На фона на последните постове тук идва и моята история ...която вече достатъчно отлежа като чернова (не зная дали някой сред вас има лични и непосредствени впечатления върху образованието днес в основното училище, подобни на моите)... Имам поглед над конкретно градско училище. И искрено се надявам по други места да не е така.
Значи... Не подозирах, че ще стигнем дотам, но се наложи да си преместя дъщеричката в друго училище, на скорост, месец преди края на първия срок; толкова не се издържаше вече. Предистория?
С всяка изминала година ми беше все по-трудно да помагам на дъщеря си с ученето. Разчитайки, че училището не се е променило, някак с голямо доверие я оставих в ръчичките на образователната система. До 4-ти клас беше поносимо, но те и началните учители са много по-добри от прогимназиалните. Засега. Поносимо, защото не е имало критични моменти, когато да се страхувам, че ще повтаря класа. Но явно проблемите още тогава са се зараждали. Първият сигнал беше влошеният успех по математика, макар че ходеше на занималня. При разговор с нея разбирам, че на занималня почти нищо не може да направи, защото децата са още по-изморени, шумят, а възпитателката не може да ги укроти; понякога им дават наготово задачите да си ги запишат в тетрадките. Понякога - откривах надвечер, вече изморена, тетрадка пълна с грешки, които тепърва трябва да оправяме и да обяснявам. С часове. А тя - вече съвсем изморена. Спрях я от занималня, поне да си почива преди да се върна и да импровизираме някаква занималня вкъщи. Но това е също изтощително.
Как да е, мина в пети клас, където стана просто ужасно. Новите учители очакват от децата неща, които ги няма в главите им, просто не са осъзнати, а учителите трупат - без да се интересуват от липсите - нови и нови неща, защото "спазват плана"; пишат двойки на поразия. И най-странното е, че живеят с удобната илюзия, че след като те си разбират обясненията, то задължително и децата ги разбират (всички деца, не само тези, на които им е лесно по предмета). Ако не разбират такива "елементарни" неща, значи не слушат и въобще - те са си виновни. А би трябвало по педагогика да се учи и това, че децата още нямат същата понятийна система като възрастния човек и е нормално да не разберат. Още повече, ако им липсват основни познания от по-долните класове. Изгубих се в едно море от математика, на фона на много други предмети, където се опитвах да закрепя някак разпилените познания на детето. Една дума: мъка. Ако миналия май (+юни) не се бях намесила (беше наредила 4-5 двойки, без изглед за поправка), щеше да отиде на поправителен изпит (както се случи с около 7 деца от техния клас) или още по-лошо - щяха да я оставят в пети клас (както се случи с две от 7-те деца). Само ние двете си знаем какво ни костваха двете четворки, които изкара (едната на изходното ниво по математика), колко решаване на задачи посред нощите, колко нерви. Една друга майка пък се беше принудила да плаща на частен учител...
Оказва се, че учителката им по математика не само обяснява колкото да не е без хич + не умее да овладее дисциплината в час (при което е доста шумно), но и не говори ясно, в смисъл - има говорен дефект... Това обяснява и странни находки в тетрадката на щерка ми, като "Национални числа" (заглавие на урок). Задачи се решават по следния начин - дават им се задачи по съответния урок, те ги "решават" (т.е. - пишат каквто им дойде), а госпожата си върши там някаква своя работа. Вкъщи получавам тетрадка с две-три задачи - или недовършени, или тотално объркани. Контролните не достигат до мен напоследък - е хубаво, двойка е сигурно, но на какво? Не правят поправки, само си виждат за малко работите, после те отиват в някакъв велик архив. Ама защо поправка да правят, ами те трябва веднагически, като прокарат поглед по страницата, да се светнат какво са сбъркали и никога повече да не го сбъркат...
Разказвателните предмети - същата работа: основното, на което се набляга в началните класове, е ученето наизуст (на стихчета и песнички... което става пример за ученето въобще), а не разбирането на основното, на схемата на нещата. Чете - и нищо. Но и то така е написано, че сякаш е предназначено за студенти... Това е всеизвестно, за учебниците. История и география - сухи от всякъде (хм, даже учителите си го признават с половин уста). Ако някой не може да разбере, но иска да получи хубава оценка, най-достъпният начин е да назубри нищо незначещи за него неща от учебника. Но това не е учене.
Да не говорим, че и да искам да осъществявам контрол над писането на домашни, ми трябва кристално кълбо, за да гадая какво има за домашно на практика по всичко, защото учителите не са усвоили запиването на домашното на дъската, а го изстрелват набързо в края на часа или още по-добре - при започнало междучасие, когато всичко живо се изнася по най-бързия начин от стаята.
Насред всичко останало е и неразбираемата за мен агресия в училище... Яна стана все по-мрачна, затворена и ходеше на училище с усещането, че "няма да оцелее днес". Винаги съм възпитавала детето си да уважава другите, да не се блъска-прережда-обижда-сочи с пръст; да прави път на по-малките и да ги пази (по площадките например), да внимава и да не говори в час... заедно с учителя имам предвид... И защо? Знаете ли какъв е неочакваният ефект - такива като нея учителите наричат "много тиха... ама не може ли малко по-нахално да се държи", а децата я смятат за "лесна плячка", защото могат да си я тормозят без да им се противопоставя. Тя ми казва - аз вече им се противопоставям, обаче те не понасят това, че не могат да ме контролират, и ме псуват още повече, блъскат и обиждат. А учителите се правят, че нищо не виждат. Така - ако сметна правилно за и против: на прибиране от училище (от години насам) детето ми не си спомня за какво са говорили учителите в училище (а, освен ако не са говорили за ... забележете - политика), но може да ми разкаже кой каква беля е направил, да ми цитира обидни думи на български и на английски, както и песни с нецензурно съдържание, да ми носи тъпкани по земята свои тетрадки и счупени моливи; но не и заглавието на урока за деня.
Като си спомня и как се придвижвахме миналата зима до това училище, съвсем не разбирам защо сме си го причинили: в 6.15 сме навън в преспите, за да хванем десетина минути по-късно автобус - единственият, с който не закъсняваме, който обаче е още преди седем на спирката в града, откъдето сред неразчистени преспи се върви 10 минути (при минусови температури). Следва криене на топло в някой едва отворил магазин, докато отключат училището. После тя поне 40 мин. се мотае по коридорите, ако не е отключена стаята, докато започне часът в 8. И е вече изморена. Изморена. Раницата и нейната тежест - няма да коментирам.
На родителски срещи (и въобще - разговори), никой не ти обръща внимание. Те "правят каквото могат", но "децата не са стока", "особено от техния клас". Думата рядко се дава на родителите - те по дефиниция са единствено "изпълнители" на родителски задължения; реч (ако въобще се вяснат) държат само учителите. Колко са "недоволни" и какво искат от нас да правим.
Но аз не съм длъжна сама да я обучавам, и то на елементарни неща, освен ако не избера варианта "домашно обучение". В противен случай - някой трябва да се постарае повече, преди да напише двойка.
Казах ли, че съм бясна? Преместихме я в началото на годината в друго училище (селско при това; което може да се окаже и по-свястно), поне да е близо до нас и да пътува с ученически автобус, без да мръзне по спирките. За повече не се надявам за момента, защото съм се отчаяла, а го смятам за своя отговорност.