Книги, автори, размисли творчески и човешки

[Кал]

My reviewlet of In Other Worlds:

Attanasio's writing never ceases to amaze me. I keep swaying between "Wow! Breathtaking!" and "Ugh! Did he just invent another verb?".

Consider this:

At the far end of the chamber, sparks flurried, and the wall crumbled like incandescent cheese. The opening writhed with the arachnid shapes of the zotl, and spurs of crimson laserfire flicked across the chamber at them. One bright bolt scorched the ground nearby and skipped vaporing plasteel between Allin's legs. He stood firm, but his whole body grimaced, anticipating the fleshmelting impact of a laser bolt.
Carl gripped the hilt of the lance and twisted it through a tight series of clicks until it snapped off. A foam of purplesilver light frothed from the muzzle end of the lance, and Carl quickly placed the weapon on the ground. He grabbed Evoe, and with Allin they fled from the zotl attack and the jumping clots of sightcramping radiance.
In an eyeblink, the onrushing zotl and the sharp, crisscrossing tracery of their laserfire vanished in a sheeting flow of white incineration that nothinged everything before it.

As to his ideas, I'm torn between "Wow! Mindblowing!" and "But why couldn't you elaborate on this a little more? See how David Zindell does it...".

It's an intense experience, always.

[Кал]

My reviewlet of Dangerous Visions, edited by Harlan Ellison:

Incompatibly dark or outdated for me.

Yet two stories did grip my heart:

- Joe L Hensley's "Lord Randy, My Son"

- Theodore Sturgeon's "If All Men Were Brothers, Would You Let One Marry Your Sister?"

Both made me look for anything written by their authors (and resume my love affair with Sturgeon ).

Oh! And I adored Ellison's intros--the passion and the fury, wow! The trivia and the jokes too...

[Кал]

My reviewlet of Unstuck #2, edited by Matt Williamson:

The pieces that really struck a chord with me here were Charles Antin's "Maria and the Mice", for the beauty of its irony, and Miles Klee's "Everybody's Bluffing", for the color of its language (though the horror of its ending struck me too, in a rather less titillating way).

I also liked Daniel Hornsby's "Asterius", Gabriel Blackwell's "A Model Made out of Card", Erik Anderson's "The Language of Nim", Caitlin Horrocks's "The Untranslatables", and Elizabeth McCracken's "Foundling".

[Кал]

My reviewlet of Over the Brink: Tales of Environmental Disaster:

An anthology built around the premise of natural disaster on a global scale naturally hits the spot with the environmentalist inside me. Admittedly, I keep looking for stories that offer solutions, not just dire warnings; but there's this tiny, masochistic bit of me which loves hurting in advance. Hurt now, it keeps telling me, so you won't hurt later ...

The most optimistic pieces in the bunch seem to be Colleen Anderson's intricate, intertwining "The Brown Woman" and Khristo Poshtakov's light-hearted "The Swamp". I also particularly enjoyed Ken Staley's "Out of the Mist" for its message which resonates with a fundamental need for justice inside me, Curtis James McConnell's "Spaceships at the Spaceport in Spacetown" for its credibility and the idea carried by its rocket of surprise, and Thomas Canfield's "Comp Ice" for its wry sarcasm.

[Кал]

Разговори в Goodreads

Хо хъм. Вчера дочетох The Host. И... съзнавам, че това е малко егоистично от моя страна, но искам да споделя този момент и да питам за по-конкретни мнения. Книгата определено доста ми хареса - може и да не е най-великата и оригинална история, която съм чела, но е съвсем, съвсем добре написана, грабва те и те увлича, кара те да размишляваш. Изплуваха много неща, които не ми бяха станали ясни от филма, да не говорим за останалите, които изобщо не присъстваха в него. Изгледах повторно и филма през "новите" си очи. В момента даже се забавлявам да го гледам отново дублиран на испански и имената ме карат да се смея, но да не се отклонявам много. Кое ти хареса в книгата? Кое не ти хареса във филма? Това не е реторичен въпрос, определено не се опитвам да намекна, че филмът е добре направен. Но какво по-конкретно...? Имаше ли неща от книгата, които не ти се понравиха?

Извинявай, ако това идва твърде внезапно и си на съвсем друга вълна, ако не ти се говори, ако вече си забравил книгата, ако вече си забравил мен. Ще те разбера. :)

Привет насред най-жежкия (и немислещия ми :/) месец! (Ха! Миналата година пак тогава сме си писали. И колко по-смислени изречения съм успявал да навържа... *въздъх*)

Благодаря за споделянето! Споделям тръпката – и нуждата да се споделя. :D (Само думите, думите да идват по-лесно...)

The Host последно я давах за пример на писателската работилница, която тъкмо правихме в Мелник (http://choveshkata.net/blog/?p=5529) – като книгата с най-плавен и достоверен преход от омразата и недоверието към разбирането и приемането, която съм чел. (Като любовта в нея, поне за мен, е просто допълнителната щипка овкусяване. ;) Принципно трудно плача и се просълзявам, обаче тук имаше сцени връз сцени, които успяваха да ме. Уви, последно съм я чел бая отдавна, та не помня самите сцени, само ефекта им. А може и да е от жегата. Но определено помня, че нямах някакви съществени липси. Е, може да съм се позасмял на речниковия подбор тук-таме... това са изкривяванията на редактора. ;)

Филмът ми хареса:
- в първия си половин час (който като темпо отговаря на книгата)
- с играта на Сърша Ронан
- и разните закачки около любовния триъгълник

Но като цяло беше ужасно изюркан :( – не даваше време да се получи тоя плавен преход, който ме порази в романа. Искаше ми се да го направят в няколко части, поне 5-6 часа. Тъй като е бил независима продукция, разбирам защо не са могли да рискуват.

Разкажи сега ти. Твоите highlights и lowlives. ;)

Книгата с най-плавен и достоверен преход от омразата и недоверието към разбирането и приемането, това ми харесва, но не съм сигурна кого имаш предвид, когато го казваш. Групата оцелели хора като цяло? Мелани конкретно? Това нейното си е бая преход. :) Самата Уонда? Тя не тръгва точно от омраза, но определено извървява дълъг път. Като се замисля, цялото стълпотворение от герои показва такъв преход от всякакви ъгли: Джеб я прие без уговорки, Джейми я прие както би го направило дете - в добрия смисъл на думата, с чисто сърце, трансформацията на Иън ме кара да въздишам, на Джаред му трябваше мно-о-ого време и почти до самия край се държеше точно като човек - т.е. като идиот, Кайл беше още по-типичен представител на вида с неговите твърди убеждения, Маги и Шарън бяха трайно заклещени в далечния край на спектъра. Десет различни 'промени на сърцето' с различна скорост. И цялото това като фон на вътрешния диалог между Уонда и Мелани с целия му екшън.

От книгата в най-голямо съзвучие с мен беше идеята за насилието/ненасилието. Земята е завладяна от уж по-мирна раса, която е успяла да я отнеме от уж по-войнствените хора (със съответните изключения и от двете страни). Уонда не може да понася идеята за насилие, но същевременно не й хрумва (поне докато не го вижда през очите на Иън), че колонизацията е акт на насилие. Трудна ситуация. На хората, от друга страна, насилието им е като втора природа. Дори Иън е един такъв... casually violent. Първата реакция на Мелани, когато се събужда обратно в тялото си, е да се опита да убие или поне да набие Джаред, защото е позволил смъртта на Уонда. А пък и преди това го шамареше всеки път, когато се стигаше до целувки. Често пъти докато играя на поредното ММО си мисля, че може и да съм лечител по душа, обаче повечето време го прекарвам в убиване на де що има в съответния свят, стига да има кой да ме прати да го направя срещу няколко жълтици. А пък Уонда и пръст не би вдигнала срещу друго същество и се чувства страшно зле всеки път, когато става свидетел на насилие. Тук включвам и всички моменти, в които Мелани беше ядосана на нещо и визуализираше какво би направила по този повод, а Уонда се чудеше къде да се скрие.

Любовната история също много ми хареса, но имам предвид малко по-сложния вариант в книгата. Във филма изобщо не се споменава за допълнителното усложнение, за любовта, която самата Уонда изпитва към Джаред, за начина, по който тази любов й въздейства, и за доста обтегнатите отношения между Уонда и Мелани по този повод. Сцената, в която Джаред целува Уонда, за да провери дали Мелани е там, много повече ми хареса в книгата (във филма двамата актьори са супер, но за съжаление сценарият вероятно е бил нещо като "make it hot"). Първо, повече ми хареса идеята, че тялото също е пълноправна страна в случващото се:

(Джаред започва да я целува) It was so different from remembering, so much stronger. My head swam incoherently.
The body revolted. I was no longer in control of it - it was in control of me. It was not Melanie - the body was stronger than either of us now. Our breathing echoed loudly: mine wild and gasping, his fierce, almost a snarl.
My arms broke free from my control. My left hand reached for his face, his hair, to wind my fingers in it.
My right hand was faster. Was not mine.

Тук пропускам удара, двойния шок, осъзнаването, че това е бил тест и стигам до нейната реакция - тя се опитва да избяга, като се навира в складираните кутии. Това във филма го няма изобщо:

I didn't hear my own sobbing, loud as it was, until I could go no farther into the crowded hole and the sound of my thrashing stopped. When I did hear myself, heard the ragged, tearing gasps of agony, I was mortified.
So mortified, so humiliated. I was horrified at myself, at the violence I'd allowed to flow through my body, whether consciously or not, but that was not why I was sobbing. I was sobbing because it had been a test, and, stupid, stupid, stupid, emotional creature that I was, I wanted it to be real.
Melanie was writhing in agony inside me, and it was hard to make sense of the double pain. I felt as though I was dying because it was not real; she felt as though she was dying because, to her, it had felt real enough.

За мен, като жена, развитието на любовната история между Уонда и Иън беше чудно, чудничко. Във филма това е ограничено до многозначителни погледи и добре направени любовни сцени, но липсва магическото усещане на първото влюбване, всичко това, което вече е известно на хората, но абсолютно непознато на Уонда.

Но сцената, която ми направи най-голямо впечатление (и отново я няма във филма), е когато от прозореца на хотелската стая виждат семейство души, което си играе със своето човешко детенце. Тя всъщност би трябвало да е много значима за развитието на историята по-нататък, не съм сигурна защо са решили да я пропуснат. Но освен това просто много ми хареса като сцена, мога да си представя детската площадка, радостното семейство, Джаред и Иън застинали като статуи на прозореца.

"What are you staring at, Wanda?"
Jared's question wasn't anxious, because I was smiling softly at the surprising scene.
"Something I've never seen in all my lives. I'm staring at... hope. [...] The only hope for survival I've ever seen for a host species."
"Where?" he demanded, bewildered.
I was aware of Ian close behind us now, listening intently.
"See?" I pointed at the laughing mother. "See how she loves her human child?"
At that moment, the woman snatched her son from the swing and squeezed him in a tight embrace, covering his face with kisses. He cooed and flailed - just a baby. Not the miniature adult he would have been if he carried one of my kind.
Jared gasped. "The baby is human? How? Why? For how long?"
I shrugged. "I've never seen this before - I don't know. She has not given him up for a host. I can't imagine that she would be... forced. Motherhood is all but worshipped among my kind. If she is unwilling..." I shook my head. "I have no idea how that will be handled. This doesn't happen elsewhere. The emotions of these bodies are so much stronger than logic."
I glanced up at Jared and Ian. They were both staring openmouthed at the interspecies family in the park.
"No," I muttered to myself. "No one would force the parents if they wanted the child. And just look at them."
The father had his arms around both the mother and the child now. He looked down at his host body's biological son with staggering tenderness in his eyes.
"Aside from ourselves, this is the first planet we've discovered with live births. Yours certainly isn't the easiest or most prolific system. I wonder if that's the difference... or if it's the helplessness of your young. Everywhere else, reproduction is through some form of eggs or seeds. Many parents never even meet their young. I wonder..." I trailed off, my thoughts full of speculation.
The mother lifted her face to her partner, and he kissed her lips. The human child crowed with delight.
Neither man could tear his eyes from the miracle in front of them.

Ох, дали не прекалих? Аз съм си впечатлителна, а и тази история ми е още много прясна в главата. Мнения?

Дълбоко ти благодаря за тия впечатления. Напомни ми ключови моменти, които бяха взели да изветряват. (Особено този със семейството извънземни и съвсем земното им детенце, да......)

Тъй като тия месеци наистина не мисля бистро, запазвам си правото на -истински- отговор за по-хладното. Нали може? :)

А ти споделяй по всяко време, когато те осени. Радост ми е да те чета. :) И ми припомняш, че книгите стават наистина ценни, когато хвърлят мостове между човеци...

Благодаря ти за тези верни, красиви и много мили думи. Разбира се, че може да отговориш "истински" по-нататък. Когато поискаш, както поискаш, ако поискаш.

За първи път чета книга, която да е толкова... нашумяла. YouTube е фрашкан с интервюта на актьорите от филма. Тълпи от луди фенки. Страховито положителни мнения, страховито отрицателни мнения. Много хора май не могат или не искат да направят разлика между книгата и филма. Направо невероятно. Ти как изобщо стигна до тази писателка? Доколкото разбирам си чел и "здрачните" й книги, явно си по-голям авантюрист от мен. Но пък аз не съм добър пример, защото за всяка новопрочетена книга препрочитам други пет. По пет пъти. :)

Ох, не помня съвсем вече... Покрай приятели, на чието мнение държа – събраха ми се няколко горещи препоръки „А ти пробвай, пробвай, не слушай само хейтърите“. Специално „Здрач“-овете ме смаяха как порасват: всяка книга добавя някакъв пласт към предните. (А много техни читатели май не пораснаха в крак с тях, като гледам как техните криви на харесването падат надолу...)

За „Скитница“ разказвал ли съм ти, че искахме да я издаваме с Човешката библиотека? :)

През изминалите дни прочетох "Здрач", прелистих втората книга и с голяма наслада установих, че съществуват паралелни книги през очите на Едуард - недовършен проект от самата Стефани Майър и неофициално продължение от друга мацка, която повече ми допадна като начин на писане. През очите на вампира определено е по-интересно, хихи. Сега седя и си мисля... I'm a sucker for love stories. Как стана това? И кога? Дали съм си го носела в мен от самото начало и е чакало да разцъфне? Малко ме е срам, да си призная. Любовната история в Здрач изобщо не ми се стори толкова лоша и неубедителна, че да заслужи свое собствено мемче, особено в сравнение с повечето любовни романи, които съм чела. Вярно, имаше смешни моменти; някои (доста) неща изглеждат недоизпипани. Но въпреки това книгата беше написана с чувство, което със сигурност не е толкова лесно, колкото изглежда.

Но да ти кажа кое ми стана интересно: докато гледах интервюта с актьорите от The Host, охках и пъшках всеки път, когато се правеше сравнение със Здрач, а те се хвърляха да обясняват как няма нищо общо като тематика. Но като зачетох Здрач започнаха да изскачат разни, предимно дребни неща, които много ми напомняха на другата книга: Уонда свикна да спи "curled into a tight ball", Бела също. И двете много шепнат, когато са неуверени в себе си, и се лепят по стените, когато ги е страх; и двете ги носят на ръце, когато е необходимо. И за двете е много важно физическото докосване, и в двата случая му е отредено специално място в книгите. Че това са нормални човешки реакции, факт. Но точно в описанието на такива реакции книгите много си приличаха. Не че се оплаквам! :) Тези дреболии определено много ми допадат. По-нататък, любовните истории и в двете книги се въртят около младо (и неопитно) момиче и по-възрастен (и събрал повече опит/мъдрост) мъж: не ме интересува толкова конкретната възраст, колкото идеята, че връзката по някакъв начин е неравнопоставена. И в двете книги единият е "различен", но е не по-малко способен да дарява и получава любов, което, разбира се, ми е много приятно като идея.

(...) не, не си ми разказвал, че сте искали да издавате "Скитница" с Човешката библиотека. Моля те, разкажи. :)

Ъ-ъ... Ето тези думички: "друга мацка, която повече ми допадна като начин на писане"... си ги взимам обратно. Твърде, твърде прибързано заключение. Идеята ми харесва, но не знам доколко е осъществима, поне не и така, както би ми се искало.

И нещо от милия Пратчет, което бях забравила (помня момента с "мекишката тоалетна хартия", но не и това) и току-що си припомних. Понеже не знам дали за теб е очевидно откъде е пасажът или не: разговорът е между Коен и Ринсуинд във "Фантастична светлина" и се върти около спасената от принасяне в жертва Бетан.

"If I wash twenty years younger," he said wistfully.
"Yes?"
"I'd be shixty-sheven."
"What's that got to do with it?"
"Well - how can I put it? When I wash a young man, carving my name in the world, well, then I liked my women red-haired and fiery."
"Ah."
"And then I grew a little older and for preference I looked for a woman with blonde hair, and the glint of the world in her eye."
"Oh? Yes?"
"But then I grew a little older again and I came to see the point of dark women of a sultry nature."
He paused. Rincewind waited.
"And?" he said. "Then what? What is it that you look for in a woman now?"
Cohen turned one rheumy blue eye on him.
"Patience," he said.

[Кал]

My review of Compelling Science Fiction #15:

A fairly strong, fairly diverse (for its compact size) issue.

My reading impressions:

~ Steve Rodgers's "Housefly Tours" is, ultimately, about doing the right thing. Some of the characters are a little cliched; thus, I got miffed when the protagonist--who is dealing with issues about her physical appearance--was inst-attracted by a man, because "Crikey, but he was good looking": basically objectifying him. C'mon! A bit more self-reflection please! However, this passage at the end completely made up for it:

"So, you’re quite the hero," Sonkwe whispered, between sips of his stimu-joe. (...)
"I guess, but I don’t know why. I followed an idiotic order and almost killed us all in the process."
"Blame for the idiotic order is resting squarely where it belongs," Sonkwe said. "(...) You on the other hand, are the heroic pilot willing to sacrifice herself to avoid an inter-species incident. One who used her smarts to extract us from a huge pickle, and who risked her life to suit everyone else before taking care of herself. And by the way, that was some hotshot flying around those slingshot boulders. Twice." He tapped his head. "All recorded up here, and now being broadcast over every news outlet in the system. My hysteria at the end doesn’t play so well, but you come out smelling like scented bath soap."
Eressa smiled weakly. "What you call hysteria, I call being human."

That part about being human--that is what raises us above the cliches.

~ A piece of insider's info: The Bulgarian version of "Two Moons" was written some twenty years ago. Do you think it's aged well?

~ Spencer Koelle's "Draught and Blood" maintains a delightfully sarcastic voice:

The Green Pepper Zine had tap-danced around the issue, but it was clear the police were clueless, although that wouldn't stop them from rounding up some usual suspects and tapping some skulls. The authors themselves didn't know much either, but that didn't stop them from speculating that the death was a result of anti-Chinese militants, drug-abusing youths, the Nestle corporate empire seeking to prolong drought, Indian spies, or maybe even an unspecified "horrible consequence" of "tampering in the natural order" by corrupt scientists. One editorial add-on even suggested that the whole generation's overdependence on technology would cause more tragedies like this, and pined for the good old days when people kept in touch with their families on Facebook and watched wholesome Netflix content, instead of using GreenWeb amateur shorts as an escape from reality.

(That last part about FB and Netflix, I find lethally hilarious.)

Or:

"Anyway, I'm a politician. I'm not paid to think." He winked at her. "I just carry out the will of the people and party policy."
Amelia did her best to look disappointed. She hadn't really expected a straight answer from him.

At the same time, it features some annoying generalizations about the reasoning of scientists vs. laypeople, such as:

It was insulting to have to carry out these experiments to prove to an agitated public that her plants hadn't turned into homicidal abominations. NuFlower allergies and cross-pollination weren't anything like Biolante or the Audrey II, but that was how the associative human brain worked. Biotech leads to problems, therefore killer plant monsters.

The implication being that scientists really know how biotech works (as opposed to they are still investigating its long-term effects). Seriously, guys? How hard is it to grasp the idea that you have not investigated the long-term effects of anything before you've studied those effects three or four generations down the road? For how many generations have you monitored the effects of your "biotech" on human beings? And where are your "control groups" when it comes to, say, genetically modified corn?

(Like "Housefly Tours," this story gives me a vague suspicion that the authors haven't really talked with the more intelligent--or at least more experienced--kinds of environmental activists. They've probably based their characters on what they've read or seen on TV/the Net, such as the grossly biased portrayals in Michael Crichton's writing. Stereotyping helps nobody's understanding. )

To be fair, though, the very next part of "Draught and Blood" seems to address some of my annoyance:

She knew that her nagaweeds weren't the culprit, but she'd still had to check anyway. She rinsed out her mug and poured more cold coffee, stirred in artificial creamer and a packet of sweetener, and downed half the resulting sludge. She knew, but she still had to check, just in case what she knew turned out to be false. That was how a good scientist worked.

Spoiler

Unfortunately, the ending was too messy/rushed to let me rank the story among my favorites.

[Люба]

Просто това стихотворение на Борис Христов толкова истинското изпълнение на Бойко Кръстанов:

https://www.youtube.com/watch?v=vCIHc_-7o00

"Сватбата на мама"

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.


"Сватбата на мама"
Борис Христов
Представя Бойко Кръстанов в "ПОЕТИТЕ"
Един проект на www.interview.to

[Кал]

Току-що открих книга със средна оценка 4,64 (!) при почти 6000 оценки в Гудрийдс (!!! <-- Който разбира от статистика, ще се досети що удивителните се роят така), съдържаща почти 2 милиона думи (........) – която дори си няма издател до момента.

(Да, това последното е точка. Има един момент, в който всичките ти изразни средства си взимат партакешите и те оставят сам. Срещу Космоса.)

Казано по-кратко: открих следващото четиво, с което ще запълвам следващата дупка:

Worm

P.S. „Която дори няма издател до момента“... хахаха.

Wildbow's Patreon

A.k.a.: Who the fuckity fuck needs a publisher?

[Кал]

My reviewlet of Suddenly Lost in Words #1:

My favorite here was the extract from City Speaker: Scarlet. A plucky girl on a fantastic mission inside a city with a mind (and, hopefully, a heart): what more can I ask for?

I enjoyed the writing in almost all the stories. Curiously, plot-wise, the story that delighted me the most was (at least at first sight) among the less polished ones (lots of 'tells' instead of 'shows', etc.). However, Gregory Marlow's "Collective" made me laugh so hard from "Nobody understands me" on that it completely drowned the nagging of the editor inside me. (On second thought, the writing may be more simplistic on purpose.)

I'll also remember Gary Egan's "Friday's Children", as much for its gruesome message as for the acid irony of the final sentence.

[Кал]

My review of The Golden Transcendence:

The Golden Oecumene trilogy is perhaps the most ambitious space opera (and novel, for that matter) I have read so far. It is also one of the cleverest, most visionary, provocative, and ... the hell with those epithets. I'm not up to it. Browse the quotes I added, try the books themselves.

There's more to my silence though. I am disappointed by the ending: by the ultimate philosophy of the book (or at least what I got from it). After having that huge smile on my face during the Transcendence (because, aye, if a superintellect cannot smile at the Universe, there must be something superdumb about it), the promise of

Spoiler

more war and grimness

was just ... just ... hell, it was ugly.

Curiously, a similar thing happened when I finished War In Heaven. (Zindell's Requiem for Homo Sapiens, I should say, remains the more convincing, more welcome vision for me. By far. It probably helps that Zindell is well-versed in Eastern philosophy, unlike Wright, who seems to specialize in Western one.) Some elements of that ending felt so artificial that to this day I harbor a suspicion it was forced by an editor or a pressing deadline.

Moral of the story: We do have to write the books we need to read. Tolkien knew best.

[Кал]

Вчера за пореден път възникна въпросът кой първи в българската фантастика (и литература изобщо) се занимава с екологични проблеми. И ето на какво се натъквам днес в това интервю с Любомир Николов – Нарви:

Романът „Съдът на поколенията“ (1978), писан в съавторство с Георги Георгиев, представя един свят, който е „наранен“ от човешката алчност и агресия спрямо природата. Това произведение е от първите у нас, обърнало внимание на екологичните проблеми, предизвикани от мащабни проекти, чиято задача е да „подобрят“ условията за живот, но на много висока цена – геноцид. Как се появи идеята за романа?

Идеята беше на Георги Георгиев. Той беше приятел на брат ми Дечко и така получих предложението да пишем заедно. Като поет, Георги си представяше сюжета по-различно, например искаше да се опише как осакатените деца искат възмездие за отнетото им бъдеще. Аз леко приземих нещата (доколкото може да се каже така във фантастиката). Така или иначе писахме по ред, като си прехвърляхме ръкописа, докато стигнахме до края.

„Зъбатите демони“ е писан през 1979-а... така че засега „Съдът на поколенията“ води в надпреварата.

[Кал]

My reviewlet of Arc 1.x: The first year of the future:

I didn't find a future here that I'd like to inhabit myself --but I did enjoy the writing as a whole. "Alien Evasion," China Miéville's picturesque excursion into the ancient world of octopi, was a particular delight.

[Кал]

Понеже за първи път ще присъствам на Worldcon, респективно ще гласувам за наградите „Хюго“, реших да се натегна максимално и да изчета/изгледам колкото се може повече от номинациите в 18-те категории тази година.

Преди да почна с размислите си по тях, искам да изкажа едно смайване: „Хюго“ все още нямат категория за видеоигри. Въпреки че първото предложение за създаването ѝ е отпреди 15 (!!!) години. Четох записките от миналогодишните срещи на World Science Fiction Society – комитета, който отговаря за „Хюго“ – и се потресох как тези хора още не са стигнали до решение по казуса.

Enter Националните фантастични награди. I rest my case.

(Второто ми смайване бяха доводите против въвеждането на категория за преводна фантастика... но там даже не искам да си отварям устата. Инициативата за тази категория е сравнително нова. Сега ще стискам зъби – и по-важното, палци за Rachel Cordasco и другите знайни и незнайни воини, които мислят отвъд тесните границите на родния си език и литература.)

Самите размисли ще ги започна с номинациите за дебют (Astounding Award for Best New Writer), които вече ги изчетох (или поне попрелистих достатъчно, за да се ориентирам).

1. Всичките шест са фентъзи. Огромното мнозинство са secondary world фентъзи (тип Толкин).

Научна фантастика няма. Няма и от хибридните жанрове (ако изключим експерименталния разказ Ten Excerpts from an Annotated Bibliography, който е сплав от антропологическа фантастика и хорър).

2. Над половината от историите и световете не предлагат нищо градивно и обнадеждаващо – демек не биха се класирали в нашия конкурс „Изгревът на следващото“. Някои са откровен grimdark *ugh!*.

Единствените, които имат някакъв шанс за „Изгрева“, са поредицата A Chorus of Dragons на Jenn Lyons (чиято първа книга е изградена с прелюбопитна метаструктура) и новелите на Emily Tesh (които ми напомнят на Бийгъл в по-късните му години или на Patricia McKillip). Тях ще ги изчета докрай някой ден. От началата им не мога да се ориентирам колко вдъхновяващи или визионерски ще се окажат в крайна сметка.

(А разказът Never Yawn Under a Banyan Tree на Nibedita Sun беше сладък и забавен.)

1. + 2. = Струва ми се, че най-харесваната фантастика в момента не е достатъчно разнообразна, което прави „екосистемата“ ѝ нестабилна. Ако всичко номинирано е фентъзи – и то мрачно фентъзи – огромна част от читателите остават „маргинали“. За взаимовдъхновяването на автори и творби въобще да не говорим.

Сега започвам категориите с „опитни“ автори – short story, novelette и т.н. Да видим...

[Mokidi]

Същото е и там
Всъщност, същото е от вече... няколко години. Практически няма читава фантастика, читавото фентъзи (т.е. интригуващо, новаторско, с големи идеи) е много малко; номинациите още отпреди Puppies скандала са интересни, но не са... не са онова, което хюготата преди двайсетина години да речем.
Което мен ме навежда на мисълта, че хората не търсят в действителност нови идеи с големи платна; нови автори визионери. По-скоро търсят нов начин на поднасяне на емоцията и изживяването - на емпатичното съпреживяване при четене; това купуват, това четат, това оценяват. И това награждават.
Ще прозвуча малко богохулно, предполагам, като кажа, че гримдаркът и хоръриите също са вид емпатично съпреживяване (просто не на топлина...) и това ги прави търсени. Те са... по-лесно храносмилаеми при убита и осакатена емоционалност; достатъчно силна дрога са, за да те накарат да литнеш дори ако живееш в гримдарка (което е вярно за изумително много хора, не само американци).
(Тук си давам сметка, че и аз именно за това харесвам този тип литература, по-автентична идва на моя тип емоционална инвалидност).
В случая обсъждам, без да съм чела номинираните тази година - имам още няколко дни идиотски труд, преди да мога да стигна и до тях. Но не виждам причина наложилите се тенденции от предишните години рязко да се обърнат.

[Кал]

Аз съм с две ръце ЗА емоционалното писане. Иначе щях ли да съм такъв фен на Бийгъл и Зиндел, и Стърджън, и McKillip, и... и... и...

Разликата, която усещам тук, е, че моето любимо писане е екстатично; и катарзисно. А това, което виждам в номинациите за дебют, е... смачкано? И смачкващо?

Което не ми обяснява защо който и да е би искал да чете тоя тип истории...

И веднага давам хубав контрапример с първия разказ, който прочетох:

Alix E. Harrow's "Do Not Look Back, My Lion" is (no pun intended) a harrowing story about war and the stupidities involved. Two representative excerpts:

She lies in bed, tasting bile in her throat, thinking all her tired thoughts about the fucking Emperor and her fucking endless war and the terrible, unpayable cost of it all. And this is only half the price. Their enemies pay the heavier half, and this terrible red equation is called victory.
She knows by Talaan’s stiffness that she is awake, too. How many women and men have you slaughtered, my love? How many killers have I saved? She prays to Idral until dawn, a soft chanting that rolls and crashes in her mind, and imagines the daughter growing in Talaan’s belly: shining, innocent, unbloodied.

(The MC is a healer, hence the reference to "How many killers have I saved?")

Six days later, Talaan goes to war.
Eefa has not berated her or begged her, but neither has she performed any of the duties a husband owes her wife. She did not oil or polish Talaan’s armor, rubbing fat into all the joints and creases until it is as supple as human skin. She did not make a sacrifice at Ukhel’s temple and kneel bloody-handed before her statue and chant Talaan’s name. She didn’t even fuck her properly, that particular battle’s-eve fuck that is wild and aching and mournful, which leaves both of them stunned and quiet like songbirds after a thunderstorm.

Unlike the current grimdark fad, though, this story ends on a hopeful note.

[Кал]

"As The Last I May Know" is another short story nomination, which pressed my buttons ... in the wrong way :

As I never tire of repeating in my writing workshops: All tragedies require stupidity. The stupidity of one side involved; or all.

Consider the logical problem here: If your world has weapons of mass destruction, who would wage an all-out war? When you see the mass destruction wrought by those weapons, what do you tell yourself: let's never use them again? Or let's never go to war again?

What does it mean to grow up, really?

[Кал]

Heck, I'm on a roll today:

Shiv Ramdas's "And Now His Lordship Is Laughing" reminded me of the strange ways in which the publishing worlds work. (Calling them a single world would be an oversimplification.)

What we have here is a piece of historical fiction spiced with a bit of magic. (The horror, I'm quite sure, lies entirely on the historical side of things. The British were like that, at least some of them--were they not? Aren't all empires?)

There's a story I once wrote called "A Tale of Heroes and Villains." It deals with a similar issue--famine and all--though in more contemporary circumstances. On the level of stylistic accomplishment, I would say "Tale" and "His Lordship" are comparable (of course, that's quite subjective--but after reading short stories for 30+ years and evaluating them in literary juries for 10+, not as subjective as you might think). On the level of emotional impact ... hmm, that's a tough one. While "His Lordship" is indomitably dark--and perhaps deservedly so, "Tale" strives for catharsis and redemption. So let's say they're equally intense, although their intensity goes in opposite directions. What may give "His Lordship" an advantage is its greater length--it's perhaps twice as long as "Tale," so readers spend twice as much time in its world, and the impact's bound to be more lasting.

Now, "Tale" is the short story that has earned me the largest number of rejections, hands down. Sixty-six, or something. (Including one from Strange Horizons and another from Samovar, their offshoot for translated SF.) The most frequent reason for rejecting it is "reads too much like a fable."

So ... doesn't "His Lordship" read too much like historical fiction? Just this bit fabulistic?

(Is the above rumination some sort of revanchist rant? Maybe. But then, what's "His Lordship"?)

[Кал]

Освен „Хюготата“, участието в Уърлдкона ми дава право да гласувам и за новозеландските награди за фантастика Sir Julius Vogel Awards.

Днес опердаших категорията Short Story. (Ама и тя ме опердаши.) Два хоръра, една посредствена киберпънкария-под-прикритие, една експериментална проза (твърде церебрална), една WTF миниатюра... и това:

I liked Sean Monaghan's "Chasing Oumuamua" well enough for 3 stars because of its valiant, if underwhelming, attempt to describe a neuroatypical character (I've been bipolar since 2003, and I don't think you should try that in the cramped space of a short story). But mostly because it made me laugh.

Гласът ми в тази категория: No Award. :/

[Кал]

Starting the Novella/Novelette category. My challenge of Melanie Harding-Shaw's "Would She Be Gone":

Well-written and emotionally mature. Consider the following passages:

She’d never tried to write anything before, and she didn’t know where to start. She didn’t want to rhyme like the slam poets and she didn’t know how to make up characters like her mother had. But she needed to get the words out of herself; to bleed some of the pressure inside her away.
“Screw it,” she said to the empty apartment. And she began to write.

This is my story. It is a true story, and it is a wake-up call to the world. If you choose to stay asleep after you read it, that’s on you.

She stared at the words she had written, reading them over and over. She deleted them and started again.

When I was young, I would have nightmares of monsters. My mother would come hold me in the middle of the night, and pick up the story wherever my dream had left it. Her voice would fill the darkness with comfort. Her words would carry me to safety. Sometimes the monsters would be vanquished, but more often they would be redeemed. Someone would hold up a figurative mirror, and the monster would see the pain that they had caused. They would change. They would grow. That’s what people do if they are given the chance.

“Are we going to talk about what happened this morning?” he said.
“Nothing to say. They were caught committing a crime. The judge sentenced them.”
“You know I can see through that act, right?” Palmer said.
He reached out and squeezed her hand as he drove. Gini’s body went stiff and she froze until he took his hand away.
“Was I really that bad?” he said, so softly she almost didn’t hear him.
Gini looked out the window. She needed to shut this down before it messed up the whole plan.
“No. You’re not that bad. You just always push. I need to work things through in my own time, not yours.”
“Wow. That was… unexpectedly honest.” He sounded impressed.
Gini kept her eyes trained on the cityscape passing by, the streetlights turning the structures sepia in the darkness like they were travelling through some old-time cop movie.
“Just because I don’t talk about my feelings, doesn’t mean I’m not dealing with them.”
“Point taken.”

What prevented me from enjoying it more was the premise of the setting. As I never tire of repeating in my writing workshops: All tragedies require stupidity. In this case, we have a fairly inane future, part Fahrenheit 451, part based on the psychological observation that reading/writing poetry boosts mental instability and can make an already struggling person (such as myself: I've been bipolar since 2003) more vulnerable to suicidal or otherwise harmful states. (This doesn't hold for any fiction with a story, though; research shows it's quite the opposite: narratives tend to calm people down and ground them.) Yet outside of a dystopian parable, who would really let such a future happen--where someone gets five years in jail for reading their mom's books? You'd need a terrible amount of mistrust in common people's common sense to believe we can actually go there.

[Кал]

My review of From a Shadow Grave:

Astonishingly complex for its length. Also, the first work I'm reading for this year's Worldcon nominations (in this case, the Sir Julius Vogel Award ones) that made my heart as full as my mind.

I greatly enjoyed that it doesn't allocate blame or dish out "good/evil" tags. It merely tries to see why we are as we are.

Some of the more filling moments:

~ Ah, the first proper kiss:

After you see Age of Gold he kisses you, briefly, on the lips. It’s the sort of kiss that is quick enough that those around you aren’t scandalised, but very definitely a kiss of romance. The sort of kiss that would make your mother throw a fit if she knew, and you look anxiously around for any possible carriers of gossip.
It wasn’t your first kiss, but they had just been boys, boys who would kiss any girl, say they liked you, and move on to someone else by the weekend. You’d kissed boys and you’d kissed your friend Hannah Eriksson, just as practice of course, so you knew what to do when you kissed a boy for real, but you’d never kissed a man before. You have a man now, and you glow with satisfaction.

~ So much intimacy in so few strokes:

There’s a love triangle. There’s always a love triangle in these stories. Aroha loves you, and she loves a girl called Nari who seems to be human except one day you see her as she transforms back from what appears to be a puma. She sees you, covers her body hastily, and you look away ashamed and never speak of it again.
Aroha is at the centre of the love triangle and she feels she has to make a choice and the choice is impossible.
Some days she seems to want to choose you. You climb hillsides and sit above the city and talk – not Mount Victoria, but other hillsides: through the Botanic Garden to the top of the cable car, or up past Brooklyn to the wind turbine. You slip through the window of Aroha’s flat and listen to music together – you make a deal that she’ll give jazz a go if you try listening to hip hop. And sometimes she says there’s nothing more intimate than having a ghost walk through your naked body, or lying with you in the exact same place, at the same time.

~ How many references can you catch?

“We’re not set up for this. This isn’t New York where there are hundreds of people doing what I do. I’m virtually on my own. There’s too much rain and not enough tall buildings to sit on. When I mention something even as basic as a taniwha on the cryptid forums, everyone acts like I have two heads. Even the people who actually have two heads.”

~ Ghost rescuers don't have it easy:

In between, there are the usual dramas. Neighbours call noise control on a banshee who in turn complains that the roadworks outside her house are louder than she is, and she has the decibel readings to prove it. A fortune teller claims a live whitehead in a cage is confirming her predictions of the future, which causes complaints about holding native species captive; on closer inspection it is revealed to be a sparrow splashed with white paint, prompting both complaints of animal cruelty and a request for a refund.

[Кал]

Отзив за „ЕНИА“:

Достоен български отговор на Дан Браун (и Людмила Филипова ).

Какво общо имат египетските пирамиди, Царичина и Никола Тесла? Кой всъщност ни пречи да развием чиста енергетика и чиста фармацевтика? Останаха ли истински мъже – или жени ще изнесат всичките ни битки?

На някои от тези въпроси книгата предлага некои отговори.

Но аз съм ви подбрал по-безотговорните моменти:

~ Колкото повече напредвам с текста, толкова повече се забавлявам. Усеща се, че и авторът постепенно е качвал градуса.

Някои от най-забавните пасажи:

viewtopic.php?p=30014#p30014

viewtopic.php?p=30051#p30051

viewtopic.php?p=30414#p30414

~ И един образец за „малкото е много“:

viewtopic.php?p=30212#p30212

~ Джон Ву, води си бележки!

viewtopic.php?p=30637#p30637

П.П. Препоръчах я на Наско в Goodreads:

За разтуха от сериозните ежедневии. (И за пример как се пише увлекателно по сериозни теми.)

[frog]

Изток-Запад определено са завряли превода на Мару в горния край на всяка страница. Клаустрофобияаааааааааааааа!
"Ад на самотата"

[Кал]

My review of Nameless Digest #3:

Though I usually shy away from weird literature (having enough weird in my head ... what d'you mean, looking for ways to make humankind grow up is not weird?!), I was pleasantly surprised by the overall quality and diversity of this volume. The pieces that struck me deepest were:

Mike Allen's "Monster": Intelligent, terrifying, heart-breaking and written from a wonderfully weird perspective ... whew!

Nicole Cushing's "Mirrors": So this is what we have been given these ogling orbs for .... (I am a sucker for an uplifting ending--thank you!)

"For Horror Characters: Ten Rules to Die For": In our own almanac ФантАstika 2007, we had a movie column called "FantAstika recommends," highlighting the best of the best, and its sister "FantAstika does NOT recommend," featuring dozens of films that went bump in the night--tripping over their scripts and, quite likely, their ignorance of these here indispensable rules. (Guess which column was more popular with the readers.)

Shade Rupe's overview of Jean Rollin's cinematic infatuation with vampires and nubile nudes: I've rarely enjoyed the power of words to convey images so much as in the synopses of these twelve films.

Don Webb, Stephanie M. Wytovich and Michael J. Clark's reviews: for their muscle, melody, and mirth/musing, respectively.

Spoiler

I've always known alliteration would one day make a fool of me. Has that day come?

(I would have also loved Airika Sneve's "Abysmoira" and Therese Arkenberg's "Witch Hunter's Account"--if their endings had been different, less ... cruel.)

[Dess]

Преди време с Кал си бяхме говорили доколко обилната (и привидно напразна) жестокост в една книга би ни затормозила като читатели/преводачи.

В Orb Scepter Throne Есълмонт избива бая народ, знаен и незнаен, включително разни второстепенни герои (сагите от тоя тип изобщо имат ли истински главни герои?)... и накрая взех да се питам, това пречи ли ми? От една страна, често не съм прекарала достатъчно време с тоя герой, за да ми пука (или въпреки прекараното време не ми е станал достатъчно близък), но от друга - това оправдание ли е за автора да го пречука по особено жесток начин?

Всъщност, май основният въпрос тук се очертава следният: дори логиката на сюжета да налага смъртта на даден персонаж, трябва ли читателят да става пряк свидетел, и всеки път, с всеки герой, да преживява предсмъртната му агония в детайли? Не че детайлите са толкова много... но когато в рамките на две страници се случи с двама герои (които вероятно биха ми били и по-близки, ако бях чела томовете на Ериксън, в които взимат участие) - не е ли неизбежно читателят да бъде отблъснат/отвратен/дори осакатен (кой каза алитерация? )?

Не че и Роулинг не изби един куп любими герои в епохалната си финална битка. Но това беше накрая, и някак се преглъщаше, понеже не бяхме принудени да четем за света след/без героя. А тук... тук авторът те запознава с тоя/оня, само за да го извади от играта след няколко страници/глави/книги, и то по особено жесток начин, както вече казах. Кому е нужно?!

Толкоз по темата. Категорично се затвърждава усещането ми, че епичното фентъзи, в тия мащаби, при които всеки герой е просто пионка, а the big picture никога не става напълно ясна, не са за мен. Хем ми се завива свят от непрекъснатото прескачане между видимо несвързани сцени и сюжетни нишки, хем постоянните борби за надмощие генерират повече трупове, отколкото бих могла да понеса. Амин.

[Кал]

(...) това оправдание ли е за автора да го пречука по особено жесток начин?

Моят отговор тук е общо взето ясен (и затуй безинтересен) – но ме подсещаш да споделя нещо, което ми се дооформи в главата, докато чета номинациите за „Хюго“ и Julius Vogel, и което сигурно ще разпиша в личните си препоръки към участници в следващи „Изгреви на следващото“:

Оттук насетне смятам автоматично да отнемам точки на текстове (или каквито и да е повествования – филмови, игрови...), които градят драмата/емоционалния си ефект върху:

1) убийството на герой - за тях ще давам червен картон, демек сериозни глоби;

2) ненасилствената смърт на герой – те са за жълт картон, т.е. по-леки глоби.

Имам си няколко причини за това, но най-важната сякаш е, че и двата варианта представляват евтини похвати. Те разчитат на инстинктивния ни страх от смъртта като „окончателния край“. При мен, първо, това не работи. (И се старая да го „деинсталирам“ у всеки наоколо ми.) Второ, художествената му употреба ме обезчувствява и отдалечава от героите.

(Разбира се, ако разгледаме конкретни примери, ще открием и такива, в които смъртта създава условия на героите да пораснат – да кажем, като достигнат до приемането ѝ, било то на своята предстояща или на загубата на близки хора. Горе аз визирам онези сюжети, които хич и не си дават зор с пораствания и разни тинтири-минтири, ами направо пръсват кофата на тоя и виждат сметката на оня... ауууууу! Колко е ужасно и трагичнооо...)

[Dess]

Знаеш ли кое е най-гадното тук, поне за мен? Че даже драма/емоционален ефект няма. В смисъл, измират си там разни хора, пък керванът/сюжетът си върви... Важното е ходът на историята, един вид; персонажите са collateral damage. Гнусно отвсякъде.

Иначе съм абсолютно съгласна с теб за обезчувствяването - и това би било основна причина да избягвам този тип автори/произведения занапред. Заръжте си безсмислените касапници, мерси.

[Кал]

While reading the Best Fanzine category of the Hugos, I found my guy:

Charles Payseur/ Quick Sip Reviews

One of those who don't subdue their emotions or their visions, and don't turn either into weapons.

Behold:

[quote="In his review of "The Devil Squid Apocalypse," Charles"][Real punk] means giving a big middle finger to authority, but it also means working for something better. It’s not just disobedience and rage, regardless of what the band’s leader kind of endorses. It’s about purpose and frustration that world isn’t what these people want it to be. It’s full of corruption and violence and fear and punk is a push back against that, a call not for more mindless violence but rather to spit in the eye of fear and do the right thing regardless. To fight. To make loud music to wake people out of their compliance and collaboration. To start shit, even when you’re old and your bones ache and your back is fucked and your friends are just as much a mess as you are. For all that punk stresses individual expression, it’s also about collective effort to not back down.[/quote]

[quote="In his review of "A Salt and Sterling Tongue," Charles"]The piece explores the ways that war tears people and families apart, making weapons into the very things that should be used for joy and healing. Twisting songs into death, into torture. It’s a rather quiet experience for that, like the silence after a shattering boom that resolves first into a consuming whine and ringing before it can clear and people can really hear each other again. Just a lovely, heartbreaking story that manages to pick up the pieces and stitch them back together by the end, not the same as before but new, alive, and wonderful![/quote]

[quote="In his review of "Flashover," Charles"](...) the narrator is expected to give up what they need in order to fit in better, in order to be the shape that people want. For me it speaks to the pressure that gets put on people to be thin and to be chipper, to be this person who is self made and resilient and undaunted by everything. And there comes a tipping point in the piece where the narrator stops seeking to embrace the models that the rest of the world has made for them. Where they grow wild and to their own needs and drop their anger and guilt and shame and decide instead that they might be like a sun to other people, to give them what they need in an environment where maybe they are convinced that they shouldn’t. It’s a piece that seems to be pushing back against stigma and positioning the narrator as someone who can transform and transcend. For me its focus is not exactly on healing but on practicing a form of self care. One that’s not afraid to take what time and resources it needs to, in the hope that afterward they will be in a place then to help other people.[/quote]

[Кал]

My review of Zorgamazoo:

Delightful. (And a great aid when you're translating a children's book. )

It has its darker passages, too--definitely not young children territory. Consider:

In his hand were the blades of his wicked device,
especially made to puncture and slice.
In the lamplight it flashed with a sinister gleam,
like the teeth of a beast in a hideous dream.

He raised up his Mincer, holding it high.
“I shall enter,” he said, “just here, by your eye.
So don’t move a muscle, or you may feel some pain,
because now, my dear girl,
say
goodbye
to your brain!”

Yet they never veer into the outright nightmarish (unlike a spate of modern "children's" books, which seem to believe that the best way to keep the little ones entertained is by scaring the living socks out of them; enter Debi Gliori :/).

I was also surprised that there wasn't any element of romance: only friendship, pure and unadulterated. (I was surprised perhaps in the light of a recent discussion on Peter Pan. Or my general expectations of what an adventure book does to its female and male leads after throwing them together.)

But I'm thinking too much. This particular book is meant to be experienced. Preferably, with someone to whom you can read it aloud.

[Кал]

Мой отзив за „Сбогом, дневнико!“:

Много сладурска книжка.

Втората ще си я оставя за десерт след сериооооозното четене, което ме чака покрай Уърлдкона и „Хюготата“. Или за антидот, ако сериозността ми накърти.

Избрани любимости:

~ За първи път попадам на книга (а не комикс), в която имам порив да цитирам картинките (а не – поне засега – текста)...

Например: картинката на с. 17 с тиранозавъра, стиснал смартфон, но мечтаещ за хендсфри.

~ Сега да си дойдем и на думата – тоест на текста:

Разплаках се отново и им казах, че няма да ходя на училище. Не стига, че никой не ме познава, ами и ще стана известен като единствения ученик без телефон в целия пети клас. Татко пък започна с една от неговите речи а ла „По мое време нямаше такива истории и някак си светът се въртеше!“. Вероятно само светът се е въртял, тъй като татко и останалите пещерняци все още са чакали някой да измисли колелото.

~ Ха! Появи се и моят типаж:

Заради цялата тая афера с доброволците Нела се ската някъде и де факто си беше на ВАКАНЦИЯ! А ние тука дни наред се гърбихме като роби да стегнем новия апартамент! Нашите боядисваха, а на мен, както винаги, се падна тежката работа. Аз смених паролата на уай-фая, тествах скоростта на нета и разбрах кой е най-евтиният дюнер в квартала... Ама благодари ли ми някой? НЕ!!!!!
Нела обаче си дойде и се направи отново на Мис Добра Воля. Разправяше на нашите как се борили за живота на застрашените белоглави и египетски лешояди. Чудно как не са я изяли, и без това прическата ѝ е пълен леш!
По-нататък не слушах какво е правила, понеже просто ми призля от изпълнените с възхищение погледи на нашите.
„Браво, маме, гордеем се с теб!“ – БЛЯААААК!!!!!!
Да ти кажа, ако поискам, и аз мога да стана еколог, и то веднага. Веднъж гледах по телевизията как едни еколози протестират. Още не знаех какво е да протестираш, ама се оказа, че просто си лежат пред едни булдозери. Ей това е работа! В лежането и мен ме бива доста. И освен това ВИНАГИ си хвърлям боклуците в кофата. Освен дъвките. Тях понякога ги залепям под чина

.

~ Ха! А това е другият мой типаж:

От Дончо човек може да научи много. Всъщност цялото човечество може да научи много от Дончо. Той има полезни съвети за всичко, за което се сетиш.
Ето например един:
„Ако човек не си дава зор, не се поти. А ако не се поти – може да си носи същата тениска цяла седмица.“

(Като доктор Джекил и... оня другия.)

~ И нещо много, много сериозно, което все си обясняваме с детко:

Татко клекна пред мен и ме прегърна.
– Моето момче... – шепнеше той. – Ние сме ти родители! Ако имаш някакъв проблем, ако нещо се е объркало, винаги можеш да разчиташ на нас. Защо е трябвало да се криеш? Може да се ядосваме, може да ти викаме, може да те наказваме и сигурно, когато сме изнервени, невинаги постъпваме най-правилно, но каквото и да правим, правим го, защото ни е грижа за теб.

[Dess]

Ех, знаеш ли откога съм ги купила тия две книжки и си чакат... Ще се разведря с тях веднага след „Пълноземие“ – което изненадващо ми влезе под кожата, въпреки че комбинацията военна + космическа фантастика категорично не е моето нещо. Но интригата увлича, а героите веднага ти стават близки... за разлика от ония, безличните, които коментирах по-рано.

Както и да е, съвсем се отплеснах – благодаря за цитатите горе, с глас ме разсмяха!