Книги, автори, размисли творчески и човешки

Here be unicorns. И музика и филми, вдъхновени от човешките ни книги. И всичко, дето ви е на сърце, ама не може да се побере в ^такива^ тесни теми...

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Apr 12, 2020 7:50 am

Мой отзив за „Аргонавт“:

Освен любимостите, които съм цитирал долу, бях поразен от връзките между текст и илюстрация. Практически всяко стихотворение си има собствена. Аз познавам техниката, по която Наско Славов създава тези фрактални картини... и е изумително да ги видя в толкова гъст диалог с думите край тях.

~ Първо любимо – „Нула“:
Е, какво е това? Обяснете! Кажете какво е!
Таен код? Фантастично понятие? Смешно число?
Или, може би, то е константния свят на покоя –
идеален, абстрактен, абсурден –
без плът и тегло?

Или символът просто е празен? Продукт алогичен
на ума... Псевдоформа без ядка. Безполюсен знак.
Но защо тази куха условност реално граничи
с вечността –
между този живот и отвъдния мрак?

Между ясната мисъл и края на здравия разум.
Между нежния ромон и тътена страшен и глух.
Между крехката обич и нашата дива омраза.
Между въздуха син и дима.
Между тяло и дух.

И защо в тази зона сияят въздушните кули,
построени от нас под едно илюзорно небе?
Що за свойство е нулата в сбора си с хиляди нули
да постига безкрая и винаги нула да е?

А пред нея застане ли даже една единица,
тя добива значимост и влиза с числото във строй!
С всяка нула, добавена в странната, строга редица,
единиците бързо нарастват и стават безброй...

Съществуват ли нулите – няма и цифра последна!
Всяка числена стойност е израз със нулата слят.
Но получила същност, тя пак е безплътен посредник
между плюса и минуса в този двуполюсен свят!...

Е, какво е това? Феномен? Форма най-всеобемна?
Парадокс, завладял и разпънал на кръг мисълта?
Знак с природа магично-небесна и дяволски земна?
Или нищо подобно?
Но нищо,
подобно на всичко в света...


~ Борбата с Бог (също както при Наско) не спира да ме усмихва. Понеже – ей, Богу! – не спира.

А колко по-лесно е, като се усмихнеш, вместо да се боричкаш... :)

~ Второ любимо – „Триптих“:
Не казвай,
че жалката участ приляга
на твоята земна,
човешка природа.
Та ти си герой
в галактическа сага!
Та ти си призван
вечността да пребродиш!
Поискай небето!
Поискай всемира!
Звездите са твоята
светла опора.
Иди в необятното!
Кой те възпира?
Търси висина!
Там те чака
простора.

* * *

Любопитство ни трябва
за прехода труден.
С векове ще потънем
в небесния свод...
Всепоглъщащ е мрака,
но с теб ще събудим
този стар инкубатор
за втори живот.

* * *

Когато
постигнем небето
и в мрака
зелени планети
край нас заблестят,
ще пият децата
от звездното мляко
пред някоя ферма
на Млечния път.
Ще трепка приветствено
здрачът разсеян...
В земите, населени
с птичи ята,
космически селяни
жито ще сеят
и цветен прашец
ще опложда света.


~ Хехе, и такъв „Контакт“ би се случил... ако не пораснем достатъчно.
Свети в синьо кълбото небесно и полюса бял
гравитира в очите ми... Диша планетата жива!
Електронният мозък следи орбиталната крива
и визьорът опипва релефа. Мълча онемял.

Долу чезнат размитите в сива мъгла брегове.
Смерч усуква водите солени. Плющи океана.
Пуши димен пашкул, но градът се пречиства в екрана
и нахлува честотния хаос... Пращят гласове.

Пренастройвам звука. Паразитният шум е обран.
Те говорят неспирно – припряно, почти отривисто.
(Реч фалцетна и сбита. Широк темпорален регистър.)
– Хей, момчета! – крещя. – Има Господ! Салют и „ура“!

Ще празнуваме днес транскосмичния звезден контакт!
Вече виждам бетонната писта!... Степта... Тичат хора...
Те подскачат, те сочат, те чакат фотонния кораб!
Няма никаква грешка – разумен е новия свят!

Тържествувам. Та ние сме с тях от едно потекло!...
Репродукторът влиза в режим и гласът му безстрастен
дешифрира откъслечни фрази: „Въздушна опасност!“...
„Поразете целта!“... „Огън, огън!“... „Над нас НЛО!...“


~ Като тръгнем да правим „Метаморфоза“, дали нещичко ще забравим?
Минути преди да умра, съумях
да напусна човешкия скелет.
Вселих се в робота и с дяволски смях
чукнах празното восъчно чело.

Спасих своя дух. Неспокойния нрав.
Всички мисли и чувства стаени.
Заседнах в глава от хромирана сплав,
в кухина с тънковърха антена.

Сега енергийният биозаряд
с позитронния мозък е свързан.
Възкръснах в робота – железен и млад,
а той стана скептичен и дързък.

Защото е аз. И защото не е
тъпанар и машина бездушна.
Той пита. Той помни. Тъгува. Чете.
Даже най-своенравно пропуши...

Все нещо го гложди. Все гледа встрани.
Ходи бесен... Надуших опасност.
А той изръмжа: – Не сънувай жени,
че с големия чук ще те фрасна!...


~ „Аргонавт“ има защо да е дал името си на стихосбирката:
Аз летя, аз летя между звездните дюни...
В заледения вакуум дълбая тунел.
Този свят, засиял като слънчево руно,
този свят непостигнат е моята цел.

И какво от това, че съм пътник без виза?
Тук пространството няма гранична бразда.
Метеорни пасажи танцуват наблизо
и червени джуджета блуждаят в нощта.

Аз докосвам вселената с търсещи пръсти...
Пустота и безкрайност, в която съм сам.
Но преди да проникна в часа на смъртта си,
ще я стопля с ръка и сърце ще ѝ дам.

Ще се слея с просторите... В тъмната вечност
ще просветва око на семафор зелен.
А по пътя, наречен от някого „Млечен“,
ще се вие лоза, посадена от мен.


~ А този финал е ботевски в най-чистия и яростния смисъл:
Късен отглас

Ще викнем ние:
„Хляб или свинец!“

Христо Ботев

Хей, вие, оцелелите
простаци от панелите!
Бараби и клошари, и
гавроши окошарени
в кафеза на приютите.
Приятели на лудите,
старчоци по опашките.
Хамали в безистените,
жени от сутерените.
Мъже с разбити бърни и
джобове преобърнати.
И вие, жалки парии
в гетата на България –
кирливи, криви, мачкани,
побъркани от бачкане
потомци на робини и
слуги по права линия –
безлично, тъпо множество
от хиляди нищожества!
Презирам, братя, мрачната
съдба на безгръбначните.
Гнуся се от всеядния
космат търбух на щатните
плебеи и угодници.
От класовите сводници.
От сянката на Берия.
От черната мизерия.
И храча в овчедушните
муцуни на послушните.
И питам невъзпитано
вас, гражданите питомни:
Не виждате ли пръстите
крадливи на чевръстите
байганьовци, ограбили
и вярата, и хляба ни?
Не чувате ли гадните
проклятия на гладните,
закърмени във кофите
с огризките на София?
Не знаете ли края на
съдбата си окаяна?
Ах, вие жално блеете
в обора на бордеите!...
Протягате от тинята
ръце за милостиня и
целувате уплашено
краката на апашите.
Целувайте, нещастници!
Целувката е надница!
Целувайте и вярвайте
в честта на помиярите.
Доени, драни, стригани
за вълна, лой и сирене,
забравихте, че съдника –
праавтор на отвъдното
и райския оазис, –
дори по нос да лазите,
приживе не наказва тоз,
когото силно мрази...

2.

Внимание! Внимание!
Да слушат изтерзаните!
Да видят ослепелите!
Да викнат онемелите!
„Преселват се масово
отвъд сиромасите!...“
И нека да помнят
след нас малчуганите –
печелят и музите
от траурна музика...
Търгуват с кръвта ни
разпасани босове.
(За фирма във Щатите
ще стъпчат баща си те.)
Залагат на карта
живота на босите
бедняци играчите.
Днес те са палачите.
Те са палачите!


3.

Приятели мои,
момчета от бездната.
Хванете за гушата
търгашите! Слушайте –
обречен е скотския
свят на възмездие.
Излезте от тесните
кулиси, обесници!
Кормилният лост
на стремглавото време е
в ръцете ви жилести.
Повярвайте, вие сте
солта на земята ни.
Ядката в семето.
Фермента във бурето.
Барута на бурята.

4.

Когато зъбатата злоба възкръсне
и свие гнездо в изпотените длани,
ще зная, че този живот ми е втръснал,
и бият тревога в кръвта барабани.
Там някой от нас
като прошляк зомбиран
ще псува министри, царе, прокурори.
Ще вдигне през сълзи ръждива секира
и тихо ще кресне: „Заплюйте ги, хора!
Заплюйте от упор сганта елитарна.
Заплюйте без страх
гешефтарите, братя!
Че в този голям,
парвенюшки кучкарник
те хищно гризат на народа месата...“
Мъжът своя гняв като взрив
ще заложи
в тунела на нашите земни неволи,
в сумрачната крипта на царството божие,
в света, в който всички се раждаме голи...
И после, когато от мръсните кофи
наред с празни чанти, сака и пантофи,
отчаян и капнал,
изрови внезапно
навитата корда
на шнура бикфордов,
човекът, отказал
да бъде наказван,
с усмивка открита
ще драсне кибрита...

5.

Размирният дух е обречен...
Ще каже за него народа:
„Умря сиромахът, посечен
от свои...
За хляб и свобода!“
Пожарът край нас ще обвее
в дим ризата, с кръв напоена...
А аз ще си викна, запея:
„Хей, горо ле, горо зелена!...“


Писано преди 17 години... но тъй ми съзвучи и сега. Особено сега.
Last edited by Кал on Sun May 17, 2020 8:52 am, edited 1 time in total.
Reason: махам външни линкове

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Apr 17, 2020 3:17 pm

Отзив в Goodreads за Eridani's Crown:

But for its downer ending, I would've really liked this book.

Here're the parts I liked best:

~ After a relatively humdrum start, the story raises the stakes--and the uniqueness of its main character:
On behalf of her brother, [Eridani] offered kind words and generous amounts of silver to each seeker, even those whose tales of woe had nothing to do with Shikot's men. She talked to each of them of how life would be different once they became subjects of Kozhad, how brutality and bullying would not be tolerated. They accepted her silver eagerly and her promises with caution.
As she dispensed her largesse, the mood in the crowd lightened and some of the peasants became overly bold in their claims. An urge to take advantage of this situation was only human nature and to be expected, and Eridani was ready for it. When a man claimed that the mercenaries robbed him of his herd of eight goats, she asked his name and his village, then opened a thick ledger and flipped through the pages.
She looked up from the ledger. "There's no record here of you paying a tithe on the money earned selling milk, or cheese, or wool, not to mention meat." She rose and leveled her gaze at the peasant. "Were you cheating your lord then, or are you trying to take advantage of my generosity now?"
The man's face turned pale as he grasped for a response. He couldn't have known that the real tithe ledgers were stored somewhere behind the walls of Woodcastle, that the one she was browsing belonged to Pel. Few commoners could read and Eridani didn't hesitate to attempt such a bluff. The man's lip trembled as he stood there, failing to come up with a convincing lie.
"Be gone," Eridani said. "I have neither patience nor charity for liars."

Eridani may be only fifteen, but she's already growing fast. :)

~ I'm not entirely sure about our own Middle Ages, but I guess this approach to recruiting an army would have been revolutionary:
"Women are permitted to join my army same as men," she went on to say. "If any of you are unhappy with your lot, if you seek freedom and respect, step forward and you may come with us."
They recruited a handful of men along the way, but in every village several women chose to join her ranks: daughters with poor marriage prospects and childless widows, those who preferred the companionship of fellow women, and even some married women who saw this as an opportunity to escape their wedding vows.
These were strong, tough women who'd grown up used to the daily routine of hard physical labor. They may not have been trained with a sword, but they could competently wield a sickle or a large knife, and some of them could brawl as well as any man.


It draws in more fascinating characters too:
A tall young woman dressed better than most villagers approached Eridani. She wore a sleeveless shirt and her arms were well toned. Her shoulder-length brown hair was styled in ringlets. "Who are your officers?" she asked.
Eridani pointed at the Ugly Unicorn. "Caer is an experienced fighter. He is my general."
"Interesting," said the young woman. "You speak of equality, but your one officer is a man." She shook her head in mock disapproval.
Eridani was taken aback by this peasant's gall, but she was also intrigued. "My army is small yet, and I will advance anyone who distinguishes themselves as it grows, regardless of gender."
"I'm Sana," said the woman. "I'm skilled with many kinds of weapons and have read several books. I can outfight any of your soldiers, and outwit your advisors. Make me an officer, and I will join you."
(...)
"(...) I like your initiative and boldness, Sana. You're welcome to join us, and I hope that you do. But you have to prove yourself to become an officer. I won't hand out honors for the asking. Prove your loyalty, your bravery, your intelligence. Distinguish yourself, and you stand as good a chance to advance through the ranks as anyone else. What say you?"
Sana smiled. "You're no pushover. I like that."

Me, I already like Sana. :)

~ And I'm growing to like Eridani more and more:
When Eridani was younger, her mother had taught her to judge the value of a person by how they treated those beneath their station. Eridani heeded the lesson and quickly realized how wise it was: men and women who were charismatic at court, all smiles and flattery in front of the royal family, sometimes showed their true faces by being consistently rude to the servants. None were worse than Hingen. Out of earshot of his betters and equals, the man seemed to revel in causing misery to the cooks and the stablemen and any of the other servants he encountered in the palace.
Having observed several such incidents, eight-year-old Eridani had reported them to her father. King Malnos II had listened patiently to his daughter's findings.
"A sovereign presides over all kinds of subjects: kind-hearted and nasty, smart and foolish, obedient and unruly," her father had told her. "I can't hope to make them all into better people. After all, I'm their liege, not their priest. But I can use their talents and skills for the benefit of the realm. Pieter may have an unpleasant demeanor, but he is a capable administrator. I wield him as a tool, and ensure that his talents are used to do enough good to outweigh the small sins you've witnessed."
It was meant to be a lesson on government and use of power, but young Eridani was too idealistic to accept such compromises back then. She remembered the conversation so well because it was the first time she came to believe it was possible for her father to be wrong.


~ She's a perceptive one, our young queen:
Arnis continued, "No matter which god the people may worship, they all hold the memory of a man, Gan's greatest son, in nearly as high esteem."
"Kalatar of Gan," said Eridani.
"The greatest conqueror the world has ever known, yes."
"How does that help? Should I dress up in ancient garb and pretend to be Kalatar to rally fighters to the banner of Kozhad? I think some of them might figure out I'm not him. It's the breasts, you see."


~ This argument between father and son is so authentic, so ... heart-wrenching:
"Why do you want to risk your life for her? The lords of Shallowpond have capitulated to the Haldovans. Soon the rest of the North will follow."
"The lords of Shallowpond are cowards and traitors." Teo clenched his fists. "The Queen Mother is the true ruler of the North. It's our duty to help her repel this invasion."
"You're young and passionate, which is good," said Kai. "But trust my experience. It doesn't really matter who rules in Shallowpond or in Skond. We're beneath their notice, except when they need us to provide coin or muscle." He pointed at the animal skins in different stages of preparation. "We're no better than these beasts to them, only worth as much as their meat and hide."
"Eridani is different! She cares for people like us. She fights to make the lives of commoners better." Teo trailed off, realizing that he was rehashing an argument they had had many times over. "Don't you see? This is my chance to make something of myself."
His father winced. "You do that through hard work, not by killing people who only differ from you in that they carry another master's banner."


~ And this is what Eridani is turning into:
Liodan stared at her. In his eyes, Eridani saw sadness rather than fear. "The path you're choosing will lead to suffering and countless deaths," he said. "You're much too smart not to realize this. Is that really what you want? All those hours of studying philosophy, of discussing passive resistance and ways to use one's influence to alleviate suffering ... were you pretending to agree with me so I'd teach you the art of war?"
"Your vision is fine in theory, but it relies on the basic assumption of human goodness," Eridani said. "In a perfect world populated by perfect people these ideals would work fine. In my life, I've encountered precious few perfect people. Perhaps only you. And even you aren't truly perfect because your idealism blinds you to subterfuge by mere mortals like me."
Eridani admitted to herself that she actually enjoyed exploring Liodan's worldview. His pacifist ways were interesting hypotheticals, like the war games or matches of bato. But she lived in the real world where enemies didn't lay down their arms because a kind old man asked them nicely.
"Even if your acquiescence was an act, surely you care about your subjects. Many thousands will die."
Eridani thought about the women of the skirt army she'd lost in the battle against the forces of the Duke of Buzzards. Where would she be now if not for their sacrifices? "People die all the time," she said. "It's better to die young on the battlefield ensuring the safety of your homeland than of old age in bed, having accomplished nothing."
She knew Liodan wouldn't agree. He would plead and argue and lecture for as long as she was willing to listen. So she turned around and headed back into the chamber where practical matters were being discussed.


~ Were the people of the past really like that? Seeing killing and getting killed as a natural thing? An act of political expedience, a necessity of life?

I don't know. What I do know is that those were the people of the past. We've come a long way--and don't you ever dare tell me otherwise.

(Which also means, not all of them could have been like that, eh?)

~ At least General Liodan proved faithful to himself until the last.

(And it is his kind that has taken us where we are now--and keeps taking us farther and farther into the future.)

~ All of my anger and frustration with Eridani's transformation gets perfectly summarized in her hallucinatory encounter near the end:
Скрит текст: покажи
"(...) You've become a conqueror, another Kalatar. Your armies leave death and misery in their wake. First you became like the patriarch in order to defeat him, and then you became like Prince Ajelogn, covetous of others' lands. Do you even know why you're still fighting, after all these long years?"
"You know the answer to that," said Eridani. "You're in my head. You know the mental math: if I win, millions of lives will be improved. With no competing monarchs there will be no wars to be fought in the Heart. I will save more lives than—"
"Nonsense," Danchu roared. "This was a tenuous argument to begin with. But now? Now that you've proven yourself willing to infect half the world with the Blue Pestilence? In the coming months it will burn through the lands of the Quadi like wildfire, claiming the lives of millions. It will kill innocent people, not only soldiers who oppose you. Congratulations. Live or die, you've become the greatest mass murderer in the history of the Heart."
"They're terrible people living under the heel of an empire so rotten from the inside, the only sane choice is to topple it. What they've done to that boy—"
"Do you think you've saved him? You left him, weakened from his wound, in a city about to become ravaged by the plague. What are the odds he might survive?" Danchu glared at her. "The way they treated him was shameful, yes, and you jumped at the opportunity to use it as an excuse for a far greater crime."
"What else could have I done?" Eridani whispered. "I spent so many years fighting against more powerful foes that I've learned to make hard choices. To do whatever it takes to bring them down."
"But to what end? Why do it? If you followed in Kalatar's footsteps and returned to the North, the Quadi would never bother to pursue you. You could have lived out your days ruling a sprawling empire beyond their borders. And don't feed me the line about bettering the lives of future generations. That's only rhetoric. I'm in your head and I know the truth. There's no one here but us, so why don't you admit it?"
"Legacy," Eridani said, so quietly she could barely hear herself even in the silence of the ephemeral place the two of them inhabited.
Danchu must've heard her. He appeared both pleased and saddened by her response. "And what does 'legacy' mean to you?"
Eridani looked Danchu in the eye. "A legacy of achieving something no one ever had. If I conquer all of the Heart, I won't be remembered merely as Eridani the Fierce, one of many successful warlords and kings. I will be written of forever in the annals of history as Eridani the Great."
Danchu sighed. "Little sister, don't you realize that no one whose name was appended with 'the Great' epithet was ever a good person? (...)"

That she refuses to see the truth in it, or act on it, only makes me hurt more, or turn colder.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed May 13, 2020 3:53 pm

My reviewlet of The Host:

One of the most emotional books I've ever read. Genuinely, believably emotional.

I highly recommend it also for its exploration of what it takes to trust another; to bring together those who perceive themselves as irreconcilably different; to learn to see and feel through another's eyes.

Скрит текст: покажи
Наоколо се крие и цял подфорум, в който обсъждаме идеи за (нов) превод на романа... когато някой ден му дойде времето. ;)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu May 14, 2020 5:10 pm

My reviewlet of Bulgariana by Randall Baker:

It is very refreshing to:

a) see your nation from the side--and with a myriad of twinkles in the watcher's eyes;

b) see from another's perspective that you--that is, that I was right not to stay in North America. (Some of Mr Baker's reflections on his experiences in Indiana flow from the funny into the outright scary. Like the one about the average number of friends an American has.)

Heartily recommended, to Bulgarians and anyone curious about them.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu May 14, 2020 5:17 pm

My reviewlet of In Other Worlds:

Attanasio's writing never ceases to amaze me. I keep swaying between "Wow! Breathtaking!" and "Ugh! Did he just invent another verb?".

Consider this:

At the far end of the chamber, sparks flurried, and the wall crumbled like incandescent cheese. The opening writhed with the arachnid shapes of the zotl, and spurs of crimson laserfire flicked across the chamber at them. One bright bolt scorched the ground nearby and skipped vaporing plasteel between Allin's legs. He stood firm, but his whole body grimaced, anticipating the fleshmelting impact of a laser bolt.
Carl gripped the hilt of the lance and twisted it through a tight series of clicks until it snapped off. A foam of purplesilver light frothed from the muzzle end of the lance, and Carl quickly placed the weapon on the ground. He grabbed Evoe, and with Allin they fled from the zotl attack and the jumping clots of sightcramping radiance.
In an eyeblink, the onrushing zotl and the sharp, crisscrossing tracery of their laserfire vanished in a sheeting flow of white incineration that nothinged everything before it.


As to his ideas, I'm torn between "Wow! Mindblowing!" and "But why couldn't you elaborate on this a little more? See how David Zindell does it...".

It's an intense experience, always.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu May 14, 2020 5:38 pm

My reviewlet of Dangerous Visions, edited by Harlan Ellison:

Incompatibly dark or outdated for me.

Yet two stories did grip my heart:

- Joe L Hensley's "Lord Randy, My Son"

- Theodore Sturgeon's "If All Men Were Brothers, Would You Let One Marry Your Sister?"

Both made me look for anything written by their authors (and resume my love affair with Sturgeon :)).

Oh! And I adored Ellison's intros--the passion and the fury, wow! The trivia and the jokes too... :D
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu May 14, 2020 5:46 pm

My reviewlet of Unstuck #2, edited by Matt Williamson:

The pieces that really struck a chord with me here were Charles Antin's "Maria and the Mice", for the beauty of its irony, and Miles Klee's "Everybody's Bluffing", for the color of its language (though the horror of its ending struck me too, in a rather less titillating way).

I also liked Daniel Hornsby's "Asterius", Gabriel Blackwell's "A Model Made out of Card", Erik Anderson's "The Language of Nim", Caitlin Horrocks's "The Untranslatables", and Elizabeth McCracken's "Foundling".
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri May 15, 2020 2:33 pm

My reviewlet of Over the Brink: Tales of Environmental Disaster:

An anthology built around the premise of natural disaster on a global scale naturally hits the spot with the environmentalist inside me. Admittedly, I keep looking for stories that offer solutions, not just dire warnings; but there's this tiny, masochistic bit of me which loves hurting in advance. Hurt now, it keeps telling me, so you won't hurt later ...

The most optimistic pieces in the bunch seem to be Colleen Anderson's intricate, intertwining "The Brown Woman" and Khristo Poshtakov's light-hearted "The Swamp". I also particularly enjoyed Ken Staley's "Out of the Mist" for its message which resonates with a fundamental need for justice inside me, Curtis James McConnell's "Spaceships at the Spaceport in Spacetown" for its credibility and the idea carried by its rocket of surprise, and Thomas Canfield's "Comp Ice" for its wry sarcasm.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun May 31, 2020 3:16 pm

Разговори в Goodreads

На 06.08.2015 Raindancer wrote:Хо хъм. Вчера дочетох The Host. И... съзнавам, че това е малко егоистично от моя страна, но искам да споделя този момент и да питам за по-конкретни мнения. Книгата определено доста ми хареса - може и да не е най-великата и оригинална история, която съм чела, но е съвсем, съвсем добре написана, грабва те и те увлича, кара те да размишляваш. Изплуваха много неща, които не ми бяха станали ясни от филма, да не говорим за останалите, които изобщо не присъстваха в него. Изгледах повторно и филма през "новите" си очи. В момента даже се забавлявам да го гледам отново дублиран на испански и имената ме карат да се смея, но да не се отклонявам много. Кое ти хареса в книгата? Кое не ти хареса във филма? Това не е реторичен въпрос, определено не се опитвам да намекна, че филмът е добре направен. Но какво по-конкретно...? Имаше ли неща от книгата, които не ти се понравиха?

Извинявай, ако това идва твърде внезапно и си на съвсем друга вълна, ако не ти се говори, ако вече си забравил книгата, ако вече си забравил мен. Ще те разбера. :)


Кал wrote:Привет насред най-жежкия (и немислещия ми :/) месец! (Ха! Миналата година пак тогава сме си писали. И колко по-смислени изречения съм успявал да навържа... *въздъх*)

Благодаря за споделянето! Споделям тръпката – и нуждата да се споделя. :D (Само думите, думите да идват по-лесно...)

The Host последно я давах за пример на писателската работилница, която тъкмо правихме в Мелник (http://choveshkata.net/blog/?p=5529) – като книгата с най-плавен и достоверен преход от омразата и недоверието към разбирането и приемането, която съм чел. (Като любовта в нея, поне за мен, е просто допълнителната щипка овкусяване. ;) Принципно трудно плача и се просълзявам, обаче тук имаше сцени връз сцени, които успяваха да ме. Уви, последно съм я чел бая отдавна, та не помня самите сцени, само ефекта им. А може и да е от жегата. Но определено помня, че нямах някакви съществени липси. Е, може да съм се позасмял на речниковия подбор тук-таме... това са изкривяванията на редактора. ;)

Филмът ми хареса:
- в първия си половин час (който като темпо отговаря на книгата)
- с играта на Сърша Ронан
- и разните закачки около любовния триъгълник

Но като цяло беше ужасно изюркан :( – не даваше време да се получи тоя плавен преход, който ме порази в романа. Искаше ми се да го направят в няколко части, поне 5-6 часа. Тъй като е бил независима продукция, разбирам защо не са могли да рискуват.

Разкажи сега ти. Твоите highlights и lowlives. ;)


Raindancer wrote:Книгата с най-плавен и достоверен преход от омразата и недоверието към разбирането и приемането, това ми харесва, но не съм сигурна кого имаш предвид, когато го казваш. Групата оцелели хора като цяло? Мелани конкретно? Това нейното си е бая преход. :) Самата Уонда? Тя не тръгва точно от омраза, но определено извървява дълъг път. Като се замисля, цялото стълпотворение от герои показва такъв преход от всякакви ъгли: Джеб я прие без уговорки, Джейми я прие както би го направило дете - в добрия смисъл на думата, с чисто сърце, трансформацията на Иън ме кара да въздишам, на Джаред му трябваше мно-о-ого време и почти до самия край се държеше точно като човек - т.е. като идиот, Кайл беше още по-типичен представител на вида с неговите твърди убеждения, Маги и Шарън бяха трайно заклещени в далечния край на спектъра. Десет различни 'промени на сърцето' с различна скорост. И цялото това като фон на вътрешния диалог между Уонда и Мелани с целия му екшън.

От книгата в най-голямо съзвучие с мен беше идеята за насилието/ненасилието. Земята е завладяна от уж по-мирна раса, която е успяла да я отнеме от уж по-войнствените хора (със съответните изключения и от двете страни). Уонда не може да понася идеята за насилие, но същевременно не й хрумва (поне докато не го вижда през очите на Иън), че колонизацията е акт на насилие. Трудна ситуация. На хората, от друга страна, насилието им е като втора природа. Дори Иън е един такъв... casually violent. Първата реакция на Мелани, когато се събужда обратно в тялото си, е да се опита да убие или поне да набие Джаред, защото е позволил смъртта на Уонда. А пък и преди това го шамареше всеки път, когато се стигаше до целувки. Често пъти докато играя на поредното ММО си мисля, че може и да съм лечител по душа, обаче повечето време го прекарвам в убиване на де що има в съответния свят, стига да има кой да ме прати да го направя срещу няколко жълтици. А пък Уонда и пръст не би вдигнала срещу друго същество и се чувства страшно зле всеки път, когато става свидетел на насилие. Тук включвам и всички моменти, в които Мелани беше ядосана на нещо и визуализираше какво би направила по този повод, а Уонда се чудеше къде да се скрие.

Любовната история също много ми хареса, но имам предвид малко по-сложния вариант в книгата. Във филма изобщо не се споменава за допълнителното усложнение, за любовта, която самата Уонда изпитва към Джаред, за начина, по който тази любов й въздейства, и за доста обтегнатите отношения между Уонда и Мелани по този повод. Сцената, в която Джаред целува Уонда, за да провери дали Мелани е там, много повече ми хареса в книгата (във филма двамата актьори са супер, но за съжаление сценарият вероятно е бил нещо като "make it hot"). Първо, повече ми хареса идеята, че тялото също е пълноправна страна в случващото се:

(Джаред започва да я целува) It was so different from remembering, so much stronger. My head swam incoherently.
The body revolted. I was no longer in control of it - it was in control of me. It was not Melanie - the body was stronger than either of us now. Our breathing echoed loudly: mine wild and gasping, his fierce, almost a snarl.
My arms broke free from my control. My left hand reached for his face, his hair, to wind my fingers in it.
My right hand was faster. Was not mine.

Тук пропускам удара, двойния шок, осъзнаването, че това е бил тест и стигам до нейната реакция - тя се опитва да избяга, като се навира в складираните кутии. Това във филма го няма изобщо:

I didn't hear my own sobbing, loud as it was, until I could go no farther into the crowded hole and the sound of my thrashing stopped. When I did hear myself, heard the ragged, tearing gasps of agony, I was mortified.
So mortified, so humiliated. I was horrified at myself, at the violence I'd allowed to flow through my body, whether consciously or not, but that was not why I was sobbing. I was sobbing because it had been a test, and, stupid, stupid, stupid, emotional creature that I was, I wanted it to be real.
Melanie was writhing in agony inside me, and it was hard to make sense of the double pain. I felt as though I was dying because it was not real; she felt as though she was dying because, to her, it had felt real enough.

За мен, като жена, развитието на любовната история между Уонда и Иън беше чудно, чудничко. Във филма това е ограничено до многозначителни погледи и добре направени любовни сцени, но липсва магическото усещане на първото влюбване, всичко това, което вече е известно на хората, но абсолютно непознато на Уонда.

Но сцената, която ми направи най-голямо впечатление (и отново я няма във филма), е когато от прозореца на хотелската стая виждат семейство души, което си играе със своето човешко детенце. Тя всъщност би трябвало да е много значима за развитието на историята по-нататък, не съм сигурна защо са решили да я пропуснат. Но освен това просто много ми хареса като сцена, мога да си представя детската площадка, радостното семейство, Джаред и Иън застинали като статуи на прозореца.

"What are you staring at, Wanda?"
Jared's question wasn't anxious, because I was smiling softly at the surprising scene.
"Something I've never seen in all my lives. I'm staring at... hope. [...] The only hope for survival I've ever seen for a host species."
"Where?" he demanded, bewildered.
I was aware of Ian close behind us now, listening intently.
"See?" I pointed at the laughing mother. "See how she loves her human child?"
At that moment, the woman snatched her son from the swing and squeezed him in a tight embrace, covering his face with kisses. He cooed and flailed - just a baby. Not the miniature adult he would have been if he carried one of my kind.
Jared gasped. "The baby is human? How? Why? For how long?"
I shrugged. "I've never seen this before - I don't know. She has not given him up for a host. I can't imagine that she would be... forced. Motherhood is all but worshipped among my kind. If she is unwilling..." I shook my head. "I have no idea how that will be handled. This doesn't happen elsewhere. The emotions of these bodies are so much stronger than logic."
I glanced up at Jared and Ian. They were both staring openmouthed at the interspecies family in the park.
"No," I muttered to myself. "No one would force the parents if they wanted the child. And just look at them."
The father had his arms around both the mother and the child now. He looked down at his host body's biological son with staggering tenderness in his eyes.
"Aside from ourselves, this is the first planet we've discovered with live births. Yours certainly isn't the easiest or most prolific system. I wonder if that's the difference... or if it's the helplessness of your young. Everywhere else, reproduction is through some form of eggs or seeds. Many parents never even meet their young. I wonder..." I trailed off, my thoughts full of speculation.
The mother lifted her face to her partner, and he kissed her lips. The human child crowed with delight.
Neither man could tear his eyes from the miracle in front of them.

Ох, дали не прекалих? Аз съм си впечатлителна, а и тази история ми е още много прясна в главата. Мнения?


Кал wrote:Дълбоко ти благодаря за тия впечатления. Напомни ми ключови моменти, които бяха взели да изветряват. (Особено този със семейството извънземни и съвсем земното им детенце, да......)

Тъй като тия месеци наистина не мисля бистро, запазвам си правото на -истински- отговор за по-хладното. Нали може? :)

А ти споделяй по всяко време, когато те осени. Радост ми е да те чета. :) И ми припомняш, че книгите стават наистина ценни, когато хвърлят мостове между човеци...


Raindancer wrote:Благодаря ти за тези верни, красиви и много мили думи. Разбира се, че може да отговориш "истински" по-нататък. Когато поискаш, както поискаш, ако поискаш.

За първи път чета книга, която да е толкова... нашумяла. YouTube е фрашкан с интервюта на актьорите от филма. Тълпи от луди фенки. Страховито положителни мнения, страховито отрицателни мнения. Много хора май не могат или не искат да направят разлика между книгата и филма. Направо невероятно. Ти как изобщо стигна до тази писателка? Доколкото разбирам си чел и "здрачните" й книги, явно си по-голям авантюрист от мен. Но пък аз не съм добър пример, защото за всяка новопрочетена книга препрочитам други пет. По пет пъти. :)


Кал wrote:Ох, не помня съвсем вече... Покрай приятели, на чието мнение държа – събраха ми се няколко горещи препоръки „А ти пробвай, пробвай, не слушай само хейтърите“. Специално „Здрач“-овете ме смаяха как порасват: всяка книга добавя някакъв пласт към предните. (А много техни читатели май не пораснаха в крак с тях, като гледам как техните криви на харесването падат надолу...)

За „Скитница“ разказвал ли съм ти, че искахме да я издаваме с Човешката библиотека? :)


Raindancer wrote:През изминалите дни прочетох "Здрач", прелистих втората книга и с голяма наслада установих, че съществуват паралелни книги през очите на Едуард - недовършен проект от самата Стефани Майър и неофициално продължение от друга мацка, която повече ми допадна като начин на писане. През очите на вампира определено е по-интересно, хихи. Сега седя и си мисля... I'm a sucker for love stories. Как стана това? И кога? Дали съм си го носела в мен от самото начало и е чакало да разцъфне? Малко ме е срам, да си призная. Любовната история в Здрач изобщо не ми се стори толкова лоша и неубедителна, че да заслужи свое собствено мемче, особено в сравнение с повечето любовни романи, които съм чела. Вярно, имаше смешни моменти; някои (доста) неща изглеждат недоизпипани. Но въпреки това книгата беше написана с чувство, което със сигурност не е толкова лесно, колкото изглежда.

Но да ти кажа кое ми стана интересно: докато гледах интервюта с актьорите от The Host, охках и пъшках всеки път, когато се правеше сравнение със Здрач, а те се хвърляха да обясняват как няма нищо общо като тематика. Но като зачетох Здрач започнаха да изскачат разни, предимно дребни неща, които много ми напомняха на другата книга: Уонда свикна да спи "curled into a tight ball", Бела също. И двете много шепнат, когато са неуверени в себе си, и се лепят по стените, когато ги е страх; и двете ги носят на ръце, когато е необходимо. И за двете е много важно физическото докосване, и в двата случая му е отредено специално място в книгите. Че това са нормални човешки реакции, факт. Но точно в описанието на такива реакции книгите много си приличаха. Не че се оплаквам! :) Тези дреболии определено много ми допадат. По-нататък, любовните истории и в двете книги се въртят около младо (и неопитно) момиче и по-възрастен (и събрал повече опит/мъдрост) мъж: не ме интересува толкова конкретната възраст, колкото идеята, че връзката по някакъв начин е неравнопоставена. И в двете книги единият е "различен", но е не по-малко способен да дарява и получава любов, което, разбира се, ми е много приятно като идея.

(...) не, не си ми разказвал, че сте искали да издавате "Скитница" с Човешката библиотека. Моля те, разкажи. :)


Raindancer wrote:Ъ-ъ... Ето тези думички: "друга мацка, която повече ми допадна като начин на писане"... си ги взимам обратно. Твърде, твърде прибързано заключение. Идеята ми харесва, но не знам доколко е осъществима, поне не и така, както би ми се искало.

И нещо от милия Пратчет, което бях забравила (помня момента с "мекишката тоалетна хартия", но не и това) и току-що си припомних. Понеже не знам дали за теб е очевидно откъде е пасажът или не: разговорът е между Коен и Ринсуинд във "Фантастична светлина" и се върти около спасената от принасяне в жертва Бетан.

"If I wash twenty years younger," he said wistfully.
"Yes?"
"I'd be shixty-sheven."
"What's that got to do with it?"
"Well - how can I put it? When I wash a young man, carving my name in the world, well, then I liked my women red-haired and fiery."
"Ah."
"And then I grew a little older and for preference I looked for a woman with blonde hair, and the glint of the world in her eye."
"Oh? Yes?"
"But then I grew a little older again and I came to see the point of dark women of a sultry nature."
He paused. Rincewind waited.
"And?" he said. "Then what? What is it that you look for in a woman now?"
Cohen turned one rheumy blue eye on him.
"Patience," he said.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Jun 05, 2020 12:44 pm

My review of Compelling Science Fiction #15:

A fairly strong, fairly diverse (for its compact size) issue.

My reading impressions:

~ Steve Rodgers's "Housefly Tours" is, ultimately, about doing the right thing. Some of the characters are a little cliched; thus, I got miffed when the protagonist--who is dealing with issues about her physical appearance--was inst-attracted by a man, because "Crikey, but he was good looking": basically objectifying him. C'mon! A bit more self-reflection please! However, this passage at the end completely made up for it:
"So, you’re quite the hero," Sonkwe whispered, between sips of his stimu-joe. (...)
"I guess, but I don’t know why. I followed an idiotic order and almost killed us all in the process."
"Blame for the idiotic order is resting squarely where it belongs," Sonkwe said. "(...) You on the other hand, are the heroic pilot willing to sacrifice herself to avoid an inter-species incident. One who used her smarts to extract us from a huge pickle, and who risked her life to suit everyone else before taking care of herself. And by the way, that was some hotshot flying around those slingshot boulders. Twice." He tapped his head. "All recorded up here, and now being broadcast over every news outlet in the system. My hysteria at the end doesn’t play so well, but you come out smelling like scented bath soap."
Eressa smiled weakly. "What you call hysteria, I call being human."

That part about being human--that is what raises us above the cliches. :)

~ A piece of insider's info: The Bulgarian version of "Two Moons" was written some twenty years ago. Do you think it's aged well? :)

~ Spencer Koelle's "Draught and Blood" maintains a delightfully sarcastic voice:
The Green Pepper Zine had tap-danced around the issue, but it was clear the police were clueless, although that wouldn't stop them from rounding up some usual suspects and tapping some skulls. The authors themselves didn't know much either, but that didn't stop them from speculating that the death was a result of anti-Chinese militants, drug-abusing youths, the Nestle corporate empire seeking to prolong drought, Indian spies, or maybe even an unspecified "horrible consequence" of "tampering in the natural order" by corrupt scientists. One editorial add-on even suggested that the whole generation's overdependence on technology would cause more tragedies like this, and pined for the good old days when people kept in touch with their families on Facebook and watched wholesome Netflix content, instead of using GreenWeb amateur shorts as an escape from reality.

(That last part about FB and Netflix, I find lethally hilarious.)

Or:
"Anyway, I'm a politician. I'm not paid to think." He winked at her. "I just carry out the will of the people and party policy."
Amelia did her best to look disappointed. She hadn't really expected a straight answer from him.

At the same time, it features some annoying generalizations about the reasoning of scientists vs. laypeople, such as:
It was insulting to have to carry out these experiments to prove to an agitated public that her plants hadn't turned into homicidal abominations. NuFlower allergies and cross-pollination weren't anything like Biolante or the Audrey II, but that was how the associative human brain worked. Biotech leads to problems, therefore killer plant monsters.

The implication being that scientists really know how biotech works (as opposed to they are still investigating its long-term effects). Seriously, guys? How hard is it to grasp the idea that you have not investigated the long-term effects of anything before you've studied those effects three or four generations down the road? For how many generations have you monitored the effects of your "biotech" on human beings? And where are your "control groups" when it comes to, say, genetically modified corn?

(Like "Housefly Tours," this story gives me a vague suspicion that the authors haven't really talked with the more intelligent--or at least more experienced--kinds of environmental activists. They've probably based their characters on what they've read or seen on TV/the Net, such as the grossly biased portrayals in Michael Crichton's writing. Stereotyping helps nobody's understanding. :()

To be fair, though, the very next part of "Draught and Blood" seems to address some of my annoyance:
She knew that her nagaweeds weren't the culprit, but she'd still had to check anyway. She rinsed out her mug and poured more cold coffee, stirred in artificial creamer and a packet of sweetener, and downed half the resulting sludge. She knew, but she still had to check, just in case what she knew turned out to be false. That was how a good scientist worked.


Скрит текст: покажи
Unfortunately, the ending was too messy/rushed to let me rank the story among my favorites.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Sat Jun 06, 2020 12:31 am

Просто това стихотворение на Борис Христов толкова истинското изпълнение на Бойко Кръстанов:

https://www.youtube.com/watch?v=vCIHc_-7o00

"Сватбата на мама"

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.


"Сватбата на мама"
Борис Христов
Представя Бойко Кръстанов в "ПОЕТИТЕ"
Един проект на www.interview.to
User avatar
Люба
 
Posts: 3639
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3148 times
Has been thanked: 4912 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Jun 07, 2020 10:15 am

Току-що открих книга със средна оценка 4,64 (!) при почти 6000 оценки в Гудрийдс (!!! <-- Който разбира от статистика, ще се досети що удивителните се роят така), съдържаща почти 2 милиона думи (........) – която дори си няма издател до момента.

(Да, това последното е точка. Има един момент, в който всичките ти изразни средства си взимат партакешите и те оставят сам. Срещу Космоса.)

Казано по-кратко: открих следващото четиво, с което ще запълвам следващата дупка:

Worm

P.S. „Която дори няма издател до момента“... хахаха.

Wildbow's Patreon

A.k.a.: Who the fuckity fuck needs a publisher?

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Mon Jun 08, 2020 4:09 pm

My reviewlet of Suddenly Lost in Words #1:

My favorite here was the extract from City Speaker: Scarlet. A plucky girl on a fantastic mission inside a city with a mind (and, hopefully, a heart): what more can I ask for? :)

I enjoyed the writing in almost all the stories. Curiously, plot-wise, the story that delighted me the most was (at least at first sight) among the less polished ones (lots of 'tells' instead of 'shows', etc.). However, Gregory Marlow's "Collective" made me laugh so hard from "Nobody understands me" on that it completely drowned the nagging of the editor inside me. (On second thought, the writing may be more simplistic on purpose.)

I'll also remember Gary Egan's "Friday's Children", as much for its gruesome message as for the acid irony of the final sentence.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Mon Jun 08, 2020 4:22 pm

My review of The Golden Transcendence:

The Golden Oecumene trilogy is perhaps the most ambitious space opera (and novel, for that matter) I have read so far. It is also one of the cleverest, most visionary, provocative, and ... the hell with those epithets. I'm not up to it. Browse the quotes I added, try the books themselves.

There's more to my silence though. I am disappointed by the ending: by the ultimate philosophy of the book (or at least what I got from it). After having that huge smile on my face during the Transcendence (because, aye, if a superintellect cannot smile at the Universe, there must be something superdumb about it), the promise of
Скрит текст: покажи
more war and grimness
was just ... just ... hell, it was ugly. :(

Curiously, a similar thing happened when I finished War In Heaven. (Zindell's Requiem for Homo Sapiens, I should say, remains the more convincing, more welcome vision for me. By far. It probably helps that Zindell is well-versed in Eastern philosophy, unlike Wright, who seems to specialize in Western one.) Some elements of that ending felt so artificial that to this day I harbor a suspicion it was forced by an editor or a pressing deadline. :(

Moral of the story: We do have to write the books we need to read. Tolkien knew best.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed Jun 10, 2020 6:37 pm

Вчера за пореден път възникна въпросът кой първи в българската фантастика (и литература изобщо) се занимава с екологични проблеми. И ето на какво се натъквам днес в това интервю с Любомир Николов – Нарви:

Романът „Съдът на поколенията“ (1978), писан в съавторство с Георги Георгиев, представя един свят, който е „наранен“ от човешката алчност и агресия спрямо природата. Това произведение е от първите у нас, обърнало внимание на екологичните проблеми, предизвикани от мащабни проекти, чиято задача е да „подобрят“ условията за живот, но на много висока цена – геноцид. Как се появи идеята за романа?

Идеята беше на Георги Георгиев. Той беше приятел на брат ми Дечко и така получих предложението да пишем заедно. Като поет, Георги си представяше сюжета по-различно, например искаше да се опише как осакатените деца искат възмездие за отнетото им бъдеще. Аз леко приземих нещата (доколкото може да се каже така във фантастиката). Така или иначе писахме по ред, като си прехвърляхме ръкописа, докато стигнахме до края.


„Зъбатите демони“ е писан през 1979-а... така че засега „Съдът на поколенията“ води в надпреварата.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Jun 21, 2020 7:59 pm

My reviewlet of Arc 1.x: The first year of the future:

I didn't find a future here that I'd like to inhabit myself ;)--but I did enjoy the writing as a whole. "Alien Evasion," China Miéville's picturesque excursion into the ancient world of octopi, was a particular delight.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Размисли за тазгодишните „Хюго“ номинации

Postby Кал » Wed Jun 24, 2020 11:05 am

Понеже за първи път ще присъствам на Worldcon, респективно ще гласувам за наградите „Хюго“, реших да се натегна максимално ;) и да изчета/изгледам колкото се може повече от номинациите в 18-те категории тази година.

Преди да почна с размислите си по тях, искам да изкажа едно смайване: „Хюго“ все още нямат категория за видеоигри. Въпреки че първото предложение за създаването ѝ е отпреди 15 (!!!) години. Четох записките от миналогодишните срещи на World Science Fiction Society – комитета, който отговаря за „Хюго“ – и се потресох как тези хора още не са стигнали до решение по казуса.

Enter Националните фантастични награди. I rest my case. :D

(Второто ми смайване бяха доводите против въвеждането на категория за преводна фантастика... но там даже не искам да си отварям устата. Инициативата за тази категория е сравнително нова. Сега ще стискам зъби – и по-важното, палци за Rachel Cordasco и другите знайни и незнайни воини, които мислят отвъд тесните границите на родния си език и литература.)

Самите размисли ще ги започна с номинациите за дебют (Astounding Award for Best New Writer), които вече ги изчетох (или поне попрелистих достатъчно, за да се ориентирам).

1. Всичките шест са фентъзи. Огромното мнозинство са secondary world фентъзи (тип Толкин).

Научна фантастика няма. Няма и от хибридните жанрове (ако изключим експерименталния разказ Ten Excerpts from an Annotated Bibliography, който е сплав от антропологическа фантастика и хорър).

2. Над половината от историите и световете не предлагат нищо градивно и обнадеждаващо – демек не биха се класирали в нашия конкурс „Изгревът на следващото“. Някои са откровен grimdark *ugh!*.

Единствените, които имат някакъв шанс за „Изгрева“, са поредицата A Chorus of Dragons на Jenn Lyons (чиято първа книга е изградена с прелюбопитна метаструктура) и новелите на Emily Tesh (които ми напомнят на Бийгъл в по-късните му години или на Patricia McKillip). Тях ще ги изчета докрай някой ден. От началата им не мога да се ориентирам колко вдъхновяващи или визионерски ще се окажат в крайна сметка.

(А разказът Never Yawn Under a Banyan Tree на Nibedita Sun беше сладък и забавен.)

1. + 2. = Струва ми се, че най-харесваната фантастика в момента не е достатъчно разнообразна, което прави „екосистемата“ ѝ нестабилна. Ако всичко номинирано е фентъзи – и то мрачно фентъзи – огромна част от читателите остават „маргинали“. За взаимовдъхновяването на автори и творби въобще да не говорим.

Сега започвам категориите с „опитни“ автори – short story, novelette и т.н. Да видим...

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Mokidi » Wed Jun 24, 2020 11:37 am

Същото е и там :)
Всъщност, същото е от вече... няколко години. Практически няма читава фантастика, читавото фентъзи (т.е. интригуващо, новаторско, с големи идеи) е много малко; номинациите още отпреди Puppies скандала са интересни, но не са... не са онова, което хюготата преди двайсетина години да речем.
Което мен ме навежда на мисълта, че хората не търсят в действителност нови идеи с големи платна; нови автори визионери. По-скоро търсят нов начин на поднасяне на емоцията и изживяването - на емпатичното съпреживяване при четене; това купуват, това четат, това оценяват. И това награждават.
Ще прозвуча малко богохулно, предполагам, като кажа, че гримдаркът и хоръриите също са вид емпатично съпреживяване (просто не на топлина...) и това ги прави търсени. Те са... по-лесно храносмилаеми при убита и осакатена емоционалност; достатъчно силна дрога са, за да те накарат да литнеш дори ако живееш в гримдарка (което е вярно за изумително много хора, не само американци).
(Тук си давам сметка, че и аз именно за това харесвам този тип литература, по-автентична идва на моя тип емоционална инвалидност).
В случая обсъждам, без да съм чела номинираните тази година - имам още няколко дни идиотски труд, преди да мога да стигна и до тях. Но не виждам причина наложилите се тенденции от предишните години рязко да се обърнат.

User avatar
Mokidi
Global Moderator
 
Posts: 347
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 280 times
Has been thanked: 488 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed Jun 24, 2020 12:23 pm

Аз съм с две ръце ЗА емоционалното писане. Иначе щях ли да съм такъв фен на Бийгъл и Зиндел, и Стърджън, и McKillip, и... и... и...

Разликата, която усещам тук, е, че моето любимо писане е екстатично; и катарзисно. А това, което виждам в номинациите за дебют, е... смачкано? И смачкващо?

Което не ми обяснява защо който и да е би искал да чете тоя тип истории...

И веднага давам хубав контрапример с първия разказ, който прочетох:

Alix E. Harrow's "Do Not Look Back, My Lion" is (no pun intended) a harrowing story about war and the stupidities involved. Two representative excerpts:
She lies in bed, tasting bile in her throat, thinking all her tired thoughts about the fucking Emperor and her fucking endless war and the terrible, unpayable cost of it all. And this is only half the price. Their enemies pay the heavier half, and this terrible red equation is called victory.
She knows by Talaan’s stiffness that she is awake, too. How many women and men have you slaughtered, my love? How many killers have I saved? She prays to Idral until dawn, a soft chanting that rolls and crashes in her mind, and imagines the daughter growing in Talaan’s belly: shining, innocent, unbloodied.


(The MC is a healer, hence the reference to "How many killers have I saved?")

Six days later, Talaan goes to war.
Eefa has not berated her or begged her, but neither has she performed any of the duties a husband owes her wife. She did not oil or polish Talaan’s armor, rubbing fat into all the joints and creases until it is as supple as human skin. She did not make a sacrifice at Ukhel’s temple and kneel bloody-handed before her statue and chant Talaan’s name. She didn’t even fuck her properly, that particular battle’s-eve fuck that is wild and aching and mournful, which leaves both of them stunned and quiet like songbirds after a thunderstorm.


Unlike the current grimdark fad, though, this story ends on a hopeful note.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Jun 25, 2020 8:31 am

"As The Last I May Know" is another short story nomination, which pressed my buttons ... in the wrong way :D:

As I never tire of repeating in my writing workshops: All tragedies require stupidity. The stupidity of one side involved; or all.

Consider the logical problem here: If your world has weapons of mass destruction, who would wage an all-out war? When you see the mass destruction wrought by those weapons, what do you tell yourself: let's never use them again? Or let's never go to war again?

What does it mean to grow up, really?

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Jun 25, 2020 1:36 pm

Heck, I'm on a roll today:

Shiv Ramdas's "And Now His Lordship Is Laughing" reminded me of the strange ways in which the publishing worlds work. (Calling them a single world would be an oversimplification.)

What we have here is a piece of historical fiction spiced with a bit of magic. (The horror, I'm quite sure, lies entirely on the historical side of things. The British were like that, at least some of them--were they not? Aren't all empires?)

There's a story I once wrote called "A Tale of Heroes and Villains." It deals with a similar issue--famine and all--though in more contemporary circumstances. On the level of stylistic accomplishment, I would say "Tale" and "His Lordship" are comparable (of course, that's quite subjective--but after reading short stories for 30+ years and evaluating them in literary juries for 10+, not as subjective as you might think). On the level of emotional impact ... hmm, that's a tough one. While "His Lordship" is indomitably dark--and perhaps deservedly so, "Tale" strives for catharsis and redemption. So let's say they're equally intense, although their intensity goes in opposite directions. What may give "His Lordship" an advantage is its greater length--it's perhaps twice as long as "Tale," so readers spend twice as much time in its world, and the impact's bound to be more lasting.

Now, "Tale" is the short story that has earned me the largest number of rejections, hands down. Sixty-six, or something. (Including one from Strange Horizons and another from Samovar, their offshoot for translated SF.) The most frequent reason for rejecting it is "reads too much like a fable."

So ... doesn't "His Lordship" read too much like historical fiction? Just this bit fabulistic?

(Is the above rumination some sort of revanchist rant? Maybe. But then, what's "His Lordship"?)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Jun 26, 2020 10:15 pm

Освен „Хюготата“, участието в Уърлдкона ми дава право да гласувам и за новозеландските награди за фантастика Sir Julius Vogel Awards.

Днес опердаших категорията Short Story. (Ама и тя ме опердаши.) Два хоръра, една посредствена киберпънкария-под-прикритие, една експериментална проза (твърде церебрална), една WTF миниатюра... и това:

I liked Sean Monaghan's "Chasing Oumuamua" well enough for 3 stars because of its valiant, if underwhelming, attempt to describe a neuroatypical character (I've been bipolar since 2003, and I don't think you should try that in the cramped space of a short story). But mostly because it made me laugh.

Гласът ми в тази категория: No Award. :/

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Jun 28, 2020 2:05 pm

Starting the Novella/Novelette category. My challenge of Melanie Harding-Shaw's "Would She Be Gone":

Well-written and emotionally mature. Consider the following passages:
She’d never tried to write anything before, and she didn’t know where to start. She didn’t want to rhyme like the slam poets and she didn’t know how to make up characters like her mother had. But she needed to get the words out of herself; to bleed some of the pressure inside her away.
“Screw it,” she said to the empty apartment. And she began to write.
This is my story. It is a true story, and it is a wake-up call to the world. If you choose to stay asleep after you read it, that’s on you.

She stared at the words she had written, reading them over and over. She deleted them and started again.
When I was young, I would have nightmares of monsters. My mother would come hold me in the middle of the night, and pick up the story wherever my dream had left it. Her voice would fill the darkness with comfort. Her words would carry me to safety. Sometimes the monsters would be vanquished, but more often they would be redeemed. Someone would hold up a figurative mirror, and the monster would see the pain that they had caused. They would change. They would grow. That’s what people do if they are given the chance.


“Are we going to talk about what happened this morning?” he said.
“Nothing to say. They were caught committing a crime. The judge sentenced them.”
“You know I can see through that act, right?” Palmer said.
He reached out and squeezed her hand as he drove. Gini’s body went stiff and she froze until he took his hand away.
“Was I really that bad?” he said, so softly she almost didn’t hear him.
Gini looked out the window. She needed to shut this down before it messed up the whole plan.
“No. You’re not that bad. You just always push. I need to work things through in my own time, not yours.”
“Wow. That was… unexpectedly honest.” He sounded impressed.
Gini kept her eyes trained on the cityscape passing by, the streetlights turning the structures sepia in the darkness like they were travelling through some old-time cop movie.
“Just because I don’t talk about my feelings, doesn’t mean I’m not dealing with them.”
“Point taken.”


What prevented me from enjoying it more was the premise of the setting. As I never tire of repeating in my writing workshops: All tragedies require stupidity. In this case, we have a fairly inane future, part Fahrenheit 451, part based on the psychological observation that reading/writing poetry boosts mental instability and can make an already struggling person (such as myself: I've been bipolar since 2003) more vulnerable to suicidal or otherwise harmful states. (This doesn't hold for any fiction with a story, though; research shows it's quite the opposite: narratives tend to calm people down and ground them.) Yet outside of a dystopian parable, who would really let such a future happen--where someone gets five years in jail for reading their mom's books? You'd need a terrible amount of mistrust in common people's common sense to believe we can actually go there.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Jun 28, 2020 3:03 pm

My review of From a Shadow Grave:

Astonishingly complex for its length. Also, the first work I'm reading for this year's Worldcon nominations (in this case, the Sir Julius Vogel Award ones) that made my heart as full as my mind.

I greatly enjoyed that it doesn't allocate blame or dish out "good/evil" tags. It merely tries to see why we are as we are.

Some of the more filling moments:

~ Ah, the first proper kiss:
After you see Age of Gold he kisses you, briefly, on the lips. It’s the sort of kiss that is quick enough that those around you aren’t scandalised, but very definitely a kiss of romance. The sort of kiss that would make your mother throw a fit if she knew, and you look anxiously around for any possible carriers of gossip.
It wasn’t your first kiss, but they had just been boys, boys who would kiss any girl, say they liked you, and move on to someone else by the weekend. You’d kissed boys and you’d kissed your friend Hannah Eriksson, just as practice of course, so you knew what to do when you kissed a boy for real, but you’d never kissed a man before. You have a man now, and you glow with satisfaction.


~ So much intimacy in so few strokes:
There’s a love triangle. There’s always a love triangle in these stories. Aroha loves you, and she loves a girl called Nari who seems to be human except one day you see her as she transforms back from what appears to be a puma. She sees you, covers her body hastily, and you look away ashamed and never speak of it again.
Aroha is at the centre of the love triangle and she feels she has to make a choice and the choice is impossible.
Some days she seems to want to choose you. You climb hillsides and sit above the city and talk – not Mount Victoria, but other hillsides: through the Botanic Garden to the top of the cable car, or up past Brooklyn to the wind turbine. You slip through the window of Aroha’s flat and listen to music together – you make a deal that she’ll give jazz a go if you try listening to hip hop. And sometimes she says there’s nothing more intimate than having a ghost walk through your naked body, or lying with you in the exact same place, at the same time.


~ How many references can you catch?
“We’re not set up for this. This isn’t New York where there are hundreds of people doing what I do. I’m virtually on my own. There’s too much rain and not enough tall buildings to sit on. When I mention something even as basic as a taniwha on the cryptid forums, everyone acts like I have two heads. Even the people who actually have two heads.”


~ Ghost rescuers don't have it easy:
In between, there are the usual dramas. Neighbours call noise control on a banshee who in turn complains that the roadworks outside her house are louder than she is, and she has the decibel readings to prove it. A fortune teller claims a live whitehead in a cage is confirming her predictions of the future, which causes complaints about holding native species captive; on closer inspection it is revealed to be a sparrow splashed with white paint, prompting both complaints of animal cruelty and a request for a refund.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Jul 02, 2020 10:03 am

Отзив за „ЕНИА“:

Достоен български отговор на Дан Браун (и Людмила Филипова ;)).

Какво общо имат египетските пирамиди, Царичина и Никола Тесла? Кой всъщност ни пречи да развием чиста енергетика и чиста фармацевтика? Останаха ли истински мъже – или жени ще изнесат всичките ни битки?

На някои от тези въпроси книгата предлага некои отговори. :D

Но аз съм ви подбрал по-безотговорните моменти:

~ Колкото повече напредвам с текста, толкова повече се забавлявам. Усеща се, че и авторът постепенно е качвал градуса. :D

Някои от най-забавните пасажи:

viewtopic.php?p=30014#p30014

viewtopic.php?p=30051#p30051

viewtopic.php?p=30414#p30414

~ И един образец за „малкото е много“:

viewtopic.php?p=30212#p30212

~ Джон Ву, води си бележки!

viewtopic.php?p=30637#p30637

П.П. Препоръчах я на Наско в Goodreads:

За разтуха от сериозните ежедневии. ;) (И за пример как се пише увлекателно по сериозни теми.)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby frog » Mon Jul 06, 2020 12:58 pm

Изток-Запад определено са завряли превода на Мару в горния край на всяка страница. Клаустрофобияаааааааааааааа!
"Ад на самотата"
Бесовете ви чувам“ ~ Jane Eyre Grisel. I refuse to be there for you when you need me.

User avatar
frog
добромет
 
Posts: 2956
Joined: Mon Nov 19, 2012 12:27 am
Has thanked: 113 times
Has been thanked: 3442 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Mon Jul 06, 2020 4:35 pm

My review of Nameless Digest #3:

Though I usually shy away from weird literature (having enough weird in my head ... what d'you mean, looking for ways to make humankind grow up is not weird?!), I was pleasantly surprised by the overall quality and diversity of this volume. The pieces that struck me deepest were:

Mike Allen's "Monster": Intelligent, terrifying, heart-breaking and written from a wonderfully weird perspective ... whew!

Nicole Cushing's "Mirrors": So this is what we have been given these ogling orbs for .... (I am a sucker for an uplifting ending--thank you!)

"For Horror Characters: Ten Rules to Die For": In our own almanac ФантАstika 2007, we had a movie column called "FantAstika recommends," highlighting the best of the best, and its sister "FantAstika does NOT recommend," featuring dozens of films that went bump in the night--tripping over their scripts and, quite likely, their ignorance of these here indispensable rules. (Guess which column was more popular with the readers.)

Shade Rupe's overview of Jean Rollin's cinematic infatuation with vampires and nubile nudes: I've rarely enjoyed the power of words to convey images so much as in the synopses of these twelve films.

Don Webb, Stephanie M. Wytovich and Michael J. Clark's reviews: for their muscle, melody, and mirth/musing, respectively.
Скрит текст: покажи
I've always known alliteration would one day make a fool of me. Has that day come?


(I would have also loved Airika Sneve's "Abysmoira" and Therese Arkenberg's "Witch Hunter's Account"--if their endings had been different, less ... cruel.)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Dess » Wed Jul 08, 2020 2:54 pm

Преди време с Кал си бяхме говорили доколко обилната (и привидно напразна) жестокост в една книга би ни затормозила като читатели/преводачи.

В Orb Scepter Throne Есълмонт избива бая народ, знаен и незнаен, включително разни второстепенни герои (сагите от тоя тип изобщо имат ли истински главни герои?)... и накрая взех да се питам, това пречи ли ми? От една страна, често не съм прекарала достатъчно време с тоя герой, за да ми пука (или въпреки прекараното време не ми е станал достатъчно близък), но от друга - това оправдание ли е за автора да го пречука по особено жесток начин?

Всъщност, май основният въпрос тук се очертава следният: дори логиката на сюжета да налага смъртта на даден персонаж, трябва ли читателят да става пряк свидетел, и всеки път, с всеки герой, да преживява предсмъртната му агония в детайли? Не че детайлите са толкова много... но когато в рамките на две страници се случи с двама герои (които вероятно биха ми били и по-близки, ако бях чела томовете на Ериксън, в които взимат участие) - не е ли неизбежно читателят да бъде отблъснат/отвратен/дори осакатен (кой каза алитерация? :D)?

Не че и Роулинг не изби един куп любими герои в епохалната си финална битка. Но това беше накрая, и някак се преглъщаше, понеже не бяхме принудени да четем за света след/без героя. А тук... тук авторът те запознава с тоя/оня, само за да го извади от играта след няколко страници/глави/книги, и то по особено жесток начин, както вече казах. Кому е нужно?!

Толкоз по темата. Категорично се затвърждава усещането ми, че епичното фентъзи, в тия мащаби, при които всеки герой е просто пионка, а the big picture никога не става напълно ясна, не са за мен. Хем ми се завива свят от непрекъснатото прескачане между видимо несвързани сцени и сюжетни нишки, хем постоянните борби за надмощие генерират повече трупове, отколкото бих могла да понеса. Амин.
Reachin' for the stars... Why wait for one to fall?

User avatar
Dess
трън в гащите
 
Posts: 270
Joined: Mon Nov 07, 2011 3:42 pm
Has thanked: 433 times
Has been thanked: 589 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed Jul 08, 2020 4:23 pm

Dess wrote:(...) това оправдание ли е за автора да го пречука по особено жесток начин?

Моят отговор тук е общо взето ясен (и затуй безинтересен) – но ме подсещаш да споделя нещо, което ми се дооформи в главата, докато чета номинациите за „Хюго“ и Julius Vogel, и което сигурно ще разпиша в личните си препоръки към участници в следващи „Изгреви на следващото“:

Оттук насетне смятам автоматично да отнемам точки на текстове (или каквито и да е повествования – филмови, игрови...), които градят драмата/емоционалния си ефект върху:

1) убийството на герой - за тях ще давам червен картон, демек сериозни глоби;

2) ненасилствената смърт на герой – те са за жълт картон, т.е. по-леки глоби.

Имам си няколко причини за това, но най-важната сякаш е, че и двата варианта представляват евтини похвати. Те разчитат на инстинктивния ни страх от смъртта като „окончателния край“. При мен, първо, това не работи. (И се старая да го „деинсталирам“ у всеки наоколо ми.) Второ, художествената му употреба ме обезчувствява и отдалечава от героите.

(Разбира се, ако разгледаме конкретни примери, ще открием и такива, в които смъртта създава условия на героите да пораснат – да кажем, като достигнат до приемането ѝ, било то на своята предстояща или на загубата на близки хора. Горе аз визирам онези сюжети, които хич и не си дават зор с пораствания и разни тинтири-минтири, ами направо пръсват кофата на тоя и виждат сметката на оня... ауууууу! Колко е ужасно и трагичнооо...)

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11708
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9368 times
Has been thanked: 7333 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Dess » Wed Jul 08, 2020 6:48 pm

Знаеш ли кое е най-гадното тук, поне за мен? Че даже драма/емоционален ефект няма. В смисъл, измират си там разни хора, пък керванът/сюжетът си върви... Важното е ходът на историята, един вид; персонажите са collateral damage. Гнусно отвсякъде.

Иначе съм абсолютно съгласна с теб за обезчувствяването - и това би било основна причина да избягвам този тип автори/произведения занапред. Заръжте си безсмислените касапници, мерси.
Reachin' for the stars... Why wait for one to fall?

User avatar
Dess
трън в гащите
 
Posts: 270
Joined: Mon Nov 07, 2011 3:42 pm
Has thanked: 433 times
Has been thanked: 589 times

PreviousNext

Return to ... и Вселената

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 0 guests