъчни и мълчаливи като слонове.
Някои са опасни. Други са питомни и услужливи. Има и отровни, има и хищни.
Не всяка книга може да бъде разбрана.

Обачеее…
Обаче страшно много си струва човек да се опита. И никак, ама никак не е скучно точно това. :)

User avatar
Люба
 
Posts: 3817
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3328 times
Has been thanked: 4892 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Mokidi » Tue Nov 01, 2016 6:55 am

Отдавна не бях изпадала върху наистина добра книга.
(подборът на изрази е нарочен)
We Are The Ants на Shaun David Hutchinson: Патрик Нес среща Мег Уолицър, за да покаже, че колкото и комично-болезнен да е животът, пак си струва да го изживееш.
Много добре написана и, мисля, всички тук наминаващи бихме се идентифицирали с героите и техните перипетии.
Подхвърли ми я Живко Петров, който упорито си търси YA литература с еднополова любов.
Препоръчвам горещо, особено на Нес-любителите в групата (Ади :) ) :)

User avatar
Mokidi
Global Moderator
 
Posts: 350
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 300 times
Has been thanked: 486 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Wed Jan 11, 2017 1:15 am

Покрай филм и ровене под негово въздействие, попаднах на Рон Паджет.

Споделям в оригинал оттук

How to Be Perfect?


Скрит текст: покажи
How to Be Perfect
by RON PADGETT
Everything is perfect, dear friend.
—KEROUAC
Get some sleep.

Don't give advice.

Take care of your teeth and gums.

Don't be afraid of anything beyond your control. Don't be afraid, for
instance, that the building will collapse as you sleep, or that someone
you love will suddenly drop dead.

Eat an orange every morning.

Be friendly. It will help make you happy.

Raise your pulse rate to 120 beats per minute for 20 straight minutes
four or five times a week doing anything you enjoy.

Hope for everything. Expect nothing.

Take care of things close to home first. Straighten up your room
before you save the world. Then save the world.

Know that the desire to be perfect is probably the veiled expression
of another desire—to be loved, perhaps, or not to die.

Make eye contact with a tree.

Be skeptical about all opinions, but try to see some value in each of
them.

Dress in a way that pleases both you and those around you.

Do not speak quickly.

Learn something every day. (Dzien dobre!)

Be nice to people before they have a chance to behave badly.

Don't stay angry about anything for more than a week, but don't
forget what made you angry. Hold your anger out at arm's length
and look at it, as if it were a glass ball. Then add it to your glass ball
collection.

Be loyal.

Wear comfortable shoes.

Design your activities so that they show a pleasing balance
and variety.

Be kind to old people, even when they are obnoxious. When you
become old, be kind to young people. Do not throw your cane at
them when they call you Grandpa. They are your grandchildren!

Live with an animal.

Do not spend too much time with large groups of people.

If you need help, ask for it.

Cultivate good posture until it becomes natural.

If someone murders your child, get a shotgun and blow his head off.

Plan your day so you never have to rush.

Show your appreciation to people who do things for you, even if you
have paid them, even if they do favors you don't want.

Do not waste money you could be giving to those who need it.

Expect society to be defective. Then weep when you find that it is far
more defective than you imagined.

When you borrow something, return it in an even better condition.

As much as possible, use wooden objects instead of plastic or metal
ones.

Look at that bird over there.

After dinner, wash the dishes.

Calm down.

Visit foreign countries, except those whose inhabitants have
expressed a desire to kill you.

Don't expect your children to love you, so they can, if they want to.

Meditate on the spiritual. Then go a little further, if you feel like it.
What is out (in) there?

Sing, every once in a while.

Be on time, but if you are late do not give a detailed and lengthy
excuse.

Don't be too self-critical or too self-congratulatory.

Don't think that progress exists. It doesn't.

Walk upstairs.

Do not practice cannibalism.

Imagine what you would like to see happen, and then don't do
anything to make it impossible.

Take your phone off the hook at least twice a week.

Keep your windows clean.

Extirpate all traces of personal ambitiousness.

Don't use the word extirpate too often.

Forgive your country every once in a while. If that is not possible, go
to another one.

If you feel tired, rest.

Grow something.

Do not wander through train stations muttering, "We're all going to
die!"

Count among your true friends people of various stations of life.

Appreciate simple pleasures, such as the pleasure of chewing, the
pleasure of warm water running down your back, the pleasure of a
cool breeze, the pleasure of falling asleep.

Do not exclaim, "Isn't technology wonderful!"

Learn how to stretch your muscles. Stretch them every day.

Don't be depressed about growing older. It will make you feel even
older. Which is depressing.

Do one thing at a time.

If you burn your finger, put it in cold water immediately. If you bang
your finger with a hammer, hold your hand in the air for twenty
minutes. You will be surprised by the curative powers of coldness and
gravity.

Learn how to whistle at earsplitting volume.

Be calm in a crisis. The more critical the situation, the calmer you
should be.

Enjoy sex, but don't become obsessed with it. Except for brief periods
in your adolescence, youth, middle age, and old age.

Contemplate everything's opposite.

If you're struck with the fear that you've swum out too far in the
ocean, turn around and go back to the lifeboat.

Keep your childish self alive.

Answer letters promptly. Use attractive stamps, like the one with a
tornado on it.

Cry every once in a while, but only when alone. Then appreciate
how much better you feel. Don't be embarrassed about feeling better.

Do not inhale smoke.

Take a deep breath.

Do not smart off to a policeman.

Do not step off the curb until you can walk all the way across the
street. From the curb you can study the pedestrians who are trapped
in the middle of the crazed and roaring traffic.

Be good.

Walk down different streets.

Backwards.

Remember beauty, which exists, and truth, which does not. Notice
that the idea of truth is just as powerful as the idea of beauty.

Stay out of jail.

In later life, become a mystic.

Use Colgate toothpaste in the new Tartar Control formula.

Visit friends and acquaintances in the hospital. When you feel it is
time to leave, do so.

Be honest with yourself, diplomatic with others.

Do not go crazy a lot. It's a waste of time.

Read and reread great books.

Dig a hole with a shovel.

In winter, before you go to bed, humidify your bedroom.

Know that the only perfect things are a 300 game in bowling and a
27-batter, 27-out game in baseball.

Drink plenty of water. When asked what you would like to drink,
say, "Water, please."

Ask "Where is the loo?" but not "Where can I urinate?"

Be kind to physical objects.

Beginning at age forty, get a complete "physical" every few years
from a doctor you trust and feel comfortable with.

Don't read the newspaper more than once a year.

Learn how to say "hello," "thank you," and "chopsticks"
in Mandarin.

Belch and fart, but quietly.

Be especially cordial to foreigners.

See shadow puppet plays and imagine that you are one of the
characters. Or all of them.

Take out the trash.

Love life.

Use exact change.

When there's shooting in the street, don't go near the window.


И по-късичкото за "Скакалеца"

It's funny when the mind thinks about the psyche,
as if a grasshopper could ponder a helicopter.

It's a bad idea to fall asleep
while flying a helicopter:

when you wake up, the helicopter is gone
and you are too, left behind in a dream,

and there is no way to catch up,
for catching up doesn't figure

in the scheme of things. You are
who you are, right now,

and the mind is so scared it closes its eyes
and then forgets it has eyes

and the grasshopper, the one that thinks
you're a helicopter, leaps onto your back!

He is a brave little grasshopper
and he never sleeps

for the poem he writes is the act
of always being awake, better than anything

you could ever write or do.
Then he springs away.
User avatar
Люба
 
Posts: 3817
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3328 times
Has been thanked: 4892 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:10 pm

Я докато никой не гледа...

(И докато светлият празник не е отшумял съвсем...)


Отзив(че) в Goodreads за Women Destroy Science Fiction:

The rationale behind compiling this special issue of Lightspeed receives a telling summary in Pat Murphy's essay "Illusion, Expectation and World Domination through Bake Sales":

When I wrote about Bob and his mom, I based the story on a classic puzzle: A boy and his father are in a car crash and the father is killed instantly. The boy is airlifted to the best hospital in the area and prepared for emergency surgery. The surgeon rushes into the operating room, sees the boy, and says, “I can’t operate on this patient. He’s my son.”
I first heard the tale of the reluctant surgeon thirty years ago. You would think that with the number of women doctors around, this story would no longer be a puzzle. Yet when Boston University researchers Mikaela Wapman and Deborah Belle posed it to students in 2012, only fourteen percent of the students realized that the surgeon was the mother. People came up with a variety of creative solutions: The surgeon was the boy’s gay, second father; the “father” in the car referred to a priest; the story was all a dream. But the notion that the surgeon was the boy’s mother eluded most of them.


The pieces that appealed to me the most were:

"#TrainFightTuesday" by Vanessa Torline

"We Are the Fifty Percent" by Rachel Swirsky

"We Have Always Fought: Challenging the Women, Cattle and Slaves Narrative" by Kameron Hurley

"Illusion, Expectation and World Domination through Bake Sales" by Pat Murphy

"Screaming Together: Making Women's Voices Heard" by Nisi Shawl

"Knapsack Poems: A Goxhat Travel Journal" by Eleanor Arnason

"A Burlgary, Addressed by a Young Lady" by Elizabeth Porter Birdsall


И за Golden Fool:

Ghosts of notes:

~ When I can face pain and regrets and meaningful friendships again, I should reread Chapter 5, "Shared Sorrows." It is sublime.

~ Also, Chapters 15 ("Quarrel"), 16 ("Fathers") and 20 ("Coterie").

Flow, my tears ....


И за Fool's Fate:

For future pondering:

How often do we actually learn from our mistakes? And how much, how deep can we change?


За The 13 Clocks:

Eloquent, exuberant, ebullient. (And effective, without resorting to such grand words. ;)

A palpable influence on The Last Unicorn. As I read, I kept hearing the voices of King Haggard and Schmendrick: turning November into June, the Princess whom the Duke stole as a baby, not one but thirteen clocks that never show the right time ... the feeling was both startling and nostalgic.


За „Училище за клоуни“:

Един от духовните татковци на „Голямото приключение на малкото таласъмче“, „Кой светна Луната?“ от Мая Бочева и други забавлително-обучителни книжки за дечица. Смях се често и чистосърдечно, на щури хрумки като „селскостопанския гражданин“, който живее в „хоризонтален небостъргач“. :D


За The Automatic Detective:

The following excerpt captures the spirit (and speak ;) of this novel well:

It's always a little strange for me sitting with another robot that hasn't qualified for citizen status. Here I was with all the rights (well, most of them anyway) of a biological citizen, while Knuckles was basically considered a walking refrigerator. I could bust him to pieces, and it'd only be considered an act of vandalism. We were both made up of the same basic components. Except I'd passed my minimal sentience examination, and he hadn't. Maybe no one had ever bothered to get him tested. Maybe he had taken the test and flunked out on the Rorschach portion. Maybe when they showed him that blot of ink he'd answered honestly, saying it was just a blot of ink instead of lying like I had.
Butterfly, my tin-plated ass.
Of course, they'd known I was lying. That was okay. It was one of the marks of sentience, the ability to distinguish reality from fantasy and still indulge in fantasy. In other words: I lied, therefore I thought.
For whatever reason, I always felt bad among less fortunate robots. Even an old Mark Three that, from what I could tell, would've been a real exhaust port.


За When Google Met WikiLeaks:

Now I'll be struggling with the irony that most of my activities rely on Google products. ;)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:11 pm

Отзив в Goodreads за „Крокодилът Гена и други приказки“:

~ Писано 1972-ра:

Тогава се появи Шаро — носеше в зъбите си заека. И заекът изплезил език, и Шаро. И двамата изморени. Но затова пък Шаро бе щастлив, а заекът не особено.
— Ето — каза радостният Шаро, — хванах го.
— А защо? — попита котаракът.
— Как защо?
— Така. Какво мислиш да правиш с него?
— Не зная — отговори кучето. — Моята работа е ловджийството — да го хвана. А какво ще го прави решава стопанинът. Може да го даде в детската градина. А може да си наскубе пух и да си изплете ръкавици.
— Стопанинът решава, че трябва да се пусне — каза чичо Фьодор. — Животните трябва да живеят в гората. Няма нужда да правим в къщи зоологическа градина!
Шаро се натъжи, сякаш в него угасна лампичка, но не възрази. Чичо Фьодор даде на заека морков и го изнесе пред вратата.
— Хайде — каза, — бягай!
(...)
А Шаро стоеше на стълбите и от очите му се стичаха сълзи. Чичо Фьодор каза:
— Хайде, не плачи. Измислих какво да правя с тебе. Ще ти купим фотоапарат. Ще се занимаваш с фотолов. Ще фотографираш животните и ще изпращаш снимките в различни списания.
Това като че ли наистина беше най-добрият изход. От една страна, все пак беше лов. А от друга — нямаше нужда да се убиват никакви животни.
И Шаро зачака фотоапарата, както децата чакат Първи май.


Някои дреболии остаряват. (Сега ще е по-скоро Първи юни.) Важното обаче си остава. :)

~ Горната случка си има продължение:

Откакто Матроскин мина в нелегалност, животът на чичо Фьодор се усложни. Кой ще изкарва Мурка на полето — чичо Фьодор. Кой ще ходи в магазина — чичо Фьодор. На кладенеца за вода — пак чичо Фьодор. А по-рано всичко това го вършеше котаракът. От Шаро също нямаше голяма полза. Защото му купиха фотопушка. Той от ранна утрин е в гората и по половин ден преследва някой заек, за да го фотографира. А после още половин ден го гони, за да му даде снимката.


:D

~ Вълшебно – и вярно...

През този ден дъщерята на стопаните Таня много се измори. Защото нейната добра половинка Юшечка през цялото време помагаше на мама: изпра си рокличката, направи палачинки, изхвърли в кофата счупената чашка и изми пода в кухнята. Лошата половинка Яна също много се измори. През целия ден се пъхаше, където не трябва. Счупи чашката, изцапа си рокличката, разля вода в кухнята и замери момиченцето на съседите с палачинка.


... някой тук да си няма такива половинки?

~ И за рисковете на, ъъъ, демокрацията?

— Само че не е нужно заради един човек да загинат всички. Всички са по-важни от един — такъв е законът.
— Това не е правилно! — каза Хладилин.
— Защо? — учуди се Новините на Деня.
— Наистина, защо, чичо Хладилин? — намеси се и момчето.
— Много просто — започна да обяснява майсторът. — Отначало смятате, че всички са по-важни от един. След това започвате да смятате, че болшинството е по-важно от малцинството. А после ще се стигне дотам, че половината от всички е по-важна от половината на всички.
— Това няма да стане — каза Новините на Деня. — Половината от всички е равна на половината на всички.
— Така е само на думи — обясни Хладилин. — Но щом някои са свикнали да се смятат за по-важни от другите, те ще продължават да се смятат за по-важни, даже ако са по-малко. И в края на краищата ще излезе, че не всички са по-важни от един, а един, най-важният, е по-важен от останалите.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:19 pm

My review of Shibumi:

Intense and intelligent and incendiary--if you're fool enough to take offense at a book that dishes out offense at everybody. Consider:

(And ponder: where does the author keep his tongue?)

The OPEC troubleshooter (codetermed Mr. Able, because he was top man in an able-baker-charlie-dog sequence) was embarrassed by his fellow Arab’s twittering voice and blundering ways. A third-generation Oxford man whose family had long enjoyed the cultural advantages of participating with the British in the exploitation of their people, Mr. Able scorned this parvenu son of a goatherd who had probably struck oil while overzealously driving a tent peg.
(...)
With palpable G-press, the elevator stopped, and Miss Swivven inserted a second magnetic card into the slot to open the doors. The goatherd took this opportunity to pat her ass. She flinched and drew away.
Ah, he thought. A woman of modesty. Probably a virgin. So much the better. Virginity is important to Arabs, who dread comparison, and with good reason.


But he had not been able to prevent Palestinian terrorists from making the Munich Olympics blunder, which wasted years of anti-Jewish propaganda that had been thriving on the basis of latent anti-semitism throughout the West. Mr. Able had done what he could; he had alerted Mr. Diamond of the event beforehand. And Diamond sent the information on to the West German government, assuming they would handle the matter. Instead, they lay back and let it happen, not that protection of Jews has ever been a dominant theme in the German conscience.


“After all, his father was French and very active in the Resistance.”
Hel smiled. “Have you ever met one who was not?”
“True. It is astonishing that the Germans managed to hold France with so few divisions, considering that everyone who wasn’t draining German resources by the clever maneuver of surrendering en masse and making the Nazi’s feed them was vigorously and bravely engaged in the Resistance. Is there a village without its Place de la Resistance? But one has to be fair; one has to understand the Gallic notion of resistance. Any hotelier who overcharged a German was in the Resistance. Each whore who gave a German soldier the clap was a freedom fighter. All those who obeyed while viciously withholding their cheerful morning bonjours were heroes of liberty!”
Hel laughed. “You’re being a little hard on the French.”
“It is history that is hard on them. I mean real history, not the verité à la cinquième République that they teach in their schools. The truth be known, I admire the French more than any other foreigners. In the centuries they have lived beside the Basque, they have absorbed certain virtues—understanding, philosophic insight, a sense of humor—and these have made them the best of the ‘others.’ But even I am forced to admit that they are a ridiculous people, just as one must confess that the British are bungling, the Italians incompetent, the Americans neurotic, the Germans romantically savage, the Arabs vicious, the Russians barbaric, and the Dutch make cheese. Take the particular manifestation of French ridiculousness that makes them attempt to combine their myopic devotion to money with the pursuit of phantom gloire. The same people who dilute their burgundy for modest profit willingly spend millions of francs on the atomic contamination of the Pacific Ocean in the hope that they will be thought to be the technological equals of the Americans. They see themselves as the feisty David against the grasping Goliath. Sadly for their image abroad, the rest of the world views their actions as the ludicrous egotism of the amorous ant climbing a cow’s leg and assuring her that he will be gentle.”


Hannah shook her head. “I can’t feature CIA taking sides with the Black Septembrists. The United States supports Israel; they’re allies.”
“You underestimate the elastic nature of your country’s conscience. They have made a palpable shift since the oil embargo. American devotion to honor varies inversely with its concern for central heating. It is a property of the American that he can be brave and selfsacrificing only in short bursts. That is why they are better at war than at responsible peace. They can face danger, but not inconvenience. They toxify their air to kill mosquitoes. They drain their energy sources to provide themselves with electric carving knives. We must never forget that there was always Coca-Cola for the soldiers in Viet Nam—”
Hannah felt a chauvinistic sting. “Do you think it’s fine to generalize like that about a people?”
“Yes. Generalization is flawed thinking only when applied to individuals. It is the most accurate way to describe the mass, the Wad. And yours is a democracy, a dictatorship of the Wad.”


(Not-quite-incidentally, the last paragraph parries a jab I'd have otherwise taken at the book. The Author Thought of Everything!)

I would have really liked the novel (as in 4 stars) but for its ending: after the initial promise of shibumi, the ending really let me down. (As in, I had a lot more to gush, but now I feel too drained.)

I guess I'll stick to David Zindell's glimpse into shibui (and warrior poets and assassins) in The Broken God.
Last edited by Кал on Wed Jun 17, 2020 2:57 pm, edited 1 time in total.
Reason: осъвременявам
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:21 pm

Отзивче в Goodreads за „Приключенията на Найден Намерения“:

Чуден сочен език, с полъх на Хайтов и Светлев. И главен герой, който въпреки притворството и предателствата на околните до последно остава чист и човешки.


И за Lud-in-the-Mist:

Now subtly lyrical, now surprisingly nasty-minded (and never too fond of its female characters :-O), Lud-in-the-Mist reads like a spiritual precursor to Jonathan Strange and Mr Norrell. Only tighter, richer, and, at least for me, scarier.

Reading notes:

~ The book hit me right at the start.

... Ouch.

~ Still, it has its lighter moments, too:

"Yes, yes. But are you sure he is the same as Christopher Pugwalker? Could you swear to him in court?" cried Master Nathaniel eagerly.
Mistress Ivy looked puzzled. "What good would it do to swear at him?" she asked doubtfully. "I must say I never held with foul language in a woman's mouth, nor did my poor Peppercorn - for all that he was a sailor."


~ ... And its zoom-out, Out There moments:

The narrow zone of colour created by the firelight was like the planet Earth - a little freak of brightness in a universe of impenetrable shadows.


This, in a work of "classical fantasy." You have been warned. ;)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:25 pm

Reviewlet of This Immortal by Roger Zelazny:

How could you not love Zelazny, for gems like these:

Phil (...) had not always been the wielder of the bladeless sword without a hilt

Or:
As Commissioner of Arts, Monuments and Archives, I received special considerations. I got The Suite: Number 19.

It wasn’t exactly the way I’d left it. It was clean and neat.

The little metal plate on the door said:

This suite was the headquarters of Konstantin Karaghiosis during the founding of the Radpol and much of the Returnist Rebellion.

Inside, there was a plaque on the bedstead which read: Konstantin Karaghiosis slept in this bed.

In the long, narrow front room I spotted one on the far wall. It said: The stain on this wall was caused by a bottle of beverage, hurled across the room by Konstantin Karaghiosis, in celebration of the bombing of Madagascar.

Believe that, if you want to.

Konstantin Karaghiosis sat in this chair, insisted another.

I was really afraid to go into the bathroom.


(To appreciate the latter, you should know that the first person narrator is--or used to be, at some point of his rather long life--said Konstantin Karaghiosis.)

Great erudition, great action scenes, great word-fu, great fun, and not too much of that all-pervading sense of loss which all-pervades many of Zelazny's later books ... what's there not to love?
Last edited by Кал on Fri May 15, 2020 3:03 pm, edited 1 time in total.
Reason: махам външен линк
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:27 pm

Отзивче в Goodreads за „Групата от Ада“:

Вече над петилетка съпровождам главната героиня Боряна и нейната Адова група в смеховитите им неволи. Толкова дълго пътешествие обезсилва и обезмисля всякакви обективни оценки. Затова ето една съвсем субективна прогноза:

В цялата книга най-много ще ви изненада интимната сцена между Боряна и Тошо.

Сега, както е казал Цезар: Бомбата е хвърлена...
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:32 pm

My review of Masterpieces of Fantasy and Enchantment:

A generally enjoyable compilation, although I found many of the older pieces to be--well, past their prime. ;)

A few words about/from my favorites:

~ Charles Dickens's "The Magic Fishbone" was my first surprise here: a fairy tale with subtly modern sensibilities (even today), as lively as its child narrator and as tongue-in-cheek as any fine send-up.

~ "The Root and the Ring" by Wyman Guin was delightful. It combines a sense of humor, a sense of wonder, pure common sense, and some thrilling ideas about math, such as the "marriage of the digits." (We've all noticed the visual relationship between 6 and 9, but how about 2 and 5? 3 and 8? And depending on how we write 7--adding the small horizontal bar in the middle--we can also see its connection to 4.)

I wanted to pick an illustrative excerpt but I can't. I feel like quoting the whole thing. ;)

~ "The Green Magician" by L. Sprague de Camp and Fletcher Pratt enchanted me, not only with its application of mathematical logic to magic, but also with its rich Celtic folklore and the varied voices of its characters. All sprinkled with a sense of humor, aye. Here's a story that doesn't seem to have aged in the least.

~ Heinlein's "Our Fair City," besides superbly written, is that rare specimen of satire which does not leave an acidic aftertaste--only sympathetic grins. Here's a choice sample:

Let’s run Kitten [a living whirlwind] for Mayor! She’s an ideal candidate--she has the common touch, she doesn’t mind hurly-burly, she runs around in circles, she knows how to throw dirt, and the opposition can’t pin anything on her.


~ I've never read anything like Horace Walpole's "Hieroglyphic Tales" so I have no words to describe them. Instead, I give you two excerpts:

Light of my eyes, said the emperor, what is your name? I call myself the princess Gronovia, replied she; but my real appellation is the frow Gronow. And what is the use of a name, said his majesty, but to be called by it? And why do you pretend to be a princess, if you are not? My turn is romantic, answered she, and I have ever had an ambition of being the heroine of a novel. Now there are but two conditions that entitle one to that rank; one must be a shepherdess or a princess. Well, content yourself, said the giant, you will die an empress, without being either the one or the other! But what sublime reason had you for lengthening your name so unaccountably? It is a custom in my family, said she: all my ancestors were learned men, who wrote about the Romans. It sounded more classic, and gave a higher opinion of their literature, to put a Latin termination to their names.


There was formerly a king, who had three daughters—that is, he would have had three, if he had had one more, but some how or other the eldest never was born. She was extremely handsome, had a great deal of wit, and spoke French in perfection, as all the authors of that age affirm, and yet none of them pretend that she ever existed.


~ Ah, "The Silken-Swift." :)

~ Ray Bradbury's "Uncle Einar" was a cozy, domestic take on the supernatural--what better a substitute for the wash-line than a winged husband? Yet its final flight made it soar above the trivial and too-worldly.

~
Gummitch was a superkitten, as he knew very well, with an I.Q. of about 160. Of course, he didn’t talk. But everybody knows that I.Q. tests based on language ability are very one-sided. Besides, he would talk as soon as they started setting a place for him at table and pouring him coffee. Ashurbanipal and Cleopatra ate horsemeat from pans on the floor and they didn’t talk. Baby dined in his crib on milk from a bottle and he didn’t talk. Sissy sat at table but they didn’t pour her coffee and she didn’t talk—not one word. Father and Mother (whom Gummitch had nicknamed Old Horsemeat and Kitty-Come-Here) sat at table and poured each other coffee and they did talk. Q.E.D.


Thus begins Fritz Leiber's "SpaceTime for Springers," a humorous tale by whose not-so-humorous end you'll be looking at cats through different eyes. (Or maybe avoid looking at theirs altogether.)

~ While on the subject of cats, Saki's "Tobermory" casts a refreshingly nasty glance at them (and us). How would you feel if someone taught your cat to talk--and then your cat told everyone what she'd seen and heard? For starters, chew on this:

“What do you think of human intelligence?” asked Mavis Pellington lamely.
“Of whose intelligence in particular?” asked Tobermory coldly.
“Oh, well, mine for instance,” said Mavis with a feeble laugh.
“You put me in an embarrassing position,” said Tobermory, whose tone and attitude certainly did not suggest a shred of embarrassment. “When your inclusion in this house-party was suggested Sir Wilfrid protested that you were the most brainless woman of his acquaintance, and that there was a wide distinction between hospitality and the care of the feeble-minded. Lady Blemley replied that your lack of brain-power was the precise quality which had earned you your invitation, as you were the only person she could think of who might be idiotic enough to buy their old car. You know, the one they call ‘The Envy of Sisyphus,’ because it goes quite nicely up-hill if you push it.”


It only gets better. I mean, worse.

~ Witty, whimsical, mixing a surprising concoction of the pragmatic and the phantasmagorical, L. Frank Baum's "4 American Fairy Tales" read like an early example of urban fantasy, of the kind where miracles happen right under our noses--and nothing prevents us from snorting and looking the other way. (Or, worse, coming up with a scheme to exploit them.) The conclusion of the first tale, "The Glass Dog," nicely captures the prevalent tone:

The next time he called upon Miss Mydas there was no dog to bark at him, and when the young lady saw him she fell in love with his beauty at once.
“If only you were a count or a prince,” she sighed, “I’d willingly marry you.”
“But I am a prince,” he answered; “the Prince of Dogblowers.”
“Ah!” said she; “then if you are willing to accept an allowance of four dollars a week I’ll order the wedding cards engraved.”
The man hesitated, but when he thought of the rope hanging from his bedpost he consented to the terms.
So they were married, and the bride was very jealous of her husband’s beauty and led him a dog’s life. So he managed to get into debt and made her miserable in turn.
As for the glass dog, the wizard set him barking again by means of his wizardness and put him outside his door. I suppose he is there yet, and am rather sorry, for I should like to consult the wizard about the moral to this story.


~ Moorcock's "Elric at the End of Time" pulled my leg so playfully I couldn't stop smiling. Nor could I stop wondering, much like its protagonist, Srsly? Or dost thou, dear Author, mock thy poor reader yet again? Like here:

“And before it became theirs,” said the Duke of Queens, “it was the world of the Yargtroon.”
“The Yargtroon?” Elric frowned.
“They dispossessed the bodiless vampire goat-folk of Kia,” explained Werther. “Who, in turn, destroyed—or thought they destroyed—the Grash-Tu-Xem, a race of Old Ones older than any Old Ones except the Elder Old Ones of Ancient Thriss.”
“Older even than Chaos?” asked Elric.
“Oh, far older,” said Werther.
“It’s almost completely collapsed, it’s so old,” added the Duke of Queens.
Elric was baffled. “Thriss?”
“Chaos,” said the duke.


~ Poul Anderson's "Operation Afreet," matching a medal-decorated werewolf and a witch/psychologist against a jinny in a (Klein) bottle, is witty, erudite and outright hilarious; I'd have enjoyed it thoroughly if it wasn't so militaristic. Here're two of my many favorites:

a tall green-eyed redhead with (...) a figure too good for the WAC clothes or any other


“How am I?” I whispered; they’d humanized me, of course.
“Not too bad, considering. You had some infection of your wounds—a staphylococcus that can switch species for a human or canine host—but we cleaned the bugs out with a new antibiotic technique. (...)”
I lay thinking, my mind draggy, most of my attention on how delicious the bouillon tasted. A field hospital can’t lug around the equipment to stick pins in model bacteria. Often it doesn’t even have the enlarged anatomical dummies on which the surgeon can do a sympathetic operation. “What technique do you mean?” I asked.
“One of our boys has the Evil Eye. He looks at the germs through a microscope.”
Last edited by Кал on Sun Jun 21, 2020 8:03 pm, edited 1 time in total.
Reason: осъвременявам
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:33 pm

My review of Seaward:

A short, subdued novel, which packs an astonishing amount of emotional punch. With its fantastic journey toward growth and (self-)discovery, Seaward feels like a sister of The Neverending Story: sometimes younger, sometimes older.

I loved the way it skips between the grave and the grinning:

"I don't remember my father," he said. "Maybe he's alive, somewhere. My mother said they kept him on an island. They took him away when I was a baby."
Cally stared. "They?"
"The army," Westerly said. "They run things, where I come from. My mother got away, with me. The city's like an ant-hill, you can just live like ants and not be noticed. She always said they'd catch up with us one day though—and they did. It took them sixteen years. They wanted me, my mother said."
"Why would they want you?" Cally said.
Westerly looked at her gravely. "Thanks a lot," he said.
Cally flushed. "I'm sorry, I didn't mean—"
He was grinning. "Why would the army want an ant? I don't know. Maybe they thought I'd go into politics, like my father." The grin faded, as though it had never been really there, and Cally saw lines round his eyes and mouth that did not belong on the face of a boy. "So they came after me," he said. "But it was her they killed."


And I fairly glowed with the growing warmth between its young protagonists. In the following scene, Westerly thought Cally would forever remain a stone statue--and has just realized he's been wrong:

Westerly gaped at her, feeling a great grin begin to spread over his face. She scrambled to her feet, brushing at the soft fragments of down that fell away from her with every move, and she looked round in amazement. She saw Westerly. "What happened?” she said.
Westerly crossed to her. He put his arms round her and hugged her very hard, dabbing an awkward kiss at her cheek as he let her go.
Cally turned very pink. "What was that for?" she said, busily brushing away more feathers than were there.
Westerly said simply, "I'm glad to see you."


And in the following scene ... ah, you'll figure it out ;):

"Well," Westerly said cheerfully, "that's a challenge if ever I saw one." He contemplated the stone barrier for a moment, then sat down facing it and began to wriggle his way under it, feet first.
Cally said, "That wall's there to keep people out."
"So were the doors. No handles, remember?"
"This isn't a door."
"Come on," Westerly said impatiently.
"You aren't hearing me."
"Yes I am. You're one of those people who don't walk on lawns if there's a notice saying Keep Off the Grass."
Cally said with spirit, "That's right."
"I'm not."
"You're one of those people who tramp your big feet all over the lawn and kill the new grass they're trying to grow."
Westerly laughed. "That's right."


Besides the emotion, there's some serious thinking here:

Westerly said in awe, "We've come all that way?" He looked out at the vast lifeless landscape. "If it hadn't been for you—"
Peth sang a high note of laughter, though it seemed fainter and less bell-like than before. "We are all one, Westerly-bound. The bird cannot fly without the air, the squirrel cannot climb without the tree. And the thinking creatures can neither fly nor climb except on each other's thoughts."
Cally said curiously, "When you were looking for us—how did you know we were there?"
"By thinking," Peth said. "The same thinking that made you sweetly gather those flowers."
"Have some now." Cally pulled Ryan's shawl out of her bag, laid it down on the ledge and carefully turned back the folds to reach the long bright blossoms she had picked for Peth. "Oh no!" she said in distress.
The flowers were dead: brown and withered as dead leaves.
Peth's feathery antennae brushed her hand comfortingly. "The gift was in the thinking," he said.


(See what I did there?)

Susan Cooper also pokes gentle fun at the roles of boys and girls (and gender equality and common sense):

Cally held up the coil of rope that now joined them. "What do we do with this?"
"If I go first I ought to carry it, I suppose."
She said mutinously, "Why should you go first? You're so macho, West—big strong man lead, weak little woman follow. Like Hindu wives."
"What about Hindu wives?"
"They're supposed to walk three paces behind their husbands, to show how inferior they are."
"I don't think you're inferior, for heaven's sake," Westerly said patiently. "But I am stronger than you. I'd have much more chance of hanging onto you if you fell, than the other way round."
"In that case you ought to be second on the rope," Cally said. "There's more strain there, if the first falls."
Westerly sighed. "All right. All right. You go first."


(Later on, Cally will let Westerly step on her shoulders so that he can reach a high rock, and then pull her up. Now that's girl power ... I mean, teamwork. ;))

Finally and perhaps most importantly, the book is about encountering death and accepting it and ultimately learning to live. It does not shy from delving into the darkness.

Скрит текст: покажи
The voice sang so thin and distant that all at once they were very still, straining to hear. It seemed unrelated to Peth's body now, as if it were truly in the air. "Calliope," it said, whispering, "Westerly—all things die, so that other things may live. We are Lugan's folk, we are a chain stretching through time. Each link must complete its circle, or there could be no chain. Do not mourn. Be glad that we are joined together—as all folk are, for always, whose lives have touched and held. Be glad of me." The singing was fading, fading into the sky. "Take my pride in you . . . to the sea . . . .”
A small wind blew across the rocks, and very far off they heard one high sweet plaintive note like a calling, a trembling thread of sound; then it died away and there was nothing. All light was gone from the stick-like pile of limbs on Cally's lap. They were grey and lifeless, with no shape, as if they had never been Peth at all. She sat there crying unashamedly, the tears welling out of her eyes. This one death contained within it all the others.
Westerly rubbed a hand over his own eyes. Then gently he moved the weightless heap from Cally's lap and knelt beside her. She bent her head.
"Cally," Westerly said huskily. "He told us to—to be glad."
Cally sat hunched and miserable. "If he hadn't come up here—if he'd stayed where he belonged—"
Westerly said, "Listen. I thought that way about my mother at first. For a long time. If, if, if. You can't do it, you mustn't, it drives you crazy. You just have to say to yourself, somebody who loved me gave me a present—and the only way to say thank you is to use it."


Nominally, this is a teen/YA novel. I believe it has something to offer to older age brackets too; like any fine story, it transcends.
Last edited by Кал on Sat Jul 04, 2020 5:06 pm, edited 1 time in total.
Reason: осъвременявам
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:35 pm

Отзив в Goodreads за The Bone Clocks:

The writing was superb, chock-full of aphoristic phrases and astute observations, but the human interactions in the book made me feel increasingly lonely, cold, sad. The characters kept putting distance between one another, as if always afraid, never completely trusting anyone else.

My favorite parts came early in the book:

I put my hand on the altar rail. “What if … what if heaven is real, but only in moments? Like a glass of water on a hot day when you’re dying of thirst, or when someone’s nice to you for no reason, or …” Mam’s pancakes with Mars Bar sauce; Dad dashing up from the bar just to tell me, “Sleep tight don’t let the bedbugs bite”; or Jacko and Sharon singing “For She’s a Squishy Marshmallow” instead of “For She’s a Jolly Good Fellow” every single birthday and wetting themselves even though it’s not at all funny; and Brendan giving his old record player to me instead of one of his mates. “S’pose heaven’s not like a painting that’s just hanging there forever, but more like … like the best song anyone ever wrote, but a song you only catch in snatches, while you’re alive, from passing cars, or … upstairs windows when you’re lost …”
Brubeck’s looking at me like he’s really listening.
And, feck it, I’m blushing. “What’re you looking at?”


Then Brubeck says, “D’you know ’bout the second umbilical cord, Sykes?”
I can’t make out his face anymore. “You what?”
“When you’re a baby in the womb, there’s this cord—”
“I know what an umbilical cord is, thanks. But a second one?”
“Well, psychologists say there’s a second umbilical cord, an invisible one, an emotional one, which ties you to your parents for the whole time you’re a kid. Then, one day, you have a row with your mum if you’re a girl, or your dad if you’re a boy, and that argument cuts your second cord. Then, and only then, are you ready to go off into the big wide world and be an adult on your own terms. It’s like a rite-of-passage thing.”
“I argue with my mam, like, daily. She treats me like I’m ten.”
Brubeck lights another fag, takes a drag, and passes it to me. “I’m talking a bigger, nastier fight. Afterwards you know it happened. You’re not the kid you were.”


(...) his eyes flicker up and down my chest, like Vinny’s do. Did. Gary’s ’bout to say something else but one of his mates calls him over, and Gary says, “I’ll see you later,” and goes. Not if I see you first, I think.


I haven’t cheated on her—ever—not that Baghdad is a hotbed of sexual opportunity, but it’s depressing still being a fully functioning thirty-five-year-old male and having to take matters into my own hands so often.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:36 pm

Отзивче в Goodreads за „Машина за истории“:

Най-любими ми станаха:

- предговорът от Ана Хелс

- „Пътища“ от Юлия Попчева

- „Шесто чувство“ от Мишо Гръблев

- „Пламъкът Агоп Мелконян“ от Янчо Чолаков

- „Той бе първият писател, който ме нарече с тази дума“ от Ивайло Иванов

- „За един джин време“ от Мирослав Пенков

В един по-словоохотлив период от живота си, по повод друга конкурсна антология, размишлявах за предизвикателствата на късия разказ (втората половина на отзива). Сега мисълта ми е твърде къса, за да добави нещо. ;)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:37 pm

Отзив в Goodreads за The Hollow Man:

This is the first time I see the ideas of Karl Pribram's holonomic model of the brain explored in fiction (in oversimplifying terms, what if the human mind is both a multitude of holograms and an instrument for interpreting the holograms of the vaster reality around us?), and the result is fairly inspiring. The story wades across some very dark places but ultimately reaches for the light. The main characters demonstrate surprising amounts of emotion
Скрит текст: покажи
(I admit that watching K-dramas sets the bar a bit too high; after those, being moved by a book always surprises me)
--but then, this is Dan Simmons, who later gave us Aenea and Raul Endymion.

I take out one star for gratuitous violence and body horror in the second third of the story. Until the very end I hoped for some justification for the arc with Miz Morgan, but I found none.

Three moments that I'd like to keep for as long as possible:

~ a moment of passion and sharing:
Jeremy kisses the gentle curve of her lower belly. (...) Gail giggles, then stops giggling and takes a deep breath. The rain starts again, gentle but insistent on the nylon above, driving away the insects, the noise, and the smells of cooking. For a while there is nothing in the universe but Gail’s body, Jeremy’s body … and then a single body owned totally by neither.
They have made love before … made love that first night after Chuck Gilpen’s party … but it is never less wonderful or strange, and this night, in the tent in the rain, Jeremy truly loses himself, and Gail loses herself, and their flow of thoughts becomes as joined and intermingled as the flow of their bodies. Eventually, after aeons of being lost in one another, Jeremy feels Gail’s enfolding orgasm and celebrates it as his own, even while Gail rises on the growing wave of his impending climax, so different from the seismic inward intensity of her own, yet hers now, too. They come together, Gail feeling, for a moment, the sensation of her body cradling itself in his body as he relaxes in her mind while her arms and legs hold him in place.
When they roll apart on the flattened sleeping bags, the air in the nylon tent is almost foggy with the moisture of their exhalations and exertions. It is full dark out now as Gail undoes the tent flaps and they slide their upper bodies out into the soft drizzle, feeling the gentle spray on their faces and chests, breathing the cooling air, and opening their mouths to drink from the sky.
They are not reading each other’s minds now, not visiting the other’s mind. Each is the other, aware of each thought and sensation as soon as he or she feels it. No, that is not accurate: there is no he or she for a moment, and that gender consciousness returns only gradually, like a morning tide receding slowly to leave artifacts on a fresh-washed beach.


~ a moment of compassion and caring:
“Hi, Goofy!” called Sestina, the six-year-old black girl from Bethesda. She was very beautiful, her large eyes and sharp cheekbones emphasizing her fragility. Her hair was her own and set in precise cornrows; she wore blue, green, and pink ribbons. She had AIDS.
“Say something, Goofy!” whispered Lawrence, the thirteen-year-old with the brain tumor. Four operations so far. Two more than Gail had had. Lawrence, lying in the dark of postop and hearing Dr. Graynemeir telling Mom in the hallway that the prognosis was poor, three months at the most. That had been seven weeks ago.
Seven-year-old Melody said nothing, but stepped forward and hugged Bremen until her wig was askew. Bremen—Goofy—hugged her back.
The children surged forward in a single movement, an orchestrated motion, as if choreographed far in advance. It was not humanly possible, even for Goofy, to hug them all at once, to find room in the circle of his arms for them all, but he did. Goofy embraced them all and sent a message of well-being and hope and love to each of them, firing it in laserlike telepathic surges of the sort he had sent to Gail when the pain and medication made mindtouch the hardest. He was sure they could not hear him, could not sense the messages, but he sent them anyway, even while encompassing them with his arms and whispering soft things in each of their ears—not Goofy-like nonsense, although in Goofy’s voice as best as he could imitate it—but secret and personal things.
“Melody, it’s all right, your mother knows about the mistake with the piano music. It’s all right. She doesn’t care. She loves you.”
“Lawrence, quit worrying about the money. The money’s not important. The insurance isn’t important. You’re important.”
“Sestina, they do want to be with you, little kitten. Toby’s just afraid to give you a hug because he thinks you don’t like him. He’s shy.”


~ a triumph of empowerment:
“Jacob thought that there were a few people in history—he called them ultimate perceptives—a few people whose new vision of physical laws, or moral laws, or whatever was so comprehensive and powerful that they essentially caused a paradigm shift for the entire human race.”
But we know that paradigm shifts come with big, new ideas, Jerry.
No, no, kiddo. Jacob didn’t think this was just a shift in perspective. He was convinced that a mind that could conceive of such a major shift in reality could literally change the universe … make physical laws change to match the new common perception.

Gail frowns. “You mean Newtonian physics didn’t work before Newton? Or relativity before Einstein? Or real meditation before Buddha?”
Something like that. The seeds were all there, but the total plan wasn’t in place until some great mind focused on it.…
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:38 pm

Отзив в Goodreads за The Long Way to a Small, Angry Planet:

Rarely does a book suffuse me with such warmth and laughter. :) Especially laughter which does not come at the expense of others (like the book I'm reading right now, The Rebel Angels) but captures the joy and need for merriment inherent in all of us human beings. (Please excuse my speciest talk; I meant all of us sentient beings. Please also excuse my overgeneralization; chalk it up to the excessive sense of connection inspired by The Long Way....) I'll definitely be on the lookout for anything new by Becky Chambers.

A few of my favorite passages:

- one that fascinated the linguist:
“May I ask your given name?” she said, once her mouth was less full.
“You won’t be able to say it.”
“Can I try?”
Again, the warbling laugh. “Okay, get ready.” Dr. Chef’s mouth opened, and a cacophony fell out, layers upon layers of baffling sounds. It lasted a full minute. His cheeks puffed three times once it ended. “That’s me,” he said. He pointed at his throat. “Branching windpipes, six sets of vocal cords. There’s not one word in my language that doesn’t have several sounds blended together.”


- one that nudged at old scars:
“She’s a rashek. There’s not a word for it in Klip. She’s got a disorder that makes it difficult for her to interact with others. She has trouble understanding other people’s intentions. And she speaks oddly, that much was obvious when I first approached her. I offered to couple with her, but she couldn’t quite bring herself around to that. So, yes, she’s shy, but she also has a hard time figuring other people out. It makes her act a little…well, for lack of a better word, weird.”
“Why snuggle with a weirdo?” Kizzy asked.
“Being weird doesn’t mean that she doesn’t deserve companionship. The fact that she’s running a shop instead of living on a farm somewhere means that she has no house family. And yeah, there are elders who choose not to have house families, but she doesn’t even have a feather family. And that’s…” Sissix shivered. “Stars, I can’t imagine anything worse than that.”
Rosemary looked at Sissix. The familial terms were lost on her, but something clicked anyway. “You were comforting her. That’s all it was. You just wanted to her to know that someone cared.”
“Nobody should be alone,” Sissix said. “Being alone and untouched…there’s no punishment worse than that. And she’s done nothing wrong. She’s just different.”


- and one that brought back some basics (although, having lived with a brother for many years, I'd be more hesitant to draw the line between "friend" and "brother"; also, nothing prevents a lover to be either):
“I’m not doing a good job of this. There’s so much I want to say to you. You’ve done so much more than I would expect from a friend, and I need you to know I don’t take that for granted.”
Her eyes softened. “You’re not my friend, dummy.”
He blinked. She’d lost him. “What?”
Kizzy exhaled and looked at the spice jar. She rubbed her thumb over the label. “When I was five, I asked my dads if I could have a brother. Our colony wasn’t doing so great then. Not that it’s great now. But it was rough when I was little. The council was trying to avoid a crash, and they’d stopped handing out family expansion permissions to folks that already had kids. My dads explained that if weren’t careful about how many people we added to the colony, we might not have enough food. Totally reasonable, but five year olds don’t give a shit about stuff like that. If you’ve never been hungry before, not like starving hungry, the possibility of running out of food doesn’t compute. The only thing I understood was that I couldn’t have a brother, which seemed super crazy unfair. They got me a puppy, though. That was cool. I got older, the colony got stronger, and by that time, I wasn’t bugging them for a brother anymore, and I guess they didn’t really want to go through the whole diapers and teething thing again. I was a happy kid, and I couldn’t ask for better parents. But I was still jealous of the kids who had siblings. I grew up, and then you came along.” She looked up at him, and smiled. “And for the first time ever, I didn’t want a brother anymore, because I finally had one. And there’s nothing better than brothers. Friends are great, but they come and go. Lovers are fun, but kind of stupid, too. They say stupid things to each other and they ignore all their friends because they’re too busy staring, and they get jealous, and they have fights over dumb shit like who did the dishes last or why they can’t fold their fucking socks, and maybe the sex gets bad, or maybe they stop finding each other interesting, and then somebody bangs someone else, and everyone cries, and they see each other years later, and that person you once shared everything with is a total stranger you don’t even want to be around because it’s awkward. But brothers. Brothers never go away. That’s for life. And I know married folks are supposed to be for life, too, but they’re not always. Brothers you can’t get rid of. They get who you are, and what you like, and they don’t care who you sleep with or what mistakes you make, because brothers aren’t mixed up in that part of your life. They see you at your worst, and they don’t care. And even when you fight, it doesn’t matter so much, because they still have to say hi to you on your birthday, and by then, everybody’s forgotten about it, and you have cake together.” She nodded. “So as much as I love my present, and as nice as it is to get a thank you, I don’t need either of ‘em. Nothing’s too much to ask when it comes to brothers.” She shot him a look. “Stars and buckets, Jenks, if you start crying, I will too, and I will never be able to stop.”
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 26, 2017 10:39 pm

Отзивче в Goodreads за The Rebel Angels:

A clever, often passionate romp about Canadian academics, which disturbed me more than I dare speak of right now. (I lived in Canada for two years; and I was part of an academic community, although markedly different from the one here. Some of the "what if I had gone on"'s stung, after all this time.)

An excerpt that captures its general attitude:

“I am glad I have not had a scientific education,” said Lamotte; “I have always thought, and shall continue to think, of woman as a miracle of Nature.”
“Of course she’s a miracle,” said Roberta, “but you don’t appreciate how much of a miracle. You’re too spiritual. Look at a splendid girl—is she a spirit? Of course she is, but she’s a lot of other things that are absolutely galvanizing, they are so miraculous. Look at me, even, though I assure you I’m not parading my middle-aged charms; yet here I sit, ears waxing, snots hardening, spit gurgling, tears at the ready, and after a dinner like this one, what miracles within! Gall and pancreas hard at it, faeces efficiently kneaded into nubbins, kidneys at their wondrous work, bladder filling up, and my sphincters—you have no idea what the whole concept of womankind owes to sphincters! Love takes all that for granted, like a greedy child that sees only the icing on the splendid cake!”


And, as a more serious counterweight:

Energy and curiosity are the lifeblood of universities; the desire to find out, to uncover, to dig deeper, to puzzle out obscurities, is the spirit of the university, and it is a channelling of that unresting curiosity that holds mankind together. As for energy, only those who have never tried it for a week or two can suppose that the pursuit of knowledge does not demand a strength and determination, a resolve not to be beaten, that is a special kind of energy, and those who lack it or have it only in small store will never be scholars or teachers, because real teaching demands energy as well. To instruct calls for energy, and to remain almost silent, but watchful and helpful, while students instruct themselves, calls for even greater energy. To see someone fall (which will teach him not to fall again) when a word from you would keep him on his feet but ignorant of an important danger, is one of the tasks of the teacher that calls for special energy, because holding in is more demanding than crying out.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Jun 25, 2017 9:13 am

Отзив в Goodreads за Aliterate #2:

The second issue of Aliterate contains one light-hearted story (Genoveva's) and five of the more grimdark variety.

My reading notes:

~ Jason Kimble's "Drowning Joys" is extremely evocative (and less dark than I initially feared). It's also full of quotable lines, such as this one:

Things change. People change. Sometimes into horses. It’s not just the devil in the details. There are plenty more monsters than that.


~ The nastiness of Karen Heuler's "The Reordering of Tonia Vivian" reminded me why I'm avoiding most contemporary literary fiction. It wouldn't have felt so chilly if the protagonists weren't children.

Now I need an antidote. :(

~ "Katausky vs. Paper" was an antidote. Of sorts. ;) Though terrifying in its own right
Скрит текст: покажи
(terrifying is the new black--the oldest black too, but we know fashion runs in circles)
, its funny or phantasmagoric moments pulled me out. Just like those fingers at the end.

The imagery lent a hand:

Katausky found the daylight moon more natural than the nighttime moon, a circle of faraway mountains rather than an unearthly glowing sphere.


As did the misquotes:

“You are become Death, believer of everyone’s bullshit.”


A more than satisfying conclusion to the volume.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Jun 29, 2017 11:25 am

Още за The Long Way to a Small, Angry Planet:

Кал wrote:А на мен точно сексуалната ориентация на авторката ми дойде недостатъчно откроена. :D Сякаш сама си беше сложила „заглушител“ на сцените, в които тая ориентация трябваше да си проличи. Седяха ми недоразвити, все едно авторката се е срамувала да навлезе в по-лични пространства.

(Другото ми е обяснение е, че авторката просто не се вълнува толкоз от сексуалната си ориентация – пада си „полово индиферентен човек“, или накратко „пич“. :D )

Но пък сцените с общуването между героите бяха развити до само както можем да си мечтаем. :)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sat Jul 01, 2017 6:45 am

Мое отзивище за „Съвремието мое: 1938–2017“:

Книга, която говори за себе си по-добре, отколкото бих могъл аз. Чуйте:

~ Искрено и истински започват тия записки – през 1938-а, когато авторът е бил на 13:

Гувернантката у инж. Христов ми поръча да държа за ръка малкия Ботко докато отивала в юзината, за да се обади на госпожата. Малкият Ботко бил неразположен и ще я пита дали да викне доктора, та да го прегледа.
Акото му миришело.
(Рекох си, учудено. Аз значи требва да съм постоянно при лекар! И какво? Излиза, че на богаташите акото им не миришело!).


Книжката от тоя френец Паскал е със много сложни думи. Ама некои от тях интересни. В безкрайния свят секо нещо било негов център. Значи, излиза, че целият свет е център, щом всичкото у него е център!
На що?...
Ама па бъркотия!...


За първи път чета 80 години преживявания и наблюдения, събрани в 400 страници. Очертава се наситено пътешествие.

И хихикане...

Започна да гребе с ръка от първата преграда и да слага песъка в копанката, която приличала на гол женски скут. (Мисли си, че съм виждал такъв). Облечена е с кафяво платно. Загребва с нея вода от вирчето под коритото и отхвърля горните песъчинки, а едновременно с това тласка ситните в обратна посока, навътре. След няколко такива движения в дъното на копанката се появи черен песък. Песъчната купчинка тук била точно както е било при четала на африканските жени. Щял да ми разправа и за тях, ако не говоря с другите деца. А и с батковците ми.


~ Защо записването е важно?

Учителският съвет ми поправи поведението на „примерно“ заради Франц Шуберт, музикантът. Брат ми Стоян вика, че требва се него да си пея, защото той бил причината за това.
Станало беше така. В началото на учебната година в час по пеене учителът ни г-н Белогушев разказваше как Франц Шуберт отишъл при болния Бетховен за съвет. За песните, които създавал. Болният Бетховен не могъл да го приеме, но казал на болничаря да съобщи на Шуберт, че той самият се учел от неговите песни, а не обратно. Развълнувалият се Шуберт си отишъл, но още по пъта създал песен, която посветил на Бетховен.
Когато си записвах тайно от другите ученици казаното от учитела, изведнъж получих шамар по главата и бележничето ми изчезна в джоба му. Исках да обяснявам, а той се отдръпна пред чиновете и продължи да разказва колко мелодични били песните на тоя музикант. Една от тех ни караше да тананикаме правилно.
През големото междучасие ме потърси на двора и по съвсем друг начин ми върна бележничето, в което имах записани мисли на големи хора и интересни сведения. Прочел ги и ме пофали за това, че ги пиша. Пита ме защо го права скришно. Обясних му, че може да ми се смеят или да си мислят, че с това съм искал да изпъквам пред учителите.
Нарече ги калпазани и се отдалечи.
... Сега, в края на учебната година, научих от брат ми, че г-н Белогушев бил най-големият ми защитник в учителския съвет, където ми оправили поведението.
(Значи записването било нещо важно и за другите! Ще си записвам. Може пак да потребва).


~ 1944 г. Покрай бомбардировките на София авторът трябва да пренесе гипсираната си (от автомобилна катастрофа, не от бомбардировките ;)) майка на село:

Ама само аз си знам какво стана на Батановци. Двама ми помогнаха да я взема на ръце от влака и тръгнах за към двуколката. А мама тежи и дори не се държи за врата ми. Първите неколко крачки минах бързо, но после краката започнаха да ми се подгъват от тежест и се напрегнах докрай, та да не падна с нея. Правех си вече сметка, ако това стане как да падна, за да падне връз мене, на меко. Как съм ѝ се видел, та тя започна да лелека като на умрело. Ох! Та ох! И то силно. Втренчила се в мене и ми дума „що ти е?“. Дедо Борис сигурно и той ме е видел вече безпомощен и се приближи, а преди него друг човек, съжалил ни и подаде ръце. Взеха я и я поставиха зад седалката. Вече нищо ѝ нема, а гледа мене. От умора съм се опрял върху едното колело на двуколката, а тя „Сине не мой на колото! Може конят да тръгне“. Поседнах, пооблегнах се на нещо като циментена преграда, съвземайки се, а мама ме гледа втренчено. Немам сили да ѝ кажа на добър път.
Дедо Борис ми даде гърне с ръкохватка пълно с пресни яйца за нас, в София. Аз пък ги гледам като нещо нищо. Тръгнаха, а след малко двуколката обърнала и завива отново край мене, за да ми каже мама „по живо, по здраво!“ и да кажа на тате, че е тръгнала. В същност, за да види що става с мен.
Съвземах се. Преди малко сърцето ми блъскаше на челото и слепоочието. Та дори на ръцете отгоре. Сега дишам по-леко. До товарния влак привечер, а и в него все се питам какво можеше да стане и с мене, и с мама. Тя охкала не от болки, а заради мене, та дано с това ми поолекне и помогне в напрежението. Майка! Като в оная приказка със злата магьосница, превърнала се в хубава невеста. Поискала от момъка да убие майка си и да ѝ донесе сърцето. Той, дивакът с дивак, сторил и това, но по пътя паднал и се заохкал, а майчиното сърце, ей там от пътя край него, го запитало жалостиво „Синко, заболя ли те, синко?!“
Моята пък, когато живеехме в квартал Захарната фабрика, ме водеше за ръка по улицата и щом видех сладкар исках сладолед, а тя: по-натам има по-хубав. И така, та до къщи. Там ме залъга с боза и хлеб. Пия киселичката боза и ми е приятно, а тя в кухнята плаче.
Чудех се защо.


А аз се замислих за моята мама...

~ 1945 г. Какви сме били?

Връщането на бате Божко от фронта жив и здрав зарадва всички у нас. Разправи ни чудесии, повечето страшни. Некои интересни. Например припомни, че когато влезъл в една унгарска къща, за да се настани през нощта, едва се разбирал с тех. Било чрез жестове, като Петкан и Робинзон при първата им среща. И със страх у домакините от пушката. Много добре разбрали жестът му с ръце, че му се спи и се затътрили да му помагат. Той пък уморен и затруднен от разполагането, промърморил нещо на себе си. След малко изненадващо вежливо и свободно жената го поканила на български за вечеря. Семейството било от българските. От градинарите там. Масата била пребогата с храна за военните времена. Той обаче едва не заспал на масата от умора.
И той, и те не знаели какъв е. Завоевател или освободител?


~ След раждането на първото дете:

Маргаритка вече се преобразила в матрона. Станала е още по-привлекателна, нежна и хубавичка. Това, раждането, е някакво чудо. Ние мъжете уж сме родители, а всъщност сме само негово, на чудото, средство. Онова, малкото, се храни от майката в прекия смисъл на думата „от“. То поглъща нея, сега превъплъщавана в чудния дар на природата – майчиното мляко. Майката пък така храни и себе си в някакво недостъпно нам, на мъжете, състояние и чувство.
Да се възхищаваш и чудиш едновременно!
А ние, мъжете се мислим за всичко. Първоначалото се описва в мъжки род. В стария завет няма никакво место за жената. Така е дори в нашия език, където и служебните думи са от мъжки род. Или го предполагат. В древна Гърция жената не е дори в демоса. Митологията им хвали жените само откъм мъжка гледна точка. Рядко са и в обществените дела. Там ги имат за втора категория хора.


Нарочно не пиша годината. Оставям на вас да я отгатнете. ;)

~ Тъкмо си говорих с приятел, че рядко чета исторически книги (съвремието ми е по-интересно; а хората си остават „все същите“ точно колкото и реките, в които нагазваме ;)). Но книгата на Елит Николов ме е вклещила толкова здраво, понеже обожавам да чета за читави човеци.

И ето на какво попаднах в следващия момент:

Днес минах покрай спортната площадка, за да видя и поощря онези курсанти, които сержантът беше строил и обучаваше как да прескачат козата. За много от новаците това е страшно, тъй като може да си навредят „чарковете в четала“.
Неусетно зад гърба ми откъм плаца се зададе съветския полковник. (...) Дадох команда „мирно“ с отдаване на чест, а той към мене с въпрос не е ли по-добре аз да им покажа как се прескача по устав уреда.
Нямах време да издам команда „свободно“, защото и той не я даде. Напрегнах се без да свалям колана, както е при курсантите и със свръх вътрешно напрежение да не допусна и най-малката грешка, прескочих уреда по класически начин. Без клатушкане при приземяването и прочие.
Съветникът отдаде небрежно чест и се запъти към танковете, за да провери или окаже някаква помощ на механик водачите и командирите им.
Заповядах на сержанта да продължат упражненията и тръгнах към помещенията.
Изведнъж си помислих какво би станало, ако се бях спънал или провалил в опита си поради някаква небрежност. И сърцето ми се разтуптя неконтролирано. Преди минути курсантите ме гледаха с такова съпреживяващо напрежение преди отскока и така радостни (с изключение на едного) от това, че му дадох на дядката да разбере! Но ако се бях провалил? Това би било истински крах с офицерската ми чест. Кой и за какво щеше да ме слуша след позора и мълвата около него! От сърцебиене приседнах върху коритото на чешмата и си заповядах да разбера какво ми става. След малко съвземане и с мокро дупе на брича се примъкнах почти скришом в офицерската стая.
И до сега, преди лягането, се укорявах за преживяването. Що за нерви?
Заклевам се никога да не ставам началник на хора, с които да не съм поне равен във възможностите си. Никога, ама никога началник на хора с по-големи професионални възможности от моите!!!
Повтарям си го отново, защото днес пред курсантите можеше да е и при мен както у онзи притеснен клетвеник, който вместо „Заклех се!“, възкликнал „Заклах се!“


И (а! а! а!):

Фехтовчиците, все отбор момчета от интелектуални семейства, пък ме озадачават с пъргавината си. За мен това не е спорт, а нещо като упражнения за сръчност и внимание в движенията, но като не разбирам от тоя спорт, поне да си трая пред подчинените. Сглупя ли нещо, няма оправяне.


~ А долното няма нужда от коментар – енергията му говори сама:

1957 г. Излетя Спутник!!! Чудо, нечувано и невиждано! Фантастично постижение на братушките!
Къде е Смирненски, за да възкликне отново с възторженото си „Летете!“ и за новите ескадрони – ракетите и носените от тях надземни послания към фантастичното утре?!!
... Вече с Маргарита и Бойчето го съзираме и на небосвода като летяща звезда! Звезда, нанесена от човека върху вселенския небосвод!

1958 г. Щели да изпращат в Космоса и животни! Значи готвят и животното „човек“ за там!


~ Е, не... тъкмо си кажа „Стига цитира, че мястото свършва“ – и се яви нещо, което си плаче (се смее) да ви го споделя...

Изписаха ме след особена визитация начело с началника на болницата генерал Стоянов. За него и качествата му се носят легенди.
При нас, при тази визитация обаче, той приложи особен критерий за здраве и болест.
Бяхме трима в стаята. Почернелият от кръвоизливи и едвам живуркащ гръцки партизанин е със скрито от нас име. Другият е партизанин от Алжир на име Мохамед. Той ни изглежда най-здрав. През нощта, в която ме приеха, именно той извиквал дежурния, за да им каже за стоновете и кошмарите ми.
Генералът се спря пред гърка само за няколко минути. Той пък едвам говори от слабост. И кой знае на какъв език се разбират. „Ще живее и оздравее“, беше заключението на генерала и нареди с какво да го лекуват още. Мина покрай мене с въпрос към дежурния лекар каква ми е температурата. Той: „Спада, др. генерал“. Последва безусловното „Утре го изписвате!“.
Спря се до най-здравият – Мохамед. Стоя там дълго с въпроси към него и на френски, и на нашенски, към лекарите. Отреди му по-продължително лечение.
Дежурният след визитацията ми разказва развеселен следното. Генералът им съобщил, че когато на болния му се яде и мисли за оная работа, оздравявал. Като показал на гърка жеста „лапане“ и кукиш, оня се усмихнал оживено, макар и с усилия.
Като ме видял с втренчен поглед в прозиращите от слънцето бедра на сестрите решил, че е време да си ходя при жената. (А той, питам се, откъде е видял прозиращите от слънцето крака на сестрата? Изглежда и двамата сме за изписване).
Мохамед бил най-зле, въпреки привидното му спокойствие. Изглежда щял да си отиде. Болестта му била такава.
Я виж ти! Да знаем. Кукишът, по-точно – откликът на този жест, както и мъжкият поглед към жените били медицинските индикации за здраве!
Та нали (или значи) и психиката имала голямо значение като лекарство!


~ 1969 г.:

Вече съм в ЦК.
На саме със себе си:
Да очертая и установя неотстъпна линия на поведение!
Да говоря на Ви с равните и с подчинените. С всички! Това създава чувство за важност на самата дейност и на отношенията, като не позволява дружбащина!
Да не се сливам с апарата на ЦК, нито с ръководителите! Иначе няма да има наблюдение, а само участие. И то под властта на другите!
Преданост само на информацията и нейните изисквания!
Да си пазя гърба, защото тук виреят много его бурени и то от най-различно естество, за които и на Александър Дюма не ще му стига въображението.


~ 1970 г.:

Съобщих му [на Тодор Живков], например, че днес някои от сътрудниците му в подготовката на тезисите се радват на преднамерените аборти от циганки. Имало два такива случая в Казанлък или казанлъшко, както и в София.
Кои са “тия плесенясали расисти?”, беше му спонтанният въпрос.
Оживих се от това, че той не мисли като тях и му подсказах, че така мислят и някои негови сътрудници. Някакъв статистик говорил, че самият механизъм, предложен в неговите тезиси, ограничавал раждаемостта най-много до три деца, за да се възпират от раждане циганските жени.
Беше изненадан. Какво ли не измислят някои, на които им се щяло да е така. Остана с неприятно чувство, че нещата могли да се тълкуват и така, и иначе. Дори такъв “важен и съдбоносен за България” въпрос като раждаемостта.
Запита ме дали и аз, а с мен и сътрудниците от центъра, мислим така. Отговорих отрицателно и малко смутено. Задържах отговора си, но в края на краищата му казах, че съм мислел тази позиция и за негова, щом като я чух не от друг, а от един негов сътрудник...
Запита ме, също, и то с пронизващ поглед, дали заради това не съм вписал в изпратената справка за този факт. Дали има и друг премълчан подобен факт в проучването. И не е ли дезинформация укриването на част от информацията.
Казах му, че това е справка преди да дойда на работа в ЦК. Пък и не съм знаел дали не е била и негова тезата за такова ограничение на раждаемостта.
(Значи отсега и нататък „кибернетичният център“, както той го окачествява, няма, не трябва да праща половин информация. Винаги цяла...
Окуражен съм. Искам да създам на партийното ръководство нещо подобно на онова чудодейно огледало, което никой не може да счупи, когато показва нещата такива, каквито са. Както в приказката: „Огледалце я кажи, огледалце не лъжи...“).


~ Колкото по' напредват годините, толкова по-специализирана (и често секретна, а оттам – недоизказана) става материята. Съответно ми е трудно да вадя показателни цитати. Но ето един от 1973 г.:

Не посмях да му кажа [на Живков] за китайския свитък. То е една особена история. Не със свитъка, а с моята теория за тайната. И за затруднението ми да постъпя най-точно. Свитъкът, дошъл при мене „отнякъде“, съдържа кадрови справки на стотина млади партийни кадри на Китайската компартия, които вероятно ще се „отглеждат“ за бъдещи партийни и държавни ръководители. Много интересна информация и от изключително стратегическо естество...
Но как да му я поднеса?
С тази партия конфликтът достигна до грозни очертания. Обаче свитъкът е безукорно олицетворение на чудесна стратегическа мисъл сред китайските другари (Само да ме чуе, че ги наричам другари!).
Второ. Тук се съдържа важна информация не за това или за онова конкретно партийно ръководство или ръководител, а за бъдещите поколения и идните партийни ръководства. На компартията там, в Китай. Свитъкът подсказва, че там мислят в измерения на няколко бъдни поколения.
Дам ли му тази справка, той ще я скатае някъде заблаговременно както по отношение на китайците, така и по отношение на когото избере, включително и мен виж ме утре прокитайски настроен другар. Ако го съобщи и на съветските ръководители, от това кой знае какво ще излезе. Хрушчов какви ли не ги надроби с тях и тази информация от чисто стратегическо естество ще се изроди в тактическа или оперативна, за да изчезне изобщо щом се разчуе...
Ето ти тайна вътре в самата тайна! Ето и мен теоретик на тайната, който се е заплел в предмета на изследването си.
Весело и не съвсем. Маркс писал на Енгелс да му изпрати малко парички, понеже изпаднал във въпиющо противоречие с предмета на своето изследване в момента. Тогава бил писал
за парите като модификация на капитала...


~ 1977 г. Мъчителна-мила сцена с Людмила Живкова:

Живкова продължаваше да говори все по-въодушевено и се въртеше около темата за космическото начало на човека, забравила вече за доклада. Достигна до онова състояние на нещата, когато желанието ти за изява на интуитивното не търси разбираемост. Тогава съзнанието понякога е най-силно, но и най некомуникативно. Бори се с неяснотата, търси главното и нехае за езиковото му изразяване.
В случая присъствахме точно на такава главоблъсканица. Интимна. С порив да се вникне в нещо много по-дълбоко, но без скроена отрано езикова дреха.
Ние, слушателите кимахме вежливо, някои видимо чинно, отчасти заблуждавайки я, че всичко ни е ясно.
Дойде поредното „Нали е ясно?“ и аз неочаквано за нея, а и за мен самия, отсякох: „Не, на мен не ми е ясно“. Исках за себе си по-голяма яснота, за да я въведа и в работния документ за конгреса. Тя обаче се сепна. Сепнах се и аз, тъй като рязкото „не“ прозвуча донякъде и невежливо. Останалите ме погледаха с любопитство. Някои с укор, други с благодарност за това, че съм изразил донякъде и тяхното мнение, затулвано досега в благоприличието им.
Стана ми неприятно. И тъжно, че спрях един искрен порив на съзнанието да надмогне ограничеността на всекидневното ни аз. Нашето и нейното.
Председателката се върна към последното си съждение и обеща да се изразява по-подробно. Направи го добре, ясно, но вече без вдъхновение. Приключи набързо и ни даде думата, за да кажем мнението си не за нейните идеи, а за съдържанието и насоките на доклада.
Настъпи смесица от чувство на неудобство заради моя непохватен отклик, а и от желанието все пак да се започне работа по доклада за конгреса.
Последва една у някои сдържана, при други недодялана, нелепа и донякъде тъжна защита на нещо, което сам не знаеш какво е. Така поне беше у значителна част от участниците в срещата. Просто неприлично, ласкаеха я без да разбират истинските ѝ мисли. Богомил Райнов изглежда беше подготвен за чутото и знаеше достатъчно и предостатъчно за неговия смисъл. Но той нещо усукваше. Вероятно пред нас, присъстващите...
За мен трудното беше как да свържа двете наглед непримирими неща – немарксистките идеи, изказани от началничката и партийната постановка за ролята на личността и на отделния човек в развитието на обществото, изтъкнати по верен, но най-стандартен начин в решенията на Единадесетия конгрес на БКП. И как да накажа нагажденците, които дори не са се научили (с изключение на двама, трима истински майстори в това отношение) да ласкаят както трябва, сиреч културно и качествено. Озлобяваха ме и ония, които искаха да я защитят от мен, макар и анонимно, показвайки ми с това, че не разбирам нещата „както трябва“.
(...) Обиколих с поглед всички и бавно, нарочно спокойно и вгледан в записките си, започнах с датата.
„На днешният ден, рекох, точно преди двадесет и една година, уморени и напрегнати ръководители на партията, начело с другаря Тодор Живков, отрекоха догматичната инерция в благородното дело на социализма и поставиха началото на онази нова линия, която много хора наричат „априлска“.
Дочу се нещо като „еъ“ и като израз на най-приятна изненада. „Днес е четвърти април...“ и преди още да продължа, Председателката почти строго попита Аврамов: „Кириле, защо не сме се сетили? Но нищо, продължете“.
Продължих с думите: „Двадесет и една година след тази дата ние ставаме свидетели на една нова постановка за естетическото възпитание, която е в основата на партийните решения за повишената роля на човешката личност в общественото развитие“.
И започнах да излагам точно, систематизирано, в смислов ред и както аз съм ги разбрал идеите на началничката за личността като продукт не само на социалното, но и на вселенското развитие, мисъл върху която току-що се мъчехме всички.
Тя ме слушаше толкова внимателно, а и с благодарност, че дори отправи укор към стенографката, която не пишеше, а слушаше и наблюдаваше сцената (както изглежда и за нея крайно любопитна).
Продължих не повече от десетина минути и завърших със заключението, че работната група ще се опита да разгърне по-пълно казаното от Председателката на Комитета и ще намери „инженерния им излаз към обществената практика“.
След минута и половина работната среща приключи с указанията и с надеждите на Живкова за успех.
А след това?
След това като в Чеховия разказ за маската, но в друга проекция. Още пред нея и без свян или неудобство, на глас и с похвални думи ония, които преди броени минути вече бяха ме отписали, започнаха да ме поздравяват за чудесното изказване. Не за казаното, а за изказването.
„Много, много точно казано“ се включи със сериозен израз и с подбрани, бавно изречени думи Богомил Райнов. „Е, беше много майсторска похвалата.“, ме закачи Любчо Николов. И допълни към Георги Найденов, комуто явно е разказвал недочутото от него: „Той взе да разглежда априлската линия като наследствен белег, като ген на родата“. И другите: „Много хубаво беше“, „Много добре изложи нещата“, „Аз отдавна съм се замислял...“ И т.н, и т.н.
Хем весело, хем тъжно. Само преди малко и ако не бях взел думата, поне двама-трима сред тях щяха да ме отритнат още начаса. А сега са във възторг. И в завист, че съм ги надиграл в играта, наречена „венцеславие“.
Но идеята да се тръгне и в нашето обществено развитие от отделната личност, да се заложи именно на нея, идея която всъщност лелееше в съзнанието си и Людмила Живкова, си заслужава едва ли не всичко, включително и този род митарства...


~ Хихихихи...

1978 г.

Темата на срещата отново беше подготовката на симпозиума, както и за подготвяната изложба от картини на двамата Рьориховци. В разговорите относно симпозиума между другото отново подех темата за необходимостта да обясним по някакъв начин защо свързваме темата на симпозиума именно с Рьорих, а не, например с Леонардо да Винчи (Светлин Русев ме подкрепи с охота за тази забележка), на което началничката [Людмила Живкова] съвсем непринудена отговори, че и това ще стане...
Явно е, че трябва да надникна не само в „говори се“, но и в затулените от хорските очи книги, писма, мълви, легенди и критики по адрес на този художник. Сякаш, за да ме улеснят в това отношение и едва ли не като ясновидци, младежите от клуба по фантастика и прогностика, ръководен от Атанас Славов, тези дни ме снабдиха с част от тайната доктрина на Блавадска (В руските текстове я пишат и Блавадской, не Блавадска, както понашему се полага), но и със статия, изпълнена със злостна критика на идеите ѝ....
Откъде са почувствали, че имам нужда от подобна литература?


~ 1978 г.

Не можел да дойде [на симпозиума „Човек, еволюция, космос“] и Айзък Азимов. Отказът му обаче е повече от изненадващ. Съобщава ми, че имал желанието да участва в тази многообещаваща среща, но не можел да стори това, защото се страхувал да пътува в самолет. (Фантастът Атанас Славов го изтълкува така: „Свикнал е, както изглежда, да пътува само с фотонни ракети и не смее да се вози на такова допотопно средство, каквото е самолетът“).


(Доколкото знам, Азимов не обичал пътуванията изобщо. Седял си вкъщи и денонощно тракал на пишещата машина. Имал една във всяка стая, дори в тоалетната...)

~ 1980 г. Такаааа...

Още преди излитането началничката [Людмила Живкова] ме посвети в тайната, че няколко пъти ѝ се налагало да спасява самолета, в който пътувала, за да не падне на земята. Но всичко ставало за сметка на „огромно психично напрежение“. За последен път така станало и неотдавна, когато се връщала от Москва.
Подхвърлих, че правителственият самолет се осигурява солидно и проверява многократно.
Не, била машина от редовния транспорт на „Балкан“.
Всичко ми се казваше съвършено сериозно. Върху лицето ѝ не личеше никакво изменение. Самозаблуждаващият се личи веднага по отпуснатите устни, с които разказва. Лъжецът, и тогава когато е „мил лъжец“, леко присвива устните, а хитрецът и краищата на очите си. Тук нито следа от тези условности, обстоятелственост и прочие. Говореше напълно искрено и като насаме. Съобщаваше ми нещо, в което тя самата беше напълно убедена и което не подлежи на никакво съмнение.
Учудването ми беше прието от нея благосклонно и с усмивка, с каквато се даряват удивените зрители. Но в случая тази усмивка означаваше и: „Още на колко неща ще има да се учудвате“.


~ 1984 г. Айде, не може и без това...

Научих, че някои доста уважавани у нас, включително и от мен, лица са членове на масонска ложа. Говори се за Богомил Райнов, за Леда Милева, за Благовест Сендов, с предположение за Александър Фол, с колебание в мълвата – за Светлин Русев и със сигурност – за Дечко Узунов. (На някаква работна среща по повод изложба от картини и фотоси против фашизма бай Дечко, както го нарича Светлин Русев, подхвърлил: „Хей, какво става? Ние пак сме същите, както и преди години – когато правехме изложба против болшевизма“).
За подобна (или квази) връзка между Богомил Райнов и Светлин Русев ми подсказва откликът на художника по повод подмятането ми, че Живкова се готви да прави Александър Фол министър на просветата. Вероятно съм му го казал с някакъв по-особен тон, погрешно подсказващ несъгласие от моя страна, та той отвърна: „Не зная. Ще трябва да се поговори за това с Богомил Райнов“.
Значи, помислих си тогава, Богомил Райнов е кадровикът. Може би и шеф по тази линия, комуто и Живкова следва да се подчинява!
За Светлин Русев зная, че е последовател на учението „Хата Йога”, създадено от Патанджали преди около две хилядолетия. В хотелската му стая в Киото, където хортувахме почти през цялата нощ, той ми се хвалеше, че не ще спи, а ще чете книгата за йогистките упражнения, препоръчвани от „учителя“.
Твърди се, че страдал от постоянна и неболестна безсъница. Бил от онези що не спят изобщо или пък спят само час-два на денонощие. Работел с четката най-плодотворно нощем.
Не съм го питал за това. Вероятно щеше да ми каже.


~ В тази книга има доста лични и стряскащи ситуации с публични личности. Въпреки че неведнъж улавям устата си във формата „о“, ще ги спестя тук. Самият автор предупреждава за тях още в предговора:

Някои от записките в това четиво нарушават римската максима „За мъртвите добро или нищо“, но предоставям на четящите ги да отсъдят дали това пожелание важи, или следва да важи, за всички от споменатите лица. За тях съм писал тогава, когато са били живи.


Ако книгата добие гласност, подозирам, че и скандали ще тръгнат. И – както обичаме да правим :/ – може да изгубим от поглед голямото, зверейки се в ей тоничкото...

~ 1992 г.

Малко след нея наближих мястото, където убийците на Ст. Стамболов са го намушкали смъртно. (Захари Стоянов, масонът, е знаел, че това ще стане, но не му е казал).
Минавам там и се чудя как да отсъствам от собственото си погребение. Съвсем не обичам завършеците. Почнеш нещо. Правиш го и когато го приключиш, изведнъж всичко опустява.
Сепвам се: открих! Та на погребението ми няма да присъствам аз, а остатъка от мене...


~ Открийте приликите:

От дума на дума (също както в едноименната картина на Бешков, но без тояга) стигнахме до работническата класа, която била ни обърнала гръб. Позволи си да нарече работниците простаци. Но бил разочарован и от интелигенцията. Също и от партията. От комунистите. Даже от народа. „Ама, рекох му, и ти като Тодор Живков. Той също разправяше, че му бил лош народа. Ако имал под ръка друг народ, кой знае какви работи щял да направи“.
Заключих мъдро, че няма лош народ. Има лоши управници, сред които бяхме и ние двамата.


Или тук:

Изпълнението на студентите актьори и режисурата талантливо, но в пиесата се знае какво ще се случи след всека реплика и след всички заедно. Също както в театъра, наречен „Народно събрание“. Тия от дясно се правят на прозорливци повече от Дядо Господ. Всички отпреди знаели как ще се развият нещата след Десети ноември 1989 г. (Така в самодейна театрална пиеса в ЦДНА през 1954 г. един от героите партизани, узнал за полицейския погром над селото му, се провикваше: „Изедници! Ще дойде Девети септември и всичко ще си платите!“. Героят още от тогава е знаел дори датата на страшния съд).


~ Знаехте ли, че?

1996 г. Говори се (от доверени уста), че, при срещата в Москва с нашия министър председателя Жан Виденов, руският ръководител Борис Елцин поискал страната ни да предаде в собственост на Русия и земята под газовите тръбопроводи. Твърди се, че Елцин, след като му било отказано, заявил на Виктор Черномирдин, председателят на тамошния министерски съвет, че „този човек вече не го интересувал“. (Навремето така се изразил и Хитлер след последната му среща с цар Борис Трети – вдигнал телефона и заявил на Химлер, че вече няма интерес към „тази особа“).
Осведомителят не е сигурен за точността на казаното от Елцин, но веднага след тази среща на Жан Виденов там, няколко банки у нас изведнъж опропастиха парите на своите вложители, а обменните бюра – повдигнаха стойността на долара шесткратно, удряйки чувствително стойността на родната валута.


1997 г. 10 януари. Протестите около Народното събрание минаха покрай друго и с установяване на опиати в раздаваните чаши с чай на протестиращите. Един академик го заяви по телевизията, но това си остана без отзвук нито от страна на телевизията, нито от страна на обществеността.
(Стана ясно, че режисьорът и на протестиращите, и на обсадените е един и същи. Двете уж противостоящи политически сили всъщност са в общ оркестър.)
Last edited by Кал on Fri Oct 09, 2020 3:50 pm, edited 1 time in total.
Reason: осъвременявам
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed Jul 12, 2017 12:29 pm

„Сънищата на Айнщайн“ на физика Алан Лайтман, в превода на Светла Йосифова и моя редакция, вече е по книжарниците.

Лично аз повече харесвам „Сума: 40 истории от отвъдното“ на Дейвид Ийгълман. Но ако имате път към книжарница, зачетете се и решете сами. :)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Jul 14, 2017 10:17 am

Отзив в Goodreads за „И додето се раждат лъчите“:

Тази книга успя да ме заблуди, че... хм, всъщност нека не ви настройвам, ще скрия края на мисълта си:
Скрит текст: покажи
че наистина се е случила на автора си – в реално време, с жив главен герой.
Това една от дефинициите на психологическия реализъм ли е?

Всъщност в романа ме смути само едно нещичко – твърде правият текст тук-таме. Особено в сравненията между отминалата омая и новата нищета. Както сами казват героите на едно място, това недоволство е феномен на всяка епоха. Поне аз не съм виждал промяна, която вкупом да сме прегърнали всички – или да заслужава само прегръщане. Но ако само я ритаме... ще изгоним тия подире ни. А, както си мечтаят героите на друго място, тия може да са дошли подире ни, за да открият пример за подражание.

Иначе текстът блещука с мисли, готови да си ги закачиш на стената. Еле пък ако им добавиш и някоя снимка фотография...

Ето кои закачих аз:

~ Поне отначало романът тече на пресекулки – ту се спира сред обяснения, ту набира скорост. Но когато набере скорост...

Не успях да видя нищо друго, очите ми бяха погълнати от други очи. Най-горната снимка беше цялата очи... Минаха секунди и се показаха напитката, бомбето... човекът зад очите. Седнал в кръчмата като че ли на бюро.
Поглед.
После вече нямаше секунди, те се оттекоха по вълшебната му шапка, която го пазеше от света, а приюти и мен в суровата сушина. Захабената реалност на квартирата в „Борово“ изчезна, бях вече някъде другаде, където не се питаш кое е вярно и кое – добро, където няма смисъл от сълзи и червило, от батерии и отблясъци, от вина и вино, от обяснения и причини.
Миг като планина.


Особено финалният камбанен звън ми напомни за мелодиката на „Време разделно“.

~ А ето и какъв (подозирам) е подтикът да се появи тази книга:

– Явно не е лесно да си сталкер, мамка му. Къде ли щяхме да сме без сталкерите, които ни водят през сивото на живота? Писатели, художници, близки приятели, достатъчно силни да издържат на сивото. Какво им струва, само те си знаят.
(...) Но има и по-лошо – толкова сталкери си отиват, без да има други сталкери, които да ни ги покажат. Да ни срещнат с тях, иначе няма никакъв смисъл... Ако не беше лентата на Тарковски, никой нямаше да види Кайдановски. Ако ти не беше уловил старостилния сталкер... старосталкера, и той щеше така да си отиде. Дали си спечелил от снимката, не знам, но който я е видял, със сигурност е спечелил малко въздух в задухата на Зоната...


Уважавам и оценявам дълбоко. Сред многотията губим лесно, а някои загуби са немислими, непростими, непрежалими.

Скрит текст: покажи
(Ех, Слънцета мои... нали още нищо не сме загубили? Невъзвратимо?)


~ В младостта на Йордан Йорданов – Юри съзирам един човешки парадокс, като нашите 1001 лица, за които току ни напомня Георги Караманев. Тогава уж е времето на истинското общуване, живото, непосредственото, всекидневното... а начинът, по който Юри и съпругата му Елвина стигат до раздялата си, е пример за тъкмо обратното. За онова отдалечаване, което идва от неумението ни да общуваме, особено когато сме се събрали по-млади и поривисти, без предварително да се опознаем наистина. Като дете, се чудех защо – освен за да правят кавги – са се взели родителите ми (а те са били млади, наистина млади)... и оттогава не спирам да наблюдавам двойките покрай себе си. Неумението да си споделяме най-важното, да се изслушваме, че даже и да не се съдим (поне понякога) си остават най-жестокият охладител, все едно дали пребиваваме в една комуналка или си чатим в някой Goodreads.

Но пък не съм бил там да преценя на място, не зная какво изтърва обективът ни, Жоровият и моят личен. Възможно е, както казва малката Катрин, простичкото „Случва се! Така е трябвало“.

(Макар че на мен простичкото винаги ми оставя вкус на опростяващо...

А за родителите ми не се кахърете. ;) Те проявиха търпение, останаха заедно и с годините все повече се научават да си общуват.)

~ И като контрапункт на горното – ето на какво сме способни, когато общуваме истински:

Юри изпитваше голямо уважение към Лина и въпреки че летата отминаваха, не се уморяваше да я убеждава да се оженят и да имат деца. С две дъщери, растящи далеч, едната от които дори не подозираше за съществуването му, той мечтаеше за дете. Лелееше да попълни последната липса в ежедневието си. Лина беше категорична, че не е редно да се женят заради голямата разлика във възрастта, а при нея, подминаваща края на 40-те си години, е твърде късно за деца.
Двамата спряха да бъдат двойка след десет години заедно, без да се скарат нито веднъж. Разделиха се културно и по човешки, но запазиха приятелството. Останаха близки и продължиха да търсят съвета си, да ценят мнението си и миговете заедно.


~ Напомнянка към преподавателското ми „аз“:

– (...) Най-важното за един преподавател или артист е да не се възпроизвежда като метастаза върху другите. А обратното – заедно да са горичка от себеподобни, идеите им понякога да се опрашват от разговорите.


~ Сцената, в която Юри – явно в лапите на депресията, когато ни свършат силите – изхвърля през прозореца любимото бабино одеяло на Цвета, а после тича да ѝ го върне и да измоли прошка, ме разплака. Защото зная това състояние, при което гневът от безсилието клокочи отвътре през цялото време и изригва по най-мижавия, най-мижитурския повод...

Моля за прошка, близки мои, върху които е изригвал тоя мижав и мижитурски гняв. Нали знаете къде почва злото?
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Sat Jul 22, 2017 2:34 am

Реших малко да поразгледам тук да видя през последните година-две как вървят нещата и попаднах на този пост:

viewtopic.php?f=2&t=681&start=246

Кал wrote:Отзив в Goodreads за Storm Front:
(...)


Накратко, моето мнение-реплика:

"Досиетата на Дрезден" може да не са съвсем по-вкуса ти, Кал, 'щото по-нататък насилието и страданието само се увеличават, но поредицата като цяло определено има какво да предложи. Джим Бътчър непрекъснато вдига мизата с всяко следващо entry; епични story arcs, pure awesome каскади, драма, сърцераздирателни моменти, па' даже и немалко heartwarming мигове/действия. И тонове character development, особено за главния протагонист. Макар другите поредици/писания от автора да suck-ват донякъде, Хари Дрезден и неговата непрекъсната борба да направи света едно по-добро място, е според мен не само еталон за urban fantasy жанра, ами е еталон за fiction литературата изобщо. Поредицата е толкова добра.
Единственият недостатък е, че авторът дебютира като писател с Досиетата и това си личи... в първите три книги. Оттам насетне - само професионален storytelling и превъзходни персонажи, били те "герои", "злодеи", или нещо... друго. :)

ЕДИТ: Ако решиш да "четеш докрай" препоръчвам ти да не чакаш поредицата да бъде дописана, защото... long story short, предвид темпото и плановете на автора, дописването ще стане някъде в рамките на следващите пет до десет години. А в момента петнадесетата книга, Skingame завършва с доста задоволително "плато", където историята паузира за глътка въздух и е подходящо за читатели, които искат четене тип "отначало-докрай".
Last edited by Кал on Sat Jul 22, 2017 3:20 pm, edited 2 times in total.
Reason: ... а аз преименувам (мерси, Любе :)))
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 709
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 776 times
Has been thanked: 883 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sat Jul 22, 2017 3:23 pm

Благодаря, Вик!

(Ако знаеш как ми липсват истински диалози в точно тази тема...)

Хеее, какво са 5-10 години между приятели... така де, писатели и читатели? :D Аз бездруго съм се заканил от тая година да чета основно „непознати“ автори – такива, които ще спечелят от светлината на „прожектора“ ми. (Според Хюмън дизайн аз съм тип „прожектор“. Мостостроител, казано по моему.)

А как ще решавам кои автори са непознати? Ами засега съм се спрял на мерилото „под 10 хиляди оценки в Goodreads“...

Но Бъчър няма да го забравя. :)

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Sat Jul 22, 2017 5:37 pm

Бива. Това с непознатите автори мжд звучи интригуващо като хоризонто-разширителен експеримент.

Това с чакането на Досиетата на Дрезден главно мен ме притеснява по две линии - едната, логично, е Author Existence Failure, а другата е не по-малко гадният вариант авторът да burn-out-не и да претупа нещата.

Защо смятам, че рискът от тези два фактора е по-вероятен, отколкото при други автори/поредици? Ами, според Бътчър, той иска да докара Досиетата до общо 20(!) книги, а след това да приключи поредицата с апокалиптична трилогия. Което... ми, over-the-top си е. Аз и брат ми сме коментирали помежду си, че от това съществува опасност да се разводни краят, като се има предвид, че в настоящият момент на историята, може преспокойно да се отделят само 1-2 книги да се wrap-up-не main series-а и след това директно да се започва с Апо-трилогията.

Може би трябва да драсна тия мисли на форума на Чичо Джим?
Или може би не. Той и без това е сега сигурно е достатъчно зает с The Cinder Spires. (<--- мда, а това също ще отнема от писателското му време, което увеличава горните рискове)

Скрит текст: покажи
(Мжд, мисля, че точно това се случи с Наоми Новик и поредицата Temeraire - последната книга, League of Dragons, вместо заключителен епос с грандиозен showdown при Ватерло, беше като тупане на соц-килим в заден двор през 80-те. А там са само девет книги. Then again, според мен Новик се самообеси още с четвъртата книга, а от шестата нататък съвсем омазваше нещата. /rant)
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 709
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 776 times
Has been thanked: 883 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Fri Jul 28, 2017 12:27 am

Странно е как понякога нещата в изкуството силно се разминават, в зависимост от призмата на преживяващия. В моя частен случай, често ми се случва мненията ми относно дадено произведение да са диаметрално противоположни на (или поне силно различаващи се от) тези на... ами, останалата част от четящия свят.

Пример: предишния месец прочетох за пръв път Snow Crash на Neal Stephenson - роман, поставян на пиедестал редом до Neuromancer-a на Гибсън - и едва стигнах до края - откровено слаба бозичка; докато на другия полюс, този месец гледах ето това аниме, което го смятам за върхово постижение на изкуството изобщо, при положение, че основните мнения на широката общественост за него варират от "пълен боклук" до "хубаво, но нищо специално". Мда, чувствам се досущ като във вица за мутрата и магистралата. :|

Но да поговоря малко повече за т. нар. "модерни класики" и по-специлно Snow Crash. Книгата започва доста добре - екшън, забавни обрати, прилично обрисуван дистопичен свят. И изведнъж к'во става - почват да се въртят едни герои, кои епизодични, кои - не, действието постоянно прескача неравномерно напред-назад по timeline-a (и така почти през цялата книга!), а главният протагонист не получава почти никакво "екранно време", камо ли character development. Основната завръзка толкова се забави, че не разбрах кога най-сетне се появи - чак към средата на романа горе-долу разбрах за какво става дума и какви са залозите. И като говорим за "среда", е*аси средата - ЦЕЛИ ГЛАВИ от plot exposition, некадърно поднесени info dump-ове и достатъчно уроци по история, че човек да се загледа дали внезапно не се е пренесъл на учебник по хуманитарни науки, а не киберпънк сай-фай. Темпото се влачи през цялото време, а когато идва финалната третина, заваляват една подир друга антикулминация след антикулминация. И през цялото време главният протагонист дели страниците с няк'ва пик*а, 'дето авторът не знае иска ли тя да е supporting character, или foil на main character-а. А сетингът хич не киберпънк, по-скоро прилича на някакъв тъп ghetto-punk с наченки на Tехнология(tm), или нещо от сорта. И още хиляди глупости, ама толкоз май стига.

Ако аз бях редактор в издателство, такъв ръкопис бих го метнал директно в slush pile-a, без дори да си правя труд да отговарям на автора. (Или поне щях да го направя по крайно хаплив и унищожително-критичен начин.)

Същото ми се случи с Against A Dark Background на Ian Banks. Уж "велика" деконструкция, уж класика в сай-фай жанра, а крайният резултат - плачевно смърдящ brainfart, който ще свърши работа само като подпалка - или тоалетна хартия, ако е по-мека. Е, сетингът поне беше интересен, но пълният му мащаб бе разкрит едва в последните тридесет страници (май даже и по-късно) и когато стигнах до това разкритие бях: What?!? You wasted such a great setting on THAT!?.

Доколкото съм чел синопсизи на други "класики" от жанровата литература, намирам доста знаци, че с тях ще ми се получи същото. Изводът ми е, че или аз имам далеч по-особени вкусове от "висшата" читателска маса (тук изобщо не говорим за mainstream и техните лиготии), или повечето т. нар. "култови заглавия/поредици" са просто въздух под налагяне, погледнат през рекурсивно-хайпващите очила на носталгията и ретро фаворизиращите ревюта.

Rant end?
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 709
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 776 times
Has been thanked: 883 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Jul 28, 2017 10:26 pm

WATO wrote:Изводът ми е, че или аз имам далеч по-особени вкусове от "висшата" читателска маса (тук изобщо не говорим за mainstream и техните лиготии), или повечето т. нар. "култови заглавия/поредици" са просто въздух под налагяне, погледнат през рекурсивно-хайпващите очила на носталгията и ретро фаворизиращите ревюта.


Има и още един момент (а може би ти го казваш, но аз не разбирам думите ти по начина, по който ги имаш предвид): хронологията на жанра. Ранните „образци“ може да са били зашеметяващи, когато преди тях не е имало никаква база за сравнение; но когато ги откриеш, след като вече си чел/гледал/играл истории, стъпили върху тях... еми, underwhelming са.

Впрочем тия размисли резонират с какво си писах с един читател в Goodreads току-що:

Кал wrote:„Кървав меч“ са ми един от първите образци как литературата и играта се съчетават без никакъв бой помежду си (а само по ония гадове, петте Мага :D). Да не говорим колко думички научих от преводите...

На Ghibli всъщност не съм им фен. Като изключим „Наушикаа“ и „Мононоке“, другите филми на Миязаки-баща ми идват твърде неемоционални... а никога не съм мислил, че ще кажа такова нещо за аниме. :-О (Впрочем аз не съм фен и на оригиналната Землемория – поредицата на Урсула ле Гуин. Като стигнах до нея, вече бях чел други книги, които са почерпили вдъхновение от „Землемориите“ – и са направили следващите стъпки.) Но адаптацията на Миязаки-син явно ми уцелва най-слабите места. :)

За Стругацки си запазвам правото да разказвам на живо, че голям ферман ще стане тука. :D Накратко: понеже попаднах на „Охлюв по склона“ и „Бръмбар в мравуняка“ като (буквално) дете, си създадох нещо като травма, та и до ден днешен малко страня от четенето им... Нищо че всичките по-възрастни фенове наоколо постоянно ме облъчват колко пропускам. :D

Бредбъри ми е симпатичен като стилист, обаче не ми достига откъм сюжет.

Впрочем чел ли си Теодор Стърджън? Щом харесваш Бредбъри, Стърджън вероятно и той ще те грабне.


(Това не го плясвам като пряк отговор към теб, а понеже така или иначе исках да го имам и тук. Но пък какво, някой път от тангенти се получават страхотни диалози...)

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Mokidi » Sat Jul 29, 2017 7:25 am

За времето си Снежен крах беше страшно яка.
Което е времето и на Невромантик и останалите.
Тогава беше събитие, едно защото фантастика се пишеше по съвсем друг начин и второ - защото нямаше равни на нея по мащаб, замах, прогностика...
Скоро си я препрочитах с кеф. Много неща съм научила от тази книга; включително наскоро видях и "умни" колела като тези на скейтборда и колите вътре... за меметата и всичките други усложнения да не говорим.
За днешния момент... е вече мъртва книга. Фантастика не се пише така, новаторските й елементи не предизвикват възхита (а и не са новаторски)... Но все си мисля, че някак сме чели различно тази книга - дори като се абстрахирам от неудачните / остарелите неща в нея. Възможно е напълно да ТЪРСИШ съвсем друго във фантастиката си и затова да не намираш смисъла в нея. Минус инфодъмповете, според мен финалът си е чудесно изграден, климактичен и логичен. И напълно задоволителен. Както и героите - Хиро ми е... мех... но УайТи ме радваше безумно през цялата книга и развитието й е огромно - и като герой, и като завръзка в сюжета. Макар че Хиро всъщност е върховното въплъщение на истината за живота: колкото и да допринесеш с нещо, няма хепили евър афтър, животът си продължава, отмива те като празна мидичка и те излашква в някое блато...
От друга страна, Стивънсън толкова си може и така си пише - SevenEves крайно ме разочарова, при това вероятно за същите неща, понеже стилът му не е мръднал от девдесеинякоя до сега. Нито начинът на дъмпване на идеи.
Любопитно ми е какво би казал за The Peripheral на Гибсън. Хвърлям му по едно око като на стар любимец и изплоди прелюбопитна книга; в определен смисъл извънредно разочароваща, но в друг - невероятно невероятна и прецизно избарана.
Впрочем, Кал, мисля, че също би ти допаднала. Топла е по един... много специален начин. И е чобешка. Много чобешка.

User avatar
Mokidi
Global Moderator
 
Posts: 350
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 300 times
Has been thanked: 486 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Radiant Dragon » Sun Jul 30, 2017 11:59 pm

Mokidi wrote:За времето си Снежен крах беше страшно яка.
Което е времето и на Невромантик и останалите.
Тогава беше събитие, едно защото фантастика се пишеше по съвсем друг начин и второ - защото нямаше равни на нея по мащаб, замах, прогностика...


Е, пък чак такава суша не ми се вярва да е било, особено през 90-те...

Сега, че книгата си имаше някакви достойнства - имаше си. Например, начинът по който е представена виртуалната реалност - лесно мога да си представя колко грабващо са звучали по онова време описанията на Metaverse-а в книгата. (Въпреки че техническите спецификации са отчайващи - напомниха ми на изказването на Бил Гейтс че "никога няма да са необходими повече от 640кб памет") Друго нещо, което ми беше интересно, беше самата алегория с Древен Шумер - проблемът е, че Стивънсън overdid it и то по доста кофти за мен начин. Трети аспект, за който сега се сещам, макар и дребен, беше лафа/subversion-а с "They'll listen to Reason". :D

В крайна сметка обаче, негавите за мен надделяха над позитивите и то с колосална разлика - затова оплювам Snow Crash. Да, някъде измежду страниците и в дълбините на размътения сюжет може да се намира хубав роман - уви, според мен това не е така.
Y.T. имаше един сериозен недостатък, нямащ нищо общо с характера й като персонаж - отнемаше твърде много "екранно" време и нейната сюжетна нишка слабо допринасяше за развоя на събитията (с изключение на plot device моментите).

Хиро, от друга страна, нямах нищо против, че не получи live happily ever after - напротив, изкефих се че му се получи като в Големият Лебовски и животът му продължи по старо му. Това, което при него не ми хареса, е че 1) му се отдели твърде малко внимание като уж главен протагонист (че то дори името му е такова, ffs) и 2) не видях никакъв значим character development - нито събитията го промениха по някакъв начин, нито се събра със старото си гадже (даже не се разбра какво стана помежду им накрая), нито околния свят (т.е. другите персонажи) реагираха по някакъв видим начин на неговото участие в историята. Ако това е била някаква особена форма на деконструкция, то тя е кофти изпълнена.

Колкото до днешната литературна фантастика, не мога да кажа доколко е новаторска или широкомащабна. По ирония на моето битие, нямам достатъчно информация за сравнение. Но ме съмнява да буксува на едно място. Най-малкото романи като Blindsight, който прочетох тази година, доказват, че има развитие в насока иновативност/разказвачество/размах.

Но да, щом Стивънсън принципно си е калъпен автор, зачерквам го от списъка си. Дори няма прочета The Diamond Age, чрез която смятах да му дам още един шанс.

Кал wrote:Има и още един момент (а може би ти го казваш, но аз не разбирам думите ти по начина, по който ги имаш предвид): хронологията на жанра. Ранните „образци“ може да са били зашеметяващи, когато преди тях не е имало никаква база за сравнение; но когато ги откриеш, след като вече си чел/гледал/играл истории, стъпили върху тях... еми, underwhelming са.


И да, и не. Примерно Planet of Adventure на Джак Ванс е типична "остаряла" фантастика, обаче ми беше много приятна поредица за прочитане. Според мен причината беше, че независимо от времената, стилът и темпото на действието имаха онова автентично усещане за приключение (хех, pun not intended), а героите бяха достатъчно интересни, че цялото произведние да има онова ефимерно timeless quality.
Естествено, бидейки Ванс, бидейки шейсетарска фантастика, нямаше (почти) никакви женски персонажи. (other than damsels in distress... bleh)

Кал wrote:На Ghibli всъщност не съм им фен. Като изключим „Наушикаа“ и „Мононоке“, другите филми на Миязаки-баща ми идват твърде неемоционални... а никога не съм мислил, че ще кажа такова нещо за аниме. :-О (Впрочем аз не съм фен и на оригиналната Землемория – поредицата на Урсула ле Гуин. Като стигнах до нея, вече бях чел други книги, които са почерпили вдъхновение от „Землемориите“ – и са направили следващите стъпки.) Но адаптацията на Миязаки-син явно ми уцелва най-слабите места. :)


"Землемория" на ле Гуин бая ме измъчи да я прочета, но я оцених по достойнство - там, според мен, не сюжетът е силата, а стилът и начинът, по който текстът прогресира. Има някаво особено успокояващо въздействие, сякаш си в състояние на медитация и ставащото на страниците е като сън, от който се събуждаш веднага щом затвориш книгата.
(Впрочем, кои са тия други книги, "стъпващи" върху Землемория? Останах с впечатление, че тая поредица е малко като бяла врана по отношение на идеи, world-building и тематики.)

Студио Ghibli... Мда, гледал съм едно-две неща от тях, ама и аз май не успях да "вникна" в hype-a на репутацията им. Аниме Земплеморията... май съм я гледал, но единственото, което съм запомнил от нея беше "скандалът" с ле Гуин и как адаптацията не отговаряла на "посланието" на книжната поредица. И че имаше готини дракони. Yeah. Щом има дракони - става.
(Впрочем, тук... ама не, ще си трая засега. :P )

Братя Стругацки и до ден днешен са ми странни. Чел съм два пъти "Охлюв по склона" и така и не зацепих идеята. Или ми идва твърде над нивото, или нещо е загубено в превода/културата (чел съм я на български), или... 'ми, издънили са се. :mrgreen:
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, ONE MUST FIRST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022

User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
 
Posts: 709
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 776 times
Has been thanked: 883 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Mon Jul 31, 2017 5:28 pm

WATO wrote:Е, пък чак такава суша не ми се вярва да е било, особено през 90-те...


Поне от моя (неособено сведущ за оня период) поглед, ранните 90 си бяха тежка суша. Чак към средата им заблестяват книгите, които наричам „вестителите на новото хилядолетие“ – „Хиперион“ и особено „Ендимион“ на Дан Симънс, „Реквием за Хомо сапиенс“ на Дейвид Зиндел, втората трилогия за Ъплифта на Дейвид Брин...

WATO wrote:Но да, щом Стивънсън принципно си е калъпен автор, зачерквам го от списъка си. Дори няма прочета The Diamond Age, чрез която смятах да му дам още един шанс.


Анекдотче: Как Стивънсън ме отказа да го чета (и да дам сериозен шанс на цялото направление „киберпънк“)

„Бард“, да се свети маслото им... амин!, издадоха „Диамантената ера“ през 98-а. Аз съм бил на 17 тогава. Книгата започва през очите на един герой, за когото помня, че 1) е мъж; 2) е смотан; 3) на 48-а стр. го убиват. (Добре, точния номер на страницата може и да си го измислям. Но беше някъде там.)

Моята реакция, след началния WTF челопляс, беше: Значи това било киберпънк – жанр, в който на автора не му пука за героите... Ами хубаво, и на мен няма да ми пука за него.

(После прочетох и други неща, като бабата на жанра Schismatrix на Брус Стърлинг, сборника Burning Chrome на Уилям Гибсън, разни разкази на Пат Кадиган, серията за Орм на Робърт Блонд... и само Блонд ми хареса наистина. По-важната ми мисъл беше, че стигнах до още няколко наблюдения за киберпънка, които съм вмъкнал подмолно *хихик* в този обзор на Григор.)

WATO wrote:(Впрочем, кои са тия други книги, "стъпващи" върху Землемория? Останах с впечатление, че тая поредица е малко като бяла врана по отношение на идеи, world-building и тематики.)


Добър въпрос, който иска бая ровене из паметта ми... Общо взето онези автори, които залагат идеята, че всяка употреба на магията си има последствия тип „екосистема“ (но точно сега не мога да си спомня къде я бях виждал вече, когато стигнах до „Землемориите“). А в по-общ план – философски настроените автори, като Зиндел, Бийгъл, Ериксън, че даже и любими сценаристи на игри като Крис Авълоун. ;)

(Зачудих се сега има ли писателКи, които са развивали същата „екосистемна“ линия в магията... Susan Cooper, с която се запознах съвсем наскоро? Patricia A. McKillip? Нвйната дуология Cygnet съм си я оставил за някой съвсем свеж момент, че се оказа поетично гъста откъм образност...)

Ха! Сега се сетих, че един от първите разкази в най-новия алманах „ФантАstika“, от Лари Нивън, развива идеята за магията като изчерпаем ресурс блестящо. А допускам, че е писан преди „Землемориите“ или по същото време.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12486
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9751 times
Has been thanked: 7699 times

PreviousNext

Return to ... и Вселената

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 0 guests