Приятели (:

Да почнем с важното:

Български субтитри за Cloud Atlas / „Атлас на облаците“: версия 2013-02-07
(за вариант на филма в 1 файл)
Първоначален превод: vortex от subs.sab.bz
Цялостна редакция: Калин Ненов, Евгения Василева, Илка Чечова от Човешката библиотека

… И преди да сме ви изгубили в препускането към любимия видеоплейър 🙂 – горещо ви препоръчваме един разговор с двама от тримата режисьори:

Уачовски: Как „Атлас на облаците“ изключва зрителите от Матрицата
Интервю на A.V. Club с Лана и Анди Уачовски
(избрани откъси; пълният текст на английски език е тук):

Превод: Илка Чечова
Редакция: Калин Ненов, Анелия Стойчева

Лана Уачовски: Имаме чувството, че много хора от медиите се засегнаха от това, че не искаме да говорим с тях. Не сме целели да ги обидим. Това не беше нашата оценка за журналистите. За нас нещата стояха така: щом се откажеш от анонимността си, се отказваш и от възможността да участваш в определени среди на общуване, а ние държим на това. Наистина харесваме този аспект от ежедневието си. И понякога е малко странно, защото журналистите ни гледат, все едно говорим небивалици; сякаш машината е конструирана да насърчава производството на знаменитости, това е смисълът ѝ: способността да произвежда знаменитости или поне обществен интерес. Казваме им: „ Ние не намираме това за смислено“. Разбираме го и си мислим: „Чудесно, върши работа на бизнеса в това отношение“, но за нас не е особено смислено.

Анди Уачовски: Имам чувството, че това е поколението на незабавното удовлетворение, което просто прави проверка някъде и казва: „Аха, ето товазначело“. Нашите филми изискват малко усилие.
ЛУ: Това се усеща у много критици в подхода им към киното. Щом като не проумеят някоя творба от първия си досег с нея, те смятат, че творбата е виновна. Мислят си (с преправен глас): „Каква бъркотия!“.
АУ (с преправен глас): „Няма смисъл.“
ЛУ: „Няма никакъв смисъл.“ И я отхвърлят, почти инстинктивно, заради разминаването между очакванията им какво са в състояние да разберат и това какво всъщност са разбрали.

АВС: Прекарахте години в търсене на спонсори за „Атлас на облаците“, докато работехте върху други проекти. Как успявате да съхраните въодушевлението си от един проект в продължение на толкова време, особено докато правите други филми?
АУ: Страшно трудно е.
ЛУ: Трима сме. Това помага.
АУ: Ние сме колектив. Когато някой не се чувства добре – или, в този случай, когато двама не се чувстваха добре, третият винаги ни насърчаваше да продължаваме: „Ставай!“.
Случвало се е понякога и тримата да паднем духом. Имаше период, в който си казвахме: „Добре, това едва ли ще се получи. Но защо да не прочетем сценария още веднъж? Ако възникнат някакви колебания, зарязваме го“. Всеки прочете сценария и се въодушеви независимо от другите: „Да, трябва да му дадем още един шанс“.
ЛУ: Колкото повече работехме по него, толкова по-силно го заобичвахме. До момента, в който почувствахме, макар и след три години, че каквото и да се случи, ние ще довършим този филм.

АВС: Как се сработи Том Тиквер с обичайния ви общ ритъм?
АУ: Всъщност, вписа се удивително лесно. Много по-лесно, отколкото мислехме. Отидохме на творческа почивка, за да прегледаме книгата и да видим дали въобще ще можем да напишем сценарий по нея. Писането е най-интимният процес, когато правиш филм, и ние знаехме, че ако можем да пишем заедно, всичко останало ще си дойде на мястото. Отношенията ни на снимачната площадка бяха наистина добри, защото сме родени за отборна работа. Можем да пишем заедно и начинът, по който работим съвместно, се отнася и за останалите членове на екипа ни. Вярваме, че един филм се прави колективно, така че насърчаваме съ-участието и обичаме да правим филми заедно. Така беше и с Том: той ни е много близък като възгледи, с неговото филмово семейство, така че, когато започнахме да пишем сценария, тръгна много плавно.
ЛУ: Всички все това ни питат, а на нас ни се струва интересно и доста показателно, че никой не ни пита как пишем заедно, което за нас беше по-голямото предизвикателство. Съществува едно странно явление навсякъде по света: хората искат да разглеждат киното така, както разглеждат другите форми на изкуство. Поглеждаме някоя творба, някоя картина, скулптура или текст, и мислим за твореца, работещ съвсем сам и опитващ се да каже нещо от личната си гледна точка. Опитваме се да пренесем това традиционно, общоприето разбиране как се създава изкуството към киното. Киното не е като другите форми на изкуство. И хората трудно проумяват този факт – той сякаш не може да се възприеме.
Киното е социална форма на изкуство. Не можеш да създадеш филм сам. Без значение какво правиш, колко контрол упражняваш, на колко луд се преструваш, крещейки по хората през мегафона, не можеш да преместиш ни един молив през масата без помощ. Така стоят нещата. Крайният продукт винаги ще бъде сбор от всички части, който действат по него. Така че ако искате да разберете киното, трябва да мислите за него като за социално взаимодействие. И трябва да го изследвате и разгадавате като социален проект. Колкото до нас, отидохме в странство и първо проверихме дали можем да пишем заедно. А щом открихме, че можем да пишем, че си прекарваме чудесно заедно, разбрахме, че режисирането ще е дреболия.

АВС: А има ли как да заобиколите „екшън“ подхода? В „Атласа“ се опитвате да се отдалечите от екшъна и да дадете повече подсказки на зрителите, че това е нещо, което трябва да анализират и обсъждат?
ЛУ: Не обичаме скучни филми. Дикенс, Юго, Мелвил, дори Омир… това са творци, изследвали някои много сложни въпроси, особено за властта, отговорността и стремежа да проумеем какво представлява човечеството под повърхността си. Те са работили усилено върху това, но са вплели историите си в увлекателен контекст. А с нашия пазарен подход към киното, ние сме разделили тези неща. Вече не можем да правим филми, които хем вълнуват, хем провокират мисълта. В комерсиалната си оценка за изкуството си казваме: „Това е за артистичните среди, а това – за масовата публика“. И ако направите филм, който не е строго етикетиран, много критици автоматично ще кажат: „ Не е ясно дали този филм е арт или масов“. Това издава предразсъдък, ужасния, отвратителен предразсъдък на пазарния подход към тълкуването на изкуството: Първо трябва да го разграничиш и категоризираш, преди наистина да можеш да го разбереш. Дейвид Мичъл, в общи линии, каза: „Това не го вярвам. Не искам нищо да разграничавам. Искам всичко, събрано на едно място. Издаването на „Атлас на облаците“ беше почти политически акт“.
В трилогията „Матрицата“ наистина има сложни идеи. (смее се) Смятаме, че в някои отношения тя е най-експерименталната, сложна трилогия, правена някога. И е дразнещо да виждаш как на хората им се иска да не е така. Но ние знаем, че е. По същия начин хората ще поискат „Атлас на облаците“ да бъде отхвърлен. Ще го нарекат „разпилян“ или „сложен“, или „нерешителен дали иска да каже нещо дълбоко в духа на ню ейдж или не“. И ние се борим със същите неща, с които Дикенс и Юго, и Дейвид Мичъл, и Херман Мелвил са се борили. Борим се със същите тези идеи, а всъщност просто се опитваме да го направим в по-вълнуващ контекст, отколкото по принцип е прието.

АВС: Мислите ли за публиката си въобще? Смятате ли, че „Матрицата“ е направена за същата публика, както „Атлас на облаците“?
ЛУ: Защо ми задавате пазарен въпрос, след като казах:„Моля, абстрахирайте се от пазарното тълкуване на изкуството?“ Защо искате да разграничим едното от другото?
АВС: Защото не говоря за „опаковката“ и маркетинга на филма, говоря за вашето лично отношение. И двата филма ли направихте с едни и същи намерения?
АУ: Разбира се. „Атлас на облаците“ е за всички. Главният герой във филма е човечеството.
ЛУ: Трилогията „Матрицата“ е за всички. Във всяка история подхождаме към изкуството си по един и същи начин. Не направихме Bound само за лесбийки.
АВС: Как съхранявате страстта и емоционалната наситеност във филм, създаден посредством теорията за деконструкцията? Как го запазвате вълнуващ и непосредствен, а в същото време е интелектуално конструиран?
АУ: Имаме любов в сърцата си. Обичаме професията си и хората, с които си сътрудничим.
ЛУ: Обичаме и зрителите. Вярваме, че някъде там има зрители като нас. Нашите кариери са свидетелство за това, че има хора като нас.
АВС: Мислите ли, че „Атласът“ говори за буквалното прераждане? Той по-скоро за сходството в човешкия опит ли е, или за идеята за безкрайно повторение?
АУ: Смятаме, че е по равно духовен и светски.
ЛУ: Да повторим: ние не искаме да ограничаваме тълкуванията, не искаме да казваме: „Правим еди-какво си, за да кажем еди-що си“. Смятаме, че най-интересното изкуство е отворено за множество тълкувания. Много ни харесва това и в книгата – може да добиеш съвсем светско разбиране за нещо като прераждането. Там имаме линията на Хосе Сарамаго, която казва, че същността на нашето безсмъртие е в последствията от нашите думи и дела, които продължават да се разнасят през времето. Това е много светско разбиране за кармата. Но има и други неща… тази седмица брат ми получи най-сладкото прозрение на всички времена: „Разбира се, че вярвам в прераждането. Погледнете сестра ми“. Ние, в собствените си животи, също се прераждаме. Имаме нови животи. Сигурна съм, че има хора в живота ви, които, като видят настоящата ви версия и я сравнят с тази отпреди 20 години, ще кажат: „Леле, променили сте се.“
АВС: Със сигурност има хора, които се опитват да тълкуват филма тематично, изцяло през призмата на вашия личен живот. Смятате ли, че това е ценно? Не е ли още една форма на ограничение?
ЛУ: Ограничение е.
АУ: Да, опитът на Лана определено е заложен във филма. Но книгата и филмът са много повече от това.
ЛУ: Животът на Анди е вътре, както и този на Том, и на Дейвид Мичъл. Има неща, които в дълбината си са толкова дейвид-мичълски, че ако го познавахте, щяхте да кажете: „А, това там е Дейвид Мичъл“. Това именно е изкуството. Така ние сме в диалог с останалите хора, които имат интерес да водят диалог с нас, и те ще видят част от мен, част от Дейвид, част от Анди или Том.

АВС: Как би звучал идеалният отзив за творбите ви?
АУ: „Страхотно!“ (смее се)
ЛУ: Творбите ни по принцип или „Атласа“?
АВС: Което и да е. „Страхотно!“е много положителен отзив, но на онова повърхностно ниво, за разлика от започването на диалог или дисекцията и вникването на темите.
АУ: Надеждата ни е, че докато хората си отиват вкъщи или излизат на вечеря, ще си говорят за филмите ни така, както го правехме ние, когато бяхме млади и родителите ни водеха да гледаме филми, а после ги обсъждахме. Мисълта, че ще доведе до някакъв диалог, ме прави щастлив.
ЛУ: Всяко изкуство е покана да изоставиш собствената си гледна точка. Опит да видиш света по друг начин. И ако хората изначално се опитват да се абстрахират от своята собствена гледна точка и да видят света през нашата, мисля, че всичките им коментари междувременно биха били смислени и чудесни.

АВС: И пак: изглежда доста трудно да се постигне толкова деликатна цел в такъв зрелищен екшън [„Матрицата“]; във филм с толкова много връзки, който изглежда, сякаш е създаден да претовари съзнанията на хората.
ЛУ: Не искахме да го правим скучен – все пак, това не е експериментален колежански филм. Филмът е мащабен – има си публика, която не се ограничава до зрителите, които някога биха разбрали теорията за деконструкцията. Но хората го усещат и емоционално. Да вземем края на втория филм – сцената с Архитекта. И, мисълта ми е (обръща се към Анди) – може би не трябва да говорим за това?
АУ: (смее се) Може би не.
ЛУ: Е, в най-общи линии – помислихме си: „Няма ли да е интересно, ако вместо традиционния завършек, при който героят се бие със злодея или решава нещата силово, по време на кулминацията някак си вкараме зрителите в ролята на протагониста, накараме ги да се чувстват все едно са в схватката?“ Искахме зрителите да станат Нео, по начин, който не са преживявали до тоя момент; на по-подсъзнателно ниво.
АУ: Една кунг-фу схватка към разбирането. (смее се)
ЛУ: Има един такъв трик: ако някой казва нещо сложно, и по-точно, ако си служи със сложни думи – зрителите ще го гледат в устата. Правим го несъзнателно. Помага ни да разберем какво казва. Така че си помислихме: „Ами ако някой разкрива някаква наистина голяма тайна, а ти сложиш зад него фон, който първоначално е постоянен, но после бавно започва да се променя? След това погледът ти ще скача от Архитекта към фона към Нео – онзи на задния план – и обратно, после ще започнеш да изпускаш неща, ще се пооплетеш и ще се подразниш, а след това изобщо няма да имаш представа за какво говори.“
АВС: Това опит да накарате зрителите да гледат отново филмите ви и да ги анализират ли е?
ЛУ: Осъзнатата ни цел е да предложим форма, която ще въвлече зрителите по начин, каквото не са изпитвали преди, и ако те искат да продължат да изследват тази нова перспектива – чудесно. Но поне в началото ще разберат, че няма да бъде като нищо друго, с което са се сблъсквали.
АУ: Такива филми искаме да гледаме. Защо бихте отишли на филм, в който веднага разбирате за какво става дума, прибирате се и не искате да го гледате повече?
ЛУ: При повечето филми в наши дни е достатъчно да видим първите пет минути, за да познаем точно какво ще се случи. И особено, има, да ги наречем арт филми, които са с толкова войнствено звучене, че само от настроението през първите пет минути можеш да отгатнеш как точно ще продължи филмът. Няма никаква изненада през целия филм.
АВС: Кой беше последният дълбоко удовлетворяващ филм, който гледахте?
ЛУ: Рой Андерсон.
АУ: Songs from the Second Floor. Просто красота.
ЛУ: Гений.

АВС: Изглежда, че за всеки, който не харесва „Матрицата“ или има несъгласия с нея, основната критика винаги е била, че хората не произвеждат достатъчно електричество, за да бъдат качествен източник на енергия. Че ще е нужна повече енергия за поддържането на тази система, отколкото тя ще може да произвежда.
ЛУ: Това е все едно да кажем, че акумулаторът на колата няма да е в състояние да задвижи колата. Цялата работа е в това, че той е свързан с по-голям източник на енергия. Дори капсулите, в които са телата на хората, изглеждат като свещите в автомобилен двигател. Не че те са основният източник на енергия – те осигуряват постоянните искри, от което системата се нуждае.
АУ: Има една смътна реплика, в която Морфей споменава, че има нова форма на ядрен синтез…
ЛУ: Но хората не слушат диалога. Не се опитват да мислят върху него. (въздъхва)

АВС: Всичките ви филми засягат темите за фашизма, подтисничеството и злоупотребата с власт. Има ли причина, поради която ви привличат? Или по-скоро са добра почва за силни истории?
ЛУ: Властта е нещо, за което творците са писали от „Илиада“ насам. Да, властта е част от човешкия опит. Виждаме, че в „Илиада“ е направен опит да бъде разбрана същността на властта, виждаме го и в The Master. Това е все същото изследване на властта. Фуко ни помогна да осмислим властта в постмодерния свят и сега ние я разбираме по по-различен начин от Омир, но властта ще продължава да бъде част от човешката история, мисля, докато сме хора. (смее се) И така, когато за първи път прочетохме книгата на Дейвид Мичъл, разбрахме, че тя е невероятно изследване на невъобразимо различни перспективи, както и на връзката между отговорността, която носим спрямо хората, над които имаме власт, и отговорността ни към хората, които имат власт над нас. Трябва ли да приемем техните установени разбирания за света без въпроси? Или сме задължени, по някакъв начин, да се борим срещу тях? И обратно, какви са задълженията на човека, чийто живот е в наша власт? Има ли той задължение да се бори срещу тази установена връзка? Това предлага материал за силна история.

АВС: Прекъсванията между сюжетните линии в началото на филма изглеждат резки и неочаквани, но в хода на историята сякаш стават по-меки, с повече припокриване откъм звук и повече „римуване“ на историите. Умишлено ли е това?
ЛУ: Изключително умишлено. Въведението ви показва света неразделен. И обикновено ще ви дойде в повече; хората се изгубват и се побъркват. А после, насред това, един от героите на Броудбенд казва: „Редакторският ми опит ме кара да презирам ретроспекциите и надзъртанията в бъдещето – всичките тия евтини трикове. Ако ти, скъпи читателю – скъпи зрителю – можеш да разшириш границите на търпението си само за минута, ще видиш, че в нашата лудост всъщност има логика“. И след това ясно открояваме шест епохи, даваме ви заглавие за всяка от тях, ситуираме я и я разграничаваме от останалите по начина, по който условно разбираме разделянето на жанр, звучене и време. А жанрът, звученето и времето са разделени с нещо като бариери. „Не бива да смесвате жанровете, не бива да смесвате времевите отрязъци.“ Ние мислим за миналото като нещо отделно от нас.
Ето така е било преди. Мислим за бъдещето като за нещо, с което не можем да се справим; трябва да се справяме с настоящето. Бъдещето не е наша грижа. И това, което Дейвид прави в романа си, е да чупи тези бариери. Това беше много осезаемо във филма. Искахме да постигнем същото нещо. Въведението приключва, след като шестте отделни истории са представени, после Чан (един от героите на Джим Стърджис) казва, най-вече на публиката: „Можете да останете тук или да дойдете с мен“. От този момент нататък ние започваме да размиваме някои от бариерите, границите, делящи жанр, звучене и време, за да дадем още широта на човешкия кръгозор.

Отклик от Невена Стоянова
ВНИМАНИЕ! Съдържа спойлъри!

Най-напред искам много, много да благодаря на всички, трудили се над субтитрите. Браво 🙂

[Първия път гледах филма озвучен на руски и това беше сериозно предизвикателство за мен, като се има предвид и колко объркан е.]

Напълно съм съгласна с този вариант на заглавието – „Атлас на облаците“. Според това, което видях, става въпрос именно за карта на облаците, бавно заемащи мястото на континентите. Сякаш символизмът тръгва от опозициите земя – небе и земен – небесен живот. Картографират се обикновено земите, тъй както обичайно се описва житейската история на „тялото“, т.е. на конкретно превъплъщение на една духовна същност. Така както земните карти показват земните пътища, така тази карта показва небесните пътища, пътищата на духа (карта е както филмът сам по себе си, така и творбата на Фробишър). В този филм не се разказват просто истории на конкретни тела или личности, разказват се историите на няколко духовни същества, преминаващи през отделни животи така, сякаш преминават през отделни стаи, градове или континенти.

От друга страна, тук има вероятно нещо много повече. Можем да кажем, че филмът не следва никаква хронология, а дава всичко разбъркано, на принципа на аналогиите, на паралелите, които се правят между отделните участници или между отделни аспекти на всеки участник. Но има и странно разбъркване на времето, което едва ли е случайно.

Например, Вивиан Еърс сънува мелодия от бъдещето така, сякаш за момент е имал възможност да надникне някъде към края на сценария. Той всъщност сънува ресторанта, където работи Сонми.

Преживяването на бъдещето е свързано със схващането, че само част от едно духовно същество се въплъщава и осъзнава себе си като ограничено от тялото или личността си. Основната и най-дълбока част – Висшият аз – е дистанциран наблюдател, който е и вътре, и извън физическия свят (по-точно осъзнава и онази част от себе си, която е извън физическите граници – телесни и други – и извън времето). Висшият Аз възприема всичко като едно цяло, включително времевите отрязъци: минало/настояще/бъдеще се възприемат едновременно; за разлика от него, ежедневният аз вижда само отрязъка „настояще“.

В тази светлина на нещата, хаотичното прескачане от нишка на нишка във филма, както и напред-назад във времето, изглежда има и друг замисъл: това е опит да се покаже непрекъснатостта на ставащото, като случващо се и възприемано „едновременно“, като нещо, което наблюдателят възприема наведнъж, в неговата цялост, като един многоизмерен компактен образ (а не линеен и накъсан, както е обичайно за ежедневния ум), както това би изглеждало на зрител, който съществува отвъд време-пространството. (В известен смисъл ние, като зрители на филма, също сме извън време-пространството на вселената на филма.) Да си извън време-пространството е като да си на небето: от височина се наблюдават едновременно много земи, които в ниското могат да се видят само фрагментарно.

Фробишър осъзнава по-ясно връзката си със своя висш аспект, усеща че има нещо много повече (той чува „музиката на събитията“). Но това интуитивно познание го води до бягство от физическата реалност, а самоубийството не е изход от „маята“ (светът на физическата илюзия) – той не може да избяга, а продължава да се преражда. Фробишър все още не е готов за знанието, което получава. За разлика от Захри, който в един момент вижда всичките си превъплъщения, достигайки до скритото си знание за тях – дотолкова, че в края на филма го виждаме в ролята му на Разказвач.

Посланието (едно от…) за мен беше това: земният живот е училище по разширяване на личните граници; по осъзнаване не просто на това, че сме части от цялото, а че сме неосъзналото се Цяло. Защото това, с което всеки от нас е свикнал да се идентифицира, не е задължително онова, което той наистина Е.

В това отношение, филмът ни поднася два антипода: Адам Юинг и Захри (тези имена избирам, защото по-лесно ги помня, но имам предвид всичките им прераждания). Какво общо имат с личните граници? Първият неслучайно се ражда на страната на силните – или е бял, или „чистокръвен“. Би могъл да си затрае и да се грижи само за себе си, само за „своите“. Но той е пример за разширяване на аз-а: Адам се идентифицира с всички, в това число с робите по плантациите и с „работниците“ в епохата на Сонми. Захри е показан в еволюция – едва накрая той успява да направи нещо и за някой друг, не само за себе си („да обича ближния си както себе си“). Докато в началото на филма го виждаме в „най-свития“ му, егоистичен вариант (и тогава е и най-грозноватичък xD). Това разширяване на съзнанието на теория изглежда лесно, но е необходимо много време, за да го осъществи някой на практика.

Отклик от Калин Ненов и Евгения Василева

… е в първия коментар долу. 🙂

Калин има едно питане към ВСИЧКИ:

Можете ли да ми намерите имейл адрес за връзка с Анди и Лана Уачовски? Ако да – моля пратете го на пощата на Човешката библиотека, poslednorog -в– gmail.com.

Искам да им препоръчам един англоезичен роман – за филмиране. 😉