Ех, магесническа му работа

[Кал]

Отзив от Ангел Богданов в TANSTAAFL

След ужасно смешния "За мишките и змейовете" ми се искаше да прочета още нещо от Калоян Захариев. Благодарение на Калин и неговия екип се сдобих с е-изданието на настоящата книга.
Какво да кажа - наистина, от българските автори, които съм чел, Захариев е най-близо до Пратчет. Всъщност многото заемки сочат, че това си е търсен ефект Личното ми мнение е, че прекаляването с прилагателни и словесни карамболи (редактор не е мръсна дума, дори и за най-добрите) и очакваните неочаквани развития го поставят доста по-близо до Робърт Ранкин. което не ми попречи да се посмея доста докато четях.
Историята е за Долната земя, където магията е ежедневия, а боговете са реални. Много сполучливо Захариев е отказал да дава названия и е развил действието в Царството (подозрително напомнящо за Татковината ни), което граничи със Съседното царство (с едри груби мъжаги), но е далече от Другото царство (където пък бичат евтини стоки-менте). Лазар(ус) е провинциален некромант и си изкарва честно хляба, създавайки стоки в услуга на местния бизнес: зомбита за тренировка на пожарната, съживен расов коч за чорбаджията и т.н. До него стои верния слуга Григор, нает чрез временно чрез Бюрото по труда, който взима задълженията си повече от сериозно и е еднакво добър в лъскането на теракот и пребиването на изплъзнали се демони. Пияни като първокурсници на 08.12, тандемът намира много сладко бебе. С мъртва вещица до него. И екип професионални убийци с мокра поръчка. А това е само началото на една безспирна бъркотия, в която богове, убийци, жреци и некроманти се гонят и трепят с бесен ентусиазъм и променлива успеваемост.
Като цяло - доста добро, много смешно, но му трябва редакция.
Определено ще следя за книги на автора.

Харесах:

-.... А окъсаните дрехи?
-Дрескод, господарю. Иначе как хората ще разберат, че сте зъл магьосник, който иска да завладее света и пороби човечеството?
***
Слугата на злия магьосник трябва да бъде наказван строго и несправедливо, иначе как ще му е верен до смърт?
***
Крокодилът, обитаващ ровът, се намираше в дълбока депресия, върху която някой по-кадърен психиатър би могъл да напише монография.
***
Не един или двама монаси-воини бяха напуснали манастирите, за да се превърнат в кротки земеделци или търговци, потресени от жестокостите, на които е способен един средностатистически третокурсник по некромантия, обърнал две чаши водка.
***
крачеше с онзи устрем, който имат само влаковите композиции, натоварени с ядрени отпадъци

За „трябва редакция“ – освен казаното тук се чудя и: дали авторът щеше да издържи още? А ние?

Още мой коментар:

Благодаря за отзива!

За редакциите: https://www.goodreads.com/review/show/1105930702

(Да беше видял началния вариант...)

Но след тия 20 месеца Калоян е станал много по-добър в саморедакцията. Последната му новела почти няма тия „грешки на растежа“: http://fantasylarpcenter.com/index.php/ ... zahariev-6

(Но пък – TANSTAAFL, а? – не ме разсмива. Ех, тоя неуловим баланс... )

[frog]

Аз като казах, че ония работи в лилаво няма да направят добро впечатление въпреки че авторът си ги бил търсел/целял и харесвал.
Може би към книгата трябва да върви кратък текст с указание, че романът е редактиран и коригиран. Усилено и дълго. Ама то си пише в служебните страници.

[Кал]

Може би към книгата трябва да върви кратък текст с указание, че романът е редактиран и коригиран. Усилено и дълго.

Е, не. Тук с най-голяма сила важи принципът „ПНК“. Ако читателят не го е забелязал, без да му го изтъкнеш – работата е оттекла...

(Но все пак трябва да се има предвид и принципът Your mileage may vary. Например убеден съм, че проблемите, които presly има с „Песента на ханджията“, преобладаващо не съвпадат с проблемите, които би имала ти или друг читател. Едно от уменията на редактора е да определя къде спира вопиющата нужда от редакция и къде почват читателските вкусове.)

[sunshinen]

Ето едно мнение от първа ръка, въпреки че сигурно ще повторя много от това, което написах в мейла : ))

„Ех, магесническа му работа“ страшно ми хареса! Ама наистина много ми хареса. Може би защото ме свари неподготвена и ме изненада. Преди няколко месеца страшно ме беше ударила нуждата да прочета нещо свежо и забавно. След дълго тършуване из безкрайните ми етажерки, кашони и шкафове, пълни с книги, единственото което открих и що годе отговаряше на описанието бяха няколко борики Удхаус, чиито хумор обаче никога не ми е бил достатъчно смешен. След посещения и в няколко книжарници, където ме упътиха или към същия автор или към страховитата чиклит-секция, просто се отказах и реших, че ще подновя търсенето си друг път. Затова „Ех, магесническа му работа“ се появи сред мейлите ми сякаш точно по поръчка! Свежа,ужасно смешна, написана с невероятно въображение и замах. А героите! Абсолютно култови във всеки един момент и всяка една реплика, и то даже не само главните, а и второ- трето и петостепенните герои, което е от нещата, които наистина ме впечатлиха. Не само Лазар и Григогр са страшно готини, но и работливите престъпници, предприемчивият селски бизнесмен, отзивчивият рогат демон и дори убийците, които много държат на добрия си имидж. От много отдавна не ми се беше случвало да си пътувкам в градския и да се смея с глас. Да не говорим, че масовите убийства и кланета никога не са били толкова смешни(защото по принцип не са си..). Наистина не мога да се сетя нещо, което да не ми е допаднало (е, имаше някои странни сравнения, ноо това си е част от чара!), а по принцип хич не харесвам болдване, скоби по средата на изречението, главни букви и такива, но тук наистина стоят много добре. С най-голямо удоволствие бих прочела и 2ра, и 3та, и 5та част...

От наистина отдавна не ми се беше случвало нарочно да протакам дочитането на някоя книга, без да очаквам нетърпеливо развръзката или да се стремя максимално бързо да извлека всичката и полезна информация, просто защото не искам да свършва!
БЛАГОДАРЯ!
^___^

[Кал]

Еми, а в какви отношения си с Пратчет по принцип?

И ми е интересно как ще ти се отрази „Приказка за магьосници, физици и дракон“...

[frog]

Е ми... не очаквай, никак даже, чудеса от втора част, защото на записа/представянето (не знам ти в кой момент пристигна) Калоян сподели попарващи неща за продължение...то.

Spoiler

Заради които лично аз не вярвам то да стане част от ЧоБи.

Магесническата е доста анимационна, а в анимациите има точно такива преувеличения и безмилостни ефекти.

Аз се радвам, че сравненията се поукротиха, за сметка на екшъна. Единственото нещо, което не знам какво прави в книгата, е за Григор и стражарите.

Spoiler

Иначе имам един чешки автор... дето не знам защо само една книга е написал... само толкова ли му е било вдъхновението?! А може в самия си сборник да си е изчерпал закачките... Too bad. Може би само ако го преведа ще му се наситя (наизуст) и ще мирясам.
Но май Геновева повече се доближава до него от Калоян. Трябва да видя.

[sunshinen]

С Пратчет по принцип не се познаваме особено Направих няколко опита през годините, но уви не ми се получаваше и това е.. Някак си не ги разбирам неговите истории. Може би трябва да подновя, току виж съм дорасла. Щом препоръчвате с удоволствие ще прочета „Приказка за магьосници, физици и дракон“, как да се добрия с нея? Като поогледах ми излиза и по традиционните книжарници?

[Люба]

Пореден отзив за "Ех, магесническа му работа" и от Любопитка, в блога й През прозореца,

Много оригинална история, пълна с хумор и разсмиващи до плач моменти. Книгата може да се приеме и като очарователна метафора за родителството и всички изживявания свързани с него. И почти съм убедена, че авторът познава Радостина и тя не е само плод на въображението му. Или поне страшно много ми се иска да е така.

[Кал]

Отзив в блога на Талиесин

Какво ми хареса в книгата – на първо място, двамата главни герои все пак са забавни и доволно способни и могъщи персонажи. Диалозите между тях в повечето случаи са откровено забавни, а и просто няма как човек да не се засмее на некромант с име Лазар (убеден съм, че имената на Лазар и Григор далеч не са избрани случайно). Основната история е добра, развива се плавно и сериозните разкрития идват съвсем в края. Хуморът също в по-голямата си част е забавен, но не навсякъде, а тук-таме е откровено пресилен или неудачен.

Всъщност именно хуморът е и най-същественият проблем, който имам с книгата. Вече споменах, че на места е пресилен или несполучлив, но нещата са доста по-дълбоки и опират до влияние. А то е очевидно – Тери Пратчет. Някои от шегите са не просто вдъхновени от Пратчет, а направо изкопирани. Другото, което намирам за проблемно в хумора, са изобилните сравнения с нашия свят – някак, не на място ми стоят сравнения със София, Варна, Левски и ЦСКА редом с магьосник некромант. Да, и при Пратчет съм забелязвал подобни сравнения, но най-вече в ранното му творчество, по-нататък ги изчиства. В следствие на тези сравнения е и другото, което не ми хареса, а именно worldbuilding-ът, който поне за мен е слаб и неубедителен. Да, наясно съм, че действието се развива в Долната земя, която прилича на горната, т.е. нашата, но пък никаква индивидуалност да няма е прекалено. Дори Столицата на царството (има няколко царства, лесно е да се сети човек с кого са закачка) например не е нищо по-различно от един Анкх-Морпорк, пребоядисан с някой друг елемент от София. Съжалявам, на мен това заедно с гореспоменатите сравнения ми разваля потапянето в текста. От друга страна не мога да не похваля употребата на български имена и някоя-друга черта, които пък придават индивидуалност (както и римските аналогии сред реалиите от миналото, но там съм пристрастен). Сред персонажите пък е редно да спомена и опонентът Стамат/Виталиан, но не изцяло с добро. Работата е там, че той изглежда като недоизпипан персонаж – представен уж като отличник и амбициозен до безскрупулност, а накрая се оказва, че изобщо не бил ходил на някои от лекциите. А с малко пипване в словореда това съм сигурен, че е можело да бъде избегнато. Разните фактологически дреболии ги споменах в Goodreads, или поне тези, които ми направиха впечатление (ръстът на Наполеон и Бах вместо Бетховен при сравненията) – убеден съм, че ще бъдат редактирани скоро.

И гроздето към манджата:

Хмм… аз не помня Пратчет да е споменавал имена от нашата реалност в книгите си за Диска, даже в най-ранните. (Но съм ги чел твърде отдавна.) При Калоян това е напълно умишлено: подчертава, че Долната и Горната (т.е. нашата) земя са част от един общ свят. (И създава дисонанс с очакванията на читателя за „непресекателност“ на фентъзито и реалността – което също забавлява, поне един определен тип читатели. )

Между другото, при редакцията МНОГО се старахме да изхвърлим всички закачки, които твърде биеха на Пратчет. Съдейки по твоя отзив, не сме се справили повсеместно.

Все пак смея да твърдя (о, нахалство!), че Калоян е по-добър (и по-важното, неповлиян) от Пратчет в ситуационния хумор: например поредицата с „парите или живота“. Тя ми тече в главата като филм на Бъд Спенсър и Терънс Хил…

Продължение, хаха… Искаш ли ТИ да го редактираш двайсет месеца?

Шегувам се. Калоян много е задобрял междувременно. Но не знам дали предвижда нови истории с Радостина.

[frog]

Ъ, нищо лично и особено драматично, ама аман от начетени читатели!!! Това е напаст божийЪ! Колкото и всяко мнение да е ценно. Може би.

Все повече си мисля, че е редно да вложим в книгата кратка бележка за избора на Калоян - за сравненията.

Калине, ти спинка ли на моменти от срещата с Калоян в Сохо? Продължението, мрачното? Ring a bell? Или аз бъркам той какво беше казал.

Държа да отбележа - когато някой е изчел всичко или почти всичко, или много от даден автор, не може мнението му за друг, повлиян автор, да се взема много насериозно, защото въпросният човек става прекалено чувствителен за специфики и се замъглява от субективност. Колко полезен може да ни е горният коментар, когато човекът уж безпогрешно разпознава Прачет? То е все едно аз спокойно да чета не съвсем коригирана книга. Ами не мога и проблемът е в мен, защото имам нещо обострено.

Изчела съм книгата от до за кратко време и съм видяла развитието на хумора. Като изключим началото, единственото тъпо нещо в книгата е за бъркането на стражарите. Ама просто от мен ако зависеше, веднага бих я махнала тая простотия.
И краят със сонма не ми харесва, но просто не обичам такива персонажи.

Споменатият момент с парите или живота наистина е много добър. На такива работи им викам анимационни.

Да се върна на продължението. Аз не съм убедена, че винаги трябва да има продължения, и то каквито ние ги очакваме. Е, ако Калоян наистина си осъществи идеята... според мен по-скоро да не го прави, но негова воля. Като му се експериментира, да експериментира. Но краен експеримент няма да чета. Камо ли коригирам.

Spoiler

Ако вземем "Лапи" на Яна, какво точно ще е продължението на известния ни край? Може да е гениално, ама може и да не е. It might not live up to our expectations. Нечии със сигурност.

Какво точно бихме искали да прочетем за Лазар и Григор? А за Радостина?!

Иначе... малко глупаво сравнение ще направя, но в отношенията си с даден автор читателят май трябва да подхожда като към приятел - да не очаква прекалено много, да уважава свободата. Ама то май за всичко е така.

Spoiler

Извинявам се за новото сравнение, но си знаехме, че Хари Потър ще са 7 книги. И се подготвяхме за края. И краят дойде. Е, искаме още, но трябва ли?!

Двойно се извинявам за продължаващото сравнение! Хората четяха Здрач entranced. И искаха още. Толкова много искаха, че близките малоумници пуснали неправомерно (пред)последната част. Много мило.

[Кал]

Калине, ти спинка ли на моменти от срещата с Калоян в Сохо? Продължението, мрачното? Ring a bell? Или аз бъркам той какво беше казал.

Ако говориш за „Почти божествена комедия“, другия му роман, който (почти) мина летвата ни (и който сега съвсем си няма редактор) – той просто се развива в същия свят. Но нашите момчета (и момиченце) там ги няма.

Върти ми се в главата нещо, че Калоян иска да пише история за Лазар в по-гадното му амплоа. Чул ли съм го, или ми се присънва?

(Дайте право на читателите да се изразяват свободно. И то е част от диалога. )

[frog]

Нищо няма да им давам. Вземат думата и прекаляват.

Не ти се присънва. Него имам предвид.

А къде в goodreads е написал другите си забележки по фактологията? Тип Наполеон и Бах I mean.

[Кал]

Е, някой гони ли те с вилата да ги слушаш... Вярвай ми, оглушителното мълчание (а ла „За спасяването на света“) е в пъти по-убийствено. :/

Потърси най-новите писма с етикет Magesnicheska в poslednorog-а. Там събирам всички неща за оправяне в следващата версия.

P.S. С Талиесин продължихме разговора в блога му, на линка горе.

[Кал]

Отзив от Елен в блога ни:

Днес дочетох електронното издание.
Романът има добър сюжет, стилът определено може да се определи като Пратчет, но си има и няколко недостатъка, които не мога да премълча:
1) моментът със свръхестествената мистерия – всяко фентъзи си има мистерия. В случая мистерията беше бебето и защо се опитват да го убият. Хубавата мистерия държи читателят в напрежение от началото до края. В случая обаче мистерията се разкри някак си твърде бързо, лесно и помежду другото, без много усилия от главните герои.
2) бойните умения на некроманта – героят ми хареса, но някак си идеята как този младеж отупва 30 професионални убиеца само с тояга и гол мерак ми идва малко в повече (всъщност много в повече). Ми че то по тая логика и по леснотата, с която се справя с всички трудности то завладяването на света едва ли ще му отнеме повече от две седмици. Просто няма трудна ситуация за тоя герой, ей…
И въпреки това мога да кажа, че това е най-доброто българско фентъзи от кажи речи последните 15тина години. Авторът определено има талант и чудесно чувство за хумор.
Не знам, дали авторът си следи отзивите, но ако все пак ги следи, ето няколко думи и за него.
Когато прехвърлям фентъзи и научно фантастичните романи, които са ми направили най-голямо впечатление, то аз забелязвам 4 отличителни черти в тях и в авторите им:
1) незабравим стил и умение да пишат. Такива автори са Пратчет и Стивън Кинг (и др.) – не винаги идеите им са оригинални, но още от първата страница ти можеш да разпознаеш автора по маниера на писане. Този запомнящ се (и оригинален) стил е голям плюс.
2) нови и/или особено скандални за времето си идеи – такива автори са Зелазни, Хайнлайн (и др.)
Дори стилът на авторът да не се разпознава от първата страница, то идеята се загнездва в теб, кара те да я осмислиш, да се върнеш и да прочетеш още веднъж, за да откриеш още някой дребен детайл, да откриеш още смисъл вложен от автора. А когато прочетеш творбата до край понякога идеята толкова те е поразила, че просто е трудно да се отърсиш от влиянието й и ходиш като цапнат с мокър парцал няколко дена.
3) живи герои, които сякаш можеш да пипнеш – някои автори могат да създадат живи, дишащи, открояващи се герои, с които ние се смеем, плачем, мечтаем или сме в голямо напрежение когато са в опасност. Такива герои, които са аха да изпълзят от страниците и да се превърнат в истинско човешко същество. Такива герои са Хари Потър или Майлс Воркосиган на Лоис Макмастър Бюджолд. Такива герои са рядкост. Може би в следващия роман на автора Радостина ще бъде такъв жив и дишащ герой, който да ни държи в напрежение
4) автори които наистина в момента имат какво да кажат на човечеството по наболял проблем – такива са Оруел, Франк Хърбърт и подобните.

Като за първи роман романът е страхотен. Бих го оценила с 4,8 по петобалната скала.
Надявам се авторът да продължи да пише и да се развива, защото той наистина има потенциал.
Има потенциал да развие личен запомнящ се стил, има потенциал и да създаде такива живи дишащи герои и да изгради цял свят около тях.
Рядко се среща толкова добър първи роман – обикновено първите творби не достигат пълния капацитет на автора.
Надявам се авторът да не се разсърди на малко честна критика – целта не е да омаловажа усилията му (както и тези на екипа), а само да дам честната гледна точка на един ценител на жанра.
Успех и се надявам скоро да прочетем продължението, което ми се мержелее малко в стил подобен на филмът “Догма”

[Кал]

Отзив в „Пещерата на неандерталеца“

Накратко за книгата – МНОГО свеж хумор. Страхотно въображение. Магическа обстановка съчетана със злободневни проблеми – мутри, обществени поръчки, корупция – познатото ни ежедневие в една фентъзи обстановка. Леки намигвания към Пратчет и Шекли, може би и към Джордж Лукас (Уилоу), но само оригинални идеи! Еклектична смес от злобни богове и добродушни демони. И злобни демони. И… и още много – в книгата.

На фона на всичко това, двама тарикати – некромант и слугата му, които са си уредили сравнително спокоен и успешен живот и току що са спечелили няколко много сериозни обществени поръчки рискуват всичко, за да спасят по-слабия. В случая едно бебе. Независимо, че срещу тях застават най-опитните убийци, антимагьосници, жреци, мутри и в крайна сметка самите богове.

С една дума – възхитен съм. Възхитен от майсторския разказ, добре структурирания свят, невероятния хумор, свежите идеи и лекотата, с която върви действието!

Цитат:
„– Сериозно, престани! Колко пъти да ти казвам, че завърших некромантия само защото не ме приеха в педагогическия факултет? Нямам никакво намерение да завладявам каквото и да било… освен тоалетната може би, при това само временно, защото тоя такос, дето го изядох, май се оказа твърде пикантен…“

[Кал]

По случай новата... осъмнахме с нова версия на „Магесническата“.

Ако я искате, само ни драснете.

[Кал]

Започнахме 2016-а с „Магесническата“, с „Магесническата“ я свършваме:

Весела Фламбурари в Сборище на трубадури: Калоян Захариев: Фентъзи за юноши в България

Какво точно крепи крехката детска емоционалност, а съответно и нашата крехка психика на възрастни хора? Ето няколко неща: Топлината на дома и копнежа по тази топлина. Наличието на могъщи приятели (като родителите). Победите над всекидневните неизвестни… Както изброявам, в ума ми се натиска откритието колко близко стои този списък до приказката! Като че ли всички сме гушнали приказката в ролята й на любим, верен и справедлив приятел, от който търсим съвет. Приказката си живее в нас, независимо дали я усещаме, или не. Защото приказката е концентрираното умение да действаш… А в умението да действаш се заключва самият живот!

(...) Какво означава да търсиш не вярната, а своята посока?

(...) Моят традиционен подход към намирането на своя път е гениален и проверен във времето и пространството.Той е да наведа глава и да се засиля, крещейки с пълно гърло „пази се”, без да обръщам грам внимание какво има пред мен и около мен. За мое голямо учудване това върши работа. Е, имам няколко белега по себе си, и то от всеки възможен вид, но… хей… беше забавно, това мога да кажа. Човек, който мисли и премисля всичко, един ден ще се огледа и ще установи, че му е пораснала бяла брада, че хлапетата вече го наричат „дядо” и че безвъзвратно е пропуснал възможността да направи хиляди глупости, някои от които дори напълно безнаказано.

Къде е магията?

Магията е навсякъде. Тя е в нас, тя е в книгите, които четем, във световете, които създаваме, в нашите любими, в децата ни и дори в досадните съседи (въпреки че при последните е по-скоро черна и има навика да се проявява рано сутрин в почивните дни). (...)

А в коментарите зърнах още един желаещ за х-издание.

[Кал]

Отзив на Erridan в Goodreads:

Интересен и забавен дебютен роман, но нещо като че не ми достигна. Възможно е и да съм се подвела по всички ревюта, които сравняваха книгата с творбите на Пратчет (един от най-любимите ми писатели) и да съм очаквала същия стил. На места определено се усещаше вдъхновението от Света на Диска - не можах да не се подсмихна като стигнах до частта с описанието на улица Царска, която подозрително много ми напомни за Сенките. И все пак авторът си има собствен стил и идеи и си ги следва - това ми допадна, заедно със няколко наистина забавни момента (подвизите на едно съживено добиче например, а и част от разговорите на Лазар и Григор).
От друга страна ми липсваше развитие на главните герои, имаше нещо като наченки за такова, но далеч не стигна докъдето очаквах. А също и повтарящите се майтапи, които са забавни като ги чуем първия път, може би и втория, но вече като се повторят трети и четвърти път, идват малко в повече. И не последно място езикът - на няколко пъти имах усещането, че разказът не върви толкова гладко, колкото би могло да бъде. Даже не помня какво конкретно ме е подразнило, просто си беше като едно такова усещане, че тия работи се изчистват само с писане, писане и още писане.
Така че като за финал ще пожелая да автора да продължи да пише и да се развива - има хляб в него, само трябва да се развива. Пък кой знае, може някой ден да почнат да сравняват млади автори в жанра с него. :)

По проблема с езика – да видим развил ли си го е авторът в новата си книга. ;)

[Кал]

Отзив на Десислава Сивилова в Goodreads

(...) Да, книгата ще ви разсмее колкото с колоритните герои и нелепите ситуации, в които изпадат (друго си е да връщаш дребен рогат добитък от отвъдното с цел разплод), толкова и с ужасно забавния начин, по който е поднесено всичко. Авторът е просто цар на неочакваните сравнения, които понякога се разгръщат в цели параграфи... а резултатът те кара да съжалиш, че на корицата няма предупреждение с едри букви: "Не се препоръчва по време на консумация на храни и напитки поради опасност от задавяне", последвано от респектиращ брой удивителни.

(...) Тук нещата са по-ясни, но пак си има от всичко: напрежение, неочаквани обрати, тупаници (така де, екшън сцени), злодеи, които се оказват не чак такива злодеи, добряци, които (уж) се оказват злодеи, божества, които се оказват (изненада!) пълни кретени, и кретени, които... но хайде, да не ви развалям четенето.

[Вики]

И един отзив от мен в Goodreads:

"Ех, магесническа му работа" е един превъзходен дебют. Изпълнена с хумор, тя успява да ни пренесе в чудното ежедневие на Лазар и Григор, да ни накара да се влюбим в героите и да не искаме да ги оставим след като историята е приключила. Авторът пише с уникален стил, който не забравяме, след като прочетем последната страница, а продължава да витае в ума ни. "Ех, магесническа му работа" е сред най-добрите съвременни български романи и се изчита на един дъх.

[Dess]

На 01.05. по случай двойния празник, изрекламирах книгата вие-знаете-къде:

Честит ви Ден на труда... и смеха!

По този повод ще ви припомним трудовото ежедневие на нашия любим некромант:

Лазар кимна.
– Добре. А сега ме оставете сам. И още нещо: хаджи, каквото и да се случи, каквото и да чуете, при никакви… абсолютно никакви обстоятелства не влизайте вътре. Разбрахте ли?
По пълното лице на хаджията пробяга страх.
– Заради черните заклинания, които ще използваш ли?
– Не, просто много пръска.
Лазар прекрачи прага на склада и затвори вратата след себе си. Потрепери зиморничаво, докато дъхът му образуваше облачета пара. Той пристъпи към масата, свряна в ъгъла, където знаменитият Наполеон спеше вечния си сън… засега. Навирила копитца във въздуха, рунестата твар лежеше в дълбоко очукано корито сред топящи се блокове лед с размерите на айсберга, видял сметката на Титаник.
– Аз ли съм запомнил грешно, или овцете не бива да са чак толкова плоски?
– Доколкото знам, така става, когато те връхлети еднотонен… – Лазар млъкна. Обърна се. – Ти пък какво правиш тук?
– Ами нали съм слугата на некроманта. Трябва да съм до вас, докато правите черната си магия, и да ви асистирам. Сещате се – да ви подавам разни стъкленички, да дърпам шалтера на машината за мълниите и да се кикотя лудешки.
– Шалтер на каква… о, знаеш ли, забрави! Не искам да знам! А сега изчезвай!
– Ама…
– Григоре, край с „ама“-то. Забранявам ти го. Също „но“-то и „ами“-то. Сега ме остави да работя на спокойствие, че ако объркам нещо, ония двете горили май много ще се зарадват.
С вид на сритано кутре Григор излезе от склада. Вратата се захлопна зад гърба му. Лазар бръкна в джоба на робата си и спря. Погледна зад гърба си. За разнообразие, този път там нямаше никого. С въздишка на облекчение некромантът измъкна от джоба си най-важния инструмент на занаята – парченце тебешир. След минута вече драскаше по пода пентаграми, а в тесния склад, наполовина заринат с боклуци, ставаше все по-студено и по-студено. От ъглите започнаха да се кълбят фини пипала черна мъгла, които лакомо се протегнаха към мъртвото добиче.

Хаджи Стойчо си почиваше на стола, донесен от единия от ратаите, докато другият му пазеше сянка с плажно чадърче. Удобно настанил се на подсилената със стоманени пръти мебел, той си вееше с ветрило, без да откъсва очи от барачката. Беше малко разочарован. Очакваше някакви призрачни светлини, тайнствени звуци и, разбира се, задължителните отвъдни писъци на изтерзани души. Вместо това зяпаше някакъв склад, който по мистицизъм си съперничеше с връзка алабаш. Очакваше да получи някой и друг бонус за парите си. Дето се казва, обслужването преди всичко, а пък то… откъм склада се разнесе трясък, който накара хаджията да подскочи, а стола под него да изсвири измъчено. Вратата се открехна и през процепа се подаде зачервеното лице на Лазар.
– Извинете, хаджи, но ми трябва малко помощ… Григоре… – откъм вътрешността на склада се разнесе глухо ръмжене – о, по дяволите… не, не, не, пусни ме… казах ти да ме пуснеш… не ме хапи… не ме хапи, гадино… – отекна глух удар и за миг ръмженето стана някак разсеяно. – Григоре, трябваш ми. Само че преди това си вземи една тояга… Абе ти слушаш ли ме изобщо… казах ти да… не… ме… хапеш!!!
– Ида, господарю – отзова се с готовност Григор и грабна парче винкел от близката купчинка железа.
Той се мушна в склада, размахвайки оръжието си със свирепост, която би накарала Конан Варварина да се зачуди дали си носи резервна набедрена препаска. Лазар се ухили на стреснатия хаджия.
– Не се тревожете, хаджи, само дребна, напълно случайна емулсия на черна магия. Няма поводи за безпокойство… НЕ МУ ДАВАЙ ДА СЕ НАПЪХА ПОД ПЛОТА, ГРИГОРЕ… проблемът ще бъде отстранен незабавно. Все пак ние сме професионалисти, можете да ни се доверите… ДАВАЙ, УДАРИ ГО ПО ГЛАВАТА…
– ПО КОЯ ОТ ВСИЧКИТЕ???
– АБЕ КОЯТО УЛУЧИШ… А сега ме извинете, хаджи. Чака ме работа.
Вратата се хлопна. За няколко дълги секунди се възцари напрегната тишина, която бе нарушена от трясък на нещо рухващо. След миг заехтяха и крясъците:
– ДАВАЙ, ГРИГОРЕ… УДРЯЙ… УДРЯЙ… НЕ МЕН БЕ, ИДИОТ!!! НЕГО УДРЯЙ, НЕГО!!!
– АМА ПИПАЛАТА СА НАВСЯКЪДЕ!!!
– Я НЕ СЕ ОПРАВДАВАЙ… ААААААААААА…
– ПУСНИ ГОСПОДАРЯ, ГАДИНО, ПУСНИ ГО, ТИ КАЗВАМ…
– ВНИМАВАЙ МАЛКО, ДЕ, ТОВА БЕШЕ КРАКЪТ МИ!!!
– СЪЖАЛЯВАМ… ОХ, ПО ДЯВОЛИТЕ!!!
– ДАВАЙ, НАТИКАЙ ГО В ПЕНТАГРАМА…
– ОПИТВАМ СЕ…

Кой оцелява в тази неравна схватка ще разберете, ако си поръчате „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев.

Spoiler

Това, като гледам количеството МОЙ текст, не ми е отнело повече от 2 минути за пускане. Добре де, с търсенето на подходящ цитат може и да станат малко повече... Това просто за да се знае, че критерият „време за изпълнение“ невинаги съвпада с критерия „важност“.

[Кал]

Отзив на Стоян Христов в „Първи впечатления от последно прочетеното“

(...) този роман има своите си достойнства като много хубава и богата на весели финтифлюшки дърворезба със страшно забавни образи, български народни мотиви, поука и излъчване, пък макар и с леко стърчащи тресчици от обратната страна. Но последното е нормално и дори желателно, защото, както добре знаем от майсторите занаятчии с философски уклон, материалът определя формата.

Защо изобщо да четем тази книга? Заради диалозите, казвам аз. О, диалозите, те компенсират всичко дребно и тленно и издигат българската хумористична традиция минимум до билото на Гашербрум II! Вечните весели за читателя препирни на селския некромант Лазар и неговия всеотдаен слуга Григор са основната причина да се насладя на книгата до самия й край. (...)

Хуморът на автора не е твърде класически, може би в него има нещо поп-артовско, което не би понесло на предните поколения. Но когато си бил закърмен с холивудска продукция от най-невинна възраст, обръгнал си на драма на 70-тия процент и дебелашки шеги със сексуален подтекст, а еталоните ти за смешност са дадени на съхранение у чернокожи актьори и евреи-сценаристи, то тогава нещата си идват по местата и този роман ще те зарадва истински. А някои сравнения бяха толкова оригинални, че ми се наложи да прочета в Уикипедията какво означава площадът да прилича на Ханой след офанзивата „Тет“! :)

Пак ще намекна, че романът си има своите дребни моментни колебания (кои въпрос на нерешителен стил, кои на побягнала факто-логика), но след толкова смях е нормално човек да махне с ръка и само да се настрои очаквателно за следващото произведение на автора от вселената на Лазар и Григор. (...)

Положено на масата в лабораторията, обвито от лимонов аромат на дезинфектант, бебето плачеше по начин, който караше сирената за ядрена атака да гали ухото като песен на славейче, спечелило „Евровизия“. То не просто плачеше, нито пък ПЛАЧЕШЕ. Всъщност ПЛАЧЕШЕ и ако се съдеше от зачервеното му личице и широко отворена устичка, май нямаше никакво намерение да спира в следващите няколко хилядолетия.
– …
– КАКВО? – провикна се Григор.
– КАЗВАМ: ДОБРЕ, ЧЕ СМЕ ДАЛЕЧ ОТ ГРАДА!
– ДА, НО ЗА СМЕТКА НА ТОВА НИЕ СМЕ БЛИЗО! ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ ДА ВИДИШ КАКВО МУ ИМА?
– КАКВО???
– КАЗАХ…
– ЧУХ КАКВО КАЗА! И КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ТРЯБВА ДА ЗНАЧИ „ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ“???
– АМИ ДА ГО ВИДИШ ОТВЪТРЕ. МОЖЕ НЕЩО ТАМ ДА НЕ МУ Е НАРЕД.
– АБЕ ТИ ЩО ЗА МАНИАК СИ?
– ЕЙ, ТИ ГО ПРАВИШ ПОСТОЯННО!
– ДА, НО С НЕЩА, КОИТО ВЕЧЕ СА БИЛИ НАЛАЗЕНИ ОТ ЛИЧИНКИ! НЕ С БЕБЕТА, УРОД ТАКЪВ!
– ТИ КОГО НАРИЧАШ УРОД, БЕ?
– ТЕБ!
– А ТИ ЗНАЕШ ЛИ КАКВО СИ, А?
– И КАКВО СЪМ?
– ОВЧИ НЕКРОМАНТ! ТОВА СИ ТИ!
– АМА НИ ПЛАТИХА, НАЛИ? СПОРЕД ТЕБ ОТКЪДЕ ЩЕ СИ ПОЛУЧИШ ЗАПЛАТАТА, А? ОТ СЪЩАТА ТАЯ ОВЦА! Я ЧАКАЙ МАЛКО!
– А ПЪК МИНАЛАТА СЕДМИЦА, ДЕТО ТИ…
– …
– КАКВО???
– КАЗАХ: Я ИЗЧАКАЙ МАЛКО!!!
– ДОБРЕ… А КАКВО ДА ИЗЧАКАМ?
– МОЖЕ ДА Е ГЛАДНО.
Възцари се тишина… ако не броим бебешкия вой, напукващ мазилката по стените.

От името на целия редакторски екип – благодарим! :)

А бая екип си беше; и бая потупване – не само по рамото :D – през 20-те месеца, в които доведохме романа от началния му вид до настоящия. Ако помня правилно, в процеса погина поне една пета от първичния обем на текста; и поне 3-4 скеча, твърде близки до татко вдъхновител Пратчет. ;) Но съм съгласен, че не сме успели да почистим всичко (след четвъртата редакция почти всеки „ослепява“ за оставащи тресчици); и че ако сега Калоян седне да го редактира сам, ще го изтимари още по-изпипан.

Най-важното обаче е да продължи да измисля нови истории със същия заряд. :)